Проф. Жилбер Ачкар: Арабската пролет се превърна в зима

Страните от Близкия изток и Северна Африка държат световния рекорд по безработица

Жилбер Ачкар е роден през 1951 г. в Ливан. Преподавател, писател, известен левичар и пацифист. През 1983 г. се мести във Франция. Преподава политология и международни отношения в Парижкия университет до 2003, когато се мести да преподава в Берлин. От 2007 е професор по международни отношения в Департамента за ориенталски и африкански изследвания на Университета на Лондон. Последната му книга е „Народите искат: Радикално изследване на Арабските въстания“ (2012)

От бунтовете през 2010-2011, освен в Тунис, моделът на либерална демокрация не проработи в страните от Близкия изток и Северна Африка. Има ли все още надежда или поне виждате ли либерална „електорална“ демокрация като отговор на продължаващата криза в региона криза?
Въпросът за демокрацията в региона на Близкия изток и Северна Африка не може да бъде сведен до този за либералната демокрация, което днес доминира като разбиране на Запад. Дори ако вземете понятието либерализъм, само по себе си, арабските страни са далеч от него, което важи и за Тунис, където сегашното управление само формално е демократично. Регионът е страда от много дълбока социална и икономическа криза, която е в основата на общото безпокойство и вълнение. За да се реши продължаващата криза трябва да има отделяне от неолибералния социално-икономически модел, който доведе до кризата. Истинската пречка е комбинацията от силно репресивна и корумпирана тотална държава с шуро-баджанашки капитализъм от най-ужасен вид. Тази комбинация не премахната в нито една страна от региона, включително Тунис. В Сирия, където диктатурата на БААС е вкоренена във властта вече половин век, изборите нямаха никаква демократична легитимност. За да имате истинска демократизация, трябва радикално премахване на тоталната държава, която доминира в социално-политическия ред в региона.

Първоначалната вълна на надежда за освобождение на арабските народи от автократичните режими изглежда се разплиска. Когато движенията започнаха през 2010 имаше голяма еуфория, която вече липсва. Къде отиват тези движения, според вашия анализ?
Еуфорията, когато се зараждаха движенията, се основаваше на илюзии, но беше оправдана от факта, че хората от региона започнаха да излизат масово по улиците с желанието да наложат волята си. Излизането на улицата, обаче, не е достатъчно за постигане на резултатите, които ги вдъхновяваха. Имахме огромно социално надигане, но на слаби и/или дезориентирани прогресивни сили. Дори в страни като Тунис, където има силни прогресивни организации под формата на синдикати доминирани от левицата, се наблюдаваше липса на подходяща стратегия. Те попаднаха в двуполюсния капан на две еднакво реакционни сили – от една страна старите режими, а от друга опозиционните ислямски фундаменталисти. Прогресивните сили влязоха в съюзи с един от двата контра-революционни полюса. Понастоящем борбата между режимите и фундаменталистите се води в Сирия, Йемен, Либия, а до известна степен и в Египет. Това е причината цялата инерция на първоначалните движения да бъде загубена.

Силите на фанатичните ислямски фундаменталисти нарастват навсякъде из региона, най-поразително в самопровъзгласилата се „Ислямска държава“ и халифат. Това, което трябваше да е ясно от самото начало е очевидно сега: радикалната смяна на режима може да е само чрез сила, заради крайната бруталност на старите режими. Но да заключим, че старите режими са спечели също би било късогледо. Страните от Близкия изток и Северна Африка държат световния рекорд по безработица. Докато този ключов въпрос не се реши, вълненията ще продължат. Казвам го от 2011 насам. Затова още тогава твърдях, че това, което започва не е „Пролет“, което значи сезон, а дълготраен революционен процес, който ще продължи години и десетилетия преди регионът да постигне трайна стабилност.

Във вашите трудове определяте арабските страни като рентиерски държави, защото получават повечето от доходите си от петрола и газ. Последният срив на цените на петрола на световните пазари удари икономиките им. Какъв вид социално-икономическа трансформация е необходима за разрешаване на продължаваща криза в региона?
Страните от Близкия изток и Северна Африка са силно зависими от износна на петрол и газ, чиито цени се определят от световния пазар. Това са изключително нестабилни цени. Следователно страните от региона са изправени пред риска от бързи икономически покачвания и сривове. Обаче, не всички държави тук са еднакво засегнати: някои са петролни вносители; други са малки производители, а трети големи износители. Но като цяло петролът доминира регионалната икономика. Това означава, че най-важният аспект от необходимата радикална промяна в региона е диверсификацията на икономиките – развитие на истинска индустриална база и намаляване на зависимостта от износна на суров петрол и газ. Регионът има природни ресурси, капитал и работна сила. Обаче, повечето от природните ресурси и печалбите от експорта им са под контрола на Запада. Всички основни износители на петрол от региона – членове на Съвета за сътрудничество на Персийския залив, където членуват най-богатите арабски страни – са зависими от Съединените щати за самото си съществуване и сигурност. Саудитското кралство всъщност стои зад срива на цените на петрола и го прави за собствена сметка заради стратегически ползи за САЩ. Голямата част от саудитските пари в чужбина са инвестирани в американски ценни книжа и американски банки. Това е чиста загуба за целия регион. Западният империализъм създаде регионалната система на монархиите от Залива, за да гарантира експлоатацията на техните ресурси, и това ще остане така, докато и последната капка петрол бъде изстискана от региона.

Друг аспект от необходимата радикална промяна е регионът да успее да излезе от своето катастрофално положение и да осъзнае мечтата на лидер като бившия египетски президент Абдел Насър, който искаше да обедини всички арабски страни във федерална република или съюз от държави. Имате група страни, които говорят един език и споделят една култура, но са разделени на две дузини държави служещи на интересите на някогашните имперски сили, които искат да продължат това разделение. Това се случва по времето, когато Европа, с нейните много по-различни култури, създава свой собствен съюз.

Подкрепяте ли западната намеса в Арабските страни, като например Сирия, където има граждански сблъсъци? В книгата си не давате еднозначен отговор на този въпрос.
Западният империализъм е основна част от проблема на Близкия изток и Северна Африка, и определено не е част от решението. Обаче, това не ме прави кон с капаци, който е срещу всякаква интервенция при каквито и да е обстоятелства. Когато цял град или народ са заплашени от масово избиване – какъвто беше случаят в Бенгази в Либия или Кобане в сирийски Кюрдистан – и опасността не неизбежна, при липса на алтернатива, не може да се противопоставяте на въздушни удари, които допринасят за премахване на опасността. Но веднага след като опасността е избегната трябва да има противопоставяне на продължаващата директна западна интервенция. САЩ, които водят подобни интервенции, винаги се опитват да кооптират подобни процеси като ги насочват спрямо своите си интереси. Затова като цяло съм срещу директни западни военни интервенции.

Мюсюлманските братя спечелиха доста от Арабската пролет, победиха на изборите в Тунис и Египет и играят основна роля в бунтовете в Сирия, Либия и Йемен. Но след свалянето на Мохамед Морси в Египет, бъдещето им изглежда обречено. Може ли да се заключи, че ислямският фундаментализъм не е отговор на исканията на масите в тези страни?
Не само ислямският фундаментализъм не е отговорът, но и самият ислям не е това – нито е проблемът. Въстанието от 2011 не е въстание заради религията. Това е кулминация на социално-икономическата криза и политическото подтисничество, което съществува в региона. Провалът на страните от Близкия изток и Северна Африка е преди всичко заради липсата на икономическа и социална политика различна от тази, която имаха старите режими. В Тунис и Египет не успяха да разрешат социалните кризи. Това, на което сме свидетели е упадъкът на Близкия изток и Северна Африка и възходът на фундаменталистките сили, които са много по-лошо – Ал Кайда и Ислямска държава. Липсата на прогресивно лидерство е ключовата причина ислямските фундаменталисти да осребрят масовото недоволство в региона. За да разберете това исторически, трябва да погледнете към фундаменталистката вълна, която започна през 1970-те години. В повечето страни с мюсюлманско мнозинство, ислямските фундаменталисти бяха маргинализирани през 1960-те години, когато левици национализми бяха във възход, представени най-вече от Насър. Едва, когато започнаха да западат през 70-те години, видяхме надигането на силите на ислямския фундаментализъм.

Вашият съвет към прогресивните сили, които се стремят към успешна революция?
Трябва да се достатъчно смели да дръзнат да се борят и да спечелят. Ако радикалната промяна не дойде през тях, ще получим само това, което аз наричам „сблъсък на варварщини“. Сирия е най-чистия пример за това – от една страна е сирийският режим, а от другата е Ислямска държава и Ал Кайда. Но въстанието още не е свършило. Днес Арабската пролет се обърна в зима, но има още сезони, които следват.

Интервю на Видя Векат (в. Хинду) / със съкращения/

Коментари

comments

Short URL: https://obshtestvo.net/?p=10794

Posted by Общество. Нет on дек. 30 2014. Filed under Интервю. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry