Дон Роберто или най-лошото интервю с един от най-самотните хора на мястото, където Бог е оставил дявола да прави природата

Когато кореспондентът на ББС Крис Хаслъм отива да посети най-самотният мъж в Аржентина, очаква да открие живот драматичен като самия пейзаж. Срещата не се оказва такава. Интервюто е пълен провал.

„Пътувах четири дни до северозападния планински ъгъл на Аржентина, за да говоря с човек, който мислех за най-самотният пенсионер на Земята. Оказа се, че той не е толкова самотен колкото си мислех.“

Изгорялото от слънцето лице е фермера Дон Роберто Плака. Той живее на 5600 м. надморска височина точно по средата на нищото. От счупения си пластмасов стол пред една мебелирания си дом той вижда 4 вулкана, трептяща солна пустиня и сред черното небе в далечината – Cerro del Hombre Muerto – Върхът на мъртвеца.

Най-близкото село е на 3 часа път, където се ходи по разбита от ледниците и ураганните ветрове пътека минаваща край стъклени стени от лава, смъртоносни дефилета и отровни езера от арсен.

Наричат това място La Puna, от думата „лоши земи“ на кечуа. Казват, че това е мястото, където Бог е дал на дявола да покаже своите природни умения.

Любопитното е как и защо някой може да живее в тази недокосната адска красота. Дон Роберто се оказа закоравял тип.

Роден е на това нанагорнище преди 74 години. Откакто родителите му са починали живее сам. Казва, че животът тук е „спокоен“.

Амплитудата тук е най-голямата на планетата. През деня е плюс 30C, а през нощта минус 30C.

Сигурно е тежко да се живее така?

Нормално е. (свива рамене)

Вчера германски изследовател ми каза, че е открил един от съседите на дон Роберто (живее само на 88 километра надолу по пътя) прикован на легло със счупен крак, полугладен и опасно дехидратиран, докато двойка планински лъвове чака търпеливо пред вратата му да издъхне. Затова го питам за хищниците.

Какво ще кажете за пумите?

„Пумите?“, измрънква дон Роберто. „Бъзливци“.

И така, в едно от най-драматичните места на Земята, продължава едно от най-прозаичните и скучни интервюта.

Какво ще кажете за храната?

„Когато свърши съм гладен. Няма проблем“.

Здравето?

„Моля се на Господ и до три дни съм по-добре“.

Самотата?

„Постоянно има хора, въздъхва дон Роберто. Само преди осем седмици имах посетител“

Бури, земетресения, свлачища и вулканични изригвания?

„Правя жертвоприношения на Пачамама за защита“, казва дон Роберто, като има предвид богинята на инките. Отглежда гуава, картофи и авокадо.

Дон Роберто ми показва своята круша. „Студо устойчива“, казва преди като йога да затвори канала с плоча от обсидиан.

Имате ли радио?

Не.
Телевизия?

Не.

Скучно ли ви е? Поглежда ме с безкрайно скептично.

„Скучно? Нямам време да скучая“.

Дневният му режим включва работа в градината, молитви и грижи за малкото му стадо лами, някои от които са на ливадата в задния двор. Под задния двор той има предвид 35 километра обход до проход на 4500 м., който често е затворен от снежни бури.

Това е опасна екскурзия?

„Не точно“.

Време е да изиграя своя коз, последната надежда за всеки неумел репортер. Нещо такова: правиш неустоимо атрактивно хипотетично предложение с пълното съзнание, че интервюирания ще откаже. Неговото оправдание за отказа ще подсили историята.

Ако правителството ти предложи чисто ново жилище с централно отопление, климатик, течаща вода и телевизор с плосък екран в град Салта (на два дни път с кола) ще приемеш ли?

Дон Роберто ме поглежда сякаш съм идиот. „Разбира се“, отвръща.

А има причина той изглеждащ непоклатим стар прагматик да би искал да има шанс да избяга. Той не е сам както изглежда.

Зад неговата къща има друга, но в своето лаконично обяснение за 30 години самота, дон Роберто нито веднъж не спомена за своя съсед. Когато го питам, той ме поглежда с поглед по-мрачен от задаващата се буря от чилийската граница. Няма да обсъжда съседа си. Интервюто изглежда terminado.

Същата вечер, над студена вечеря в прашно селце на 140 километра на север, научих истината.

Съседът на дон Роберто е неговата сестра, обяснява ми сервитьорката. Никой не помни защо са се скарали, но не си говорят от 30 години.

Изглежда, че в книгата на Пачамама няма нищо по-могъщо от семейната вражда.

Коментари

comments

Short URL: https://obshtestvo.net/?p=11303

Posted by Общество. Нет on мар. 2 2015. Filed under Пътешествия. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry