ОТЕЦ ИВАН: ВИДЯХ БОГ И ВЗЕХ РЕШЕНИЕ ДА МУ СЛУЖА

БЪЛГАРИТЕ СА СКЛОННИ КЪМ БЛАГОТВОРИТЕЛНОСТ, НО НАЙ-БОГАТИТЕ, ТЕЗИ С МНОГОТО МИЛИОНИ – ПО-РЯДКО ИЛИ НИКАК

Отец Иван, за твоето житие-битие преди да дойдеш в Нови хан, се разказват твърде екзотични истории. Каква е истината? Как се засели тук?
Имаше много трудни моменти в живота ми, в които оцеляването ми се е превръщало в единствената ми цел – и сега, от дистанцията на времето, житейските ми перипетии ми се струват като да преминеш през ада.
Учил съм в техникум по пещостроене, в строителен техникум. След казармата в продължение на седем години и половина бях служител в отдел „Планов” на УБО, живеех и в апартамент в жилищен блок на тези служби. При едно пътуване между селата Опицвет и Беледие хан се е случило нещо с мен, но не знам какво и до ден днешен. Осем часа съм бил в безсъзнание, три месеца лежах в болницата на МВР, но си излязох от там с главоболие, безсъние, парене в очите. Реших да се върна в Благово, да живея и работя на чист въздух, сключих договор с Наркоп и започнах да отглеждам животни. Здравето ми обаче не се подобри, а и животните започнаха да измират. Отидох волю неволю на врачка. Жената ми каза кой трови животните, колкото до болката ми – посъветва ме да отида не в болница, а в черква. Така и направих. Отидох в „Св. Петка” в София. Запалих свещ, свещеникът ми почете молитва. На тръгване, гледам, хората излизат с гръб и се прекръстват. Нали за пръв път влизах в църква и аз направих същото. А когато отворих изходната врата, стана чудото. Сияйна светлина беше обляла всичко наоколо. Ощипах се да проверя дали съм жив. Това продължи секунди, може би минута. После почувствах невероятно успокоение, оздравях. Безсънието никога повече не ме споходи.
Аз тогава видях Бога и взех решение да му служа. Работех през деня и вечер учех. Стажувах в Лопушанския манастир. Дядо Теодосий, игуменът там, ми даде духовния старт.
Все още живеех в жилищната сграда на УБО, а наемът плащах на общината. Генерел Пенчев, който се разпореждаше с квартирите, започна да тормози мен и семейството ми. Не могло поп да се разхожда сред служители на УБО. Заплаши да ни изхвърли на улицата. Аз пък му отвърнах, че ще отида с багажа пред мавзолея, от там минават и много западни журналисти, нека пишат в техните издания как се тормозят в България духовниците. Боже, тези мои думи ми изядоха главата, преобърнаха целия ми живот.
Генерал Кашев прояви човещина, уреди ми квартира в кв. „Люлин”. В нея спах само една нощ. Още на другия ден ме поканиха в милицията в Михайловград (днес Монтана). Разпитваха ме, заплашваха ме – трябваше да отговоря на един единствен въпрос – какви хора познавам на Запад. Разбира се, аз никого не познавах.
Хвърлиха ме в мазето в килия, дълга дванадесет стъпки и широка шест, таванът – под моя ръст. Там ме забравиха 48 дни на дажба паничка недоварен боб, мухлясъл хляб и половин манерка вода. Самота. Само с мишките си говорех, по тях разбирах, че е нощ, те само тогава излизат. После започнаха обвиненията. Провокираха ме – оставяха вратата на килията отворена, уж да избягам, вкарваха вътре подставени лица. Към обвинението, че съм агент на западна радиостанция, прибавиха лъжесвидетелство. Никой не се съгласи да ми стане адвокат, назначиха ми за процеса служебен защитник. Не мога да опиша в следствието в Михайловград (Монтана) на каква гавра бях подложен – седем месеца стоях без баня, без сапун, без да си изрежа ноктите – бяха станали като на орел. Влезе бръснар да ме обръсне – единия ден бръсне половината брада, на другия ден, ако има настроение, останалото. Гавра с човешкото достойнство – но не ме биха. Тогава взех решението на живота си – изляза ли оттук, ще построя дом и ще гледам деца. Понякога сънувах. На сън видях и моят бъдещ пристан – Нови хан, макар че никога не бях чувал за него. Присъни ми се и мястото, на което би трябвало да издигна нов храм.
    Издадоха ми ефективна присъда – 5 години затвор. От централния софийски затвор ме изпратиха в Кремиковци. Там, в сравнение със следствието в Монтана, беше рай. Работих добре, дори ме наградиха два пъти с отпуски и излязох от затвора след три години и пет месеца. А бях невинен.
    След затвора мих цяла година прозорците на софийските църкви. Кой ще назначи за свещеник бивш затворник. Помогна ми да се устроя видинския владика – дядо Филарет. Дойдох в Нови хан на 7 юни 1987 г. Огледах се наоколо – сънят ми се беше сбъднал.
Да поговорим за делото на живота ти…
Събрах църковното настоятелство, поисках подкрепата им, два дни чертах проекти, нали съм учил в строителен техникум. С много борба започнахме градежа от нищото. Църквата имаше нива с люцерна, окосихме я, продадохме тревата и купихме тухли. Обикалях и из страната за дарения. После ни посети професор Тукер от Холандия, видя от какво имаме нужда и ни изпрати студентска бригада. Дойдоха студентите с пари, храна. Вдигнахме първия етаж. На следващото лято отново дойдоха. Рамо ни дадоха и немците – Норбърт Тайс, тогава търговски директор на “Сименс” у нас, немското посолство. Те обзаведоха готовите стаи, кухнята, столовата. От Германия ни доставиха каравана на самоход, поточна линия за производство на кисело мляко, кашкавал. Но с влизането ни ЕС закриха мандрата ни – според директивите трябвало да е на километри от населеното място. Много е жалко, това производство ни беше от помощ. С парите от продукцията се подпомагахме за храната, плащахме режийните си разноски. По едно време останахме 3 месеца без ток, на огнище готвехме яденето. Добре че бяха Иван Кулеков и Слави Трифонов, та ни помогнаха. Не знам дали е добро или не шоуто им, но факт е, че ни извадиха от затруднението.
    Децата се увеличават, започнахме с дарения и второ крило на сградата, което ще е готово през август следващата година. Определили сме 4 стаи от него за лекарски и един зъболекарски кабинет. Ще ги ползват безвъзмездно, но ще се грижат и за нашите деца.
Изпитваш ли удовлетворение то това, че си изпълнил обета си?
Естествено. Да помагам на деца непознати, както е казано в Евангелието, това ме прави щастлив. Малчуганите ми казват дядо – каква радост е само това. В дома имаме вече 7-8 Иванчовци. Големите едно по едно си заминават. Имахме и няколко сватби. Последните младоженци получиха подарък от президенстството.
Имаме 5 декара земя на Побит камък. Замисъслът е там да построим малки еднофамилни къщи за младите семейства. В края на краищата „Св. Николай” е техният дом. Не е зле да се позамислим и за бездомните възрастни хора. Разрастваме се, ставаме все по-популярни – и у нас, и зад граница.
Как мислиш, отворени ли сме българите към благотворителност?
Има хора, които са благоразположени. Та ние оцеляваме от дарения. В дома сме над 75 души, 35 от които малки деца, бебета. Как бихме се изхранвали иначе? Много ни се помага – фондации, немското посолство, отделни хора. Немците ни подариха един бус, вторият го дари млад адвокат от София, знам само че се казва Митко. С тях возим децата на детска градина. Помагат ни главният архитект на София Петър Диков, Пламен Панайотов. Отново сме благодарни на община Варна. Две лета бяхме на море там, това лято 48 души от дома почиваха в Крапец, близо до Дуранкулак.
Да, българите са склонни към благотворителност. Но най-богатите, тези с многото милиони – по-рядко или никак.
Ти си религиозен човек, но все пак какво мислиш за политиката?
Христос не е участвал в нито една партия. Екзарх Стефан, голям български духовник, пред когото се прекланям, навремето съветва духовенството да не се свързва с партии и власт. Мисията на църквата е да се грижи за душите на хората.
Трудна е задачата на днешната власт. Аз на седемдесет души не хващам края, а те…. Трудно е и за министър-председателя, и за правителството – много корупция има в България. Уважавам и президента – добър, интелигентен.
На празници каниш ли тук, в дома, политици?
Аз никого не каня специално. Както хората, които имат нужда, идват сами, така и управляващите.
Как мислиш, един такъв дом като „Св. Николай” индикация ли е затова, че обществото ни отива към по-добро?
Може би, но сама лястовица пролет не прави. Сираци, беднотия има много. Добре ще е, ако има още такива домове. В съседна Румъния са 40. Какво трябва? Инициатива, работа и пари, разбира се. А ако ги няма последните, инвестираш собствената си енергия да ги намериш.

 ПОСЛЕДНИТЕ 5: 

ПЕТЪР ПАУНОВ: БЪЛГАРИНЪТ ОБИЧА ПРОМЕНИТЕ, НО НА ДУМИ

ЦВЕТА БРЕСТНИЧКА: ДЕЦАТА СА ТАКИВА, КАКВИТО НИЕ ГИ ОТГЛЕЖДАМЕ И ВЪЗПИТАВАМЕ

ВАСИЛ ПЕНЕВ: В БЛИЗКИТЕ МЕСЕЦИ РЯЗКО ЩЕ СЕ УВЕЛИЧИ ИНФЛАЦИЯТА

ПЕТЪР ХРИСТОЗОВ:ЗАЩО НЕ Й ВЪРВИ НА БЪЛГАРИЯ?

СТАНЧО ТОТОВ: НЯМАМЕ НУЖДА ОТ ГАСТЕРБАЙТЕРИ

Коментари

comments

Short URL: https://obshtestvo.net/?p=1525

Posted by Общество. Нет on окт. 8 2008. Filed under Интервю. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry