В НАЧАЛОТО НА 90-ТЕ ГОДИНИ ИМАШЕ ТРИ МЕСТА, ДО КЪДЕТО ХОДЕХА ПОЛИТИЦИ И ПОЛИТИКАНСТВАЩИ – В МАДРИД (ПРИ ЦАРЯ), ВЪВ ВИЕНА (ПРИ ОГНЯН ДОЙНОВ), ПРИ ВАНГА, КАЗВА ОЩЕ ОСНОВАТЕЛЯТ НА СДС

Петко Симеонов е роден на 11 май 1942 г. в гр. Фердинанд /сега Монтана/. Завършва средно образование в родния си град и философия в Су "Св. Климент Охридски" през 1967 г. Доктор. Старши научен сътрудник в Института по социология на БАН (от 1969 до 1991 и отново от 2001).  Член на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България, създаден на 3 ноември 1988 г. Съучредител на  СДС в края на 1989 гПредседател на Централния избирателен клуб на СДС, участник в делегацията на СДС на Кръглата маса , директор на вестник "Демокрация", заместник-председател на СДС (май 1990 става юли 1991). Директор на Агенцията за чуждестранна помощ (1991 – 1992).  Женен, има четири дъщери.

Г-н Симеонов, тази година се навършват 20 години от раждането на СДС. Историята е отредила вие да сте един от бащите му. Какво  време беше края на ’89 и 90-та година в българската политика?
До падането на Живков през 1989 година имаше всеобщо очакване за промяна и постоянен ръст на напрежението. Объркването сред държавния апарат беше видимо, неформалните организации растяха числено и преговаряха за обединение, старите партии се събуждаха от тоталитарното приспивателно, сега се вижда и от документи – за промените сериозно се е готвила и управляващата върхушка.
След падането на Живков! Шантаво време. Пиянството на един народ. Сякаш всичко ставаше възможно и то по прост начин – митинг, подписка, шествие, стачка… Възникнаха стотина партии и организации, огласиха се десетки национални програми и нови конституции…
Подемът обаче прерастна в бъркотия, продължила години.
Бюрократичният ред беше безкрайно опростен – всичко беше разрешавано от конкретните чиновници, които определяха кое може, кое не може. Борбата за власт се превърна в борба за назначаване на чиновници. Закони за регулиране на живота в условията на демокрация – нямаше. В повечето сфери на дейност свободата имаше само един сериозен регулатор – личната нравственост и кураж. Демократичните процедури се инструментализираха за задоволяване на частни и групови интереси. Развихриха се кликите. Комбина от адвокат, нотариус, кмет (или общински съветник), полицай, съдия – беше всесилна. Появиха се така наречените "групировки", които бързо се мафиотизираха, входно-изходната икономика зае господстващо място, станаха възможни измислените реституции, започнаха произволните приватизации, разбойничеството на ликвидационни комисии, провалът на съдебната система, създаване на измислени банки, взривът в медиите на лъжи, слухове, клевети…
Всеки, който се опитваше да се противопостави на тази игра, беше изхвърлян от терена.

С какво е по-особено началото на българския преход в сравнение с останалите източноевропейски страни?
Многото липси. Липсата на морален, експертен и публичен капацитет в обществото – за да се обсъжда и разбира какво реално става и накъде сме се запътили…
Липсваше готовност в обществото да стане капиталистическо. Първият български капитализъм и неговите основни актьори и събития нямаха престиж. Той предлагаше само негативни идеи за бъдещето – не бива така, не бива така, не бива така… Политическата опозиция (неформали, нови и стари партии) нямаха виждания, кадри и организация да градят либерално общество. Липсата на разумна комунистическа партия у нас, подобна на компартиите в другите европейски страни, включително и в бившия Съветски съюз. КПСС се саморазпусна, БКП – оцеля като уж се променя, а всъщност стана политически щит на общност от сенчести клики. Лидерите на БСП (с изключения, разбира се!) не бяха, и до днес не са, решили въпроса за границата между личен и обществен интерес в упражняване на управленска дейност.
Господстваше примитивна представа за политика и власт от управляващите партии без изключение…
Липсваше общоприета национална програма за развитието на страната. От 1991 година насам – правителства, парламенти и президенти бяха социално реактивни, а не социално креативни. След решенията на Кръглата маса, които се изчерпаха с приемането на конституцията, нямаше никакъв надпартиен дебат за България. Затова преходът се превърна в партизанско (в по-добрия случай) и частно (на кликите и мафията) дело.

Много малко от политиците от това време останаха в политиката без прекъсване, май само Ахмед Доган. На какво се дължи това?
Не желая да коментирам Доган. Историята му беше подарила електорат да прави политика… Умен човек без вътрешна мяра. Вреден и за страната, и за Европа, и за Турция, и за себе си…
Неговите изявления, особено това в Кочан, са върхове в опозоряване на кауза в цивилизования свят – каквато и да е тая кауза.
 
Работили сте с т.нар. поколение на реформаторите в БСП – Андрей Луканов, Петър Младенов. Как бихте определили тяхната роля и личности от дистанцията на времето?
Малка е дистанцията. Не мога да бъда обективен. Андрей Луканов беше голяма политическа фигура. Думите ми нищо не значат – Александър Цанков е също голяма фигура в българската история от ХХ век. Петър Младенов имаше реалистична представа за процесите, но върху него оказваше сериозно влияние здравословното му състояние. Имаше няколко байпаса.
Те, заедно с Лилов, носят основната вина, че не разпуснаха БКП и по този начин попречиха на възникването и организирането на истинска левица. Създадоха само политическия параван на криминалния преход – БСП и ДПС. Не съм изненадан, че днес Лилов е в "лявото крило" на БСП. За тях тримата ще се произнасят бъдещи хора, ако се интересуват от нашето време.

Каква година е 1997 година в преходната история? Някои казват, че тя е Голямата промяна, а 10 ноември и последвалите събития са просто част от един преврат в БКП.
Е, и на 9 септември 1944 година е извършен само един преврат от представители на съществуващия политически и военен елит, които са в съюз с комунистите. Чак на Петия конгрес на БКП – 1948 година, се обявява строителството на социализма. Може и да има хора, които да смятат, че изграждането на тоталитарната система започва с Петия конгрес… Знам ли!?.
Дистанцията е малка, за да се произнасям за 1997 година.  Спомням си, че през 1997 г. имаше свобода на словото и печата, организациите, стачките… Имаше многопартийна система, независими синдикати, множество споразумения с институции на Запада, свободни избори, президент от демократичните сили. Опозицията беше представена в Народното събрание и веднъж вече беше управлявала. Спомням си и това, че през 1996 година още имаше хора, които упорито твърдяха, че 10 ноември 1989 г. е нищо, докато истинската дата на промените е била 13 октомври 1991 г. – когато СДС-Национално движение в комбина с ДПС придоби мнозинство в Парламента – "с малко, но завинаги"… Стефан Савов дори казваше "тринайсетоктомврийската революция"…
Разразилата се на нов етап икономическа криза през 1995-96 г, бързо прерастнала в политическа, беше свързана както с усложнената ситуация на Балканите, така и със забавените реформи и институционалния разнобой. Не беше изживяна илюзията, че можем да изградим социална държава, без да правим капитализъм. Нямаше единство и комуникация между основни институции – правителство, парламент, президент, централна банка, съдебна система. Виденов влезе в тежък конфликт с олигархическа Русия и подценяваше решимостта на САЩ и Запада по отношение на режима на Милошевич и Балканите. Освен това той тръгна на война с "групировките" вътре в страната… Сериозно се съмнявам, че последвалите правителства на Софиянски и Костов в постигането на финансова стабилност и извършването на решителни реформи винаги са се ръководили от националния интерес и основните ценности на либералния капитализъм: свобода, солидарност, справедливост… Но да не избързваме. Вече има достъп до документите на Министерския съвет и ще имаме възможност да проследим точно какво е ставало.

Още в началото на промените се е прокрадвала идеята за завръщане на Симеон II. Какво е вашето обяснение на процеса на неговото идване и реализирането му като премиер?
До 1995 година монархистите и привържениците на Симеон никога не минаха петте процента. Но Симеон и Дворът му винаги бяха нащрек. Когато през 1991 година във връзка с новата конституция възникна идеята за референдум – мoнархия или република, Симеон веднага поиска да се върне, за да води  кампания…
Симеон винаги е следял политическия живот в страната и е получавал подробна информация за лица и събития, включително и по свои канали. Имаше хора, с които поддържаше системна телефонанна връзка. До него пътуваха куриери. Пълен чартърен самолет му ходи на крака в Ню Йорк – да се срещнат с него. Някой плати, някой беше съставил списък на поканените, някой раздаде билети и визи… Още пазя билета и паспорта с визата. Отказах да отида.
В началото на 90-те години имаше три места, до където ходеха политици и политиканстващи – в Мадрид (при Царя), във Виена (при Огнян Дойнов), при Ванга. При Ванга ходеха, за да надзърнат в невидимото; при Дойнов – да установят "връзка" с "изнесените пари"; при Симеон Втори – за да демонстрират лоялност към Царя (знае ли човек?). Замътеше ли се ситуацията, сещаха се за Симеон.
През 1989 година за мнозинството той още беше царствено невръстният "Симеончо", в средата на 90-те обаче започнаха да го провиждат като "голямата връзка" и "спасителната възможност".
На 20 ноември 1995 – 101 интелектуалци се подписаха под писмо до Симеон II, с което го канеха да участва в дискусия по проблемите на страната в периода на криза и за излизането от нея. Сред поканилите го бяха Александър Чирков, Ангел Венедиков, Георги Чапкънов, Марин Големинов, Радой Ралин, Лили Иванова, Константин Коцев, Милчо Левиев, Тодор Колев, Невена Коканова, Петър Вучков, Иван Яхнаджиев, Теодоси Спасов, Александър Сталийски, Коста Цонев, Петър Ступел… Не се сещам за всички… Уважавани и ценени хора!
През лятото на 1996 година Симеон за пръв път след изгнанието стъпи у нас. Посрещането му беше импозантно. Не крия, че през 2000 година съм допускал, че той, ако се завърне в страната, без да заема дори властова позиция, може да бъде стабилизиращ морален фактор при масовото разочарование от управлението на Костов…  Симеон се е родил като престолонаследник. Могло е да бъде цар. Той е знак. Неотстраним персонаж от българската история. Той е институция. Като личност обаче Симеон Втори е видимо посредствен, алчен и с добри обноски.

Кои бяха най-големите грешки на българския преход, според вас?
Липсата на надпартийна национална програма за превръщането на България в либерална демокрация от западноевропейски тип и хора, готови и кадърни да я реализират.

Каква е ролята на манталитета и особеностите на народопсихологията ни в преходния процес? Къде се проявиха те?
Беда е манифестният патриотизъм, който размахва "символите" и "знаците" на миналото. Беда са егоцентиричните начинатели, които си въобразяват, че от тях започва българската история.
Ние вероятно сме най-изолираната страна на Балканите и в Европа. Нашата представа за нормално в човешкото поведение и социалните взаимодействия е саморасляк в селско землище. Още сме в сянката на 19 век – криворазбраната цивилизация, чичовците, Беят, Кирияк Стефчов, Ганю и неговата компания, подкрепяни от пияните цигани… Към тях ще прибавя Големанов, вестникарина и Андрешко…
Обществото е недиференцирано – не са разделени Пазарището, Площадът и Храмът. Не се разбира, че това са три различни социални сцени, с различни герои и различна драматургия.
Състезанията за Власт, Богатство и Престиж в цивилизования свят са различни. Те се провеждат на различни стадиони.
Освен това у нас моралът на принадлежността заменя моралът на общите принципи… Говори се за гражданско общество, като на практика се разбира: самоорганизирани групи, които обслужват бюрокрацията (наша и международна), като внимателно следят – за какви "проекти" се дават пари. С други думи – обслужват интересите на чиновници и чужденци. Гражданското общество е подменено със слугинаж.
Точно обратното е редно да бъде: хора, които преценяват някакъв проблем като важен, се самоорганизират, инвестират в неговото решаване труд, време и пари, и ако се налага търсят доброволци и спонсори. За радост, има и такива.

Какво липсва на българската политика днес?
Образовани и отговорни хора, които разбират, че са на Площада, а не на Пазарището, и в Храма влизат на пръсти –  пускат си лептата в дискоса и мълчат смирено.

Какво казва политическият ви опит за ГЕРБ? Доколко е възможно да се превърнат в новата десница на страната?
Имаме поговорка "Законът е врата у полье". Има немска успоредица – "Широко отворената врата е с твърда рамка". Разликата е поучителна, но може да бъде изтълкувана и съвсем по нашенски.
Ако Бойко Борисов мисли и говори само за твърдата рамка, каквато склонност май има, а не вижда широко отворената врата, много е вероятно след пет години да се върне при Симеон Втори. Кой кого ще варди, не зная…  През последните седмици прави точно обратното на онова, което първоначално е заявил. Рамката му пречи. Сега май иска да си измие ръцете с Конституционния съд.

Ако трябва да откроите само един общонационален проблем – кой е той?
Инфлацията на легитимността. Легитимността е конвенционална и се гради върху споделената представа за справедливост. Докато в държавата няма справедливост – измъкване от гьола е невъзможно. Само за Андрешко ще има спасение.

---

Последни интервюта:

Posted by Общество. Нет on сеп. 27 2009. Filed under Интервю. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry