ВМЕСТО СРЕДНА КЛАСА, ВЪЗНИКНА ЕДНА ОПАСНА ПРОСЛОЙКА НА ВЪРХУШКАТА, КАЗВА ОЩЕ ИЗВЕСТНИЯТ НАШ ПОЕТ

Любомир  Левчев е роден на 29 април 1935 г. в гр. Троян. През 1957 завършва библиотекознание в СУ "Кл. Охридски" . Работи като литературен  редактор в Радио София и като гл. редактор на в. "Литературен фронт" през 1970-72. Девет години е председател е на Съюза на българските писатели (1979-88). Автор на десетки книги.

 

Как се чувствате на 74 години – с какво ви тревожи и радва ли ви с нещо тази възраст?
Чувствам се като откраднат от извънземни. Бавно разбирам, че те имат друго време. Но радостите и тревогите също са винаги други. Това е техният чар. 

Каква е най-голямата разлика между старостта и младостта според вас?
Едното е вход. А другото – изход.

Как прекарвате дните си?
Гледам да не се повтарят. 

Каква е равносметката ви за българския преход? С какво ви разочарова и с какво ви обогати?
За съжаление, преходът се характеризира с ликвидация и приспособяване и много по-малко – с оригинално творчество. За мен свободата на словото е най-реалното и голямо достижение. Но и свободата като някои музикални инструменти, например цигулката, губи своята звучност, ако се използва за украшение, а не за творчество. Оправдание или поне обяснение може да ни даде една друга придобивка – свободното движение на хора, макар че то зависи от парите.  Повече от милион българи напуснаха страната. Между тях – много млади, образовани българи. Някъде такова явление се нарича „кражба на мозъци”. А ние се опитваме да го украсяваме с ползата от духовно приобщаване към света. Но вакуумът или „нишата”, както сега е модно да се казва, зее. И ние се предпазваме от обяснения кой и с какво го запълва. Натрупването на капитали, което за днешна България не е първоначално, а е нещо като исторически поправителен изпит се стимулира от самите учители, допускащи безнаказано разграбване на обществена собственост. Така, вместо средна класа, възникна една опасна прослойка на върхушката – кастата на ползващите се от пълен имунитет. Когато имаш световна пандемия, наречена „криза”, да имунизираш само шепа хора, това си е престъпление. С две думи – нито съм се обогатил, нито съм се разочаровал от прехода. Тихо ме обзема апатията на обществото.   

Какво ви липсва най-много от времето на комунизма – някакво място, усещане, хора…
Не изпитвам носталгия към времето, което вие наричате „комунизъм”. Понякога изпитвам носталгия към младостта си. Тъгувам и дори се чувствам длъжник към хората, които вярваха в идеали. Но не посещавам гробището на илюзиите.

Какви са най-ярките моменти, които са се запечатали у вас за времето, когато сте бил председател на Съюза на писателите?
Най-важното нещо, което успяхме да направим бяха световните писателски срещи. Никога и никъде не са се събирали толкова значителни писатели от цялата планета. 

Как гледате на Живков от дистанцията на времето? Някои днес го определят като простоват, други – като хитър, трети – като далновиден…
Вероятно и в трите определения, които му давате има нещо вярно. Но имаше и други черти – добри и лоши, като всеки човек. Ще добавя от себе си една – той умееше да не бъде това, което изглежда. Това качество му позволи да остане на власт, по-дълго отколкото беше в негов интерес. Фактът, че времето все още не може да му даде окончателна оценка показва, че той е бил по-голямо явление от дистанцията, от която го гледаме.

Какво е усещането ви за бъдещето на страната?
Много тревожно. Никога не ми е било толкова трудно да бъда оптимист.

Как мислите, че България може да излезе от положението, в което се намира днес от камбанарията на вашия опит и преки впечатления от управлението на страната, макар и преди години?
Това за камбанарията ми харесва. Но не смея да запитам камбаната за кого бие. Все пак ще се опитам да събера сериозност, за да ви споделя: Още преди години, още когато присъединяването ни към Европейския съюз се мержелееше като бъдеще, изразявах категоричното си одобрение на тази политическа линия. Сравнявах това присъединяване с приемането на християнството. Същевременно предупреждавах (да речем, себе си), че то е силна, но краткотрайна упойка, заместител на същинската национална идея и историческа цел на България. Липсата на такава национална идея ще се почувства болезнено, веднага щом мине упойката. Днес тази липса я виждат всички и е банално да се повтаря. А изходът се привижда в някаква сбирка на интелектуалци (пак ли интелектуалци!), които да формулират идеала, защото научната разработка била от няколко хиляди страници. Не зная кой формулира идеалите. Мисля, че те не трябва да имат автор, за да може всеки да ги чувства свои. Освен това, колкото по-рядко ги сменяме, толкова по-добре за нас. Мисля, че всеки българин трябва да търси и да основава в себе си своята България. България трябва да бъде приета като вяра, като религия. България съществува чрез своя език, своята велика писменост и култура. Трябва да пазим свободата и независимостта на България, за да може по този начин да бъде свободни и независими. Както се досещате, това са идеалите, които са крепили нашия народ по дългия му исторически път. Те имат стойност на завет. Който иска може да ги облага с данък добавен смисъл, но само ако се запази главницата. Извинявайте за тази метафора. Опитвам се да вляза в стила на времето.

 

---

Posted by Общество. Нет on юни 29 2009. Filed under Интервю. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry