ВАСИЛКА ПЕТРОВА – ХАДЖИПАПА: С ПОЕЗИЯТА СЕ РАЖДАШ

ИЗКУСТВОТО Е ВЪТРЕШЕН ПОРИВ ДА ИЗРАЗИШ ЧУВСТВАТА, ПОРОДЕНИ ОТ «НАТРУПАНИТЕ МЪЛЧАНИЯ»

Името на поетесата Василка Петрова – Хаджипапа, заедно с други съвременни автори, съзижда цветен мост между България и Кипър. Нейното творчество отразява духовността в съвременния свят, реален и мистично-философски. Споява гражданското многообразие в силует на безсмъртната Личност. Неподвластна на граници, политическа мимикрия, дребни предразсъдъци.

Но с корени в мъдростта на вековете преди нас. В разума на поколения, орисани с обич, делнични тегоби, тленна незабрава. Лириката на Хаджипапа е палитра от чувства, размисли и послания за хармония в градината на човешкото битие. В стиховете диша смокинов копнеж към родния край, изникват приказни средиземноморски видения. В цялата лирика на Хаджипапа грее пулсът на Вселената: отчетлив, но космично-недостижим… Помолихме Василка Хаджипапа да отговори на някои въпроси, свързани с нейното творчество, с живота в Кипър и с бъдещите й поетични планове. Уважаема  госпожо  Хаджипапа, нека като встъпление откроим присъствието на български автори от диаспората на Кипър. Кой според Вас е първият българин, творил на острова и кога? Кои са неговите заглавия? И кои български автори в Кипър бихте посочили днес?
Освен Вапцаров, който пътувайки като моряк посещава Фамагуста и възпява едрите й звезди, не са ми известни други автори в миналото. Днес на острова има пишещи хора, издали книги, като Джулия Ганева, проза, Татяна Савова, поезия, моя милост и може би други, които не познавам.

Наистина, както е писано, във Вашия живот сливат хоризонтите си България и Кипър. Но лириката Ви рядко докосва реални очертания. Дори тогава тя се издига над делника в свои емоционални измерения. Възприемате ли се чрез нея като гражданин на света?
Не би трябвало сама да правя преценка на моята поезия, но все пак, ако се опитам да погледна отстрани на моите теми и вълнения, бих казала, че по чувство съм носталгичен емигрант и в поезията, и в живота. Пътувала съм много, ползвам много езици, но само в България и в българския език се чувствувам у дома. Действително присъствието ми в литературата на Кипър е отбелязано и оценено много положително, стиховете ми са превеждани на чужди езици, но най-дълбока е емоционалната ми връзка с българския език и сънародниците ми, които са имали допир с моята поезия..

Кога във времето разбрахте, че имате съдбата на поет? Повлияха ли върху нея книгите на конкретни творци? Следвахте ли примери за художествено майсторство в историята на българската литература? А от световната?
Никога не гледам на себе си като белязана от съдбата поетеса, много силно и емоционално афиширано ми се вижда. Но ако ме запитате, какво за мен бе най-същественото в живота, бих казала литературата и в частност поезията, която владее душата ми от ранна младост и до днес, търся да намеря събратя по начин на изразяване или обратното, други с много различни стилове. Изобщо изкуството като огледало на душата ме вълнува във всички свои изявления. Вярвам, че то е преди всичко вътрешен порив да изразиш чувствата, породени от «натрупаните мълчания». С изкуството, с поезията се раждаш. Може този порив да не пробие, да не се изяви публично. Но в тебе да пулсира тази рана, болка, понякога и светла радост, изпепеляваща обич, просветление някакво. За влиянията в моята поезия бих могла да кажа, че те са свързани с езика, главно с родния език и нашата поезия, цялата, от Ботев, през Яворов и Дебелянов, Лилиев, Смирненски, Пеньо Пенев и много други. Много обичам съвременната френска поезия и немската поезия изобщо, която и като студентка по немска филология опознах в дълбочина и изживях: Гьоте, Хайне, Хьолдерлин, Рилке и немските експресионисти, също и Нели Закс, не харесвам списъците, но с главна буква бих написала Емили Дикинсън.

Лириката Ви е пейзаж от теми за смисъла на живота и неговия епилог – смъртта. За доверието в любовта. За екзистенциалното самоопределение на личността в делник, оцветен в сиво. Къде е тя в сложните плетеници на обществото и каква трябва да е истинската й роля в него днес?
Мисля си, че ако моите стихове развълнуват някои неизвестни на мене читатели, ако им помогнат да надникнат в себе си, да спрат за малко във всекидневния си бяг, сред суетата и шумотевицата на битието и да чуят, чрез моя, собствения си глас, мисъл или несподелена болка, или пък да открият убийствена тишина – безразличието около нас, това е предостатъчно.Това съм изживяла самата аз, четейки съвременни поети.

Издадените до сега „Глътка въздух”, „Отложен живот”, „Орехови думи”, са белязани с печата на елитарно мислене. Те не се разтварят в читателската публика, а издигат нивото й до нравствената палитра на авторката. С какви позитивни черти променя написаното от Вас човека на новия век?
Не зная дали има елитарно мислене. Стиховете ми просто оглеждат в себе си и високите обертонове на човешката душа, просветленията, както казах по-горе. Във всеобщата атмосфера на профанация, заливаща света от всички страни, до голяма степен и чрез средствата за масова информация (която се превръща не рядко в дезинформация), те търсят пътя, бягството напред и нагоре към чезнещата духовност. Част са от борбата за оцеляване на вътрешния ни свят.

Лириката Ви е полет над света, далеч от регионалност и мимолетни вълнения. Съществува ли подобен творчески подход в съвременната българска литература? Как бихте я характеризирали най-общо?
Съвременната българска литература е доста общо понятие, по време, по тематика или стил… В България в момента се пише много разнообразна, искрена и пълнокръвна поезия. Но «демократичната» лекота, с която се издават днес книгите, води понякога до доста неравни по стойност публикации, които достигат до читателя, влияят на критерия му за литература, деформират и представата му за съвременна поезия. Тази констатация важи и за България и за Кипър, а може би и за много други страни.

Удовлетворява ли Ви написаното от Вас и какво още не сте споделили с аудиторията? Има ли теми, които Ви плашат и отблъскват?

Мисля, че всеки човек до края на живота си може да не намери «единствената своя дума,… едната мисъл, отключваща ядрото на живота», онази съкровена истина за себе си и света. Всекидневието убива този живец на вечното търсене. Вярвам, че съдбата ще ми подари още мигове на вътрешна свобода и вглъбяване и ще открия една малка част от своята истина.

С какво Кипър обогати духовния Ви и нравствен светоглед и с какво – критериите за литературно творчество?

Кипър е древна земя, гръцкият език също е древен език, който от само себе си е школа за мислене. Народът на Кипър е изстрадал народ, политическата ситуация е сложна, всекидневните тревоги за бъдещето на острова са една трудна действителност. Има и едно друго любопитно явление. Поради ограничените размери на страната всичко, което се случва, е като на длан. Мисля, че изживях например моментите на създаването от народа, от ситуацията, от средствата за масова информация на герои-мъченици и както и свалянето на други от пиедесталите им. Литературните ми изживявания също не са за пренебрегване. На острова се създава интересна съвременна литература, самият език в историческия си днешен момент, балансиращ между писмен новогръцки и кипърския диалект, със своите изразни средства представлява извор за обогатяване за твореца. Но ние живеем днес в един глобален свят и търсенията и литературното, духовно общение и родство прекрачва често географските граници.

Какво в България знаем и какво не знаем за литературата на съвременен Кипър? Кои най-важни теми вълнуват авторите му днес?
Не малко се знае в България за литературата на Кипър. Този, който се интересува може да намери кипърските антологии на Стефан Гечев и Н. Бояджиев (1965), на Марин Жечев (1995), «Антологията на кипърската новела» (2004), както и издадената през 2009 година от списание «Пламък» обхватна антология на кипърската литература, която включва най-значителната съвременна поезия и проза на 20-ти и 21-ви век, подготвена и преведена до голяма степен от мен. Издадени са също много преводи на книги на съвременни автори като Панос Йоанидис, Кирякос Хараламбидис, Христос Хаджипапас, Ники Марангу, Йоргос Христодулидис, на класика на кипърската литература Костас Монтис и др. Интересно е, че «Кипърската хроника» на средновековния кипърски летописец Леонтиос Махерас, един рядък книжовен исторически паметник на Кипър, е издадена в България още през 1979 година.
Що се отнася до тематиката, тя е много разнообразна, но в по-ново време определено преобладават теми от последните политически сътресения на Кипър, преврата и турската инвазия от 1974 година, тези две събития белязаха съдбата на огромен брой хора на острова, една част убити, друга част безследно изчезнали по време на плена им от турските войски, бежанците, които съставляват една трета от населението на острова, загубили родните си места. Така темите за загубените или убити близки, за окупираните и недостъпни родни места, за изживяното насилие не затихват, въпреки изтеклото време.

В какво темите и художествената естетика на двете страни си приличат? Как поезията Ви съгражда мост между тях и какво още може да се направи? Заедно с преводи, съвместни срещи и пр.

Има много прилики, но и различия, дължащи се на различната историческа съдба. Общото според мене се крие в дълбоката човечност, в хуманизма на двете литератури, обърнали лице към човека и неговите страдания.
Що се отнася за това, дали моята поезия е мост между двете култури, може би. По-сигурна съм за това, че моята дейност като преводач на кипърска литература на български и на българска на гръцки действително помага за опознаването и сближаването на двата народа.
В момента има значително движение и в посока на преводите от двете литератури, както вече отбелязах.
Един съществен момент в този обмен например беше посещението на известния наш поет Георги Константинов в Кипър през май 2009 година. Поетичната вечер, посветена на творчеството му, се прие с голям интерес и въодушевление от почитателите на литературата, българи и кипърци. Представянето му в Никозия се превърна в празник на поезията в Кипър. Преведохме и публикувахме заедно със съпруга ми Христос Хаджипапас в литературното списане «Неа епохи» над двадесет и пет негови творби.

От трибуната на Световен писателски форум какъв апел бихте отправили към творците? Какво трябва да отхвърлят в съзнанието си и към какво да насочат творческите си търсения? В името на какви съвременни ценности и приоритети?
Истинското творчество и в частност писането е дълбоко съкровена дейност, извира от дълбинното съзнание и вярвам, че не се подчинява на външен диктат, дори от страна на самия творец. В едно мое стихотворение казвам: «но стиховете си, повярвайте, /сама не пиша,/ в ухото ми ги шепне / един вселенски глас». Светът на твореца се оформя най-често в ранна възраст, там се коренят очакванията му от света, представите му за добро и зло, чувствителността му, наранимостта му, начина на затварянето му в себе си или пък отварянето му към света. Това, към което творецът се стреми, понякога несъзнателно, е контакта му с другия, с ближния, чрез едно друго, по-истинско общение. Това определя до голяма степен приоритетите му, избора му, търсенията му. И все пак, обръщайки се днес към съвременната действителност, това което съзираме, е всеобщата, тотална разруха, един заливащ всичко икономически, политически и в крайна сметка морален упадък, водещ до потъпкването, в името на някакви икономически цели и теории, на принципите, върху които се гради хуманизма на съвременния така наречен западен свят и в частност на Европа. Борбата за оцеляване застава определено в центъра на човешкия живот, измествайки морални повели, а и духовни търсения. Вече за съжаление и трайните ценности като солидарност с другия, човеколюбие, грижа за ближния, не само са заплашени, но са на изчезване. За тяхното отстояване трябва всеки човек да ратува и се бори съвсем съзнателно и не само чрез творчеството си.

Какво пожелавате на себе си като човек и утвърден, с международна известност поет? Какви художествени идеи ще заложите в следващата си книга?
Пожелавам на себе си главно здраве, за да съм полезна на близките си, на хората, чийто корен съм. Да остана вярна на себе си. Също и общуване истинско със стари и нови приятели, по възможност и със стари и нови читатели. Разбира се, повече време за размисъл и съзерцание, за самовглъбяване и духовни търсения. Това, което ме вълнува, е старо като света и за всеки от нас ново, то е смисълът на нашия живот, а може би и смърт. И още: човешкото общуване като ад или рай. Но и значението на малките, отделните мигове, чийто смисъл някога ни убягва, но които градят живота ни.

Приемате ли за възможна и навременна идеята у нас да се основе Център на българската книга по света? Предназначен за издирваната в диаспората литература, която според мен сега не се познава достатъчно пълно…
Смятам идеята за много навременна. Днес половин България живее другаде, но страда и се радва по български. Не се гаси туй що не гасне, любовта и носталгията по родината. Те стават и извори за вдъхновение при много от нашите сънародници. Например «Българският вестник» в Кипър проведе конкурс на тема, «Защо напуснах България», който даде много интересни и изстрадани творби. Освен тези прости факти, известно е, че всеки човек и неговият житейски път е неповторим. Ако можем да съхраним част от опита и изживяванията на нашите сънародници по света, литературата, създавана извън България, ще обогатим и себе си и българската литература. Нека си спомним, че Ботев пише своите гениални стихотворения като емигрант в Румъния. Разбира се много са практическите въпроси и трудности, очаква се и помощта на родината, но също и приноса на самите творци. Всяка идея в това отношение би била ценна. Една среща на по-изявени и известни на хората в България творци също може да даде тласък на начинанието. Освен официалните инстанции от помощ могат да бъдат и европейските фондове, които подпомагат културното многообразие на континента.

А какво ще пожелаете на читателите си от България и Кипър? Какви да бъдат като хора пред предизвикателствата на времето?
Преди всичко да не униват в падналата днес отровна мъгла. Да се опитат да съхранят за себе си и потомците си поне малко от силата и оптимизма на предишните поколения, които живеейки още по-трудно, са ни дарили с такива светли духовни богатства.

На финала на този разговор кое Ваше стихотворение бихте им посветили?
Стихотворението «Светулки»

Светулки

Не проумяваме ли
и не приемаме края,
oнова малко избухване,
разкъсало ядрото
на чудото живот.

По това ли се различаваме от звездите,
гаснещи на орбита в безкрая.
От искрите, които вятърът раздухва
из коловозите край пътя.

Най-близки ли сме до светулките,
които гаснат в полет
в тъмaта на нощта
и ронят се
на светлината мъртвите обвивки
върху изсъхнали листа
и прегорели билки.

 

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=4456

Posted by on май 17 2012. Filed under Култура. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.31883 лв
 CHF =  1.73282 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.14483 лв
100  RUB =  2.80485 лв
 USD =  1.66595 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.