10 януари

10-ти януари е. Ден като ден. Топло за сезона. Прибирам се днес от работа и както си му е реда първоначално обикалям стаите за да видя кой си е в къщи от родителите, да хапна нещо дребно преди дори да се съблека и въобще, както се казва – да се аклиматизирам преди сериозното навлизане в домашния уют.

Готви майка ми, баща ми яде, върти се по телевизора безименен сериал с безименни герои. Забивам аз един бонбон от малката стъклена купа в хола където се появяват от време на време такива работи и бодро влизам в стаята на баба ми. Разбира се, не чукам. Тя, разбира се, ми прави забележка за това. Никога не чукам на нейната врата. Не защото не се сещам или защото съм твърде невъзпитан, по-скоро го смятам за нещо като игра между нас. Тя все ми казва, че може да се преоблича или нещо такова, но всъщност си има райбер на вратата и ако не иска да бъде безпокоена много лесно може да го пусне, така че ме гълчи повече заради принципа. А на мен ми харесва така отдалеч да й съобщавам за своето приближаване и когато вече вляза, тя направо да вдигне ръка за поздрав към мен и без да ме погледне, да знае кой е влязъл.
Поздравявам я както обикновено, тя ми се радва. Обичам я баба ми и гледам да я веселя, когато мога с разни щуротии или коментари по новините на деня.
Та присядам аз на едното легло и се сещам, че днес се пада 10 януари. Нали преди десетина години властта се тресеше под народния гняв, малкият ми брат носеше гигантско знаме, с приятелите ми подскачахме и крещяхме на митингите, живяхме в нашата революция на цветята. Хубав израз между другото – има в него вяра, младост и хуманизъм. После, разбира се, както се пее в една песничка „бялото им показа тъмната страна”. Няма значение, хората поумняват, други не, няма вече вълнения. Десет години по-късно има Европа и първи по рейтинг са бивш комунист и бивш телохранител на бащицата Тодор Живков. Живот, какво да правиш. Но тогава май думите звучаха по-истински и имаше мелодия във въздуха и главите ни. „Нашите” бяха гневни и красиви в справедливия си гняв, а „лошите” тъпо и упорито нищо не правеха. Добре, че един от тях се оказа разбран човек и отново българин не вдигна ръка срещу българина. Е, може би малко пресолихме яденето с надежда, но народ е това, който силно обича и мрази.
Питам аз старата си баба (не толкова, да не си помислите грохнала, хич даже, казвам го в знак на уважение и привързаност – както в Дивия Запад траперите са се поздравявали), дали си спомня 10 януари. Питам с усмивка и очаквам усмивка иронична и шеговит разговор на тема къде отидоха нашите политически герои от тогава. А нейните очи вместо това стават сериозни и тъжни. Усмихва се, но с усмивка отнесена и с леко потрепващ глас казва, че никога няма да забрави 10 януари.
Аз доста озадачен?! Е, хайде сега, какво пък толкова стана тогава. Наистина вярвахме, но и съмнение криехме вътре в себе си, здрав български скептицизъм, защото цветовете по тези земи все се преливат един в друг. А тя хич и не вижда въпросите напиращи в мен. Спомня си как са виели сирените в 10 сутринта на онова мразовито утро. Сирени?! Не си спомням никакви сирени, ама знам ли…, но тя продължава преди да забележи моето недоумение. Чули ги и сърцата им се свили защото знаели какво означава. Тичали надолу по стълбите, кукла паднала на едната площадка, разбит семеен портрет, вратите на Девическата гимназия отсреща тъмнеещи, но обещаващи спасение, бледите лица толкова прилични едно на друго, с черти изличени от грима на страха.
Тогава вече разбирам, зацепвам, превъртат се зъбчатите колела в главата ми и се сещам за какво говори. За онзи 10 януари, който никога няма да забрави преди хиляда години, когато имало война. Когато седели долу и глухо бумтяло над главите им а от тавана се сипел прах при ударите на бомбите. Цял ден, а после и през нощта. Първо американски, а после британски самолети. Има ли значение какви. Чували ли ги през всичките тези часове и когато тътена се доближавал разговорите замлъквали и някои шепнешком се молели. В полутъмното помещение трудно се дишало от праха и миришело на уплашени хора. А най-страшното било после, когато постепенно свикнали и не реагирали така емоционално. Човешкото същество се приспособява и мозъка бързо изразходва емоционалния си запас. Над главите им падала смърт, а те си говорели празни приказки или мълчаливо седели затворени в себе си и само от време на време несъзнателно присвивали глава в раменете като реакция на поредния гръм. Като животни на заколение, примирени в участта си.
На другата сутрин, когато излезли с глави замътени от умора, видели домът си изтърбушен. Една бомба, по-злодейска от другите влязла през покрива и пробила 4 етажа докато се спряла в бетонната плоча на първия. Тогава баба ми била на 12 години. Как ще забрави точно този десети януари.
Аз пък преди няколко години скачах по стълбите като дивак и си праснах главата в същата тази плоча, след което дълго я ругах и дори в атавистичен пристъп я ударих. Смешно. Първо падали бомби, после правителства, а аз паднах по стълбите.
Шегата настрана, мисля че и аз вече ще си спомням тази дата като моя. Важно е човек да помни и спомените да предава на другите. Етюдът със семейния портрет си го измислих сам. Все пак, който спасява семейни портрети, не ги оставя разбити. Кой знае, може и да са имали причина. Така го видях аз.
София, 10 януари, 2007 г.

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=668

Posted by on ян. 25 2006. Filed under Анализ. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.27151 лв
 CHF =  1.67609 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.21616 лв
100  RUB =  2.81397 лв
 USD =  1.65664 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.