ГРАНИЧНАТА ДАТА 9-ТИ СЕПТЕМВРИ – ДИСКУСИЯ ЗА ВИНАТА, СВОБОДАТА И ДОСТОЙНСТВОТО

Without doubt the borders have important and intransitive meaning between two era and Time. The border dates announce the end of aged and beginning of new historic period, they mark millions people’ times that refract fortunes and biographies. For Bulgarian historic (philosophic sociological and political) science the main problem is the lack of democratic consensus on date 9. 09. 22 years after the implosion of Socialism there are discussions in Bulgaria about 9Th of September – The date of Communist take over. Those discussions are about the meaning of the date, but in fact the main problem is about Guilt, Freedom and Dignity.  

"Evil is powerless if the good are unafraid"

Ronald Reagan, 1981

 

Без съмнение границите във времето между две епоха имат важен и непреходен смисъл. Граничните дати възвестяват края на стара и начало на нова историческа епоха или период, маркират преломните моменти , които пречупват съдби и биографии на милиони хора. Те отбелязват и началото на постигането на нов политически консенсус относно разбирането и ценностната интерпретация на предходната епоха.
Без съмнение в най-новата история на България такива гранични дати са 09.09.1944 и 10.11.1989. Те отбелязват началото и края на социалистическия период в нашата история, маркират преломната епоха, в коато бяха пречупени милиони съдби и биографии. 
Те бележат началото и края на …
Но още оттук започват споровете в посткомунистическата историческа наука. За посткомунистическите „леви” историци и политически изследователи 9.09. 1944  все още е или „народно антифашистко въстание”, или „начало на социалистическа  революция”. Докато за посткомунистическите изследователи-демократи е „военен преврат”, поставил началото на комунистическа диктатура. Дори по този първи, но фундаментален въпрос у нас консенсус – научен и политически не е постигнат.
Защо става това?
При всеки подобен случай граничните дати повдигат спорове и дискусии навсякъде по света. Но другаде за такива дати се постигна (с взаимни усилия и компромиси между заинтересованите страни) национален консенсус както за предоляването на идеологическите различия, така и за постигането на обща и обществено приемлива оценка, която задължително е и научно обоснована. Различните интерпретации са възможни, но те са в рамките на приетия на основата на научния анализ обществен и политически консенсус.
Такъв консенсус, относно подобни дати, е вече отдавна осъществен в Чехия, в Полша, в Унгария, в Румъния, в Словакия. Това не означава, че в тези страни няма пристрастни идеолози, които излизат извън рамките на обществения консенсус, че няма публицистични интерпретации, които да го нарушават. Но мейнстрийма на обществения и политическия живот се движи в рамките на този общоприет консенсус.
Разбира се, в условията на демокрация не е възможно такъв обществен консенсус да се установи силово, чрез политическа санкция на правителството. Само в условията на диктатура е възможно да бъде наложен обществен консенсус с насилие, а не по волята на обществото и на основата на научна интерпретация на историческите факти. Но това вече е съвсем друг „консенсус”, това е псевдоконсенсус. Той е постигнат на практика с насилие – до следващата гранична дата. Такъв бе и „консенсусът” до 10.11.1989 за гранична дата 09.09.1944. – дата, наложена за национален празник от тоталитарния комунистически режим, установен вследствие на съветската военна окупация на България от 1944 г.
Но нима и у нас не е възможен демократичен консенсус в историческата и социологическата наука след 10 ноември 1989 г.? Нима не е възможно да се преодолеят идеологическите предразсъдъци, да се отхвърлят по-явните или по-прикритите фалшификации на българската история, да се признае зависимостта на историческата и не само историческата наука от властта по времето на комунистическата диктатура? Иначе за какво бе 10 ноември 1989 г. – да заменим една фалшификация с нова??? 
Засега се оказва, че за българската историческа (философска, социологическа и политологическа) наука демократичен консенсус относно датата 9.09. няма. Защото за да има такъв консенсус е необходимо спорещите страни да са отхвърлили „ценностите” на тоталитарната диктатура и да са приели ценностите на съвременната либерална демокрация. А това у нас след 10.11. 1989 г. не се случи, въпреки демократичните заклинания…

ЗАЩО САМО У НАС БЕ НЕВЪЗМОЖЕН ДЕМОКРАТИЧЕН ПОЛИТИЧЕСКИ И НАУЧЕН КОНСЕНСУС?

След промените в Централна и Източна Европа, довели до падането на комунистическите режими във всички посткомунистически страни се установи един троен посткомунистически консенсус – едновременно антитоталитарен, антиноменклатурен и антикомунистически. Този консенсус се основаваше на разбирането, че комунистическият режим е наложен със сила като резултат от съветската военна окупация на Източна и Централна Европа по времето на Втората световна война. На второ място консенсусът се основава на разбирането, че комунистическите режими по своята природа са престъпни и са донесли не „всеобщо щастие”, а „всеобщо нещастие” на покорените от комунизма народи. На трето място това бе разбирането, че „нежните антикомунистически революции” са антиноменклатурни, т.е. са против установената система на господство на партийната номенклатура като нова управляваща или политическа класа. И като резултат от тези революции цел е построяването (връщането) към модерно капиталистическо буржоазно общество, в което господстват ценностите на либералната демокрация и пазарната икономика.
Такъв консенсус, едновременно научен и политически бе постигнат навсякъде в Централна и Източна Европа, част от Европейския съюз, включително в Румъния. Дори в страни извън Европейския съюз като Хърватска, Босна и Херцеговина, Албания. Даже в Сърбия бе постигнат такъв консенсус след падането на режима на социалиста Милошевич.
Само в България, Русия и постсъветското пространство (без балтийските държави и Грузия) такъв консенсус не бе постигнат.
Само в България бившата комунистическа партия не само не се саморазпусна, но остана на власт фактически през по голямата част от т.нар. „преход към демокрация”. Само в „Европейска” България се установи една „фасадна демокрация” и посткомунистически полу-олигархичен режим, независимо от партиите, които се сменят в управлението.
Това се случи и заради характера на българските посткомунистически елити. Не само политическите или икономическите. Но и поради левичарските заблуди на българския посткомунистически научен (политологически, социологически и исторически) елит. Думата ми е за отговорността и на интелектуалците, и на мислещите хора в тази страна.
Преосмислянето на близкото минало след промените бързо се превърна в тема за размисъл на българските историци. Но за обвързаните с бившата комунистическа партия автори като Искра Баева и Евгения Калинова промяната, започнала на 10.11.1989 г. се разглежда твърде двусмислено. От една страна те я приемат, но, от друга страна, свързват предимно с такива  „негативни явления” като „пренаписването на историята”, „писането на нови учебници и учебни програми, с преименуване на градове, улици площади, с подмяна на паметници” и т.н. Това според тях е по-скоро негативен, отколкото еднозначно позитивен процес … включително и поради това, че  „с тази работа се заемат не професионалните историци, а медиите – преди всичко журналисти, политически наблюдатели, публицисти, популяризатори”. Но главното е, че всичко това се извършвало в „силно политизирания контекст на българския преход към демокрация”, което пречи на „обективността”. (Вж. Калинова, Баева, Историческите рефлексии…, с.265-267)
Но кой наложи този „силно политизиран контекст на българския преход”? Не беше ли това и партията, член на Висшия партиен съвет на която е Искра Баева? Защо тази партия не „сведе очи” и не пое вината и отговорността си за комунистическото наследство. Защо цинично заяви чрез съветника на своя президент Първанов Филип Боков, че той „поема вината само с мезе”? И защо никой социалист не протестира срещу тази съвсем не демократична наглост?
И какво значи такава „обективност”, която сега, при демокрацията(!) ни била напуснала? Къде беше същата тази „обективност” и защо тя не бе търсена преди промените, по времето когато партията определяше кое е наука и кое не е? Защо изобщо се налага това преосмисмисляне и пренаписване, ако преди всичко е било „наред”? Не е ли поради фалшифицирането по идеологически и политически причини на историческото наследство през „социалистическия период”?
Според друг съветник на червения президент Андрей Бунджулов „битката за миналото” се води в „публичните пространства на историята” – медии, митинги, парламент, партийни централи. Битката е между „старите бивши” и „новите бивши”, между репресираните от комунизма и „репресираните от демокрацията” бивши комунистически величия. Едните искат да реституират паметта и собствеността си, другите искат да превърнат политическия си символен капитал в съвсем не символен икономически капитал. (Срв. Бунджулов, А., цит. съч.157-168)
Но Бунджулов не обяснява защо изобщо трябва да се води битка за миналото. Да не би защото неговата партия трябваше фактически да запази комунистическата си идентичност чрез тази битка? И как изобщо могат да се сравняват комунистическите репресии с „репресиите” (?!) след падането на комунистическата диктатура. И как изобщо може да се говори за „репресирани от демокрацията”?
В тази битка за миналото особено място заема и въпросът за смисъла на самата дата 9 септември. Въпросът дали на нея е извършен „държавен преврат” или „народно въстание” съвсем не е маловажен. Той ни отправя към движещите сили на случилото се на тази дата. Дали това е „народът”, вдигнал се на въоръжено въстание срещу „омразната монархо-фашистка диктатура” и „германските окупатори”, както твърди комунистическата пропаганда, или е военен преврат, извършен от шепа професионални превратаджии, станал успешен поради започналата два дни преди това окупация на страната от „Червената армия”, както твърдят професионалните историци? Каква е ролята на вътрешните и външни фактори за тази драматична смяна не просто на една власт с друга, а на коренна промяна в българското общество?
Този въпрос съвсем не е маловажен и заради това е и проточилият се спор относно съотношението между вътрешни и външни фактори за 9.09.1944 г. Защото ако доминира външният фактор – интерпретацията е една, а съвсем друга, ако се окаже, че е доминирал „вътрешният”…
По време на социалистическия период българските партийни истирици поначало се стремяха да засилят значението на вътрешния фактор, на вътрешната съпротива срещу „монархо-фашисткия режим”, както те се изразяват, т.е. срещу законното правителство на страната. Това бе продиктувано от по начало скромната съпротива на българите срещу присъединяването на страната към Тристранния пакт.
В същото време обаче (без да го осъзнават) те едновременно твърдят две логически несъвместими неща – „народът” чрез всенародното въстание на 9-ти септември смъкнал „омразния монархо-фашистки режим”, от една страна, и едновременно с това твърдят, че  съветската армия ни била освободила на същата тази дата.
Но ако сме се освободили сами от „фашистката окупация”, от кого ни е освободила тогава съветската армия?? Може би от самите нас?!
В своя блог Антоний Тодоров констатира днешната гледна точка на по-интелигентната част от българската посткомунистическа левица:
 „…няма да може да се постигне обществен консенсус около датата 9-ти септември. За едни това е празник, за други – черна дата. Днес случилото се  през нощта на 8-ми срещу 9-ти септември 1944 г. е комунистически преврат, други продължават да го отбелязват като социалистическа революция. Парадоксално, но нито едното, нито другото е вярно”.(Тодоров, Антоний, Блог за политика и критическо мислене http://antoniytodorov.wordpress.com/)
Любопитно е как по-модерни представители на демократичната левица отхвърлят „мита” за „социалистическата революция”. Това е твърде странно, доколкото същите тези модерни представители на левицата признават, че в България е имало „реален социализъм” (който е създал редица предимства, но и „някои” недостатъци). Но не е възможно едновременно 9.09. да не е начало на социалистическа революция, а след него да се е установил „реален социализъм”, нали?
И така – ако 9.09. не е начало на социалистическа революция, или поне пролог на започналия от 1948 г. социалистическия период, нито е „преврат”, то на какво е начало 9 септември?
Според друг представител на левицата, специално занимаващ се с този период и преди 1989 г. (когато за нас бе едва ли не „ревизионист” и почти „дисидент”), и след 10.11.1989. (когато започна да изглежда като комунистически ретроград) Мито Исусов в своята последна книга заклинателно ни увещава, че 9.09. не е военен преврат, а резултат от „дългогодишната антифашистка съпротива на българския народ и въоръжено народно въстание”. Дори той си позволява да твърди нещо абсурдно и отричащо очевидни исторически факти – според него „съветската окупация на страната е легенда”! (Исусов, с. 98)! С други думи според него и без „решаващата помощ” на окупиралата страната съветска армия 7-8 хиляди български комунисти по това време биха могли по мирен и демократичен път да вземат властта. Впрочем според същия автор и последвалия период от 9.09.44 до края на 1947 година бил народно-демократичен, а не период на установяване на диктатурата на една партия, опряна на щиковете на чужди завоеватели. (Вж. Исусов, М., Георги Димитров…, с.96-97)
Че съветската окупация не е мит, може лесно да бъде доказано. Но това може да се направи и по особено йезуитски начин.  Йордан Баев например пише не за „окупация”, а за „съветско военно присъствие” (Вж. Баев, Йордан, с. 310) Това става формално от 1944 до края на1947 г., но фактически продължава чак до 1991 г.)
Как да не го сравним с „османското присъствие” по българските земи от ХІV до ХХ век… Само че османското присъствие потискаше само физически българите, докато съветското „присъствие” доведе до невъзобновими духовни поражения,  на практика унищожи духа ни като достоен и велик народ. А и не е сигурно, че това „присъствие” не продължава и днес…

ЗАЩО ПРЕДСТАВИТЕЛИТЕ НА „ДЕМОКРАТИЧНАТА ЛЕВИЦА” НЕ ИСКАТ КОНСЕНСУС?

Не, те искат консенсус, но според тях консенсусът се състои в това да приемем комунистическата гледна точка за 9 септември като „всенародно въстание срещу монархо-фашизма” или като пролог (начало) на „социалистическа революция”, събития, в които външният (съветският) фактор от една страна хем не е бил толкова съществен, хем, от друга страна, той бил решаващ за да се „освободим” от „монархо-фашизма”!
Само, че на такъв „консенсус” никой уважаващ себе си историк, социолог или политолог не може да се съгласи, особено след като „ценностите” на „реалния социализъм” се срутиха пред очите ни преди повече от две десетилетия…
Проблемът тук започва от самото начало към т.нар. „български преход към демокрация”, очертан от стратега на БСП Александър Лилов. Тази стратегия включваше и изискването за да бъде този „преход” „мирен”, от българската история да бъдат „извадени” или „деполитизирани” всички факти, уличаващи комунистическата партия в извършените през „социалистическия период” престъпления. На историците се вменяваше да говорят и пишат само за някои „грешки” и „деформации” на социализма, за които вина носят конкретни лица и най-вече … „едноличната диктатура” (!) на Тодор Живков! Но не можеше вината да е на социалистическата идеология, или на Партията…
Така се оказа, че „… диктатурата преди 10 ноември беше диктатура не само над народа, но и над партията. Едноличният режим жестоко потъпкваше всеки опит за обнова…”.( Дума, бр. 7, 9.04. 1990 г.) Добре изпитаната формула за „врага с партиен билет” новоизлюпените социалисти я стоварват върху доскорошния си вожд и учител „диктатора Тодор Живков и най-близкото му обкръжение”(пак там). По този начин в медийното пространство общественото недоволство се пренасочи първоначално към Тодор Живков, а по-късно към демократичната опозиция успешно представена от партийната пропаганда като „сини фашисти”.
Що се отнася до развитието на обществени науки, подходът трябваше да бъде много по-рафиниран. Те следваше да бъдат „деидеологизирани” и „деполитизирани”. С други думи в тях не може нито да се защитават, нито да се осъзнават никакви ценности, дори демократически ценности, дори научни ценности! Но в същото време, трябваше да се парират опитите на истинските историци, социолози и политолози, които изследват социалистическия период да разкрият всички факти от миналото, неизгодни за Партията – напр. концлагерите, досиетата, ограничения от СССР суверинитет, икономическата разруха, политическите репресии, духовната несвобода…
На базата на тази стратегия Искра Баева и Евгения Калинова в поредицата си от монументални исторически трудове (след „Българските преходи…” те публикуваха и „Социализмът в огледалото на прехода”) се опитват да ни внушат, че „демократизацията” на историческата наука означава преди всичко тя да се „деидеологизира”. Така практически комунистическият (социалистическият) период се „нормализира”. Тази посткомунистическа „политическа коректност” ни вменява да се търсят някакви „неутрални понятия”, с които да се обясняват историческите събития. Оказва се, че такива „неутрални понятия” за датата 9-ти септември са „промяна” и „дълбоки изменения”. Според тях би „политически коректно” историците би следвало да пишат” : „промяната на 9-ти септември  е довела до дълбоки изменения в развитието на България”. (Вж. Баева, И.и Е.  Калинова, Българските преходи… с.39-40)
Нещо да разбрахте от такава „политкоректна” редакция на историята?
Този деидеологизаторски подход стига дотам да се отъждествяват по смисъл, значение и роля „преходите” и след 9.09.44., и след 10.11.89. Те все са си нормални „преходи” към нещо ново, няма значение в името на какво са направени и до какво са довели страната…    
„В днешните учебници по история, пише Антоний Тодоров,  9-ти септември е просто преврат на ОФ, довел до коренна промяна на вътрешната и външната политика и в крайна сметка – до радикална промяна на политическия режим в България. Преврат, изживян от мнозина тогава като празник, защото наред с другото, са били освободени от затворите като политически затворници. Преврат, изживян от други като катастрофа, защото са загубили свои близки в последвалото разчистване на сметките. (А.Тодоров,цит. Съч.)
В някои днешни учебници по история може и да пише че е преврат, но проблемът е, че учениците изобщо не изучават събитията в България след Втората световна война. Че на практика поради непостигнатия и нежелан от посткомунистическите властници „демократичен консенсус” е „извън добрия тон” да се говори и пише както за престъпленията по време на социалистическия период, така и за икономическата катастрофа, до която „реалният социализъм” доведе България.
От друга страна има много публицистични работи, робуващи на конспиративни теории, като тази на Минчо Минчев, в които 9.09. се обяснява със заговор, довел до успешен военен преврат. Но после се оказало, че превратаджиите не са си направили добре сметката, защото събитията се изплъзват от техния контрол, поради наличието на „много по-мощни външни сили.” С други думи се оказва, че те заговорниците не са знаели с кого си имат работа („истинските заговорници”) и доколко трябва да се съобразят с „външния фактор” (Минчо Минчев, с.77)
Още през 1946 г. не друг, а Сталин охлажда ентусиазма на нашите комунистически главатари да твърдят, че 09.09. бил „всенародно въстание” , припомняйки им, че ако не е била Червената армия, те никога не биха успели да вземат властта: „Капиталистите и помешчиците …у вас просто избягаха и се сдадоха (предадоха) без бой… С една дума на вас ви потръгна и виновни за това сме ние, за което се признаваме”.(Вж. Г.Димитров, Дневник, с.644-645) Сталин не пропуска да натяква на Димитров факта на подарената власт. (Вж. Знеполски, с.60-61)

ПРОВАЛЪТ НА СОЦИАЛИЗМА, ЗАПОЧНАТ НА 9-ти СЕПТЕМВРИ

Друг социалистически автор Илчо Димитров признава провала на социализма, но настоява, че „за стойността на едно историческо дело трябва да съдим не само по последиците, а и по намеренията”. Неуспехът на един идеал „не обезсмисля самия идеал, неуспехът на неговата цялостна реализация не обезсмисля някои реални постижения”. В това число и събития и дати като 09.09. „трябва да се оценяват не по резултатите, а по замисъла си, макар и да са обречени да останат спорни и за хората, и за науката”. (Вж. Илчо Димитров, цит.съч., с. 212-213)
Но същият автор не прилага същия подход, когато пише за управлението на Стефан Стамболов, което оценява не по намеренията, а по последиците от неговата политика… (макар тези последици съвсем да не са „катастрофални”, както той ни увещава, а напротив!). 
Минчо Семов, един от основателите на българската политология (съветник между другото на Тодор Живков), също признава postfactum провала, но не на комунистическите идеи и идеали, а на „реалния социализъм”, който той нарича „сталински”. Според него има съществена разлика между марксизъм, ленинизъм и сталинизъм. А отстъплението от социалистическите идеали след краха на социализма като реалност изглежда е само временно отстъпление:  „За връщане към времето на сталинския реален социализъм никъде не съществува реален потенциал сега” ( т.е. към 2000 г., курс. мой- М.Б., Виж: Семов, М., цит. съч., с. 186). Следователно той очаква да има ново бъдещо настъпление на истинския (марксовия) комунизъм, идеите на който според него не са се реализирали – „…марксизмът като цялостна идеология никъде не е бил на власт”. (пак там, с. 148-149). С други думи идеята, в името на която се дошъл 9-ти септември била добра, но осъществяването и се оказало погрешно. Остава да чакаме само новото пришествие на „истинския” комунизъм…
Но нима не бяха изпълнени всички рецепти на Маркс и Ленин за реализация на идеята за „светлото комунистическо бъдеще”? Нима не бе експроприирана и ликвидирана частната собственост върху средствата за производство? Нима не бе извършена национализация? Нима не бе колективизиран целия обществен живот? Нима не бе осъществена по марксовите рецепти „диктатурата на пролетариата”? Нима по време на тази диктатура не управляваше комунистическата партия, нима тя не изби всички, истински или потенциални противници, които можеха да попречат на осъществяването на нейните „светли идеали”?
Защо навсякъде изпълнението на тези „рецепти” доведе до резултати коренно противоположни на пророкуваните от Маркс и Ленин ? ( Виж по–подробно Баджаков, Момчил, В какво общество живеем? с.28-41)
Във връзка с това съвсем справедливо и Жан –Франсоа Ревел пита:
„Репресиите на концентрационните лагери и затворите, монтираните процеси, смъртоносните чистки, предизвиканият глад съпровождат всички комунистически режими, без изключение, по цялата им траектория. Случайна ли е тази постоянна взаимовръзка?  Обратно, претендира се, че истинската същност на социализма се състои в това, което никога не е бил, което никога не е създал. Но каква е тази система, най-добрата, която човек е измислил, както ни казват, но дарена с това свръхестествено качество никога и никъде да не е произвела друга, освен противоположното на себе си, собственото си извращаване?” (Цит. по Даскалов, Р., с.348)
Други автори направо отричат, че реалният социализъм е насилнически по своята природа. Насилието в модерната епоха според Васил Проданов характеризира само модерните капиталистически общества. Доколкото реализираният социализъм също не може да се отрече, че е упражнил насилие, то е разгледано в контекста на лявата идеологема за „необходимостта от догонваща модернизация, от догонващо развитие”.  С други думи виновен за упражняваното от комунистите тотално насилие над обществото се оказва пак … капитализмът! При това съвременният капитализъм без да е тоталитарен използвал „тоталитарно насилие, което е много по-голямо дори от сталинско-комунистическото”. (Проданов, В., цит. Съч., особено с.17, с.414-416, с.528-530)
Но в коя страна социализмът се осъществи без насилия и погроми над политическите противници, над икономиката, над културата, над хората? Можем ли да твърдим, че тези престъпления са били случайност, опетнила „светлия лик на социализма”, при положение че са закономерни за всяка страна, поела по социалистически път? Можем ли да твърдим, че социализмът не бил тоталитарен, а само „държавен”, защото самото понятие „тоталитаризъм” било „неработещо”, „иделогически натоварено”, „нищо неказващо ни за съответното общество”?  (Вж. Васил Проданов, с.17, 414-416, 528-530)

ЗА ВИНАТА И ОТГОВОРНОСТТА

„Онова, което несъмнено учудва в обясненията за причините, довели до 9 септември 1944 г. е внушаваното чувство на невинност – България без вина е окупирана от Съветската армия, която й е наложила впоследствие съветския комунизъм”.
Пише Антоний Тодоров и продължава:
„Но нека припомним, че на 3 март 1941 г. България се присъединява към Тристранния пакт и става съюзничка на нацистка Германия в налагането на „новия световен ред”, а на 13 декември 1941 г. обявява война на Великобритания и САЩ, макар и не на СССР. Е, от 1942 г. Великобритания, САЩ и Съветския съюз са съюзници, които са приели да не сключват сепаративен мир с противниковия блок. България предоставя на Третия райх територията си за атака срещу Гърция и Югославия, след което поема администрацията на Македония и Беломорска Тракия, като  изпраща там окупационни корпуси. Не сме невинни! Войната, която на 5 септември 1944 г. Съветският съюз ни обявява е логично продължение на ситуацията, това ще стане по-късно и с Япония, която също по това време не е във война със Съветите.
Припомням банални истини, но то е за да осъзнаем, че след 5 септември 1944 г. сме в положение, при което армията на всеки от Съюзниците може да ни окупира, просто най-близо са се оказали Съветите. Можем да благодарим на съдбата, че истинска война на наша територия (освен бомбардировките на София през 1943-1944) ни се е разминала. Бихме могли да станем истинско бойно поле между настъпващата от североизток Съветска армия и оттеглящите се от Гърция части на Вермахта. Разминало ни се е, донякъде защото на 9 септември идва на власт правителство, приемливо за съюзниците.
Аргумент на нашата версия за невинност е и, че на 2 септември 1944 г. идва на власт ново правителство, съставено от тогавашната парламентарна опозиция. Точно така, само че назначено от регенти, които противно на Конституцията не са избрани от Велико народно събрания и при липсата на каквото и да било парламентарно мнозинство в един парламент, избран безпартийно по Коледа на 1939 г. Да не говорим, че сред регентите е и Богдан Филов, несъмнено блестящ археолог и изкуствовед, но като политик очевидно отговорен за съюза с Хитлер. Така че, отново не сме невинни.
Съветската армия окупира България. Същото се случва с Румъния, Унгария, част от Германия и Австрия. Американската и британската армия окупират Италия, части от Германия и Австрия. Не сме невинни, заслужили сме си го. Имаме право да се оплакваме, но не и да се оправдаваме…”
Този дълъг цитат приведох, защото е особено показателен за начина на мислене дори сред „демократично мислещите” леви изследователи. Някак си подсъзнателно те усещат, че трябва по някакъв начин да се защити „делото на 9-ти септември” и да се обясни по приемлив начин случилото се по време на „реалния социализъм”. По никакъв начин очевидно това не може да стане като се сравни „великото дело на 9.09.” с последвалите събития. Не само свързани с политическите репресии, но най-вече с икономическите провали на социализма през целия период на „социалистическо строителство”. (разкрити прекрасно в изследването на Христо Христов „Тайните фалити на комунизма”).
При това проблемът за виновността, респ. невинността, още повече политическата, не е и не може да бъде проблем на обективен политически анализ. Невинността или по-точно невиновността е проблем най-вече на юридическия анализ. Съществува както е известно презумпция за невинност до доказване на противното. Нищо че при социализма съществуваше обратната презумпция – за виновност и необходимост да доказваш невинността си пред "най-справедливия и демократичен" строй…

Та какво значи, че не сме били "невинни" на 5.09.1944 г. когато СССР ни обявява война и нахлува на българската територия, а група професионални превратаджии, зад които се крият комунистите – и едните и другите чужди (съветски) агенти, извършват държавен преврат? Обяснението на Антоний Тодоров ми изглежда като оправдание и за окупаторите, и за превратаджиите, които от гледна точка на вътрешното законодателство са национални предатели.
Не оневинявам и тогавашните ни държавни ръководители от 1941 до 01.09.1944 г., които "доброволно-принудително" сключват съюз с Германия и по-късно безразсъдно обявяват война на САЩ и Великобритания. Но за разлика от извършилите преврата на 9-ти септември, те са се ръководели от своята съвест, от това как са разбирали националния интерес, а не от интереса на чужда държава! Не смятам, че правителството на Константин Муравиев (т.е. на парламентарната опозиция) е щяло да бъде свалено от американци и англичани, ако те биха били по-близо до България от съветската армия. Много често удобно се забравя, че това правителство решава да обяви война на Германия още на третия ден на своето сформиране (на 04.09.) При това архивите разкриват, че поради предателството на военния министър генерал Маринов, който вероятно също е бил съветски шпионин, заповедта за обявяване на война на Германия е забавена с 36 съдбоносни часа, за да може „невинния” СССР да ни обяви война на 5.09.! В противен случай той нямаше да има морално право да воюва със съвоюваща страна.

Да се сравним с малка Финландия! Когато през ноември 1939 г. СССР и скалъпва провокация на границата, обвинява в агресия и нахлува на нейна територия с почти едномилионна армия, малката скандинавска държавица сигурно не е била невинна! Как може под носа на "Големия брат" да доказваш, че може да се живее човешки без социализъм, при това съветски!!! Това е достачен casus belli! Малката финландската армия геройски отблъсва сталинските орди, обгражда и унищожава две съветски армии, по численост горе долу почти колкото цялата финландска армия! Но силите на Финландия не стигат, тя капитулира, но все пак сключва достоен мир, запазвайки своята независимост от Москва, макар да предава на съветските окупатори, пардон „освободители”, една трета от най-южните си територии. По-късно в съюз с Германия, Финландската армия през 1941-1944 г. яко пердаши своите неканени "освободители"! Финландия си връща изгубените територии през войната и ги губи след своята повторна капитулация през 1945 г. Тогава губи и излаза си на Баренцово море (подарен и великодушно от Сталин след зимната война през 1939-1940!). Но финландците, за разлика от нас, не обявяват война на Англия и САЩ, на западните демокрации! И затова запазват (макар и в голяма степен формално) независимостта си от СССР и след войната, за разлика дори от Полша и Чехословакия, съвоюващи с нацистка Германия страни, които стават част от съветския „социалистически лагер”!

САЩ, Великобритания и СССР се договарят за нейната бъдеща роля и поради нейната достойна позиция и справедлива кауза през войната! В онзи момент е било много по-изгодно за Сталин след войната формално Финландия да остане неутрална, но под силно съветско политическо влияние.
Но за това причина може да е и фактът, че всички финландски комунисти се записват доброволци да воюват със съветските нашественици през време на войната от 1939-1940г.!!! Никой във Финландия не става Куислинг, както в Норвегия по време на нацистката окупация, никой не се съгласява да приеме „народно-демократичното правителство” на съветския шпионин, предателя на финландския народ комуниста Куусинен!
Как да не сравним тяхното поведение с поведението на нашите  Куинслиговци, пардон „национално-отговорни” комунисти като Димитров, Коларов, Костов, Червенков, Драгойчева, Живков… Как сега да не сравним тяхното поведение с поведението на днешните ни „социалисти”! Как сега да не сравним техните изказвания, с изказването на левия кандидат за президент Ивайло Калфин, че не можело да си български патриот, без да обичаш Русия! В коя друга страна да си патриот означава да обичаш друга държава?

Та има над какво да се замислим – не за виновността си , а за липсата на национално достойноство,  за нашата вътрешна несвобода, за прекланянето пред по-силния, за разбирането, че правото е винаги на страната на по-силния…

ЗА НЕЗАВИСИМОСТТА И ДОСТОЙНСТВОТО

„Днес едни посещават Братската могила в София, други – Паметника на жертвите на комунизма до НДК в София. Всеки оплаква мъртвите си, бунтува се срещу палачите. Историята ни разделя. Наистина ли? Нима вината на едните оневинява другите? Или беше обратното? През 1941-1944 г. сме съюзници на Хитлер и във война с Обединените нации – затова е по-добре да сведем глави като германците, за да поумнеем като тях.”
С това завършва анализът на Антоний Тодоров за датата 9-ти септември в неговия блог.
Аз не зная дали ако сведем глава, ще поумнеем като германците. От 9-ти септември 1944 г. сме свели глави, но така и не поумняхме. Затова след 10.11.1989 г. на демократичните митинги пеехме „Вдигни очи!” Но очи вдигнаха малцина от българите… Повечето останаха свели глави и очакващи някой да ги „оправи”, след като „бившата” комунистическа партия се отказа от тази работа (или по-скоро остави други да я свършат, а тя да обере „дивидентите”, политически и най-вече финансово-икономически!).

Историческата истина изисква да признаем сложното положение, в което се намира българският политически елит от навечерието на Втората световна война до 09.09.1944 г. Какъв е бил неговият рационален политически избор и какви са били историческите възможности и алтернативи?
Сложността на ситуацията произтича от много вътрешни и външни фактори.  Изборът безусловно е бил стеснен – или с хитлеристка Германия, или със сталинистка Русия. Никакъв неутралитет не е бил възможен по онова време. Никаква помощ не е могла да се очаква от Англия и западните демокрации, ако бяхме се опълчили на Хитлер. Нищо добро не ни очаква и ако приемем сталинската „оферта” да ни окупира без да променя обществено-политическия ни строй. Вероятно щухме да загубим и формално, а не само фактически суверинитета си, щяхме да изчезнем от политическата карта на Европа, да станем 16-та съветска рупублика. Щяхме да бъдем ликвидирани напълно като достоен народ – както бяха  ликвидирани народите в бившия Съветски съюз, включително и руският народ. 

Положението в навечерието на 9.09.1944 е още по-сложно. Така например на 28 август 1944 германският пълномощен министър Бекерле казва на регента Б. Филов, че българската съпротива срещу Червената армия с нищо не би могла да помогне на Германия, а при нейното отстъпление „ние все едно не бихме могли да избегнем руското нашествие, а знаело се какво щяло да последва от това…”

„Ако може да се вярва на Михаил Топалов, принц Кирил казва, че в нощта срещу 9 септември 1944 регентите и правителството са били наясно с намеренията и движенията на комунистите. Имало е натиск от страна на офицери „да се действа” и е можело да бъде наредено на армията и полицията да смажат опита за преврат, но на Дунава е стояла Червената армия и са щели да загинат десетки хиляди българи. Така че можела е да бъда дадена заповед на българската армия за съпротива, но това с крайна сметка не е щяло да предотврати съветската окупация. Регентите са били на висотата на ситуацията и са търсели и използвали и най-малките възможности, за да предотвратят съветизацията на България.” (благодаря на мой анонимен критик в блога на Антоний Тодоров, който цитира тези факти (макар, странно защо, ме обвинява, че „клеветя” българския народ и елит по това време?!)

Например обявения по-късно от комунистите за „военно-престъпник” голям български учен и държавник Богдан Филов пише в дневника си от 28 август 1944: „…ние знаем, че не можем да спрем русите и че имаме ясна представа за последствията от тяхното навлизане в България, обаче българскитя народ, към който ние имаме преди всичко задължания, не би ни простил, ако не направим опит да спасим страна по друг начин от съветска окупация, колкото и малка да е вероятността за това.” (Богдан Филов, Дневник…с. 356)

Такава е „предателската” позиция на българския политик и не само голям учен, но и патриот Богдан Филов! Но какво да се прави, и той е грешник, избрал е „победената страна”, а не победителите! Макар и да е спорно дали е „военопрестъпник”. Но нали „невинният” Чърчил, цинично бе казал (когато неговите съветници са го предупредили, че ще бъде военопрестъпник, ако унищожи Германия с химическо оръжие в самия край на войната):

„Военопрестъпници имат само победените нации!”

Сложните дипломатически стъпки, предприети от българските политици в навечерието на тези съдбоносни събития са доказателство за това – опитите да се сключи сепаративен мир от предходното правителство, обречени на неуспех, поради вече разделената в Ялта на сфери на влияния Европа.

Сложността на ситуацията за последното българско демократично правителство на Константин Муравиев в навечерието на тези съдбоносни събития е още по-голяма.

Следователно трудно могат да се обвинят в малодушие и страхливост българските политици до съветската окупация и идването на комунистите на власт! Но за една огромна политическа грешка те могат да бъдат сериозно обвинени – Не е трябвало да обявим война на СССР, но не е трябвало да обявяваме война и на САЩ и Великобритания!
Разбира се в онази ситуация (през декември 1941 г. след японското нападение над Пърл Харбър) това е изглеждало невъзможно. Дори Хитлер прави огромна грешка като обявява по този повод война на САЩ, без да ангажира с реципрочно действие японците – да обявят война на СССР. Това би имало друг ефект върху развоя на войната! Сигурно е имало и натиск от страна на Хитлер да обявим война на САЩ и Великобритания. Но такъв натиск е имало и за включването ни във войната срещу СССР. Защо в единия случай устояваме, а в другия не?
Не смятам, че ако не бяхме обявили война на САЩ и Великобритания след войната щяхме да бъдем защитени от тях и спасени от съветска окупация, както бяха спасени финландците, но не бяха спасени поляците и чехите – съюзници на западните демокрации и жертви на национал-социалистическата агресия! Но това все пак са догадки!
Не е несравнимо положението на България и Финландия през 1939-1945! Напротив – много е сравнимо даже, защото Сталин прилага към нас същия трик като към балтийските държави и Финландия – предлага ни Западна и Източна Тракия и даже част от Македония, за да сключим „пакт за ненападение” и да получи бази във Варна и Бургас. Но тогавашният ни политически елит не е толкова политически неграмотен и лишен от национално достойнство (като доминиращата част от днешния ни политически „елит”, приел путинската оферта за фактическа енергийна окупация на България!) та да приеме тази "оферта" през 1940 г.! С други думи днес за нас е много по-лесно да се държим по-достойно, поне като финландците през 1939-1945 г., а не да допускаме да ни управлява политически елит, лишен от национално достойнство и обслужващ чужди имперски и олигархични интереси!

POST SCRIPTUM:

„Политически-коректната” дискусия за датата 9 септември и нейните последствия сигурно ще продължи. Но тя няма да бъде ефективна, ако продължава да бъде политически мотивирана. Не може българската наука да се подчинява на политически или направо партизански внушения и дори директиви. Както става в днешна Русия, където Дмитрий Медведев (изпълняващ към момента длъжността президент на Руската федерация) заповяда на руските историци да се премахнат всички следи в руската и съветска история, които очернят великия и светъл лик на Русия и нейния достоен наследник – СССР. Оказва се, че Русия (имперска, комунистическа и посткомунистическа) никого и никога не е била завоевател, а е само и единствено освободител, при това  освободител не на един или друг народ, а на цялото прогресивно човечество … от неговата свобода, независимост и съвест.
Така де, както казваше незабравимия вожд на любимата ни Партия  -другарят Тодор Живков – верен защитник на интересите на СССР и борец срещу независимвостта на собствената си страна:
Народът разбира независимостта да има какво да яде!” (цит. По Христо Христов, Тодор Живков. Биография…, с.248)

Наистина – за какво са ни независимостта, свободата, достойнството и съвестта като „няма хляб”???

Девети септември е символ на тоталитарния социализъм. Той ще е оспорван, докато има привърженици на социалистическите идеи, които не си задават въпроса до какво е довел опитът да се осъществи тяхната идеология, които не разбират собствената си  вина и отговорност за случилото се, които виждат само „хубавото”, но забравят „лошото”. Обратно –тези, които изповядват ценностите на демокрацията са много по-задължени да бъдат обективни – т.е. не само и не толкова да разобличават фалшификациите на историята през социалистическия период, колкото да ги обяснят. Престъпленията на комунизма се дължат не само на неговата насилническа идеология, на господството на агресивната, алчна и паразитна комунистическата номенклатура, но и на мълчанието на безправната партийна членска маса, на мълчанието и на останалия безправен народ, особено след разгрома на горянското движение, на липсата на активна интелектуална съпротива на режима по времето на „живковизма”.

Това мълчание отчасти се дължи на факта, че въпреки огромните трудности, които социалистическата система създаваше, българският народ започна да живее в огромното си мнозинство по-добре в сравнение с предходната военновременна епоха някъде след 20-25 години „строителство на социализма”. Той постигна, макар и с огромно напрежение и на непосилно висока цена индустриализацията, урбанизацията и изобщо модернизацията на българското общество. Тези резултати биха били много по-съществени и качествени, ако не бяха постигани с насилие и за сметка на разрушаването на българското общество, унищожаването на българския стопански, политически и културен елит, на българското частното земеделие и промишленост, изобщо на частното предприемачество, на забраната на политическия и идейния плурализъм, на потъпкването на гражданските права и свободи – все събития, свързани със „светлата дата” 9-ти септември. Това доведе не само до три поредни икономически фалита на социализма, последният от които с много фатални последици, но и до страшна демографска катастрофа и най-вече до морална криза –много по-страшна от икономическата катастрофа, от която не можем да излезем вече 22 години.

В същото време всички тези проблеми се дължат и на човешките грешки, на слабостта на хората, на безсилието на всички нас, които сме живели социализма, виждали сме глупостите, наглостта, престъпленията, банкрутите, насилията, но не сме посмели да рискуваме живота си, за да им се противопоставим. В крайна сметка всички сме едновременно и жертви, и виновни за своето повече или по-малко мълчание и съгласие с диктатурата, установена на 09.09.1944 г. Затова преди да осъдим – нека разберем и ако ни поискат прошка – да простим…

Граничните дати, също като държавните граници досега разделяха обществата и хората. Но в съвременния свят, в епохата на глобализиращите се общества, когато границите падат, или губят своя разделящ смисъл и започват да обединяват е крайно време и граничните дати да са повод за обединение, а не за разделение и противопоставяне в общество, което се смята вече за свободно и демократично.    

          Литература:
1.  Баджаков, Момчил Дойчев, В какво общество живеем. С. Микропринт 1993.
2. Баев, Йордан, Проблеми на българо-съветските военно-политически отношения. – В: България и Русия през ХХ век. С. Гутенберг 2000. с. 309-319
3.  Баева, Искра, Евгения Калинова, Българските преходи 1939-2005 г., С., Парадигма 2006.
4.  Баева, Искра, Евгения Калинова, Социализмът в огледалото на прехода, С., Парадигма 2011
5.  Баева, Искра, Евгения Калинова, Историческите рефлексии на българския преход. В: Историческата наука в България. Състояние и перспективи. С. Институт по история на БАН, 2006, 265-276
6.  Бунджулов, Андрей, Битката за миналото. – В: Лица на времето. Т.1, С.1996, 157-168
7.  България в секретния архив на Сталин, С. 2005
8.  Даскалов, Румен, От Стамболов до Живков. Големите спорове за новата българска история. С. Гутенберг, 2009.
9.  Димитров, Георги, Дневник, С., Университетско издателство „Св.Климент Охридски”. 1997
10.  Димитров, Илчо, Девети септември в българската история. – В: Между Мюнхен и Потсдам. Българската политика през Втората световна война. С. Университетско издателство 1998.
11.  Дойчев (Баджаков), Момчил, Политическата коректност срещу либералната толерантност. С. Фабер 2010.
12.  Знеполски, Ивайло, Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория. С. 2008,
13.  Знеполски, Ивайло (ред.) История на Народна Република България. С., Сиела.2009.
14. Исусов, Мито, Георги Димитров на границата на два социални експеримента. – В : Георги Димитров –между възхвалата и отрицанието.С. 2003, с.95-106
15. Проданов, Васил, Насилието в модерната епоха. С., Изд. З.Стоянов, 2003.
16. Семов, Минчо, Теория на политиката, София, Софи-Р, 2000
17. Тодоров, Антоний, Блог за политика и критическо мислене http://antoniytodorov.wordpress.com/
18. Филов, Богдан, Дневник, С. 1998
19.  Христов, Христо, Тайните фалити на комунизма. С. Сиела 2007
20.  Христов, Христо, Тодор Живков. Биография. С. Сиела 2009
21.  Шарланов, Диню, Тиранията. Жертви и палачи. С. Стрелец. 1997
22. Шарланов, Диню, Любомир Огнянов, Пламен Цветков, България под комунистическо робство. Предстъпления, съпротива и репресии – В: Черната книга на комунизма. Ред. Стефан Куртоа. Част 2. История и памет за комунизма в Европа.С. Прозорец 2004.

           
                      Граници на Царство България към 09.09.1944 г.

 

Border Date 9th September – Discussion on Guilt, Freedom and Dignity
Prof. Dr. Momchil Doychev 

 


ПОСЛЕДНИ СТАТИИ:

ЗАЩО МОСКВА И АНКАРА УБИХА НАБУКОСтанислав ТАРАСОВ
 

ЛЪЖИТЕ НА ПАЗАРНИТЕ ФУНДАМЕНТАЛИСТИ – проф. Иван Ангелов

НЕ ПРОЕКТИ ИЛИ ПРИОРИТЕТИ, А СЪВРЕМЕННИ ПРИОРИТЕТНИ ПРОЕКТИ Владимир БРЕЗОЕВ
 
 

ДЪРЖАВНИТЕ ГРАНИЦИ СА СТАНАЛИ ЛИНИИ НА КАРТАТА МАРКИРАЩИ НЕЩО КАТО РАЗГРАДЕН ДВОР – Калоян Методиев

НАУКА В БЪЛГАРИЯ – ДА, НО МОДЕРНА, ЕВРОПЕЙСКАдоц. Любима Йорданова

БАН – ВМЕСТО ПРОТЕСТИ, УЧЕНЕ И УЧАСТИЕ В ЕВРОПЕЙСКИ ПРОЕКТИ – доц. Любима Йорданова

СТАНЧО ТОТОВ: ЗА РОДИТЕЛИТЕ НАЙ-ПРОБЛЕМЕН Е СБЛЪСЪКЪТ СЪС ЗДРАВНАТА СИСТЕМА

МАРИ ЛЬО ПЕН: АМЕРИКАНСКИЯТ МОДЕЛ Е НЕПРИЛОЖИМ ВЪВ ФРАНЦИЯ

МИХАИЛ ГРУЕВ: В СЪРЦЕВИНАТА НА СОЦНОСТАЛГИЯТА ОСТАВА ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ЖИВКОВ

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=4228

Posted by on ян. 4 2012. Filed under Позиция. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.31874 лв
 CHF =  1.72138 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.14178 лв
100  RUB =  2.81416 лв
 USD =  1.66298 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.