Турция, армeнците и кюрдите: от младотурците до Ердоган

Turcia i kiurditeБившият министър на културата и туризма на Турция Ертугрул Гюнай, опитен политик, заемал креслото на министър в кабинета на Реджеп Ердоган, когато той все още е бил премиер-министър на страната в разговор с журналисти от изданието Zaman е направил интригуващо изявление. „Аз съм един от тези представители в бившото правителство, които от самото начало говореха, че ние не трябва да се намесваме в сирийските работи. Аз говорих, че ние трябва да се държим подалече от проблемите в Сирия, че ние сме длъжни да продължаваме да играем ролята на арбитър в региона, – заявява Гюнай. – Полученият отговор по това време не внушаваше опасения. Предполагаше се, че въпросът ще бъде разрешен в продължение на 6 месеца – такъв отговор бе даден на изказваните от нас опасения и препоръки. Изминаха вече четири години от времето, когато получих такъв отговор. Аз с тъга отбелязвам, че въпросът няма да се разреши и за 6 години. Опасявам се, че негативните последствия ще се усещат още 16 години, понеже у нас на Изток – както вече говорят някои членове на правителството, а и така е видно, че възникна втори Афганистан.

Във външната политика не трябва да се ръководиш от мним героизъм. Героизмът, невежеството и манията във външната политика, искате ли го това или не, по някога дават резултати, съпоставими само с измяна. Вас може да ви ръководи прекомерен патриотизъм, но ако вие гледате на външната политика през призмата на фанатизма, не знаейки собствената си география и история, и се опитвате да компенсирате всички тези свои недостатъци с героизъм и храбърство, то вашият удар в стената ще бъде такъв, че последствията от нейната тежест може да се сравни с измяна. Партията „Единение и прогрес“ (İttihad ve terakki, политическата партия на младотурците 1889−1918 г.) е такъв пример. Аз него да твърдя, че членовете на тази партия не са били патриоти, но ако те не са били патриоти и са искали да свожат края на Османската империя, то те щяха да направят същото. Заради това ние следва колкото се може по-скоро да се отдалечим от сирийския проблем. Аз няма да нарека „неоиттихадизъм“ това, което ние наблюдаваме днес. Аз смятам, че и неокемализмът ще бъде някакво доброжелателство. Това, което те правят се нарича подражателство. Имитацията на нещо никога не прилича на оригинала и винаги изглежда смешно. Да, смешно. Но когато тези, които управляват държавата се оказват в смешно положение заради това, че тяхната имитация не се е получила, те на това не се спират и принуждавата страната скъпо да плати за това. Държавата не трябвя да се управлява, вървейки на каишка от мним героизъм, който се храни с ненаситно желание, честолюбие, гняв и особено невежество. Тези, които стоят начело на държавата са задължени да имат някои знания. В крайна сметка те трябва да знаят собствената си история. Без нужното образование, те произнасяйки големи, но дивашки речи, са способни да нарушат международното равновесие, а необмислените атака по целият свят водят до катастрофа. Ние се оказахме въвлечени в процес, заради които народът остава без родина и дом. Политиката на иттихадистите доведе до това, че империята и без това движеща се към своя край падна много бързо и бяха загубени много територии. Фактически, партията „Единение и прогрес“ завзе властта в страната във време на криза, макар и не лишена от идеалистически възгледи и патриотизъм, при все това нямаше опит. Гневът и честолюбието преобладява у тях над способностите, опита и знанията. Османската империя, намираща се тогава в техните ръце се намалява териториално толкова, колкото ние даже не сме можели да предположим. Това е точно този урок, който ние трябва да извлечем от историята. Този урок вече е на 100 години.“

Mehmed VI se moli

Последният турски султан Мехмед VI (1861-1926) в молитва

Гюнай сравнява настоящата управляваща Партия за справедливост и развитие (ПСР) с политическата партия на младотурците, който от 1876 г. са се опитвали да провеждат в Османската империя либерални реформи и да създадат конституционно държавно устройство. През 1908 година млатодурците успяват да свалят султан Абдул Хамид II и да проведат половинчати прозападни реформи, обаче след поражението на Турция в Първата световна война те губят властта. Османската империя е разтурена. Гюнай също така предполага възможността за появата в съвременна Турция на преход от „неоиттихадизъм“, имайки предвид „ердоганизъм“ към „неокемализъм“, който също така може да е съпроводен или с разпадане, или загуба на части от територията вече на съвременна Турция. Бившият министър използва метода на историческите паралели, които не се одобрява от науката, доколкото в историческия процес няма пълна повторяемост на събития и явления. Но принципът на сходства в политическата обстановка и разположението на обществените сили, обобщението на предишния исторически опит в неговото съпоставяне с днес помага да се разкрие или поне да обозначи т. нар. „вертикални“ и „хоризонтални“ стволове в турската история.

Предприетият от нас опит за разкриване на отбелязаните от Гюнаем исторически паралели не претендира за изследване от класически тип, целта ние само да придадем на засегнатия проблем известен размах, който би дал храна за актуални размишления. Във всеки случай Гюнай дава да се разбере, че съдбата на партията „Единение и прогрес“ се оказва тясно свързана не само с развалянето на Османската империя, и че „иттихадистските линии“ ясно се забелязват в дейността на съвременните политически партии в Турция, в частност на управляващата ПСР. Така че къде са те?

Да започнем с първата нелегална младотурска партия „Единение и прогрес“, която е била създадена в Женева през 1891 г. По това време Османската империя е изживявала дълбока икономическа и политическа криза. Усилията на ранните турски реформатори, „новите османлии“ да изведат страната от кризата не се увенчават с успех. Задачата не е била от леките. Най-добрите умове са прогнозирали смъртен изход. „В устата на големите османски съновници, пише съвременният турски историк Й. Тезел, — тогава все по-често звучи въпросът: „Какво се случи с нас?“. Това е и въпросът в многобройните докладни записки на представителите на османската провинциална власт, отправяни от тях до падишаха.

Турската държава е представлявала конгломерат от нации и народи, в които ролята на турците не е била толкова значителна. Поради различни причини, една от който и представлява особеност на империята, турците не са желали, а и не са могли да погълнат различните националности. Империята не е имала вътрешно единство, отделните части от нея, както свидетелстват многобройните записки на пътешественици, дипломати и разузнавачи, забележимо са се отличавали една от друга по етнически състав, език и религия, по равнище на социално, икономическо и културно развитие, по степен на зависимост от централната власт. Само в Мала Азия и в части от Румелия (Европейска Турция), намираща се към Истанбул, те са живеели на големи компактни маси. В останалите провинции те са били разпръснати сред кореното население, което те така и на успели да асимилират.

Да отбележим още един важен момент. Завоевателите наричали себе си не турци, а османлии. Ако вие откриете съответната страница на издадената в края на 19 и началото на 20 век енциклопедия на Брокхауз и Ефрон, то може да прочетете следното: „Османлиите (име, което турците смятат за подигравателно или обидно) са били първоначално народ от урало-алтайските племена, но вследствие на масовия прилив на други племена е напълно загубил своя етнографски характер. Главно в Европа днешните турците са предимно потомци на гръцки, български, сръбски и албански ренегати или произлизат от бракове на турци с жени от тези племена или родени на Кавказ“. Проблемът е бил още и в това, че Османската империя завладявайки големи парчета от територии, където живеят народи с по-древна история и традиции, повече се насочва към по-добре развитите покрайни. Градовете на Балканския полуостров, Ирак, Сирия, Ливан, Египет не са били само центрове на провинциалните власти, религиозното образования и поклонение, но и центрове назанаяти и търговия, в което са превъзхождали даже Константинопол. В началото на 19 век не по-малко от половината жители на градовете с население до 100 хил. души в Кайро, Дамаск, Багдад и Тунис са били занаятчии. Техните стоки са се отличавали с високо качество, търсени на пазарите в Близкия изток и зад неговите предели. В такъв режим страната просъществува дълго време.

Ето защо иттихадистите са били на кръстопът. Едната част от тях преследват целта да запазят териториалното и националното единство пред заплахата от рухване на империята, за което тогава в европейските политически салони не е разсъждавано освен ако е ленив. Другата част има намерение да работи в ново направление. Но какво? Съществували са два варианта. Първият, разчитайки на импулсите от Европа и активизирайки политиката на „вестернизация“ (озападняване – б.пр.), отдалечавайки се от с имащите видни исторически, културни корени на арабите и Персия, вграждайки се при това в „християнска Европа“. Още повече, че империята е имала вече зад гърба си някакъв исторически опит на танзимат (реорганизация – б.пр.), както е прието в литературата названието на модернизационните реформи в Османската империя от 1839 до 1876 г., когато се приема първата османска конституция. За разлика от предишните реформи, главното място в Танзимата заемат не военните, а социално-икономическите преобразования, призвани да укрепят централната власт, да предотвратят развитието на национално-освободителните движения на Балканите и да ослаби зависимостта на Портата от европейските държави по пътя на при приспособяване на съществуващия строй към нормите на западноевропейския живот.

Kemal AtaturkНо западния вектор на развитие на империята, както пишат съвременните турски изследователи, в историческа перспектива е водел към криза преди всичко на османската ислямска идентичност и последствията на адаптационните възможности Османската империя неизбежно ще завършат с формиране на нейните европейски територии на нови национални държави, трансформация на империята в „нова Византия“. Както пише съвременният турски изследовател Тюркер Ташансу, „в историческото развитие на Западна Европа модернизацията върви паралелно с процеса на създаване на национални държави“, а „влиянието на Запада в турското общество е достигнало такова равнище, че даже в интелектуалните кръгове историческото развитие на Европа се е възприемало като единствен модел“. При тези условия посоката на курса на реформи за иттихадистите придобива принципно значение. Те сериозно изучават опита на появилите се през 1776 година на Съединени американски щати, които след обединението на тринадесет британски колонии обявяват своята независимост, говорят за възможността за образуване на „Близкоизточна Швейцария“.

Що се отнася до втория вариант, то той е предполагал много по-сложен, повече архаически и драматически набор от действия, свързани с отклонение от идеологията на османизма към опита на турцизация (етническа и езикова асимилация – б.пр.), но при тях провисва проблемът с панислямизма. Трябва да напомним, че турцизацията на Анатолия (Анадола – б.пр.) започва още във втората половина на 11 век, но този процес не е завършен до самото падане на Османската империя, въпреки елементите на гражданска война и насилствените методи на депортации, масови кланета и т.н. Заради това иттихадистите се разделят на западно и т.нар. източно крило, които са били единни в стратегията да се съхрани империята, в която и да е форма, но се различават в тактиката. Това обстоятелство на различни етапи оказва значително въздействие на политиката иттихадистите в решенията на етноконфесионалните проблеми. Едно е да се стремиш към Европа на крилете на идеологията на европоцентризма, съвсем друго е да копаеш в проблемите на „турк кимлиги“ (турската идентичност). Такива са били основните вектори на геополитическите перспективи на иттихадистите, които и предопределят по-нататъшния ход на развитие на събитията, а не това, както твърдят някои руски, както и турски изследователи, че всичко е предопределено от обстоятелството на завземането на ръководството на партията «Иттихад ве тераки» от „потурчените евреи“ (девширме), които поначало си поставят за цел да съкрушат османския халифат и постигат своето. Всичко е значително по-сложно.

През 1900 година представителят на западното крило на иттихадистите Али Фахри публикува не голяма книжка-призив за сплотяване около партията, в която той е построил редица приоритетни решения на етноконфесионалните проблеми: македонски, арменски и албански. Но първоначално е трябвало да бъде унищожен основният враг – режимът на султана Абдул Хамид II, за което трябва обединение на усилията преди всичко на вътрешните национални политически партии, както и заявяващите своите национални интереси. Впрочем, арменската партия „Дашнакцутюн“ („Съюз“, известна и като Арменската революционна федерация – б.пр.) не само участва в някои задгранични мероприятия на иттихадистите, но и по едно време е финансирала тяхната дейност. През юли 1908 г. иттихадистите начело с Ниязи бей вдигат въоръжено въстание, влязло в историята като „Младотурската революция от 1908 г.“.

„Национално-религиозната пъстрота на турското население създава могъществени центробежни тенденции. Старият режим е мислил да ги преодолее механически с тежестта на армията, набирана само от мюсюлмани, – пише по това Лев Троцки. – Но на практика това води до разпад на държавата. Само в управлението на Абдул Хамид II Турция губи: България, Източна Румелия, Босна и Херцеговина, Египет, Тунис, Добруджа. Мала Азия фатално попада под икономическата и политическата диктатура на Германия. В навечерието на революцията Австрия тръгва да строи път през Новобазарския санджак, прокарвайки си стратегически път към Македония. От друга страна, Англия в противовес на Австрия – открито издига проект на македонска автономия… В разделянето на Турция не се предвижда край. Не националното разнообразие, а държавното разлагане тегне над тях като проклятие. Само единна държава по образеца на Швейцария или Северно-Американската република може да внесе вътрешно омиротворяване. Младотурците, обаче решително отхвърлят този път. Борбата с могъществените центробежни тенденции правят младотурците привърженици на „силната централна власт“ и ги тласка към съглашение със султана quand meme. Това означава, че щом като в рамките на парламентаризма се разгърне кълбото на националните противоречия, дясното (източното крило) на младотурците ще застане открито на страната на контрареволюцията“. И, да добавим от нас, ще потопи западното крило.

Тогава само слепецът не е можел да види това, каквото не е била партията „Дашнакцутюн“ и някои други арменски политически партии. Не навлизайки сега в детайли на този проблем ще отбележим следните факти. От 17 август до 17 септември 1911 г. в Константинопол (Истанбул – б.пр.) се провежда Шестия конгрес на партията «Дашнакцутюн», която обявява „политика на таен и открит терор против Руската империя“. На този конгрес е решено да се „разшири до признатата от конституцията автономия на арменския народ до границите с Русия“. През 1911 г. в Солун „Иттихад“ сключва с партията „Дашнакцутюн“ специално съглашение: дашнаките в замяна на политическа лоялност получават „в своите райони чрез своите органи контрол над местните административни учреждения“.

В отчета на царското военно разузнаване (на Руската империя – б.пр.) се указва и на това, че „дашнаките заедно с иттихадистите очакват в следващата 1912 г. политически преврат в Русия, и ако той не се състои, то кавказката организация на дашнаките трябва да действа съгласно указанията на Бакинския, Тбилиския и Ереванския ЦК (ЦК – Централен комитет – б.пр.), които стоят за недопускане на намеса на Руското правителство в делата по арменския въпрос“. Интригата е била в това, че лидерите на арменските политически движения едновременно заседават в два парламента – на руската Държавна Дума и в турския меджлис. В Русия дашнаките встъпват в специфични отношения с руските кадети и октябристи („Съюз 17 октомври“ – руска либерална партия – б.пр.), наместника на царя в Кавказ Воронцов-Дашков. В Османската империя тясно сътрудничат с иттихидистами, разчитайки в бъдеще да изиграят картите си едновременно срещу двете империи – Руската и Османската.

Ние сме съгласни с твърдението на известния азербайджански историк, докторът на историческите науки Джамил Хасанли, че в „противостоенето с две империи определени арменски сили разглеждат възможността за създаване на „Велика Армения“. Обаче първите нейни геополитически контури залагат не руските политици и генерали, а иттихадистите, които обещават на дашнаките да осъществят при благоприятни обстоятелства програма, съгласно която вилаета Западна Армения – Ерзурум, Ван, Битлис, Диарбекир, Харпут и Сивас – ще бъдат обединени в една административна единица – Арменска област, „управлявана от генерал-губернатор християнин, назначен на този пост от турското правителство при съгласие на европейските държави“. Това са били контурите на геополитическия проект на губещата сила западно крило на иттихадистите, които , впрочем, влезли по линия на военната разузнаване в контакт със Санкт-Петербург.

Обаче, както пише в „Спомени“ Павел Милюков, „турските арменци живеят далече от очите на Европа и техното положение е било сравнително малко известно“, макар че „в продължение на 40 години турците и особено кюрдите, сред които те живеят, систематически са ги громили, като чели следват принципа, че решението на арменския въпрос е в поголовното изтребление на арменците“. Наистина, почти по цялата Османска империя се увеличават нападенията над арменци, които демонстративно приветстват иттихадистите, разрешили им да носят оръжие, обещали им конституционни и други свободи. Милюков при това съобщава, че след това, когато „английските филантропи и консули старателно обобщили резултатите от арменските погроми“, той е бил свидетел в Константинопол (Истанбул – б.пр.) на разработки на секретарите на руското посолство за проекта на обединение шестте вилаета, населени с арменците (Ерзурум, Ван, Битлис, Диарбекир, Харпут и Сивас), в една автономна провинция“. В този момент „Дашнакцутюн“ заявява, че излиза от съюза с „Иттихад“.

Така според изразяването на един френски публицист, политическата еволюция на партията „Иттихад ве теракки“ определя в това, че „тръгва като тайна организация, извършва военен заговор през 1908 г., тя на прага на войната през 1914 г. се превръща в някакъв наддържавен орган, „триумвиратът Енвер-Талаат-Джемал“, който диктува решенията и на парламента, и на султана, и на министрите“ не бидейки при това част от държавата. „Драмата тепърва предстои, – пророчески ще напише Троцки. – Европейската демокрация с пълната маса на своето съчувствие и съдействие стой на страната на нова Турция – тази, която още я няма, която все още предстои да се роди“.

До Първата световна война Османската империя все още е оставала една от най-големите държави на епохата с територия около 1,7 млн. кв. км, включвайки такива съвременни държави като Турция, Палестина, Израел, Сирия, Ирак, Йордания, Ливан и част от территорията на Арабския полуостров. От 1908 до 1918 г. в Турции се сменяват 14 правителства, три пъти в условия на остра вътрешнополитическа борба са проведени парламентарни избори. Старата официална политическа доктрина — панислямизъм — е сменена с пантюркизъм. Междувременно, колкото и да е парадоксално, във военен смисъл Турция демонстрира удивителна ефективност – наложило и се да води война едновременно на 9 фронта, на много от които успява да достигне до впечетляващи успехи. Но финалът на този период е известен: пълен банкрут на младотурския режим и крах на многовековната Османска империя, някога изумяваща светът със своето могъщество.

Автор: Станислав Тарасов (Регнум)

Превод от руски: Борислав Ангелов (политолог)

23 февруари 2016 г.

Общество.нет (цитирането на автора, изданието и активните линкове са задължителни)

Мненията на редакцията и на автора/ите могат да не съвпадат.

Коментари

comments

Short URL: https://obshtestvo.net/?p=13012

Posted by on фев. 23 2016. Filed under Анализ. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

  AUD =   лв
  CHF =   лв
  EUR =   лв
  GBP =   лв
  RUB =   лв
  USD =   лв

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.