МИХАИЛ КОНСТАНТИНОВ: ПОЛИТИЧЕСКАТА КЛАСА У НАС Е СИЛНО ИЗХАБЕНА

Интервю  с проф. Михаил Константинов

16 февруари 2006

Михаил Константинов е роден на 5 март 1948 г. в София. Математик по образование, професор по математика. Почетен научен гост и лектор в университети в Англия, Германия и Франция. Автор на стотици книги и статии. Председател на УС на Българския институт за анализи и проучвания (БИАП.) Преподавател. Член на ЦИК и ЦИКМИ от 1992 г., в момента е зам.-председател на Централната избирателна комисия. Баща на трима сина.

Във вторник слух завъртя името му като евентуален кандидат за президент на десницата. Всъщност ако десните бяха чули поне част от неговите предупреждения, нямаше днес да са в положението на “един тежкоболен човек, който ние всички виждаме как си отива”.

– Г-н Константинов, какъв сигнал изпрати към политическата класа ниската избирателна активност от последните избори?

– Активността на последните парламентарни избори не беше чак толкова ниска. Тя беше над 50 процента. Наистина за България това е ниска активност спрямо всички парламентарни избори досега. Но за Европа е един нормален процент. На частичните кметски избори през октомври обаче тя беше изключително ниска, падна под 50 процента и това е наистина един много сериозен сигнал. Изводът е ясен – хората не вярват, че нещо могат да променят с гласа си и го демонстрират с негласуване.

– Това може ли да се промени и как?

– Този процес се наблюдава не само в България. Ниското участие в обществения живот е характерно за Европа и частично за Америка, където на президентски избори гласуват половината от хората. Там президентът обикновено се избира от една четвърт от гласоподавателите. Само че докато в Америка и Европа негласуването може да се разглежда и като реакция на хора, които са си навили на масрафа, за част от българите то е по-скоро признак на отчаяние и липса на вяра, че със собствените си действия могат да променят нещо.

Начин да се променят нещата има. Но нашата политическа класа като цяло се държи късогледо. И ако това е характерно за политиците в световен мащаб, то за нашата политическа класа трябва още да се каже, че е силно изхабена. Или поне част от нея. Има хора, които от 16 години се мотаят в тази област. И дори и да приемем, че сред тях има относително свестни, те са с изчерпан ресурс. Хората не ги искат повече. С една дума, необходим е механизъм за смяна на елита – такъв, който постепенно и по естествен начин да сменя хората през пет, десет години.

Емблематично е положението в дясно, където проблемите наистина са в голяма степен личностни.

– Ако десницата не промени политическата си върхушка, какво я чака?

– Ще си отиде. Тя си отива. Вижте какво става. Вдясно се видя, че се оформя една по-голяма политическа сила, която обаче си удари тавана. Това са Демократи за силна България. Те имат един потенциал от около 200 000 избиратели, но за съжаление не го увеличават. Така че тази част от дясното се видя. Другата част от дясното се държи неадекватно. Там не стига, че няма хора, но продължават да се цепят и да се делят. До такава степен ръководството не е адекватно, че не забелязва, че няма какво да цепи и да дели. То може да цепи и да дели само себе си, там хора не останаха, избиратели няма. Видяхте какво се случи на последните местни избори в София. Катастрофата е тотална.

– Ще има ли аналогични изводи и след президентските избори в края на годината?

– За предстоящите президентски избори вече не казвам, че са предстояща катастрофа. Защото катастрофа значи нещо неочаквано. Това ще бъде една предизвестена смърт. Това е като при един тежкоболен човек, който ние всички виждаме как си отива. И мерки не се взимат никакви, време за тях почти не остана, до изборите все пак остават само 10 месеца. Така нареченото обединение вдясно не може да се направи от днес за утре.

– А смятате ли, че обединението ще помогне на десницата да спечели изборите?

– Ще помогне ако не за спечелването на изборите, то поне за едно по-достойно представяне. Защото резултатите, които сега получава дясното, са просто позорни. Те са недостойни резултати. Това е подигравка с избирателите и те го разбраха и си отидоха. А къде изчезнаха? В България винаги е имало около милион, милион и половина души, или между една шеста и една четвърт от гласоподавателите, които мислят дясно. Те не са изчезнали, но не виждат никой или почти никой, който може да ги представлява. Това са хора, които са гласували 22 пъти през последните 16 години до 29 октомври 2005 г. И на 23-ия път политиците им казаха – няма за кого да гласувате. И те не гласуваха. Някои от тях вече няма да гласуват за когото и да е.

– Казахте, че има механизъм за естествената смяна на елита. Какъв е той?

– Един от формалните механизми за естествена смяна на поколенията и на идеите е мажоритарността в изборите. Така политиците, които са изчерпани, ще си отидат, защото хората не ги искат и така те не могат вече да участват в тази игра. Винаги сме давали като пример немската избирателна система, която от една страна е пропорционална, а от друга – половината мандати се персонифицират по чисто мажоритарен начин. Преведено на езика на политическата георграфия на България, това значи, че всяка партия ще трябва да има 120 харизматични кандидати, които да хвърли на политическия пазар. Е, виждате ли в момента партия, която има такива 120 кандидати? Няма, защото животът не й го иска. А ако животът й го поиска, тя трябва да ги намери отнякъде. Това ще бъдат очевидно млади и енергични хора.

– Вашият проект за въвеждането на тази избирателна система беше приет на първо четене в миналия парламент. Ще опитате ли и в сегашното Народно събрание?

– Аз нищо не опитвам, аз съм предложил идеята. И не само аз, има достатъчно хора, които разбират от избори и от политика. Аз лично съм песимист, че тази система ще бъде променена. Както виждате, политиците се мотаят и с нещо просто и съвсем технологично – електронното гласуване. Вече втора година законопроектът отлежава в Народното събрание. Аз и няколко мои приятели го написахме, убедени сме, че е на европейско ниво, отговаря на всички стандарти в ЕС. Но не го приемат. Не го и обсъждат сериозно.

– Президентската кампания вече започва, можете ли да се ангажирате с прогноза кой ще спечели?

– В момента не се вижда някой, който ще победи Първанов. Аз не виждам кой ще бие Първанов в момента. Особено, ако управляващата коалиция не се разпадне. Разбира се, това, че тази коалиция я има, не значи, че нейните избиратели послушно ще гласуват за който им се каже. Но две от трите компоненти на тази коалиция са изключително дисциплинирани – БСП и на ДПС. Тези два електората сами по себе си носят победата. Освен това, за съжаление, е в сила тъжният факт, че последните три президентски избора в България се решават от избирателите на ДПС. Защото българите са достатъчно “хитри” да се разделят на две почти равни части и да чакат турските гласове да им решат избора. Така беше на 19 януари 1992, така беше през ноември 1996 и през ноември 2001 г. Турските гласове решиха тези избори и това трябва добре да се знае от българите.

– Трябва ли да се забрани гласуването на българските изселници в Турция?

– Точно да се забрани – не. Но би могло да се ограничи гласуването в чужбина. Има държави, в които от чужбина не се гласува. Ние сме една от държавите, които разрешават това гласуване. Но дори и да има гласуване в чужбина, не е нужно то да се провежда по такъв хаотичен начин както напоследък. Гласува се на всякакви места – дерета, паланки, училища и прочие неясни места. Трябва да се гласува само в посолствата и консулствата. Но решението не е в механични забрани – този да може, този да не може да гласува. Защото в крайна сметка на последните парламентарни избори от чужбина дойдоха 77 хил. гласа.

– Как може да се ограничи ролята на ДПС в определянето на хода на политиката в България?

– От тези 77 хил. гласа, 40 хил. бяха турски гласове за ДПС. Това им донесе 3 мандата. Дали Доган щеше да има 34 мандата или 31 е все тая.

– Но имаше двойно и тройно гласуване точно от този електорат?

– Имаше, но не в толкова големи количества. Проверката, която беше извършена след това, показа, че само 502 души са гласували повече от веднъж. Разбира се, има стряскащи примери за някои, които са гласували по 20 пъти. Това е рекорд. Но не двойното гласуване създаде проблема. Създаде го ниската избирателна активност и ниското участие на българите във вота. Няма какво да търсим чужди вини. Ние не си свършихме работата, друг ни крив! Като сме хлабави, така ще бъде – ще се намери кой да ни управлява.

– Тоест пак опираме до извода, че има нужда от смяна на политическата класа, която да накара хората да гласуват?

– Да, за да върнем доверието на българските избиратели. Трябва много неща да се свършат, но съм песимист за желанието и възможностите на сегашните политици да го направят.

Коментари

comments

Short URL: https://obshtestvo.net/?p=2

Posted by Общество. Нет on фев. 16 2006. Filed under Интервю. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry