ИСТИНСКАТА ЗАГРИЖЕНОСТ НА ДЪРЖАВАТА ЗА ДЕЦАТА НЕ БИ СЛЕДВАЛО ДА СЕ ИЗРАЗЯВА В СЪЗДАВАНЕТО НА ИНСТИТУЦИЯ, ПАРАЛЕЛНА НА БРАЧНАТА, А В ЦЯЛОСТНА ПОЛИТИКА ЗА ПОДКРЕПА НА СЕМЕЙСТВОТО

Вие сте председател на една от организациите, които се обявиха срещу готвените промени в Семейния кодекс. Ще успеете ли да спрете въвеждането на регистрацията на фактическо съжителство?

Фактическото съжителство е част от действителността, в която живеем. Това е въпрос на свободен избор от страна на двамата партньори – дали искат да заявят пред държавата желанието си да живеят заедно, заедно да отглеждат децата си и да имат имуществени отношения, т.е. да сключат брак или предпочитат да уреждат отношенията помежду си без намесата на държавните институции. Това е тяхно право и никой не би следвало да се намесва в избора им.
Друг е въпросът с предлаганата от Проекта за нов Семеен кодекс регистрация на такова съжителство. Според авторите на идеята въвеждането на такава институция ще защити по-добре децата, родени в съжителство. Ние не сме убедени, че ще се получи очакваният ефект: и при сега действащия Семеен кодекс бащите, които имат желание официално да поемат отговорност за децата си, имат възможността да го направят чрез института на припознаването, т.е. могат да узаконят отношенията с децата си извън брачната институция. Не е ясно поради каква причина някоя двойка би предпочела режима на регистрация на фактическото съжителство, във вида, в който се предлага, пред двете сега съществуващи алтернативи – брак или фактическо съжителство с припознаване на децата. Тези родители, които поради една или друга причина не оформят юридически отношенията с децата си при сега действащия Семеен кодекс, не биха го направили и чрез регистрацията на фактическо съжителство, тъй като мотивацията им – било то бягство от отговорност или стремеж към финансови облаги, произтичащи от статута на самотен родител – няма да бъде променена.
Истинската загриженост на държавата за децата не би следвало да се изразява в създаването на институция, паралелна на брачната, а в цялостна политика за подкрепа на семейството – като се започне от семейно подоходно облагане и се стигне до широка мрежа от услуги, подкрепящи семействата в критичните за тях моменти, като появата на нов член на семейството, конфликти между партньорите или между родители и деца, загуба или други ситуации, които биха довели до криза на семейството. Според нас регистрацията на фактическо съжителство с нищо не допринася за по-добра закрила на децата при липса на една цялостна държавна политика в посока укрепване на семейството.

Как гледате на идеята родители на провинени деца да полагат обществено полезен труд?

Идеята да подтискаме симптомите, без да лекуваме болестта, не е нова. Отново опираме до въпроса за липсата на цялостен подход. Имаме ли изработен механизъм за уведомяване на родителите още при първите появи на неприемливо поведение от страна на детето? Нямаме. Имаме ли разработена мрежа за подкрепа на семейства в криза – такива, които имат желание да се справят, но им липсва капацитет? Нямаме. Имаме ли система от мерки, които да коригират отклоняващото се поведение и укрепват социалните умения на децата? Нямаме. Единственото, за което се сещаме, е да изчакаме достатъчно дълго, докато детето извърши поредица от погрешни стъпки и да започнем да наказваме – било то самото дете или родителите му. Наказанията сами по себе си няма да научат нито родителите, нито детето на социално приемливо поведение. Едва когато и родителите, и децата се почувстват част от училищната общност, можем да очакваме, че прилагането на мярката полагане на общественополезен труд ще се възприема от тях като компенсация за това, че са уронили интересите на общността, а не като унижение. Затова имаме нужда от специалисти, които да работят  за изграждане на общности в училищата, за повишаване капацитета на родителите и изграждане на социални умения у децата. Точно това е ролята на педагогическите съветници и училищните психолози. За съжаление, точно те са хората, които първи попадат под ударите на съкращенията, предизвикани от недофинансирането на образователната система.
По сходен начин стои и въпросът с мястото и ролята на класния ръководител – това е човекът, който би трябвало да бъде посредник между семейството и училището, да следи развитието на всяко дете и да умее да го насочи към различни форми на квалифицирана помощ, ако има нужда. Това е сериозен труд, който изисква нужната квалификация и адекватно заплащане. Но тъй като образованието у нас се финансира на принципа “каквото остане”, функциите на класния ръководител в момента се свеждат до нанасяне на отсъствията в дневника и често пъти формално провеждани часове на класа.

Днешните деца по-агресивни ли са? Защо?

Нивото на агресия при днешните деца е по-високо, отколкото при предишните поколения поради редица причини. Една от основните е, че нивото на агресия в обществото като цяло е по-високо – няма нужда да търсим примери надалече, достатъчно е да погледнем само какво се случва по пътищата, какво е поведението на голяма част от  българските шофьори. Тази повишена агресивност в обществото като цяло се съчетава с чувството за безнаказаност заради мудността и неефективността на съдебната система. Естествено е децата да възпроизвеждат господстващите модели на обществото, още повече, че тези модели непрекъснато се популяризират от медиите.
Друга важна причина за нарасналата агресивност на децата е тяхната претовареност с информация, която те не успяват да преработят емоционално. Нито българското семейство, нито българското училище се оказаха подготвени за това предизвикателство – все още се смята, че е важно да дадем на децата си знания в смисъл на повече информация, а не умения да опознаят себе си, чувствата си, да успеят да открият собственото си място в света. Липсата на такива умения прави децата объркани, неуверени, а оттам – и агресивни.
Не на последно място сред причините за нарастване на агресивността е разпадът на общностите като коректив на поведението. Семейството в голяма степен е в криза и не успява да се справи със задачите си, най-малкото защото родителите, заети да осигурят прехраната, през по-голямата част от времето физически отсъстват от живота на децата. Училището се е фокусирало почти изцяло върху функцията си да препредава на децата информация, вместо да засили ролята си на място, където те придобиват социални умения. Местните общности – съседски, квартални, градски – престанаха да съществуват. Децата останаха сами, без ориентири, без ценности, които да споделят с други значими за тях хора. Това също ги обърква и ги прави агресивни.
Да не забравяме и нуждата на младите хора от себедоказване: след като не им предоставяме възможности за изява в градивни форми – клубове, кръжоци, спортни мероприятия и т.н. – те търсят реализация в деструктивни модели на поведение. Затова ние смятаме за особено важно да се развиват разнообразни извънкласни форми на работа като поле за разгръщане на способностите на децата и начин за изразходване на енергията по начин, чрез който опознават силните си страни и откриват мястото си в света.

Свидетели сме на жестоки престъпления, извършвани от деца. Отмина ли времето, когато детето се свързваше с невинност?

Децата са такива, каквито ние ги отглеждаме и възпитаваме. Крайно време е да преосмислим приоритетите си, да определим ценностите си като общество, а не всеки сам за себе си. Време е да изградим обща система от ценности, да дадем на децата ориентири, към които те да реферират поведението си. Така децата няма да са изправени ежедневно пред необходимостта да правят избори, за които не са готови, ще имат нужното време да израснат емоционално и социално, преди да поемат цялата тежест на отговорността за собствения си живот. От нас зависи да дадем възможност на всяко дете да измине естествения си път на порастване – ако щете, да изживее периода на невинност пълноценно.

Как влияят медиите върху детското възпитание и психика?

За съжаление грубостта, пошлостта, агресията на живота ни залива и от медиите. Това няма как да не се отрази върху възприятията на децата – поставено в рамка, във фокуса на медийното отразяване, едно събитие придобива много по-голяма тежест, отколкото в ежедневието. Затова е особено важно стриктно да се спазват разпоредбите на закона и да не се допуска излъчването на увреждащи психиката и морала на подрастващите предавания в неподходящи часове, както и да не се допуска разпространението на неподходящи печатни материали сред деца. Не че липсват съответни текстове в законодателството – проблемът е в контрола върху спазването им. Почти ежедневно ставаме свидетели на излъчването на сцени на насилие и еротика в праймтайма, билбордовете са “украсени” с откровено еротични послания, да не говорим за вълната от насилие и порнография, която залива децата от интернет. Повечето родители се оказаха неподготвени да се справят с това ново предизвикателство, така че децата отново са оставени сами на себе си. Това е проблем, който не може да се разреши за ден или два, иска се много сериозна работа за повишаване на капацитета преди всичко на възрастните, но и едновременно с това – за изграждане на умения у децата да разпознават опасностите и да се предпазват от тях. И тук отново училището би могло да бъде много полезно.

В училище или в семейството днес едно дете се възпитава по-добре или това зависи най-вече от средата?

Да кажем, че училището или семейството възпитава по-добре, означава да противопоставим двете институции – практика, която доказа своята пагубност поне през последните две десетилетия. Не може да има пълноценно възпитание в семейството без съдействието на училището, както и обратното. Време е да престанем да си представяме детето като механичен сбор от отделни части: дете на родителите си, ученик в училището, част от приятелска компания и т.н. Детето е цялостна личност, която където и да се намира – вкъщи, в училище, сред приятели – опознава света, търси себе си и мястото си в този свят, радва се, страда, обича, мрази… Важно е всички ние, които имаме грижата за това дете, да си сътрудничим, за да му помогнем да измине трудния път към себе си, да се открие като една зряла, познаваща силните си страни личност, която е готова да поеме отговорността за себе си и за света, в който живее.

Какви книги четете? Имате ли любим автор?

Обичам да чета различни книги – и художествена литература, и публицистика, и пътеписи, и специализирана… Нямам любим автор, по-скоро имам любими книги, но много зависи от това, в какво настроение ще попадна на някоя – може да ми направи дълбоко впечатление, а може и да предизвика досада. Има няколко, които са били особено важни за формирането на мирогледа ми, но това означава просто, че съм се срещнала с тях във време, когато съм била готова да ги разбера и приема. Ако трябва да бъда конкретна, напоследък с огромно удоволствие и малко тъга препрочитам книгите от Света на Диска и Номите на Тери Пратчет – великолепен синтез на философия, демитологизация, ирония, идеализъм и здрав разум, поднесени с неподражаем хумор. Щастлива съм, че и децата ми ги обичат.

 

 

---

ПОСЛЕДНИТЕ 5:

Posted by Общество. Нет on сеп. 27 2008. Filed under Интервю. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry