ФЕЛИПЕ ГОНСАЛЕС: РАХОЙ ТРЯБВА ДА СВИКА ЕДНО ГОЛЯМО НАЦИОНАЛНО СПОРАЗУМЕНИЕ, ЗА ДА ИЗЛЕЗЕМ ОТ КРИЗАТА

Фелипе Гонсалес (Севиля,1942) е загрижен и ядосан. Смята,че е мината границата и че Рахой има задължението да свика изработването на широко национално споразумение. Безпокои го европейската криза и е бесен за начина, по който се развиват нещата в Европа по отношение на Испания.Критикува правителството защото се е съгласило с една „тотална интервенция”, но много евтина, като „лоу кост” за самия европейски съюз, без да е договорило сериозно като условие за приемането й достъпът до разумно финансиране. Твърди,че испанските грешки са започнали през 1998 (по време на правителството на Хосе Мария Аснар), но признава,че правителствата на Родригес Сапатеро не поправиха тези грешки, а само наляха бензин в огъня. Смята,че сегашното правителство и сегашната динамика водят страната към разруха и се обявява против такава възможност.” Вървим надолу като испанци и като европейци”.Не вярва в правителствата на технократите, но настоява за национален консенсус, „за да излезем от кризата и да действаме в Европа”. Счита за глупост да се вярва,че „Испания е прекалено голяма, за да я оставят да пропадне, защото ще се унищожи еврото”. Нима Европа не беше способна да се унищожи сама,припомня. Достатъчно е да се умножат гласовете на несолидарния национализъм.

Бившият министър-председател(от 1982 до 1996) е отдалечен от парламента и обществения живот, но нито за миг не е престанал да бъде активен политик, който следи испанската, европейска и световна действителност с една удивителна способност за анализ и критика.

Заедно с Хелмут Кол и Франсоа Митеран  ръководи срещата на високо равнище в Маастрихт, на която беше договорено раждането на единната европейска валута, еврото, и бяха изменени договорите за учредяване на Европейския Съюз, за да му се даде по-голям политически импулс. Общопризнатото европейско призвание и познаването на структурите на ЕС доведоха до това,че прибегнаха до него през 2007 г., за да председателства Групата за размисъл за бъдещето на Европа, известна като Комитетът на мъдрите.

Как стигнахме дотук?

Меркел твърди,че сега плащаме за 10 години грешки в една икономическа политика, опираща се на  огромен балон от недвижима собственост. Сега, когато я лишаваме от основание във всичко, трябва да кажем,че има основание. Става дума за 10-те години преди 2008, когато избухна световната финансова система и в Испания, по-специално, балонът на недвижимата собственост. Така че, гледайки от Испания, галопирането започна със закона за либерализиране на земите, който  започна с баналния аргумент, че колкото по-голямо предлагане на земи за строеж има, толкова по-евтини са те, като че ли пазарите са рационални. Истината е, че земите с всеки изминат ден ставаха по-скъпи, че построихме три или четири пъти квадратни метра повече, отколкото изискваше едно балансирано търсене и че стимулирахме по  бесен начин корупцията.

Следователно, вината е в испанските решения?

Отговорността не е само на недисциплинирани хора, които галопират към един балон на недвижимата собственост, както искат да го представят. Има  споделена отговорност за една монетаристка политика, която осигури кредити с лихви,по-ниски от инфлацията, и вината за това не е само на испанските финансови единици, а на немските, френските… Грешката е наша, но е споделена.Имаше страшна криза на тухлата,но кризата на дълга беше предизвикана,защото имаше банки,които я подхранваха нeрационално. Това се случи, Меркел има основание,през 10-те години, като резултат на дълга на семействата и на фирмите,който беше непоносим. Но това не се случи еднакво в отделните страни. По времето, за което говори Меркел, Испания имаше публични сметки много по-добри от тези на Германия и на почти която и да е друга страна.Стигнахме до избухването на кризата с бюджетен излишък от над 2 пункта и с държавен дълг по-малък от 37% от съвкупния вътрешен продукт.

Десет продължили години  грешки  са много време.

Това започва,както казах, с политическите решения след 1998: Аснар, Рато, Рахой, но те не се коригират от правителствата, които идват след 2004, т.е. с Родригес Сапатеро. Не бяха коригирани от правителства, които живееха в един външно погледнато идеален свят. Икономиката растеше с три и нещо процента, кредитите бяха под нивото на инфлацията… Същото стана с либерализирането на електрическия сектор, който е натрупал дълг от над 25 млрд. евро. Започва с едно външно погледнато либерализиращо решение, което води до огромни разходи за държавата и което, казвам го отново, не беше коригирано от правителството на Сапатеро, а само се наливаше още бензин в огъня.

 Така че на практика всичко това има известна продължителност в течение на 10 години. Това беше придружавано от един дефектен европейски модел на валутен съюз без икономически съюз. Когато ни беше изгодно лихвеният процент да бъде разумен по отношение на икономическия растеж и на инфлацията в нашата страна:т.е., когато се нуждаехме от охлаждане на тази спекулативна икономика, лихвеният процент се определяше по критерии, които не отговаряха на нашите нужди. Така Централната Европейска Банка подхрани пожара, който палехме в Испания.

Би ли могло да се коригира това испанско сриване с друга европейска политика?

Поне би се избегнала тази драматична ситуация, в която се намират Испания и Италия, и оттам, валутния съюз. Общата корекция има своите трудности.Ако наблюдаваш САЩ, виждаш как една единствена валута с разминаващи се икономически политики доведе до огромно избухване в края на 19 век, което предизвика създаването на Федералната резервна система. Днес Калифорния е един щат, който не може да балансира своя бюджет. И как финансира своя дълг? Посредством Федералната резервна система и при отрицателни лихвени проценти. Очевидно ще трябва да направят ново сериозно преструктуриране, но  ФРС не допуска спекулацията да срине Калифорния, както не го допуска и във Флорида. Не става това,което става тук, където Централната Европейска банка не действа като централна банка.

Но ние не сме федерация.

Нито сме една федерация, нито имаме централна банка. Испания има  дефицит и дълг, които са по-ниски от Великобритания и, въпреки това, Великобритания се финансира посредством Банк ъв Ингланд с лихви, които са много по-ниски, а Испания се финансира при лихвени проценти, които са непоносими. Защо ЦЕБ не действа като централна банка, но не разрешава на националните централни банки да действуват като такива.Това е отново едно асиметрично ограничение, което облагодетелства  в огромна степен страни като Германия и близкото й обкръжение и вреди в същата степен на останалите.Така че бихме могли да твърдим,че да се говори за една единствена европейска валута е почти политическа фикция.  Има само едно евро с напълно различни оценки от пазарите. В Калифорния курсът на долара, независимо от дълга на Калифорния, е еднакъв с този в Ню Йорк. В Аликанте еврото е по-скъпо отколкото във Франкфурт.

Това ли стана с валутния съюз?

Трябва да припомним,че всичко това става в един контекст, който сме забравили,въпреки гнева на гражданите,че произходът на тази криза е във имплозията на глобалната нерегулирана финансова система. Сега трябва отново да кажем това… Извършена беше операция за спасяване на тази дерегулирана финансова система, и веднаж направена, за сметка на данъкоплатеца, не само, за да се плати самото спасяване, но също така да се плати за последиците от дълбоката рецесия, предизвикана от  тази финансова криза и, веднаж направено всичко това, не се посегна на произхода на кризата. Продължава се със същите практики, които доведоха до кризата и изведнаж се сблъскваш с това,че Дж. Пи. Морган е загубила още милиарди долари.

Защо става това?

Давам ви едно лично мнение: защото преместването на реалната власт, което стана през последните 25 години, от представителите на представителната демокрация към финансовите центрове за решения в света, не се е обърнало обратно.Един пример: Когато Обама разбере какво става, както всеки разумен човек, и предлага  реформа на функционирането на финансовата система на Конгреса на САЩ, минава през Уолстрийт и произнася една безукорна реч за това как да се избегнат грешките, които се правеха на Уолстрийт, в големите центрове на производство на грешки. Речта му е безукорна по форма и съдържание за това какво трябва да се прави.

Има само една грешка, финалът, и това е, което ти внушава меланхолия. Защото президентът на САЩ, който все още, поне на теория е най-могъщия човек в света, отива на Уолстрийт, обяснява реформата, която представя в Конгреса и моли актьорите на Уолстрийт да му помогнат да я осъществи. Това е драматично. Реформата няма да мине в Конгреса, освен ако актьорите на Уолстрийт не убедят конгресмените (които донякъде зависят от тях) в това,че реформата е добра.Това е последното защо от всички защота. Изместването на парламента спрямо процеса на вземане на решения се задълбочава всяка година.Тук, в Испания, не знам  правителството да е представило някакъв проектозакон за последните седем месеца. Бих казал,че всички те са декрети,които се обсъждат в други парламенти на Европейския Съюз, които засягат Испания и които тук се крият.

Интервенирана ли е Испания?

Тук сме относително по-зле и от когото и да било, тъй като сме в състояние на спасяване, независимо дали ни харесва или не,подобно на условията за интервенция на Португалия  или на Ирландия,но…. на ниска цена (low cost). За 30 млрд.евро имаме всички условия на една пълна интервенция. За Испания  пълното спасяване (bail out), при пълно затваряне на пазарите (намираме се само на два метра от него), предполага 500 или 600 млрд., много повече от сегашното спасяване. Но с кредитна линия от 30 млрд., за момента, интервенирането е пълно:в банките със затруднения, в добрите банки и в цялата икономическа и фискална политика.

Как е възможно това?

Затваряме си очите пред непонятни неща колкото и да ни се иска да конструираме едно обяснение, което да каже на гражданите какво става.Най-лошото, което стана в рамките на пакета от съкращения е прекомерно и няма никакъв признак за антициклични мерки, но най-лошото, както смятам, е че мнистър-председателят, който неотдавна беше избран с абсолютно мнозинство, направи изявление, в което казва:”Нямаме свобода на избор”.

Но има ли я?

Щом той казва,че няма свобода на избор, с това иска да каже,че гражданите са направили безполезен избор, като са го избрали. Сега, ако ми питате, има ли я,разбира се,че я има, друг въпрос е дали е в състояние да упражнява тази част от свободата, която му се полага по избор. Щом я има един човек, като Марио Монти, за когото не са гласували, как няма да я има премиерът на испанското правителство. Монти взема решения за някои мерки и след това отива в Брюксел да ги защищава. Тук чухме министърът на икономиката да казва:” Във вторник ще видим какво е решила Еврогрупата и след това ще научите мерките за съкращения, които ще вземем”.

Не се упражнявам в национализъм, защото ще го кажа в проценти: ако Испания направеше всичко, което трябва да направи,за да коригира грешките, натрупани за 10 години  в неравновесие на платежния баланс, на търговските баланси и загубата на конкурентоспособност: ако направи всичко,  което трябва да направи безукорно-което означава,че знае какво трябва да направи,нещо, което не може да се твърди за сегашното правителство- би направила 20% от това, от което се нуждаем,за да излезем от кризата. Останалите 80% трябва да направи Европа. Следователно имаме две равнища на анализ:какво ни става като испанци и какво ни става като европейци. И в двете отиваме надолу.

Какво ни става като европейци?

Европа има огромна отговорност за себе си и за своето бъдеще.Грешка е да се повтаря,че „Испания е прекалено голяма,за да се остави да пропадне,тъй като след нея идва Италия и не знам каква катастрофа на експлозия на еврото”. Това е една фалшива истина. Ако погледнем историята на Европа през 20 век, знаем, че  европейците са способни да унищожат Европа физически. Как няма да бъдат способни тогава да сложат край на еврото!Зависи  само дали ще продължи да се увеличава гласът на несолидарния национализъм. Европа премина през две световни войни.”Никога няма да се осмелят да разрушат Европа на еврото”, твърдят някои. Защо не? Европа се намира на кръстопътя на три пътища, за което съм твърдял много пъти. Първият път е да се направи един big bang ,за да се федерализира икономическия и фискален съюз освен да се изгради валутния съюз.Защо използвам думата федерализиране, която предизвика несъгласие? Правя го нарочно, защото ако има една псевдофедерализация, без думократична законност, сме загубени. Ако няма демократична законност в този процес и искаме само “Men in Black?преоблечени като министри на икономиката  (това е известен филм за извънземни) за целия ЕС, процесът на европейското изграждане ще забуксува сериозно в очите на населението.

Има други два пътя.

Да. Вторият път е противоположен на първия: да се разруши изминатото от гледна точка на  валутния съюз и на вътрешния пазар. Хората смятат,че макар да се развали валутния съюз, ще се запази вътрешния пазар или че ще запази даже Шенген. Бих казал,че това не е вероятно, защото, между другото, тези, които сега преживяват най-сериозната криза ще трябва да направят масивни девалвации, за да спечелят конкурентоспособност.

Третият път, и най-вероятната хипотеза, е да се влачим в калта: да направим една крачка напред и две крачки назад. И да излизаме от всяко заседание, като твърдим, че вече имаме пътна карта, вече имаме взети решения и че пазарите ще се успокоят. Да продължаваме с тази глупава битка по това дали пазарите имат или не рационално поведение. Това е голяма глупост. Защо говорят за рационалност? Ясно е,че ако има едно решение на ЦЕБ, която поне веднаж бъде централна банка, с което се обявява,че „ако премията на риска надмине 200 основни пункта,ще поема бремето на дълга”, ще се свърши със спекулативната фиеста.

Ако се обедини дълга, ще се федерализира ли Европейския Съюз?

Може да има едно междинно решение, към каквото призовавам,и каквото винаги се е вземало, когато е имало политическа воля.Но да бъдем искрени: всички правила на договорите, които забраняват държавните помощи не се изпълниха след банкрута на Леман Брадърс с национални операции за спасяване на самите банки.Всички трудности, които ние имахме след това не бяха взети предвид, когато  Гордън Браун до госпожа Меркел, минавайки през Саркози, инжектираха пари и реструктурираха тази част от системата, която създаваше системни рискове. Това не беше предвидено. Напротив, беше изрично забранено в европейската норматива. Какво стана? След като направиха това,което трябваше да направят, се договориха да поставят един институционен чадър,над това което бяха направили. И от тогава възстановиха на органите в Брюксел всички права за наблюдение и контрол,които имаха,но операцията беше вече направена. Да не би Браун  да отиде в Брюксел, за да каже колко пари влага в национализирането на една или друга банка? Или Саркози, или Меркел? Направи се, защото трябваше да се направи. И политически, беше освен това по-добре,че се направи, защото ако бяха им казали,че не може, щеше да назрее скандал.

Какво стана между август миналата година,когато ЦЕБ купи испански бонове, и сега, когато казва,че не може?

Смятам, че действително се е променило нашето значение, за да изискваме компенсации за жертвите, които ни искат или тези, с които ние се задължаваме. Казано с понятията на Рахой,”нямаме свобода на избор”, други избират какво трябва да правим. Винаги ни казват една и съща фраза:”Добре е, продължавайте да задълбочавате, продължавайте по този път”. Би трябвало да отговорим:”Кажете ми къде е краят на пътя, за да обясним на хората,че този път има край и че този край е този и че след този край ще стане това друго”. Това обаче никога не става, нито пък даже сме преговаряли сериозно за тази интервенция. Интервенирани ни сме от всички страни и даже не сме договорили една компенсация.Сега хрътката бяга след механичния заек, когото движат други и който е недосегаем. В края на годината, след тримесечни наблюдения, ще ни кажат че това не е достатъчно и че трябва да направим повече. И докато  върви повече в същата посока, тази машина за разрушаване на производителния апарат на средните класи, която е пусната н ход, няма изход.

Но защо Европейският Съюз изисква този процес? Каква е целта?

Защото национализмът, от който зависят за гласовете си правителствата, прави невъзможна промяната на националното политическо мислене и зараждането на европейско политическо мислене. Любопитно е. Оланд направи двоен принос: сигнал за антициклична полититка макар и само със 120 млрд. евро и констатацията, че промяната трябва да бъде по-умерена,за да бъде по – поносима, и има право. Казвам,че е любопитно, защото на другия план е Германия, Меркел, привърженичка на по-голяма федерализация, докато на Франция й е трудно да възприеме този път.

Да се върнем към положението в Испания. Можеше ли правителството да преговаря по друг начин? Мнозина смятат,че когато се искат пари, нямаш право да кажеш нищо.

Защо не? Ясно е, че да. Аз искам пари за нещо специфична, нещо конкретно, което други страни вече са направили. Припомням,че те са го направили със свои пари,но противно на една европейска директива, която по-късно се промени. Предлагат ми кредитна линия до 100 млрд. евро, за да рекапитализирам това, което се предполага, че е повредено, т.е. една трета от нашата финансова система. Вземам парите за тази цел и преговаряме,че операцията е подложена на рекапитализация, което им позволява да действат като основни акционери, като ключови капитализатори на тази част от финансовата система. Но второто,което  правя е да поискам същите условия за всички останали. Като начало, изпитанията на стрес. Защо интервенират здравата част на нашата финансова система и не тази на други страни?

ЕС изисква от Испания неща, каквито не изисква от други?

От никого.Освен, разбира се от страните с тотална интервенция, където са поели в свои ръце макроикономическото управление и неговото финансиране. В испанския случай правят точно същото, но на по-ниска цена.

Казано по друг начин, този тип спасяване е изгоден за Европейския съюз, а не за нас.

Ясно, ако няма компенсации, е така. Следвайки терминологията на Монторо (министър на финансите) – една личност, която смята, че Конституцията му дава право да навлезе в компетенциите на автономните области – това, което абсолютно е прието са Men in Black, които са при нас всяко тримесечие, за да коригират целта на дефицита и следователно,се намесват се в цялата икономическа политика на страната. И всичко това на една относително намалена цена за ЕС.

Ще инжектират 30 млрд. и, ако изпълняваш указанията, ще дадат още 30 млрд.Даже правителството не смята,че ще поиска 100-те млрд. За тях цената е много ниска. Не ми изглежда лошо, ако има ясна компенсация: гаранция за финансиране, която ще даде Европа чрез инструментите, с които разполага, или които ще пусне в ход.Този, който го разбира много ясно, е Централната европейска банка. Вижте: компенсацията за жестокостите, които се вършат и поставят нашата икономика в процес на рецесия, който няма да ни позволи да настигнем заека, каквото и да правим, е да можем да се финансираме при разумни лихвени проценти. Не казвам тези на Великобритания, които са отрицателни лихви, или холандски или немски лихви: но да се определи един критерий, когато Европа се намесва, за да не може премията на риска да направи неустойчива програмата.

Смятате ли,че с едно коалиционно правителство ще бъде възможно да се поеме нов курс и да се маркира един по-ясен хоризонт?

Тревожи ме как се увеличава в медиите,включително в най-консервативните, натискът за благодетелите на едно правителство на технократи. Тревожи ме не само поради  отнемането на законността на демокрацията, но защото ми изглежда една много сериозна грешка, извън грешките, които извършват политиците А, Б или С. Това е грешка. Обръщаме се – не искам да споменавам имена, за да не се обидят в Европа- към същите хора, които ни доведоха до кризата, но сега като към специалисти да управляват излизането ни от нея. Кои са достъпните специалисти от Голдмън Сакс, за да ни помогнат да излезем от кризата като добри технократи ?Каква отговорност носи Голдмън Сакс? Всичко това ми прилича на катастрофа. Това, което наистина смятам е, че правителството трябва да съзнава две неща: първо,че гражданите имат право да знаят какво прави то, защо го прави, с каква цел. И точка номер две, че една операция от такова естество изисква консенсус между всички актьори, и поради това, национален консенсус.

Привърженик ли сте на национален пакт?

Той няма да има нищо общо с Пактовете от Монклоа, но има повече причини, включително даже от тогава, да се прави политика на национален консенсус.Националният консенсус означава да се договори какво трябва да се прави.И това изисква да започнем с това, което сме свършили лошо и как да го поправим.И какво върши лошо Европа и колко влияние трябва да сложим на масата, за да коригираме това европейско отклонение.Дали всичко това трябва да се направи по консенсус между всички актьори? Без никакво съмнение. Помага ли за това абсолютното мнозинство? Сигурен съм,че днес абсолютното мнозинство е една машина за разрушаване на законността. Вместо да стигнем до този консенсус, за да спечелим ефикасност и реструктуриране на държавните администрации, това което виждаме е постоянно орязване на достоверността, на престижа и на значението на автономните области, и укрепване на провинциалните депутации, като че ли искаме да се върнем към структурата на касиките от 19 век.

Не съществува ли риск, че когато се намесят всички политически сили, ако всичко излезе лошо, да няма възможна замяна?

Не, няма никакъв риск. Най-лошият от световете е този, в който живее Алфредо Перес Рубалкаба (генерален секретар на Социалистическата партия – б.м.- И.Н.), който иска да се държи с отговорността на държавник и постоянно е принизяван като събеседник от правителството.Когато ме пита му отговарям: „Действай, като че ли си правителството, знаейки,че не си”. Но рамките за маневриране му се стесняват. Затова винаги казва :”От тук,не”. Трябва да построи своя собствен дискурс и да казва”трябва да тръгнем от тук”. И да даде ясно да се разбере,че това правителство и тази динамика ни водят към разруха. Това правителство не оставя никаква възможност да се говори, да се преговаря, да се каже ”вижте, тук сте сбъркали”. Не разбира,че не не е взета нито една единствена мярка срещу цикъла. Тревожи ме, че онова, което Рубалкаба действително трябва да направи, е да се отдалечи от този безсмислен път.

Би ли могъл Рубалкаба да върши друга работа в правителството?

Не залагам тук на Рубалкаба в правителството.Това, което казвам е, че е необходима повече яснота и, че правителството на Рахой със своето абсолютно мнозинство, загуби доверието.Никой в Европа не вярва,че екипът, който носи отговорност в повечето автономни области, в кметствата преди да носи отговорност в централното правителство, никой не може да повярва,че Рахой дойде в правителството без нито една програма, без нито едно предложение, което за съжаление изглежда,че е истина. Преминахме границата. Рахой носи отговорност да  свика голямо национално споразумение, как да излезем от кризата и как да действаме в Европа.

Интервю във в.”Ел Паис” от 23 юли 2012

Превод от испански: Иван Недев

Коментари

comments

Short URL: https://obshtestvo.net/?p=5169

Posted by Общество. Нет on авг. 14 2012. Filed under Интервю. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry