Парадоксално е, че живееш по-дълго, когато спреш да се опитваш да живееш по-дълго

Хората се ужасяват от загубата на контрол

Атул Гауанд (роден на 5.11.1965) е хирург в Бостън. Той е от индийски произход и двамата му родители са лекари. Автор на статии и книги, преподавател в Харвардския университет. Последната му книга се превърна в бестселър: „Да си смъртен: медицината и какво има значение накрая“. Интервю на Лаура Хьофлингер за сп. Шпигел (със съкращения).

Доктор Гауанд, започнахте ли да чувствата възрастта си?
Без съмнение. Тази година трябваше да си сменя очилата. Винаги съм бил късоглед, а сега съм вече и далекоглед. Моята 19 годишна дъщеря започна да ме побеждава на игри с думи, просто защото не се справям както можех. Докато играя тенис, не се безпокоях за разтягания или травми. И това време свърши. Като цяло, дребни болки и болежки те карат да се замислиш: остарявам.

Във вашата книга „Да си смъртен“ описвате много живо какво става, когато остаряваме: сърдечният ни мускул започва да се влошава на 30, преди 40 силата на нашия мозък започва да намалява. Средно на 60 губим до 1/3 от зъбите си. Плаши ли вашето лично остаряване?
Това е опит, който определено ме притеснява. Психическият образ, който имам за себе си е все още на човек на 30 години, а не на такъв, който тази година става на 50.

Преди 4 години вашият баща почина на 76 годишна възраст. Дали неговата смърт увеличи вашата загриженост?
Изненадващо, не. Всъщност тя ми помогна. До самия си край, моят баща имаше неща, които обича и за които го е грижа. Трябва да сме щастливи да живеем повече от поколението преди нас. Мнозина от нас ще станат зависими, това е неизбежно, но това не означава, че някой не може да има хубав живот. За моята книга говорих с 94 годишен мъж. Всяка става, която имаше го болеше. Трябваше да си помага с една от онези проходилки с тенис топки на всеки от четирите й крака. Понякога изглеждаше смутен. Но все още имаше неща, които обича в живота и това важеше и за моя баща.

Много пациенти избират да се лекуват, независимо колко минимални са шансовете за успех.
Има го този хъс за борба, да се опита нещо, без значение колко безполезно може да е и колко страдание може да донесе. Вместо да си кажат: днес ще прекарам един хубав ден, пациентите рискуват последните си дни, дори ако виждат едва няколко искрици надежда. Често, обаче, тази надежда се превръща в самоизмама. И така прекарват своите последни дни в болница с болки и овързани със системи.

По-трудно ли е да се откажеш от лечение, отколкото да направиш всичко възможно?
Трябва да обърнете въпроса: какво искате да пожертвате по време на лечението и какво не бихте пожертвали? Имах пациентка с неизличим рак с метастази на яйчниците, който блокираше вътрешностите й. Операцията можеше да й причини повече проблеми, отколкото да донесе облекчение. Когато я попитах за нейните страхове и какво би искала да пожертва от оставащото й време. Тя ми каза: „без експерименти“. Искаше да се наслади на малкото време, което й беше останало. Тогава по време на операцията, когато видях, че няма шанс от освобождаване на червата, решихме да облекчим нейния дискомфорт и спряхме операцията. Малко по-късно тя почина, заобиколена от нейното семейство.

Вие също сте задали този въпрос на вашия баща. Наричате го „най-трудния разговор в моя живот“. Защо? Не е ли нормално за тези, които се изправят пред смъртта да говорят за нея?
Да, за мен беше по-тежко, отколкото за моя баща, лекар-уролог. А често е така и с моите пациенти. Не сме склонни да говорим за смъртта. Но когато отвориш вратата и си ОК да я обсъждаш, е удивително колко откровени и честни са хората. Когато попитаха баща ми: „Когато умреш, какво искаш да се направи с тялото ти?“, той незабавно отговори. Каза ни кое погребално бюро иска и трите места на които да бъде разпръснат праха му. За нас, за неговото семейство, това беше шокиращо. Струва ти се, че да му зададеш такива въпроси означава, че си се отказал от него. Но той е мислил за това от известно време.

Какво бихме приели в замяна на по-дълъг живот?
Искам да съм „мозък в буркан“, докато мога да комуникирам с хората. Жена ми каза, че това е глупава идея. Каза ми: „Не ме е грижа, ако не мога да те позная. Докато изглеждам щастлива и ти знаеш как изглеждам като съм щастлива, тогава има смисъл“.

За много хора идва моментът, когато трябва да се преместят в хоспис или старчески дом, което ужасява мнозина. Оправдан ли е страхът им?
В много от тези домове, здравето и сигурността са приоритети номер 1. Сестрите ще контролират диетата и хапчетата и ще ви помагат в инвалидната количка, когато краката ви станат нестабилни. Удоволствието да бъдете в собствения си дом е товам, за което трябва да имате думата. Така че, ако сте диабетик, който си държи шоколад и газирано в хладилника, вероятно не е много добър избор, но е собствен избор. И понеже този човек сега в инвалидна количка и вие контролирате хладилника, това не означава, че може просто да знаете кое е най-добре за него. Това ужасява хората: загубата на контрол.

Може ли при нарушени когнитивни (познавателни) функции да се взимат добри решения?
В такива случаи става по-сложно. Но дори тогава, хората могат да изразяват какво има значение за тях. Срещнах 85 годишна жена с деменция и диабет. И нищо не й доставяше по-голяма радост от това да излиза с приятелките си в петък следобед и да посръбва маргарита. Това беше абсолютно срещу правилата, но старческият дом направи изключение, защото разбраха, че това дава смисъл на живота на тази жена. Когато е ясно, че някой има малко време на този свят, най-доброто нещо е да прекарат най-хубавия ден, който могат. И ако искат маргарита, това е ОК.

Не всички институции са толкова гъвкави.
Старческите домове с медицински грижи не са направени да осигуряват по-добър живот на немощните. Но след Втората световна война, когато болниците изникваха като гъби с индустриалните части на света, скоро се напълниха до пръсване с хора, които не страдаха от никаква болест, а само от старост. Старческите домове се създадоха, за да се изпразнят болниците – сякаш старостта е проблем, който може да се разреши с достатъчно медицински грижи. Но бейби-бумърите (родени между 1946 – 1964) няма да са толкова смирени както предходните поколения.

Мислите, че новото поколение от стари хора ще протестира?
Удивително е да се наблюдава това, което се случва в Съединените щати. Хората в такива домове четат моята книга и докарват високо кръвно и главоболие на администрацията на домовете по цялата страна. Получавам писма и оплаквания: „Не ни слушат. Искат твърде много“. Това е супер!

Важният въпрос е: дали искаме да създадем медицинска институция, за да пазим старите хора или искаме да създадем дом? Защо да не позволяваме да хората да имат котки и кучета, когато знаем, че това придава смисъл на живота им? Защото обикновено не е работа на гледачите да разхождат кучето, когато собственикът му вече не може. Но не трябва ли това да е точно каквото старческият дом ти помага да правиш: да ти осигурява добър живот през цялото време до края? Парадоксално е, че живееш по-дълго, когато спреш да се опитваш да живее по-дълго.

10 октомври 2015

Общество.нет (цитирането на изданието и активните линкове са задължителни)

Коментари

comments

Short URL: https://obshtestvo.net/?p=12585

Posted by Общество. Нет on окт. 10 2015. Filed under За тялото, Интервю. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry