ЦЕЛТА Е ДА СЕ ВЪВЕДЕ ЦЕНЗУРА, ПОДОБНА НА КОМУНИСТИЧЕСКАТА И ДОРИ ПО-СТРАШНА ОТ НЕЯ, КАЗВА ОЩЕ ВИДНИЯТ ПОЛИТОЛОГ

Момчил Дойчев Баджаков завършва философия в СУ "Св. Климент Охридски" през 1981 г. През 1988 г. защитава докторат за политическото управление и демокрацията. Специализира в сферите на политическата философия, социология и политология. Доцент по теория на политиката (2001г.). Преподавател по Политология в НБУ. Членува от тяхното създаване (1988 г.) в антитоталитарните клубове „Русенски комитет” и „Клуб за гласност и демокрация”. Бил е говорител на Софийския клуб за демокрация (1990) и заместник-председател на Партията на свободата (1996). Наскоро излезе книгата му „Политическата коректност срещу либералната толерантност”.

 

Доцент Дойчев, какво най-общо представлява политически коректното говорене?
Под „политическа коректност”днес се разбират поне четири феномена:
1.    Задължителна употреба на специфичен „политически коректен език” в публичната и всекидневната реч;
2.    Политическо поведение – строго съобразено с правилата на политическата коректност;
3.    Господство на особена идеология на политическата коректност, която вменява употребата само на този политически коректен език и забранява реч, която може да носи и сянка на „омраза”;
4.    Политика на политическа коректност, която следи за спазването на тази идеология и нейните правила и санкционира жестоко „нарушителите”.

Съвременните левичари „доказват” необходимостта от използването на така наречения политически коректен или правилен език със съществуващите навсякъде по света факти на дискриминация към различните индивиди и групи от населението – нима не е нужно, казват те (особено пък у нас!) публична реч да е коректна и толерантна към  различните хора!
Проблемът възниква, когато на базата на легитимните борби на някои ощетени в миналото или все още неравностойни социални групи се конструира нова левичарска  идеология. За съществуващите и непреодолени все още от модерните общества факти на дискриминация, омраза и насилие, тази идеология обвинява капиталистическата цивилизация. Като използва предразсъдъците, невежеството и примитивизма на масовото съзнание, нетърпимостта към различието и различните, тази нова левичарска идеология използва всички съществуващи ограничения и табута, които множество култури и цивилизации са имали или все още имат към отделни социални групи по расов, етнически, религиозен, сексуален, възрастов, здравословен, имуществен, образователен, политически, културен и още какъв ли не статус… От друга страна след като насъска „нормалните” групи (мнозинството) към маргиналите, цели да предизвика тяхната съпротива, тяхната обратна агресия, за да се появи като техен политически спасител!
Подобно на марксистите от първата половина на ХХ век, които трябваше да „спасяват” пролетариата, днешните рециклирани марксисти използват и експлоатират безогледно разрушителния потенциал на маргиналите в постмодерното общество, които единствено според тях са способни да го разрушат.
Днес те намират най-силен съюзник в лицето на радикалния ислям, на ислямските екстремисти и терористи, които единствено могат ефективно да се противопоставят и да унищожат омразната „буржоазна демокрация”. Предателството на левите политици в днешните високо развити западни общества няма граници.

Какво представлява идеологията на политическата коректност?
Политическата коректност на практика е нетолерантна идеология, доколкото цели да цензурира и забрани (!) т.нар. „език на омразата”, използван от различни радикални, антилиберални, шовинистични, расистки и ксенофобски  политици и партии за дискредитиране и дискриминиране на различни социални групи в обществото по сексуален, възрастов, расов, етнически, религиозен, здравословен, имуществен, образователен, политически, културен и пр. статус…
Идеята е по този начин тези социални групи да бъдат превърнати в политически малцинства, противопоставящи се и отнасящи се с подозрение и омраза към всички останали групи, които също се превръщат в такива малцинства.
Следователно макар по презумпция политически коректният език да се предполага да е език на толерантността, зачитането на правата, свободите и достойнството на подценявани и дискредитирани социални групи (които съществуват или са съществували във всяко едно общество!) той не само е нетолерантен към тези, които не защитават тези групи, но и ги превръща във врагове, или казано политологически – създава нови кливиджи на омразата!
Вижте само как политкоректните идеолози се борят с езика на омразата – като използват същия език, наричайки своите опоненти екстремисти, фашисти, фундаменталисти! При това острието на атаката съвсем не е към реалните екстремисти (напротив – тяхната „справедлива” борба се толерира!), а към десни хора, консерватори, християндемократи, либерали и дори социалдемократи, които осъзнават проблема и се опитват да намерят демократично решение – като например Ориана Фалачи или Тило Сарацин! А в резултат са заклеймени и репресирани от господстващата левичарско-популистка посредственост!
Идеологията на политическата коректност цели превръщането на повече или по-малко реално дискриминираните (най-вече в миналото) социални групи (напр. евреи, мюсюлмани, чернокожи,  роми, жени, хомосексуалисти, хора с увреждания и пр.) в политически малцинства. Първо – използва предразсъдъците на мнозинството, на „нормалните” към тези групи. И второ – давайки необосновани и незаслужени привилегии, дори в противоречие със закона, на тези „потиснати, експлоатирани и дискриминирани” групи, всъщност им вреди много повече! Защото това води до обратна реакция на „нормалните” групи, които не искат и няма да се примирят с привилегиите на малцинствата!
От друга страна всяка друга „нормална” социална група започва да се стреми да стане привилигировано малцинство, т.е. да разпределя по-голям дял за себе си от „демократичната баница”.

Кога се появява политическата коректност в България?
Всъщност политическата коректност в България не се появява едва сега. Тя се проявяваше още в „новоезика” на социализма – тогава кражбата се наричаше – „присвояване”, терорът над собствения народ – „прочистване на обществото от нездрави елементи”, глада и немотията – „социалистическо благоденствие”, а политическото безправие – „истинска народна демокрация”.
След краха на „реалния социализъм” грандиозният посткомунистически грабеж на бившата номенклатура се нарича „преразпределение на обществените средства”, мутрите – „добре облечени бизнесмени”, а кредитните милионери и новите неокомунистически олигарси – „честни частници”.  
Отблъскващо е, че у нас все повече гражданското общество се подменя с мутренско общество – в икономиката, политиката, културата, медиите. Като че гражданите намаляват, вместо да се увеличават, а се увеличават поданици, които осъзнават единствено, че от тях нищо не зависи… Това нямаше да се случи, ако повечето интелектуалци си бяха на мястото, т.е. ако вместо политкоректно да наричат черното „алтернативно бяло”, а бялото – „алтернативно-черно”, назоваваха нещата със собствените им имена.
Сега в България на преден план наистина стои агресията, понякога не само вербална, на различни радикали (най-вече червено–кафяви или кафяво-червени „патриоти”, расисти и ксенофоби) Но не бива да си затваряме очите пред факта, че у нас и сега престъпниците са с повече права от жертвите на престъпленията, че насилниците и крадците остават ненаказани, че мутрите вместо в затвора шестват по медиите като „звезди”, че политически проститутки са стожери на морала, че бивши милиционери станаха милионери, че национални предатели ни учат на патриотизъм…  Това е резултат и на криворазбраната свръхтолерантност като част от идеологията на политическата коректност.

Има ли граници толерантността?
Политическата коректност поставя и въпроса за границите на толерантността.
Границите на толерантността не са непостижими или дори трудно постижими, както твърдят съвременните левичари. Напротив – те са много ясни. Трябва да сме толерантни сме към всичко, което не вреди на личността и обществото.
Не можем да бъдем толерантни към крадците, убийците, насилниците, към проповядащите насилие и омраза идеологии (комунизъм, национал-социализъм, ислямизъм, ксенофобски национализъм, расизъм (независимо какъв). Не можем да бъдем толеранти и към крайните форми на сексизма и феминизма, макар в много случаи техните идеолози да изглеждат по-скоро смешни, отколкото опасни. (Например разпарчатосването на идентичността на Исус Христос – той за политкоректните примитиви е едновременно  Бог, мъж, жена, гей, бял, черен, червен, жълт, еврей, ескимос и пр.) Но всъщност може би наистина неговата идентичност е универсална – защото принадлежи на всички, които го признават.Дори насилниците и убийците получават прошка, стига искрено да се покаят.

Има ли той връзка с комунизма, троцкизма, идеите на тоталитаризма или е чист продукт на либералната демокрация?
Политическата коректност като идеология на световната левица възникна и се утвърди именно след идеологическия банкрут на марксизма и неговия политически продукт – тоталитарната държава на „реалния социализъм”.
В основата на тази нова екстремистка левичарска идеология стои Маркузе – политическия идеолог на Франкфуртската неомарксистка школа. Той разработва механизмите за разрушаване на буржоазното гражданско общество като се използват маргиналните слоеве в него. Идеята му е чрез призив към нова, „освободителна толерантност” да бъде разрушена „репресивната толерантност” на буржоазното общество като се използва разрушителния потенциал на маргиналните групи.
Това всъщност стои в основата на по-късната идея за налагане на политическа коректност, чрез която левите идеолози се надяват да разрушат гражданското общество и изобщо буржоазната цивилизация в САЩ и Западна Европа от края на 80-те години. (Т.е. веднага след краха на „реалния социализъм” – грандиозния левичарски проект на ХХ век!)
Макар да използва постиженията на фройдизма, Маркузе е ревизионист-марксист. Несъгласието му с Маркс е по отношение на съвременната социална група, която е в състояние да разруши буржоазното общество. Маркс смята за революционна класа „пролетариата”, който е призван да унищожи буржоазното общество. Но това се видя, че не стана и не може да стане, защото капитализмът създаде благоденствие и просперитет за тази „експлоатирана” (според Маркс) класа и тя  към 60-те години на ХХ век вече „се бе обуржоазила”. (Не се сбъдна „пророчеството” на Маркс за абсолютното обедняване на пролетариата!) Затова според Маркузе истинската революционни в развитото капиталистическо общество са различните ощетени от природата или от социалните предразсъдъци социални групи. Изолираните случаи – това е истинският революционен елемент, това е бомбата, която ще взриви буржоазно-капиталистическо общество. Трябва просто да се използват предразсъдъциште в обществото по отношение на тези ощетени и онеправдани социални групи. Според Маркузе цялата патология (или по-точно – онова, което масовото примитивно съзнание смята за патология!) трябва да бъде определена за норма, а досегашната норма – за патология. Затова трябва да бъдат използвани предразсъдъците по отношение на маргиналите в развитото буржоазно общество.
„… под станалите консервативни народни класи, пише Маркузе в „Едноизмерният човек”, има субстрат от парии и аутсайдери, други раси, други цветове, потиснати и експлоатирани, безработни, и такива, които не могат да бъдат наети…Тяхната революционност ще взриви системата отвътре…” По-късно в „Репресивната толерантност” (1965) той доразвива тези свои идеи с призив за „нова толерантност” към точно тези „репресирани” маргинални групи. От манипулирани, индоктринирани и репресирани те трябва да бъдат толерирани, техните недостатъци трябва да бъдат представяни като предимства, а „нормалните им човешки качества” – като недостатъци!
„Едва тогава – заключава Маркузе в „Репресивната толерантност” – най-после ще разрушим буржоазното общество“.

Възможно ли е Комисията за защита от дискриминация да се превърне в надзорен орган за политически коректно говорене? Ето, Бойко Борисов бе осъден през 2008, защото каза, че в БСП всички са без морал.
Ами нека тази комисия да осъди и Маргарет Тачер, която много точно определи какви са левите политици навсякъде по света: „Няма по-безсрамни хора от социалистите и комунистите”
Помните ли как бившият главен прокурор се опита да заведе дело срещу журналистите от Би Би Си , след като те разкриха „моралната чистота”  на Татовия „олимпиец” и какво последва от това? Но в това се проявява същата политическа коректност – гангстери се поставят под домашен арест, за да продължават криминалната си дейност дори насочена срещу самото правителство, срещу самата държава, а техните жертви или дори съучастници са обвинявани в „набеждаване”, за да се откажат от показанията си! Докато не се прочисти полиция, следствие, служби за сигурност, прокуратура и съд от привържениците на бившия режим в България демокрацията ще е само фасада на една безпардонна и нагла олигархия.

До какви обществени промени води силовото налагане на „правилно” говорене? Например как негър става афроамериканец, циганин – ром, балканец – югоизточноевропеец, канибализъм – интравидово хранене, глупав – алтернативно умен, фригидна – термично несъвместима…. Звучи смешно, но всъщност не е ли много опасно. Виждаме, че все повече се насажда страх от думите…
Последната глупост в САЩ е намерението да се цензурира „Чичо Томовата колиба”, знаменитият роман против робството на Хариет Бичер Стоу –  да изчезнат думи като роб, негър, експлоатация, робство и т.н. Но тогава как децата ще разберат за какво изобщо иде реч в този роман?! Или да цензурираме Шекспир, защото е (о ужас!) расист („Отело”), антисемит („Венецианският търговец”), женомразец („Укротяване на опърничевата”), и дори да го обвиним като една лондонска даскалица в това, че проповядвал „банален хетеросексуализъм”! (макар той и за политкоректните, и за политнекоректните примитиви да не е гений, а само гей!
Всъщност наистина това изглежда смешно, но всъщност е страшно, защото левите примитиви разполагат с властта да ни го наложат. Особено у нас!    

Как ще рефлектира това върху изказа и идеите на политици, общественици, журналисти?
Целта е да се въведе цензура, подобна на комунистическата и дори по-страшна от нея.
Всеки да следи всеки като в Северна Корея. Да живеят Се-ре-сетата! Общество на „Трактори”,  „Янета”  и „блеещи агнета”… И на дебнещи от засада Гоце-та…

Възможно ли е в обществото да се развият шизофренни процеси между публично и непублично говорене, които да са в колизия? Един политолог го определи като трупане на лава във вулкан.
Това се цели, но мисля, че този замисъл няма да успее. Ние на Изток, за разлика от западняците сме оцелели и след османо-ислямското и след съветско-комунистическото … „присъствие” (нали това беше политкоректният термин?!) Дотолкова, че макар окупаторът (пардон освободителят!!!) да продължава да размахва „Шмайзер” над небето на София на нас това не ни прави впечатление – нали затова сме оцелели! В много „смесени” (?!) райони на страната диктатурата на БКП за 20 години бе сменена от диктатура на ДПС – но и това не ни прави впечатление – нали сме мултикултурни и коректни?! Приемаме Мешерето в ромските махали да заменя успешно българския съд – защо да се претоварваме?

Каква е връзката между идеите за политически коректното говорене и мултикултурализма?
Пряка. Мултикултурализмът формално възниква, за разлика от политическата коректност, „отдясно”. Свръхлиберални свръхинтелектуалци поставят въпроса през 70-те години на ХХ век за преминаване към по-висок етап на толерантност, и дори отиване отвъд нея – с така наречената от Чарлз Тейлър „политика на признаване”. С други думи не само трябва да сме толерантни към различините социални групи, но и да признаем същата степен на валидност на правилата, по които те живеят в постмодерните западни общества. Съвременният свят е мултикултурен, но левичарите настояват нашата цивилизация да стане мултикултурна. Това означава, в нашите страни да няма общи правила и закони. Напълно основателно се предполага, че това ще доведе до разпадането на съвременните постмодерни западни общества, до разрушаване на буржоазната демокрация и победа в световен мащаб на нов левичарски проект, на нов тоталитаризъм или неокомунизъм. Затова новите либерали – „полезни идиоти”  (по Ленин) настояват западната толерантност да се замени със справедливостта, чрез което се предполага, че истинската или въображаема дискриминация към тези „малцинства” ще бъде преодоляна. Западняците (най-вече американците) трябва да се извиняват на „репресираните” в миналото общества за „зверствата” на които са били подлагали – на чернокожите – за робството (сякаш не капитализмът преодоля робството!), на мюсюлманите – за колониализма, на индианците – за завоюването на Америка, на аборигените – на Австралия и т.н.

В книгата си цитирате Питър Дракър, който описва тиранията на малобройни, но достатъчно активни, организирани, дисциплинирани и гръмогласни малцинства. Ще бъде ли това основно предизвикателство пред  Европа в следващите години, според вас?
 Факт е, че класическата либерална толерантност, която стои в основата на нашата западна цивилизация, в повечето развити страни днес се подменя с идеологията на политическата коректност. Това става чрез подмяната на класическите либерални ценности (които са общочовешки, а не само западни, още по-малко принадлежащи само на либералната идеология) с техни  свърхлиберални сурогати.
Резултатът – вижте днешна Гърция. Всяка седмица стачки подред на всяко „малцинство” – лекари, учители, превозвачи, фермери, авиодиспечери, митничари, полицаи до безкрай и обратно. В резултат – хаос и близо вече 400 млрд. евро външен дълг. Безпокоя се, че в последните месеци България с усилени крачки върви по гръцкия път. Към това води и това е целта на тази политика на политическа коректност и мултикултурализъм – към самоубийство на нашата европейско-американска цивилизация.

Тогава не е ли невъзможна, не е ли  измама демокрацията днес?
Демокрацията не е невъзможна ценност, не е „измама”. Тя не е нещо което се яде и се пие, както ни уверяват днешните рециклираните марксисти. Тя е толерантно и компетентно управление на закона – когато го постигнем, тогава ще можем да се похвалим, че т.нар. „преход” е свършил. А не както онези „добре облечени” леви социолози, за които преходът е свършил, защото те и техните приятели и покровители са се награбили.
Ще им пропомня думите на Радой Ралин от далечната 1964 г.
„Успяхте да се награбите. Сега помислете за слабите!”
Нали сте леви бе, „другари-социолози”?
Демокрацията е постижима и постигната навсякъде, където не се възприема като даденост, а за нея всекидневно се воюва, понякога в буквалния смисъл. Защото враговете и днес са прекалено много и силни, навсякъде по света, но особено у нас.

Posted by Общество. Нет on ян. 28 2011. Filed under Интервю. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry