Желю Желев пред Общество.нет – май 2006 (In Memoriam)

С какво се занимавате в момента, д-р Желев?

За съжаление с всичко. Имам фондация, която носи моето име. Тя се занимава в последния период главно с издаването на документи. Това са документи от новата и най-новата история на България. Касаят главно периода след 1989 г., но и малко преди това, доколкото събитията “се захапват” и не могат да бъдат отделени с Китайската стена. Това направление условно сме го нарекли “президентската библиотека”. Вече са публикувани около 10-ина тома такива документи. В един том успяхме да съберем пълните стенографски протоколи на Кръглата маса, която продължи от 3 януари до 15 май 1990 г. Публикувахме ги в 1000 екземпляра. Това беше много важно, защото какви ли не щуротии и глупости се изговориха. Че на Кръглата маса СДС се сговорили с комунистите, правили някакви безпринципни компромиси… Макар че всички заседания се предаваха пряко по радиото и телевизията. Дебатите се предаваха от началото до края. А след това в новините имаше и обобщено предаване.

Публикувани са и документите на 6-то управление за борбата на Държавна сигурност срещу неформалните организации през 1988 и 1989 г., тоест две години преди падането на Живков от власт. Публикувани са и моите политически речи – от 1962 г. до 2002 г. Публикувани са също и интервютата ми от януари 1989 г. до края на 2000-та година.

Русенският комитет. Това беше второто неформално опозиционно сдружение на екологична основа, което беше създадено в България на 8 март 1988 г. в Дома на киното. И онази нощ се записаха 400 души за членове на този комитет. Официално той се наричаше Комитет за екологическа защита на Русе. Понеже имаше големи обгазявания от Гюргево и управляващите твърде нехайно се отнасяха към това. То заплашваше директно здравето на хората, особено на децата.

Моите обръщения също са публикувани. Сборникът е озаглавен “Моите обръщения към народа и парламента”. Това са документи на времето. Те се намират в ръцете на много хора и в различни библиотеки. Много са важни, за да може фалшификаторите, които се опитват да изопачават, да преиначават, да подменят историята, да не могат да го правят. Или когато, въпреки това се опитват да го правят, да стават смешни и никой да не им вярва.

Освен всичко друго, историята в края на краищата трябва да се пише въз основа на официалните документи. Разбира се и на личните свидетелства. А не въз основа на измислици, кой какво си е помислил, как му е изглеждало, какво бил почувствал… Това са прекалено субективни неща, за да могат да бъдат една обективна база за писане на история. Защото след нас ще дойдат други поколения, които един ден ще се занимават с тази част от българската история – прехода от комунизъм към демокрация и пазарна икономика.
Предстои издаването на интервютата на Румяна Узунова с българските дисиденти. Тази жена буквално прояви героизъм като с голяма последователност ги интервюираше, макар че Държавна сигурност непрекъснато я прекъсваше. Това са около 400 интервюта по Свободна Европа. Те прекъсват, заглушават, но въпреки това тя успя да събере тези интервюта. И така фактически извади от небитието българското дисидентство. Без публичност, ти не присъстваш никъде. Едно събитие, ако не е оповестено за света и за общественото мнение, то просто не е станало. Подготвяме и сборник за възродителния процес – по-сериозен и обемист, с реални документи.

Президент сте и на Балканския политически клуб?
Да, нашата фондация създаде и Балканския политически клуб – през май 1996 г. От тогава моя милост е президент на клуба вече втори мандат. Това също е ангажираща и трудоемка работа, макар че има Изпълнително бюро, което изпълнява конкретните неща. Досега сме провели 9 международни тематични конференции. Основаването беше в София. След това проведохме конференция в Скопие, когато още се стреляха албанци и македонци, по въпросите на сигурността и стабилността на Балканите. След това проведохме конференция за значението на регионалното икономическо сътрудничество. Защото ние непрекъснато си говорим само за Европа, за Брюксел, все едно че търгуваме директно с Брюксел. Много по-важно е и по-голям потенциал имат търговските връзки между самите бълкански държави. Най-малкото, защото сме на близко разстояние, защото транспортът на стоките излиза много по-евтин. После се събрахме в Букурещ, после в Атина по въпросите на преспективите на балканските държави по въпросите на евро и атлантическа интеграция. Следващата конференция беше в Истанбул, темата й беше “Ролята на културния потенциал на Балканите за евроинтеграцията”. Под културен потенциал се разбира изключителното място на балканския фолклор, невероятното и многопластово историческо богатство, няколко хилядолетия на нашия регион. Интересни културни паметници. Те са основополагащи за Европа и за европейската култура. От тук започва всъщност Европа, европейската култура и цивилизация. От Древна Гърция преди 2500 г. Тук се създава философията, демокрацията, точните науки, съвременният тип изкуства, епосът… От тук започват и Олимпийските игри. Така че люлката на Европа е тук на Балканите и ние няма от какво да се срамуваме и да се притесняваме като се каже, че ние сме балкански държави. Печалната слава на региона се дължи на един по-късен период, за който главна вина носи Западът. Той разпали двете световни войни, а не ние. След това направихме конференция в Белград за сътрудничество на балканските държави в борбата с организираната престъпност. Защото тук  минават каналите от Средна Азия с наркотици, оръжие, проституция… Правихме след това конференции в Тирана и в Сараево.

Как изглежда България в момента през очите на един от президентите й?

Противно на полярните оценки, които се дават:  “много лошо – много добро”, аз смятам, че общо взето България се движи по правилния път. Това е пътят, по който трябва да се движи една посткомунистическа демокрация, една нова демокрация. И направеното досега е в правилната посока. Особено, ако говорим за външна политика. През май 1992 г. България стана член на Съвета на Европа. Това значи много. Това не е формално приемане или по милост, а признание, че България вече е станала демократична държава. Изградила е политическата инфраструктура на демокрацията – многопартийна система, провеждане на многопартийни демократични избори, демократичен характер на държавните институции, приемането на демократичните устройствени закони. И затова ви казвам, че приемането на България, както и на всяка друга посткомунистическа страна, беше признание за това, че тя е станала демократична държава и че е стъпила здраво на пътя на демокрацията.

За съжаление у нас стана голям провал при следващия етап на прехода, който е много съществен – икономическия. Реформите се проточиха, защото нашите партии започнаха помежду си да се борят, да се бият кой е по-по-най… Търгнаха да се занимават със  себе си вместо да решават проблемите на обществото и да правят бързо, смело и последователно реформите. Вместо това то бяха политически борби, кой какво е направил, кой какво не е направил, кой е прав, кой е крив…Тъй наречената политическа класа погуби на България цели 4 години, които бяха решаващи. Защото първите два етапа на прехода – разрушаването на старата тоталитарна комунистическа система и изграждането на демократични държавни институции, ние ги минахме. Обаче, когато се стигна до икономическата част на прехода, българската политическа класа се оказа неспособна, неподготвена и недостатъчно отговорна. И загубихме цели 4 години. Ако това не беше станало, в България нямаше да има мизерия, нямаше да има страдания на толкова много хора, нямаше толкова много хора да си загубят здравето и не по-малко да си загубят живота. Защото провалът на прехода не е просто красива фраза, това е една реална действителност, която беше много жестока и която много хора заплатиха или със здравето си, или с живота си. Което пък стана причина народът да намрази политиците и политиката.

Но идването след това на правителството на Костов направи голямата част от приватизацията, която е най-важната част от реформите. И всъщност даде път на второто дихание и втория тласък на икономическите реформи. За съжаление обаче го направиха по един корупционен начин. Направиха партийна приватизация. Раздадоха предприятия на “наши хора” за жълти стотинки. Това пък корумпира СДС и той се провали на следващите избори.

Управляващата коалиция?

Със сигурност имам много критични бележки за различни нейни ходове. Но като цяло смятам, че тя беше необходимата коалиция. Защото представете си, че не бяхме съставили правителство през август м.г.? България просто щеше да загуби шанса да влезе в ЕС. Щяха да ни кажат: “Хайде, вие сте далече още от това да изпълните необходимите изисквания”. И щяхме да изгубим всякаква възможност. Щяхме да се наредим до другите страни от т.н. Западни Балкани, които ще има да почакат още някоя и друга година. Та тая коалиция, макар и малко да закъсня със създаването на правителството, беше, при създадените условия, ако разсъждавам като политик реалистично, възможното и най-доброто.

ДПС?

ДПС изигра много полезна роля за България по време на целия преход. Вие знаете, че в съседни страни се стреляха, клаха се на етническа и религиозна основа. Слава Богу при нас това не стана. За това заслуга определено има и ДПС с умерената си и разумна политика. Това, че се хвърлиха към много власт, че бяха заподозрени в някои корупционни схеми, това разбира се не е добро и то стана причина до голяма степен, не само ДПС разбира се, за възвикването на националистически движения като “Атака”, като ГЕРБ. Макар че той все още е нероден Петко и не е ясно точно какъв ще бъде. Но такива националистически остри настроения нямаше през изминалите 15 г., когато бяха най-драматичните времена. И сега се появяват неслучайно. Това е търсене от една страна като контра на ДПС, на неговите домогвания и прочие. Но от друга страна това е опит на тая основа да се яхне вълната на общественото недоволство, която е силна и напълно оправдана. Защото ние сме една от страните, които останаха най-назад по стандарта на живот. Най-ниски заплати, смешни пенсии… И това съвсем естествено поражда недоволство в хората, защото то засяга най-дълбоките им екзистенциални проблеми.

Президентските избори?

Ще ги видим.

Прогноза поне?

Не. Прогнозите винаги са рисковани, защото ситуациите се менят много бързо. Мога да кажа засега, че Първанов няма конкуренция. Вие виждате, че в дясното пространство не могат изобщо да се заговорят за една определена кандидатура. Жалко е състоянието на дясното пространство и това определено работи за Първанов. А вън от съществуващата конюнктура, мисля че Първанов през отиващия си негов мандат, общо взето добре стоя като президент. Успя да бъде балансиран, да влиза в ролята на обединител на нацията, което е едно от конституционните задължения на държавния глава.

Дясното? Какво мислите и чувствате, когато го гледате?

Не мога, разбира се, да се радвам на това, че дясното пространство е в такова атомизирано, раздробено състояние и че няма никакви сигнали до този момент за обединяване, за търсене на единна кандидатура. За това е нужно преди всичко да се разговаря, да се влезе в диалог и на базата на тези преговори, откровени, да се направи компромиса за една фигура, която ще бъде обща кандидатура. А те не могат да го направят поне до този момент, а времето напредва много бързо и шансовете до голяма степен намаляват.

Вината за състоянието на дясното?

Старата болест на СДС – вождизмът и лидероманията. Всеки иска да има своя партия, да бъде лидер на партия и да използва тази партия като инструмент за постигането на неговите собствени цели или целите на хората около него. Вижте, в политиката е много важно умението да се правят компромиси. В дадения случай, за да се направи компромис, лидерите не трябва да декламират, а да го направят. Да подчинят тяснопартийните и личните си интереси на една общодържавна и общонационална кауза. Това те не могат да направят до този момент.

Отварянето на досиетата?

Това до голяма степен престава да бъде актуално. Досиетата имаха голямо значение в началото на прехода, когато хората отиваха на едната, на другата страна, кой и защо отива някъде, какви цели преследва, пратен ли е от някого или е там по своя воля. Тогава имаше много остро политическо значение. Сега до голяма степен това е игра с една карта, която е изтрита до голяма степен. И да бъдат отворени, нищо особено няма да последва.

Какви книги четете?

Почти не остава време за четене на книги от четенето на вестници. Те дават актуалната информация. Последната книга, която чета, е на Александър Яковлев – “Здрач”. Тя е преведена на български. Яковлев е идеологът на съветската перестройка. Той почина миналата година, но е един от най-умните хора, които бяха зад гърба на Горбачов и изработваха тая стратегия. Книгата е чисто политическа, но до голяма степен е и автобиографична – с точните наблюдения, с верните оценки, със задълбочените анализи. Което показва, че Яковлев наистина е бил човек с дълбок ум. Другата книга, която отгоре-отгоре прелиствам, но ще прочета внимателно, защото ще ми трябва, е на Александър Йорданов. Това са нещо като мемоари, в които прави оценка на демократичния период от развитието на България. Има доста неща, с които аз не съм съгласен, но това е предмет на бъдещ дебат.

Общество.нет (цитирането и активните линкове са задължителни)

1 февруари 2015

Коментари

comments

Short URL: https://obshtestvo.net/?p=11150

Posted by Общество. Нет on фев. 1 2015. Filed under Интервю. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry