Босна не функционира като държава

Страната въобще не е стабилна и има огромна вероятност от избухване на насилие

Уилям Монтгомъри (1945) e американски дипломат. Вероятно най-големият познавач на Балканите в Държавния департамент на Съединените щати. Бил е втори човек в американското посолство (1988 – 1991) и посланик (1993 – 1996) в София. Специален представител на Държавния департамент по прилагането на мирните споразумения в Босна (1996 – 1997). Посланик в Хърватия (1998 – 2000). Посланик в Сърбия (2000 – 2004). Говори руски, български, сръбски и хърватски. В момента е пенсионер и живее в Хърватия. Текстът е публикуван в сръбския вестник „Политика“ (13.08.2015)

Важно постижение на Дейтънското споразумение (1995) беше, че сложи край на четиригодишния цикъл на ужасно насилие и престъпления, които всекидневно ставаха по цяла Босна и Херцеговина (БиХ) – и това трябва да се признае.

Същевременно трябва да разберем, че това беше единствената важна цел на Запада. Основните различия, както ги виждаха трите основни етнически групи (сърби, хървати, бошняци – бел. прев.), които в края на краищата доведоха и до войната, останаха напълно неразрешени. Нещо повече, заради планираната политика на брутални престъпления по време на войната, разликите станаха по-големи след края на войната, отколкото бяха преди нейното начало. На западняците е трудно да разберат колко дълбоки са тези разделения и затова ни се струва трудно да си представим истинско помирение при тази генерация.

Ще дам малък пример: преди войната 20 % от браковете бяха смесени, между представители на различните етнически групи. Днес, 20 години по-късно, този процент е почти нула.

Основният проблем на дейтънските преговарящи беше, че нямаше ясен победител или победен във войната, с когото да можеха да преговарят. При мнозинството войни, било граждански, било други, има победители и победени (както при нацистите), които трябва да приемат условията на мира, които им налагат победителите. Понеже случаят в БиХ не беше такъв, Дейтънското споразумение бе като коледна елха, върху (на) която висят украшения, които да задоволят всяка от трите етнически групи, за да не се стигне до опасността по-късно, която и да е от тях да бъде заставена да приеме промени, които смята за неприемливи. Накратко, всяка страна получи всичко, от което имаше нужда в подкрепа на собствените политически цели. Така поне казва теорията.

Между другото, единственият начин как това наистина може практически да функционира съществуваше в измислените утопии из главите на наивните западняци, че страните в тази брутална война – подобно на Германия и Франция след Втората световна война – биха се съгласили, че е необходимо помирение и сътрудничество в името на бъдещите поколения. С намерението да усили допълнително тази стратегия и страните в БиХ да започнат процеса на помирение, Западът наред с другото предложи и възможността за членство в ЕС и НАТО. Тази стратегия не доведе до успех.

Друг проблем на Дейтънското споразумение е натискът върху бошняците и хърватите да продължат със своето споразумение от войната, на базата на което да се формира ентитет, наречен Федерация Босна и Херцеговина. Това е огромна грешка. Трябваше хърватите да получат свой ентитет. Ако не сте забелязали, Федерацията не функционира, както и мнозинството от кантоните, от които е съставена.

Това, което сега имаме е „Светото писание“ наречено „Дейтън“, което въобще не работи, нито ще заработи в обозримо бъдеще. А то не може да бъде променяно без съгласието на всичките три етнически общности групи – а това е нещо, което няма да стане. По някое време Западът, около десет години след подписването, схвана своята грешка и промени песента от „Дейтън е свещен“ на „Дейтън е само временно решение, което никога не е планирано да продължи след като започне истински процес на помирение“. Върховният представител тогава, за да подпомогне този процес, започна да прави собствени интерпретации и реинтерпретации върху самия текст на Дейтънското споразумение и онова, което беше замислено като „Духа на Дейтън“. И тази стъпка доведе до споровете около референдума в Република Сръбска.

И, сега какво? Западът няма друга възможност, освен да продължи да се вози на автопилота на своята двадесетгодишна политика за подкрепа на мултиетническа Босна, основана на Дейтънския договор в рамките на съществуващите граници. С други думи, докато няма натиск или референдуми за конституционни промени, Западът няма много да го е грижа дали БиХ ще остане второразрядна, изостанала и икономически неразвита страна, чийто най-добри и най-умни млади хора бягат в чужбина и чийто жизнен стандарт е по-близък до африканския, отколкото до европейския.

Бошняшкият отговор би бил, че са платили с кръв за своята визия за обединение на БиХ със силна централна власт и са свободни и готови да се противопоставят на каквато и да е значима заплаха за тази концепция.

Сърбите чакат момента да се махнат от Босна и да получат шанс да създадат собствена държава (от която практически имат поне 80 % чрез Република Сръбска).

Хърватите я напускат, с поглед насочен към Хърватия, докато същевременно все повече се превръщат в малцинство с все по-малко влияние във Федерацията.

Накратко казано, Дейтънското споразумение успешно сложи край на войната, но неговите многобройни недостатъци пречат на помирението и правят БиХ нефункционална. Такава Босна въобще не е стабилна и има огромна вероятност от избухване на насилие. Във всичко това губещите са обикновените граждани.

Не съм сигурен единствено кого да обявя за победител. Може би Канцеларията на върховния представител, която и 20 години след края на войната, продължава всеки месец да взима сериозни заплати и същевременно буквално да не работи нищо.

Превод от сръбски: Калоян Методиев

17 август 2015

Коментари

comments

Short URL: https://obshtestvo.net/?p=12109

Posted by Общество. Нет on авг. 17 2015. Filed under Анализ. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry