ВЪПРЕКИ ТОВА

ТЕМА ЗА РАЗМИСЪЛ В СЪБОТНИЯ ДЕН… Беше една наситена с емоции седмица, която не предложи повече трудности от слънчевите дни, които дори бяха повече от дъждовните. Ето, точно поради липсата на дъжд бях по-често навън, отколкото в къщата. Компютъра оставаше самотен в салона, или в кухнята, или в спалнята.

Вярно е че и него много не го свърта на едно място. Поне го водя на разходка в центъра след работа, където по ирония отново се връщаме с колегите, за да ползваме Интернет. Именно от там се вълнувах покрай играта на Българския национален отбор по волейбол за квалификация за олимпиадата в Лондон.
Винаги съм казвал, че се гордея от българските спортисти. Всеки българин е горд.
Не е като един французин да се гордее от своите спортни гордости. Не е като един американец, или един китаец. Има нещо по-силно и по-красиво в българския случай! Казвам го не понеже съм пристрастен родолюбец. Макар че този аспект е неизбежен и може малко или повече да се пропука между редовете и ще проличи. Знам това.

Но защо и от къде на къде си позволявам да казвам, че българските спортни гордости не са като другите? Защо един българин има правото да твърди, че златните, сребърни и бронзови победи на неговата родина са по-големи по стойност? (Защото са просто български и аз като автор на статията съм българин?! – Не, драги читателю.) Защо се опитвам да ги издигна на по-високо ниво от своите чужди противници на спортната зала, дори когато са побеждавани от самите тях и последните са доказали, че медалът няма да попадне в родни ръце, а в техните. Отговорът е много прост и се крие именно в прости изчисления.
Първо: България е с по-малко от осем милионно население. Германия за пример е с осемдесет милионно. Да не започнем да броим колко спортни площадки има в една средно развита западна държава и колко в нашата, а пък ако почнем да правим сравнения и в какво състояние се намират, какво изобщо прави държавата за спорта: България някак си ще сведе гузно глава.
Но за разлика от политиката и от обществените порядки, в спорта българщината е най-силната ни черта. Тя ни изстрелва сред първите именно, защото няма друг мотив по пътя към победата освен самата нея. Издигането на българския трибагреник над знамената на големите държави и просвирването на химна „Мила Родино“, от който в нашата малка балканска държавица обикновените зрители пред телевизорите са усещали не веднъж или дваж как се просълзяват от радост и гордост като съм сигурен, че това няма да секне.
Ние нямаме само нашите лъвове волейболистите. Ние имаме и златните момичета по спортна гимнастика, които също през седмицата дадоха на България самочувствие със златните си медали. Имаме още много спортисти в почти всички дисциплини, пред които стоят реалните шансове за върха. Възхищавам им се и им благодаря тъй като ми дават самочувствие докато не правя нищо.
Но тук се пропуква вече не само родолюбието, а и българщината от другата страна на монетата. Онази страна, която не е много за гледане, не е много красива, даже никак – да си остане между нас.
Българите сме свикнали с медалите дотолкова, че не оценяваме колко пот и работа са ги извоювали. Приемаме медалите като даденост, сякаш всяка страна подобно българската се радва на такъв респект в спорта. В следващия момент пък често забравяме колко е трудно за нас да убедим журито, че сме по-добрите въпреки всичко. Те винаги гледат под лупа, по-строго ни оценяват за сравнение с една Русия, една Канада или САЩ. По неволя на съдбата така е с всички малки държави, които нямат политическо влияние. Илиана Раева, треньорката на момичетата по спортна гимнастика го напомни отново в едно интервю дадено през седмицата за онези, които имат къси уши.
И друго – докато се поздравявам с приятели от България в Интернет вчера започвам поздрава естествено с новината, че отново сме били. Ставаше въпрос за волейболистите, които последно след играта със Словения и Европейския шампион Сърбия, разбиха по сходен начин Испания с един единствен резултат: 3 на 0, който е равнозначен. Но някои от тях ми казаха: „Очакваше се, ние сме много добри по волейбол! А ти се радваш и ти е мило, тъй като си в чужбина.“ – и само толкова. Що за реакция е тази: „Радваш се защото си в чужбина?!“ пък не смятам да коментирам, че така или иначе от нея ме заболя и ме стана яд, а после бързо се сетих за особеното ни общество. Ядът ми секна и като си спомних как българинът е потънал в проблемите си и дори победа в спорта често не е в състояние да го изведе мъничко от объркания строй на останалата действителност; да почувства в дробовете чист български въздух, който съживява с гордост.
Ама гордост, а не гордост. За любезния читател гордост и гордост може да бъдат едно нещо, но за мен са две различни неща. Едното прилича на другото, но не е истинско и няма дъно. Без дъно всяко съдържание, дори най-богатото и ценно пада на земята и бива потискано от низостта на праха и мръсотията, като не рядко губи своята стойност.
Ако забравяме и не се гордеем както заслужаваме с медалите от олимпиадите, какво като ги получаваме?!
Когато му пратих линк в центъра на новина от италиански сайт със заглавието „Единствената трудност за Италия на финала по волейбол се нарича България“, колегата на своя страна подразнено ми изпрати снимка на някакви скиори издигнали победоносно своя австрийски двубагреник с коментара на Питер (така се казва): „България е добра на волейбол, а Австрия – на ски“. Без да гледам снизходително първо го поздравих вежливо за успеха и попитах какъв точно турнир са спечелили. С право си помислих, че същият ден или през същата седмица австрийците са извоювала своята победа. Но не: оказа се, че ми е изнамерил снимка от преди няколко години.
За един българин това може да бъде повод да се подсмихне под мустак, но за един австриец е напълно нормално да вади наяве оскъдни стари архиви. Само давам още един аргумент в полза на самочувствието, което не бива да прибираме някъде извън нас. Освен всичко по-късно за колегата австриец беше обидно напомняйки му само за някои българи спортни медалисти и рекордьори и че нямаме само волейбол. Тъй че изречения от типа на „Вие сте добри на това, но ние на онова“ не са правилни. Питер разбра своята допусната грешка в построяването на изречението.
Австрия е държава с няколко пъти надвишаваща стандарта този на бедния българин. Освен това докато ние като цяло се състезаваме кой повече цигари да изпуши по кафетата, австрийците имат съвсем друг манталитет. Свободното си си време прекарват в спорт, а останалото в работа, вманиачени в здравословния начин на живот съдейки по това, което научих от колегата за неговата страна. Ето затова и средствата за спорт са големи в малката алпийска сестра на Германия. Но – Къде е Австрия и къде е България в спортно отношение? Това не е наистина въпрос: просто няма място за съпоставяне между двете държави. (Както и няма място за съпоставяне в икономическо отношение, където пък сме губещи.)
И нека по-долните редове ни послужат поне за повод към размисъл. Българинът е същество живеещо на въпреки. Нека това „въпреки“ най-накрая започне да работи за нас, а не срещу нас, и не само в спорта.

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=4446

Posted by on май 12 2012. Filed under Култура. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.26158 лв
 CHF =  1.67926 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.22494 лв
100  RUB =  2.82928 лв
 USD =  1.66652 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.