МНОГО ОФИЦЕРИ ДЪЛЖАТ БЪРЗИЯ СИ РАЗТЕЖ НЕ НА СВОИТЕ СПОСОБНОСТИ, А НА БЛАГОВОЛЕНИЕТО И ПАЗАРЛЪЦИТЕ НА ВЛАСТИТЕ

ЗА РАЗЛИКА ОТ ПОЛИЦИЯТА, АРМИЯТА Е ЕДИН ОРГАНИЗЪМ, КЪДЕТО ПРИНЦИПЪТ ПРИ РЕШАВАНЕТО НА ЗАДАЧИТЕ ОСНОВНО Е КОЛЕКТИВЕН, КАЗВА ОЩЕ БИВШИЯ НАЧАЛНИК НА ГЕНЕРАЛНИЯ ЩАБ НА БЪЛГАРСКАТА АРМИЯ

Генерал-полковник Цветан  Тотомиров е роден е на 14 април 1943 г. в село Раброво, област Видин. През 1966 г. завършва Висшето военно училище „В. Левски“ във Велико Търново, Военна академия „Г.С. Раковски“ през 1975 г. и Военна академия на Генералния щаб на Русия през 1986 г. Преминава през всички командни длъжности в Българската армия. Генерал-полковник, началник щаб на Трета армия от 1987 година. Командващ Сухопътни войски май 1993 – 1994 г. Началник на Генералния щаб на Българската армия от 2 септември 1994 г. до 11 юни 1997 г. Автор на книгите  "Българската армия в условията на преход" и "Живот по гарнизони". Женен с две деца.

 

 

Господин генерал, кога започна реформата в армията и забави ли се тя според вас?
Армията е такава организация, която в своята история непрекъснато се е реформирала. Това е ставало при всяко получаване на ново въоръжение, при всяко едно въвеждане на нови структури и т.н. Тогава, някак си, по-малко се е говорело за реформа в армията. През последните 15 години нещата коренно се промениха, започна да се говори много за реформа – да се правят само съкращения, а реално истинската реформа, от която се нуждае армията, не се осъществяваше. Прибързано се взе решение, с преминаване към окомплектоване на армията, само с кадрови войници, без да е създадена, нито нормативна, нито необходимата социална база за тази дейност. Непрекъснатото сменяне на министъра и началника на генералния щаб, и най-вече със залагането в новите демократични правителства на министър без познания във военната област, доведоха до буксуване на самата реформа, до залитане вляво и вдясно по реализирането й, и до това, че армията, която в настоящия момент е необходима на държавата да не е още осъществена. Може би сега, с новия министър на отбраната, генерал Аню Ангелов, който е колега, бивш военен, ще потръгнат нещата до известна степен. Казвам до известна степен, защото се страхувам, че бюджетът на Министерството на отбраната е сравнително ограничен и това няма да му даде възможност за разгръщане по въпросите за осъщестяването на тая така желана за българската армия реформа.

Колко трябва да е оптималният състав на армията ни? През 1990 година са близо 120 хил. души, а сега се говори за 24 хиляди…
Какъв да бъде състава на българската армия е въпрос, който трябва да произтича от разчетите, които се правят от това, което е необходимо на държавата. Най-лесно съставът на българската армия се е определял, когато се знаел вероятният противник и на базата на това се догаждало до определено съотношение на силите, които трябвало да поддържа нашата страна. Сега е малко по-различно, понеже такъв противник не е налице, а в същото време от съседните нам държави се поддържат съответните армии. Затова политиците, правителството и военните разбира се, трябва да направят необходмите разчети, да се върнат в историята назад и да видят каква армия сме поддържали, какви изненади е имало от наши съседни държави, в какво се е състояла тази изненада и да се определи онзи минимум, който е необходим на българската държава за поддържане на армията.
За да се поддържа армията, би трябвало тя да не зависи от бюджета, който се определя от държавата. Напротив – държавата трябва да определи армията, която трябва да се поддържа и за нея да осигури необходимия бюджет.
Колко трябва да бъде състава ми е трудно да кажа, но не и този състав, който сме имали след Ньойския договор – той е 20 хиляди. Но трябва да ви кажа, че и тогава армията никога не достигала 20 хиляди. Съществували са хора, които са се водели по поделенията и  други – които не се водят. Когато са идвали различни комисии, да проверяват наличния състав, стари офицери разправят, че когато се е подавал сигнал за строяване на плаца, половината от войниците се строявали, другата половина бягали в гората. Разбира се, тогава и правителството, и политиците ни са мислили за сигурността на държавата.

Когато бяхте в Генералния щаб (ГЩ) как работехте с политиците? Обичат ли те да се намесват в работата на армията?
Когато бях в ГЩ работехме много добре с политиците. Първо, президентът на републиката д-р Желю Желев бе категоричен, че политиците нямат право да се месят в нещата на армията. И това доста ми помогна при осъществяването на всички дейности, които бяха свързани и с предложения за повишаване на висшия команден състав, и с другите назначения в армията. Доктор Желев държеше армията да стои далеч от политиката, армията да бъде деполитизирана, надпартийна институция, която да е институт на цялата държава. И затова съм му много благодарен. Аз по това време с политиците нямах никакви неудачи или разправии в този контекст, както примерно, сега съществуват за някои противоречия по назначаването на висшия команден състав, по производството на генералите в държавата. Това е много опасно, това оказва отрицателно въздействие на армейската среда. Много от военнослужещите започват да търсят начини да се харесат повече на политиците, вместо да си изпълняват преките служебни задължения.

Какво ще кажете за противоречията, които възникнаха напоследък с издигане на висш команден състав и генералски длъжности?
Отношението между законоустановените власти в държавата по въпросите на реформата трябва да бъде в синхрон, за да се гонят поставените крайни цели. За съжаление възникващите чести противоречия при назначаване на висши длъжности и издигане в генералски звания потвърждават обратноото. Това пречи за издигане на енергични и мислещи офицери на високи длъжности. Получава се така, че много офицери дължат бързия си разтеж не на своите способности, а на благоволението и пазарлъците на властите. Това, от своя страна, кара кандидатите за тези длъжности да отделят много време, за да бъдат харесвани и да покажат своята преданост. Получава се напрактика отклоняване от техните преки задължения. И най-лошото – нарушава се доверието между офицерите. Властите трябва да разберат, че всичко това не помага на армията.

Днес армията, като че ли остава в сянката на полицията. Вярна ли е подобна констатация според вас?
Като се има впредвид числеността на армията и тази на полицията – полицията е 3 пъти повече – такава констатация е вярна. Вярно е и от нещата, и от задачите, които се решават. Полицията решава много задачи от обществения ред, вътрешната сигурност на държавата, докато тези на армията на настоящия момент, някак си, не се виждат. Тя отговаря за военната сигурност на държавата, тя се готви да я защитава при такива ситуации, готви страната за отбрана и някак си остава на заден план. Това е било характерно винаги, когато е имало продължително време мирен период. Армията винаги е изоставала в много отношения, но дай Боже, този мирен период да продължи, армията само да се готви и никога да не се намесва в такива действия.
Обикновенно има една такава статистика, че винаги правителствата са държали някакъв паритет между числеността на армията и на полицията. Стремяли са се към това и при определянето на бюджетите и по тяхното решаване по численост в държавата. Сега нещата малко се промениха – армията участва повече в мисии, малко се обръща внимание на нещата, които стоят с отбраната на страната и може би това дава своето отражение.

Кое най-вече отличава армията от полицията?
Трудно може в няколко реда да се каже какво точно отличава армията от полицията. Общото между двете структури е, че са хора на пагона, хора на действията, на изпълнението на заповеди, хора, които действат при недотам изяснени обстоятелства, хора, които рискуват, но за разлика от полицията, армията е един организъм, където принципът при решаването на задачите основно е колективен. В същото време с преминаването към окомплектоване на армията с кадрови военнослужещи, тя все повече и повече започва да се доближава до полицията в държавата, тоест до изпълняването на различни полицейски функции. Така че трудно може да се определи голяма разлика между армията и полицията.

Какво ви липсва днес от армейския начин на живот?
Цял живот съм карал в армията, минавал съм по гарнизоните и ако днес ми липсва нещо, което може би липсва и на моите колеги, това е чистота на наборния войник. Той е младеж, който беше готов на всичко само и само да изпълни дадена заповед от своя началник. И на мен ми е трудно сега да правя някаква съпоставка между наборния и кадровия войник, защото аз никога не съм бил в армията, когато са преобладавали, както сега кадровите войници, но винаги съм уважавал наборния войник, защото той е чист, чистосърдечен, при него други цели, освен сигурността на държавата, нямаше.

Приемате ли книгата си „Живот по гарнизоните” като изповед?
Моята книга „Живот по гарнизоните”, независимо, че вече навършва няколко години и претърпя две издания, продължава да е търсена и четена, което ме радва. Много е приятно, когато в своето всекидневие колеги посочват различни цитати от нея. Иска ми се чрез вашия сайт да посоча, че тя не е, както някой спомена мемоарна книга, моя изповед. Тя отразява работата на колективите в които работех, на офицерите, сержантите, войниците с които съвместно решавахме въпросите на военната сигурност на държавата. Затова изключително се радвам, когато някой, след като я е прочел, ми каже: „Когато я четох се чувствах все едно, че аз съм я писал”. И наистина е така. Ние всички я писахме, за да се опитаме да предадем нашия опит на по-младите колеги. Затова казвам, вземете от книгата само това, което ви трябва, вземете го в развитие със своите реалности.
В книгата накрая изведох едни правила за професионалното израстване на офицерите. Те са правила от моите години, правила, на които много съм държал до напускането на армията.

Утре е празникът на армията – Гергьовден. Какво ще пожелаете на военнослужещите, тези у нас и зад граница?
Поздравявам всички офицери, сержанти, войници, действащи и от запаса с професионалния празник – 6 май – празника на храбростта. Пожелавам им много здраве, много успехи, независимо от това къде се намират – в България или чужбина. И никога да не забравят, че сме потомци на храбри българи.

 

ЕКАТЕРИНА МИХАЙЛОВА: ВИСШИЯТ СЪДЕБЕН СЪВЕТ НЕ МОЖЕ ДА
РЕШИ ПРОБЛЕМИТЕ НА СЪДЕБНАТА ВЛАСТ

Posted by Общество. Нет on май 5 2010. Filed under Интервю. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry