ВЕРОЯТНО ЩЕ СТИГНЕМ ДО МНОГО КРИТИЧЕН МОМЕНТ, В КОЙТО ЩЕ НАДДЕЛЕЕ РАЗУМЪТ, Т.Е. СТАРИТЕ ИГРАЧИ ЩЕ СЕ ПОЧУВСТВАТ ТОЛКОВА ЗАПЛАШЕНИ ОТ РАЗПАДЪТ НА СИСТЕМАТА, ЧЕ ЩЕ СЕДНАТ НА МАСАТА ЗА ПРЕГОВОРИ, КАЗВА ОЩЕ ВЕТЕРАНЪТ СИНДИКАЛИСТ

Пламен Даракчиев, е роден на 27 юли 1953 г. в Ямбол. Завършил е журналистика, след което работи във в. "Народна младеж". През февруари 1989 г. е уволнен от вестника, заради членството му в КТ "Подкрепа". Той е един от създателите на конфедерацията, бил е неин секретар, а по-късно и вицепрезидент. Участва активно в работата на Кръглата маса и близо една година след промените е заместник-главен редактор на в. "Демокрация". По-късно е народен представител във Великото народно събрание – заместник-председател на Комисията по труда и социалното осигуряване, член на Бюджетната комисия. По-късно е един от 39-те, които напускат парламента и отказват да подпишат Конституцията. Понастоящем е консултант в Института за местно и регионално развитие и инспектор в Столичния инспекторат.

 

Г-н Даракчиев, ако приемем, че началото на прехода e точка А, а приемането ни в Европейския съюз е точка Б, как виждате отсечката в началото и в нейния край?
Като на мащабен експеримент – либерализация и дори модернизация на един омразен за повечето от нас предишен режим. Мисля, че стигнахме в перестройката доста далеч, щом успяхме да станем членове на ЕС. Резултатът е това, че сме най-бедната и най-корумпирана страна в Европа. Причината, разбира се е  последователно прокараната през годините колективистична визия за обществото и приоритетът на интересите на държавата пред тези на гражданина. Тази визия бе институционализирана на възможно най-високото равнище – Конституцията. Мисля, че днес доста ясно виждаме резултатите от експеримента. Вместо разделение на властите – единен държавен апарат под ръководството на партията, спечелила мнозинство в парламента. Вместо върховенство на закона, пълно тържество на правото на силния и разпад на съдебната система. Вместо силно, енергично и ешелонирано местно самоуправление, централизация и съсредоточаването на властта в центъра.  Вместо демилитаризация на силите на реда, обратния процес – затварянето им и свеждането на понятието обществен ред до упражняване на полицейски функции. И във всичко това най-добре се оправят струва ми се онези, които вече са я играли тази игра, имам предвид бившите комунисти.

Какво стана с вашето поколение, това, което дефакто започна промените? Какво загуби то само за себе си?
Мисля, че моето поколение изпълни своя граждански дълг. То бе призовано на улицата и стоя там достатъчно дълго. Едва ли има друга европейска страна, в която хората да са стояли толкова дълго по улиците и площадите. Това, че улицата на преля в отворени институции и модерна държава вече лежи на съвестта на лидерите. Но все пак това огромна загуба на време и прахосана енергия. При един професионален политик, заложил примерно на илюзорна кауза, това все пак е само лична драма. Но при хора, които не са били изкушени от политиката и за подпомогнали процесите от идеални подбуди, нещата са далеч-далеч по-болезнени.

Успяха ли според вас, някои отделни негови представителите, да се реализират и респективно да загубят – финансово, професионално, емоционално ако щете?
Ако говорим за тези, които избраха политиката за своя занятие, сигурно има мнозина успели. Например Антоан Николов. Но това е успехът на слугата, служил дълго и порядъчно на господаря и сега в заслужен отдих.  Ако обаче погледнем към по-широкия кръг хора, подкрепили опозицията в началото на 90-те години, нещата не изглеждат толкова добре. Твърдя, че по-голямата част от тях бяха хора на действието, с добър професионален статус и всичко, което искаха бе общество без привилегии, т.е. общество, в което индивите могат да се конкурират свободно.  Днес често виждам приятели от онова време, които не са се изоставили, имат добър професионален статус, дори успяват по някакъв начин, но живеят в мизерия. Други пък сменят професията, за да могат да оцелеят. Като например Красимир Кабакчиев, един от първите членове на „Подкрепа” от преди 1989-та. Той е лингвист, автор на една авторитетна книга, издадена във Великобритания за някой особености в граматиката на английския език. Понастоящем той работи като преводач в БДЖ.  Не мисля, че днес това поколение има своя шанс. Може би в отделни сектори – високи технологии, големи чуждестранни фирми и пр.

Кои подмениха идеите с бизнеса, според вас?
Този процес започна след 1991 година и първите май бяха хората от АСП – Мичковски, Карабашев и др. По-късно – Маргарит Мицев и там всички останали деца на лейтенант Шмидт. Има една крилата фраза, чийто автор не си спомням, но гласи горе-долу следното: революцията я започват идеалистите, продължавата я храбрите, завършват я умните. Ако приемем, че те са от последната категория остава да видим дали изобщо е имало революция.

В историческата литература, колкото и да е малко все още по въпроса, синдикалистите от Подкрепа сте определяни, като най-крайните в СДС. Така ли беше?
Да, така беше. Спомням си, че през декември приехме декларация, с която поискахме разпускане на комунистическата партия, нещо, което СДС не посмя да направи. Въобще в периода някъде от 10 декември 1989-та почти до края на годината, синдикатът бе изключително активен и натискът даваше резултат. Кулминацията бе националната политическа стачка, която трябваше да започне на 28 декември. Спомням си нощното заседание на Стачния комитет, двете напрегнати гласувания и решаващия глас на лидера на д-р Тренчев, който обърна гласуването в полза на прекратяване на стачката. След това с Кръстьо Кръстев влязохме в телевизионното студио, свалихме пред очите на зрителите сините ленти от ръкавите, и всичко приключи. На другия ден, 29 декември Държавия съвет прие указът за имената на българските турци и нещата поеха съвсем друга посока.

Къде беше прекалено толерантна в бурното време на 1990 г. българската опозиция?
Малко е да се каже толерантна. Мисля, че сред опозицията битуваше мнението, че носим заедно с бившите комунисти отговорността за бъдещето на страната. Тъкмо по тази причина, на едно от заседанията по предложение на Петър Берон и съгласувано с Желю Желев бе извършена една съществена промяна в декларацията на СДС за кръглата маса. Промяната бе почти незабележима, но много съществена, както се оказа по-късно. В искането за преговори думата правителство бе заменено с „понятието официални власти”. Тъкмо по тази причина на кръглата маса ние на практика преговаряхме не с представители на кабинета, а с партийната върхушка и всички възможни нейните сателити – профсъюзи, женски съюзи, даже Църквата.
По време Кръглата маса си спомням, че ме потърси офицер от тогавашната ДС и ми предостави документи с номерата на поделенията и за разположението на отделните служби на ДС, включително архива. Информацията бе изключително ценна и по тази причина разговарях и с д-р Желев, и с Петко Симеонов, и с Петър Берон с идеята да организираме митинги и граждански постове за охрана най-вече на архивите. За съжаление до действия от страна на СДС не се стигна. Бях принуден да оповестя информацията на едно общо събрание на националната телевизия. Спомням си, че Статул Карабашев взе оператори и тръгнахме да обикаляме. Снимахме и около Захарна фабрика, където беше управление „Тил” на МВР и се намираше по-голямата част от архива. После заснетото изчезна. Ето, така се случваха или по-точно не се случваха нещата по онова време.

През декември стават 20 години от началото на промените. Очакват ли ни нови промени, според вас?
Промени са неизбежни. И мисля, че ще се случат въпреки съпротивата на партиите на прехода. Вероятно ще стигнем до много критичен момент, в който ще надделее разумът, т.е. старите играчи ще се почувстват толкова заплашени от разпадът на системата, че ще седнат на масата за преговори. Въпросът е кои ще седят срещу тях и има ли още енергия сред обществото, за да излъчи нови лидери.

Възможно ли е структурирането на нови идейни носители на политиката на мястото на СДС, БСП, ДПС?
Партиите на прехода са в тежка криза и това се видя на конгресите им през миналата седмица. Анализаторите се концентрираха преди всичко върху вътрешно-партийните механизми, а всъщност проблемът е далеч по-сериозен. Защото партиите освен субект са и обект на политическата система, те са скачени с нея. Тяхната организация и начин на действия се предопределят от константните вътре в самата система. Искам да кажа, че ако в една държава има силна централизация и слабо местно самоуправление, огледално копие ще бъде и вътрешно-партийната организация. Ако съдебната власт е зависима, корупцията ще процъфтява и нейният двигател ще бъде вътре в партиите, защото стадото няма куче, какта казва народът. Това е причината да не съм оптимист за съдбата на днешните партии.

 

---

ПОСЛЕДНИ ИНТЕРВЮТА:

ГЕОРГИ ЛОЗЕВ ЕДИН БЪЛГАРИН ОТ ЧУЖДЕСТРАННИЯ ЛЕГИОН ПРЕД ОБЩЕСТВО.НЕТ

ИВО ХАДЖИМИШЕВ: ДНЕС ИМА МНОГО МАЛКО МЯСТО ЗА СОЦИАЛНАТА ТЕМА

ВАСИЛИЙ ВОЛГА, ЛИДЕР НА ЛЕВИТЕ СИЛИ В УКРАЙНА: БЪЛГАРСКИЯТ БИЗНЕС Е ЖЕЛАН В УКРАЙНА

ЕВГЕНИ ЧАЧЕВ: ЯДРЕНАТА БЕЛЕНЕ Е ЕДИН ПОДВИЖЕН ПЯСЪК, В КОЙТО ПОТЪНАХА МИЛИАРДИ

ПЕТКО СИМЕОНОВ: ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО Е ПОДМЕНЕНО СЪС СЛУГИНАЖ

АНЯ ПАВЛОВА: ВНУШЕНИЕТО ЗА ВСЕМОГЪЩЕСТВО Е ПЪТЯТ КЪМ ИНФАНТИЛИЗАЦИЯ НА ОБЩЕСТВОТО

ПРОФ. АНГЕЛ ТОДОРОВ: РАЗРУШАВАМЕ МОРАЛНИТЕ УСТОИ НА ОБЩЕСТВОТО СИ И ТОВА Е НАЙ-СТРАШНОТО

ЮРИЙ АСЛАНОВ: ПРЕЗИДЕНТЪТ НЕ БИВА ДА БЪДЕ ПОДЦЕНЯВАН ДОРИ КОГАТО САМО ГОВОРИ

ПЕТКО БОЧАРОВ: БЪЛГАРСКИЯТ ПРОСТАК Е ПО-ОСОБЕНО И СПЕЦИАЛНО ЯВЛЕНИЕ

ДУШАНА ЗДРАВКОВА: ВАЖНОТО Е ДА НЯМА СТРАХ

Posted by Общество. Нет on окт. 27 2009. Filed under Интервю. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry