„ДОБРИТЕ“ ЖУРНАЛИСТИ СРЕЩУ „ЛОШИТЕ“ ЖУРНАЛИСТИ – 1-0

РЕШАВАЩИЯТ РЕЗУЛТАТ Е В РЪЦЕТЕ НА ОБЩЕСТВОТО

КАКВО СЕ СЛУЧВА С „ДОБРИТЕ ЖУРНАЛИСТИ“?

Нищо, защото „добрите“ журналисти са тези, които не се занимават със сериозни въпроси. Не са разследващи, дори в някои от случаите да твърдят това. Не търсят истина, а предоставят широко известни факти на колеги, в повечето пъти обаче преднамерено изопачени за да служат на някой нечестно забогатял човек и се ползват със заплата си от нечий мръсен портфейл.
Много от „добрите“ журналисти предпочитат да пишат за култура и изкуство, докато има и такива, които изглеждат в техните очи, мазохисти. За мазохистите след малко. И най-вече.
За първите-да, напред са с материала за „българската култура и изкуство“, тъй като в случая културата ни и изкуството се преливат в еднакви краски. Цветовете на чалгата и формите на силикона.
Чалгата е лесната машина за пари; е масата, върху, която да се качиш с мръсните си обувки, друсайки шкембе цяла нощ и забравиш кой си; е гордостта, стъпвайки върху трапезата с храна и изкушението да си мислиш, че там горе, на масата си над останалите. Чалгата има много изкушения, колкото са имената на момичетата пеейки в кръчмите и чалготеките. Хайде обаче за момент престанем да се заяждаме с чалгата.
Нека първо кажем няколко думи за голяма част от „добрите“ журналисти, между тях се мъдрят и „интелектуалци“ (чалга-интелектуалци).

Вие го знаете чудесно, тъй като не живеете на друга планета.

„Добрите“ журналисти и „интелектуалци“ са добри хора. Те пишат добри статии. Пишат хубаво, и много обичат да употребяват синоними или поне доближаващи се на думата „хубаво“. Например: „Тази книга е прекрасна!“; „Тази изложба е невероятна!“; „Тази пиеса е изключителна!“ Мислят хубаво, говорят хубаво и всички ги обичат. Исках да кажа, че тези които им плащат ги обичат, защото са направили рекламата, от която са имали нужда. Останалите-не бих казал, че ги обичат. Обичаните хора не се забравят, толкова бързо и толкова стремглаво. След някоя и друга презентация на чаша коктейл се прибират у дома, вечерят, лягат и заспиват. Със същата усмивка на уста, която са развявали наляво и надясно във някоя и друга вечер на „интелектуалци“.
„Добрите“ журналисти и „интелектуалци“ спят добре. Сънят им е спокоен, спокойни са даже бръчиците появили се на лицата им, които се усмихват сладко от казаните сладникави думи през годините. Те вярват, че доброто в сърцата им е истинско. Истинско е, но се съмнявам колко искрено.
Тези лицемери пък са ми едни от най-досадните. Постоянно се смеят, с подчертаната си превзетост и възвишеност, която не крият с жестовете си, говорят за необходимостта на обществото от изкуство подобно на месии дошли от небето на земята. Те не знаят ли какво се случва тук, долу? Повтарят: „Имате нужда от изкуство!“ като папагали, учителки на първокласници размахващи пръст срещу тъпите ученици. Обществото само може да каже от какво има нужда. Хората нямат пари за хляб да си купят, те те убеждават, че изкуството ще те нахрани, като ги дадеш за театър, предвидени за цяла седмица напред колкото да не умреш от глад. Болното ни и зле изглеждащо общество, което дори не може да си позволи да влезе в аптека, още повече в поликлиника или не дай си боже, ако се наложи в болница. Но ти ги дай за името на българското изкуство, за да си умреш млад, но докоснал се до нещо „полубожествено“.Смятам, че изкуството само ще се възроди, когато българинът се научи не само да бяга от проблемите си, нито да ги посочва, а да започне да доказва, че умее да се справя с тях.

Но „добрите“ журналисти и често „интелектуалци“, има ги и в политиката.

„Добрите“ журналисти взимат интервюта и после излизат в пресата. Интервютата не са лоши. Добри интервюта. Задават се добри въпроси и от това се получават добри отговори. „Добрите“ политици обичат да ги интервюират „добри“ журналисти. Така представяни хората извън телевизионните екрани и редакциите на различни журнали се самозалъгват, че професионализмът не е нещо на изчезване в нашия свят. Българския. Едва ли?
„Добрите“ журналисти обаче имат едно много лошо качество. Те смеят да наричат журналистиката своя професия. Това не е тяхна професия, а лицемерието, което са възприели първо в живота си и после в работата. Не ми казвайте, че неправилно нападам журналистите и интелектуалците. Не ги нападам, хубаво е, че ги има. Защото са хубави хора. И въпреки това от толкова много „красота“ светът е станал така ненужно суетен, той винаги иска още. Суетните статии, които не са статии, а платена реклама-това иска.

„Рекламата на лицемерието“.

Отваряте списание и отвсякъде ви нападат колонки и цели страници с откровена реклама. А ако ли не, написаните статии са тези реклами, които пак са си реклами, пак са си платени реклами, но не така явно представени и не в принадлежащото им място, в мястото за реклами, а уж да ви информират и посъветват „безпристрастно“. Разбира се, има изключения от превърналото се в правило. Винаги има изключения за да си отдъхнеш, че не всичко е загубено.
Много от „добрите“ журналисти и „интелектуалци“ не обичат да употребяват лоши думи. Казват, че светът е достатъчно лош и именно той се нуждае от нежност, приказки, като приказките за деца, за да се смекчи малко агресията му.

Хората с право казват в тази връзка: „Омръзна ни от негативни новини!“

На останалите да не би да им харесват?! На мен да не би да ми харесват?! Естествено, че и аз искам позитивни новини! Но трябва ли да се научим да си затваряме oчите за действителността за да бъдем спокойни?
Все пак за всенародна радост телевизиите се постараха да се възползват от недоволните зрители и не след дълго създадоха рубрики посветени на положителните вести даже в централните си емисии. Родиха се различни предавания, в които се говорят хубави неща за да разсейват мъглата на досадната сивота надвиснала над родна земя. Това е прекрасно, до момента, когато започне да се счита на негативните да не се отдава голямо внимание.
Както и аз до скоро си мислех, че да не гледаш новини е едно хубаво нещо, което можеш да направиш за себе си. Безучастието само по себе си не те ангажира с отговорност. Но отговорността не означава, че се изпарява автоматично с безучастността. А по-скоро те удостоява с наградата-“Заслужено“. Българите заслужаваме съдбата, която сами сме си избрали.
Нека има позитивизъм, но той не цели да тушира лошото, а да покаже хубавото. Лошото си остава все там-прахта в ъгъла и тя трябва да бъде изметена някак си. Не бива съзнателно да я оставяме да се увеличава, защото после идват алергичните реакции и голямото кихане. Тогава, позитивизмът няма да бъде правилното лекарство, което да изпиете, напук на шумните тръбачи в последно време: „Мисли позитивно! Усмихвай се!“, а иначе ми е странно за тези хора и техните мисли как никога не се претворяват в дела. Така, че последните да помислят първо върху собственото си поведение спрямо света, вместо да се усмихват като глупаци срещу него.

Лошият свят не се нуждае от позитивизъм, а от дела, които да го създадат такъв-по-добър.

Светът, както и да го разбирате: под формата на една нация, на няколко нации, на всичките нации на земното кълбо накуп, се нуждае много повече от лоши думи, но дори обществото или обществата не обичат да им бъде навирана в ушите и сърцето, в очите и гърдите истината, която се казва за тях. Народът се обръща срещу казаната лошотия за него, защото е още по-трудно да се пребори сам със себе си. Затова мрази казвачите и писачите на истината, а в българския пример тези истини често дори не го засягат.
Той ги харесва, защото в материалите на разследващите журналисти, като например на широко известната Маргарита Михнева, една от малкото, караща управляващите сами да си говорят са насочени не толкова към обществото. Макар тя да не спестява и тази истина за него. Е, какво като?

Идва ред да поговорим за „лошите“ журналисти.

И така. В замяна на това лошата Маргарита получи двадесет и пет заведени дела срещу себе си, цели осем пъти бе уволнявана и накрая се сдоби с една ракова болест, с която за щастие се пребори, както със самите дела. Често това получава човек, когато остава неразбран от хората, пример е световно известната Ориана Фалачи, която обаче не успя да пребори болестта.
Делата-урокът за Маргарита, бяха повдигнати не за да бъде осъдена, а главното, за да се разклати здравето й, да се разклати волята и силата да бъде сама срещу всички, но държаща в ръцете си истината. Да се „вразуми“ и остави последната да бъде обвита от люспите на лъжата. Така или иначе журналистката бе принудена да защити името си и успя. На цената на какво? На цената на много хвърлени усилия и средства и на още толкова безсънни нощи.
„Който копае гроб, сам в него влиза!“- спомняте си тази българска поговорка, нали? Тя е актуална и днес, когато гробищата в България постоянно се разрастват успоредно с разрастването на болестите на обществото, с престъпността през последните години. Но е близка на нашето време и в друго отношение. Тя не визира справедливостта, а допълва и се припокрива с друга поговорка – „Каквото повикало, такова се обадило“. Просто, точно и ясно. Ако копаеш гроба на несправедливостта, сам в него влизаш. Ако извикаш: „Това не бива да продължава повече! Трябва да бъдат съдени тези хора!“-и назовеш имената им, същите съдят теб. Ето от къде се родиха цели двадесет и пет заведени дела срещу г-жата.
Слушайки интервютата с този достоен български журналист ми става жал. Толкова много болка има в сърцето на този неразбран човек. Тя е жена, нека не го забравяме и аз ще запитам: това ли заслужава една жена? Жена, която има характер-да бъде самотна? Това получават за награда „лошите“ журналисти.
Говорим си с приятели за нея. Те ми казват: „Да, тя е страхотна!“ и въпросът приключва. Никой не си задава равносметката какви трябва да бъдем ние, обикновените граждани. Предпочитаме ли да живеем в лъжа или да бъдем смели и безкомпромисни? Гледаме в телевизора, цъкаме с усти и си казваме отново на самите себе си: „Да, тя е страхотна!“ и после го гасим и забравяме какво е казала. Забравяме, защото си мислим, че тя е длъжна на България, а ние не. Това е нейната работа, а нашата-не. Трябва да разберем, че е не по-малко длъжна от нас, които не се занимаваме cъс разследваща журналистика. Отговорът сам си дойде какви сме избрали да бъдем. Каква България сме си обзавели по собствен, балкански вкус.
Преднамерено повдигам въпроса за гражданското общество. Колкото законност, толкова и то на практика го има в страната ни. Маргарита Михнева в друго предаване преди време ала в тази връзка заяви, давайки отговор на интервюиращата колежка в национален ефир: „Аз от моя журналистически опит трябва да ти кажа, че българина не обича много да влиза в спорове, той не обича конфликти, не обича скандали, не обича да слага пръст в раната. Отстрани, така, друг да го каже. Идвали са при мен и ми казват: Вие, г-жо Михнева, вие ги кажете тези неща, аз да не пострадам! Няма ярки… включително и журналисти които да казват нещата с точните им имена!“ А после продължи: „Ние сме скачени съдове. Каквото правителството, такъв и народа. Това са скачени съдове. Ти не можеш на един френски народ да му сложиш един български президент или един български министър председател. Какъвто народът, такова и правителството.“

Но какво научаваме от цялата история на Маргарита Михнева?

Че е самоубийство да се опитваш сам да пребориш цяла една структурирана и корумпирана система издържала бремето на двадесет години зад себе си, та пред един човек няма да издържи, моля ви се! Разбира се, че ще издържи. И в преценките действителността доказва, че не сме тръгнали в грешна посока.
В днешно време ако даваш всичко от себе си за доброто на държавата, в която живееш може би не заплахите за живота ти, не раковите болести, а бездействието, дори омраза на самото общество обръщаща се срещу теб е достойно да се нарече похлупакът, последното нещо, завършекът, който е най-тъжен.
Може с приятели да си говорим едно, но иначе е съвсем друго.Достатъчно е да напишете „Маргарита Михнева“ в „Google“ търсачката и какво ще прочетете? Ще ви кажа. Заглавията са – „Маргарита Михнева   интригантка?“; „Маргарита Михнева, чиято девственост е отнета едновременно от целия отбор по лакрос на гимназия Линкълн от Хюстън“. И това на първа страница от резултатите. Повтарям-на първата! Да не продължавам и с цитирането на коментарите, че гледката не е хубава. Не е и от грозните, още няма такова нещо в българския език, която да описва цялото това безчинство в една дума!
Свободията на демокрацията. Като демокрацията те научи да говориш каквото искаш за съжаление първо трябваше да те научи да мислиш и смяташ, ама не как се мисли от името на чужд мозък и не как се смятат две кокошки. Но пиклите и пикльовците си пишат техните си неща и изобщо не им пука. „Не е важно на мен да ми е добре, важното е на Вуте да му е зле!“-ето още поговорки от торбата с народни мъдрости.
И така, голяма част от българите харесват материалите на Маргарита тъй като не обществото, а некадърните ни управляващи, (които са си много кадърни в източването на държавния бюджет) и другите управляващи (бандитите) са главните мишени на разследванията. И в същото време я мразят. Мразят я, защото българинът мрази хората, които са смели и силни.

Ще задам няколко въпроса.

Защо Маргарита Михнева до този момент остава да бъде безработна? Единственият ни разследващ журналист без работа – за какво говорим?!
Другите, които бяха такива са вече починали, пак познайте, от какво? Най-често с лесната формула: „два куршума в главата“. Лека му пръст в тази връзка на Георги Стоев, известен със скандалните си книги за престъпния свят у нас. След като последното предаване на Маргарита „Неудобните“ бе свалено, пак продължавам с въпросите-Защо? Ами през 2005-та, когато също водеше най-рейтинговото предаване в телевизията, този път от ефира на „бТВ“. „Конфликти“ и един прекрасен ден договорът за него бе разтрогнат неочаквано-защо, защо?! И тук и при всички останали случаи-от политически натиск.
Разбира се то се знаеше, че г-жа Михнева нямаше как да се задържи дълго на работа в големите телевизии, подобно на „бТВ“, но дори кабеларките, нейната трибуна за ставащото в България също се изплашиха. А и нека не забравяме, че по света разследващите журналисти имат известната подкрепа на държавни институции, а тук тя е сама. Сама и гола.

Още повече се ядосвам от следните редове, които трябва да напиша.

Знаете ли, че Маргарита Михнева не е получила нито една награда за работата си на родна земя? Знаете ли, че е получавала такива за трудовете си, от къде, от чужбина (Англия, Германия, Австрия)! Беше ли съобщено това в българската преса? Никъде! Българската преса оглавяна от „добри“ журналисти. „Добри“ журналисти-твърде гузни и твърде лицемерни. Те са просто добри писачи и нищо повече. Един слаб мозък разчленен на частици. Пионките на властта. Или онези, другите: Журналисти, които се грижат личния живот да не бъде личен дори за хора с подобни сериозни професии. Маргарита не е шоу-звезда. Нека се занимават с чалга певците, които са „истинските“ български звезди днес. Хората, които слушат Емануела и Илиян, така или иначе рядко четат различна литература от „Блясък“ или „Шоу“. Рядко се интересуват от значението на думата „истина“ понеже считат словата напечатани на хартия за доказателство за това. Читателите са щастливи, когато „добрите“ журналисти пишат статии за чалга певците. Затова са „добри“. Разнообразяват безхарактерното им ежедневие.
„Добрите“ журналисти обаче по правило открито се интересуват от колегите си „лоши“ журналисти. Чудят се Маргарита с кого спи и колко е богата. Подозират колко апартамента държи и колко заплата получава на месец. Но това ли е важното?! Интересуват се от парите в портфейла на колежката си, типичните клюкарки, кокошките, които няма да излязат никога от жалкия си кокошарник. Не от успехите заслужени с цената на всичко, което имат журналистите, и другите от ранга на българския пример.
Ех, задавам си въпроса какво оставиха след себе си толкова години безрезервна отдаденост на истината, годините на Маргарита? Помислете върху това с вашите примери за достойни българи в днешния ден и сами можете да си отговорите. По голяма част от тях отдавна живеят и работят в чужбина. Всичките ни кадърни хора са далеч от пределите на родината. Малкото останали едвам се забелязват.
За радост, г-жа Михнева успя да се справи с рака и за съжаление не успя да го направи с раковата болест на България, който тя приема лично, за лична болест от същото естество като физическия рак и не си отиде. Остана тук. Докога-се чудя.
България не се нуждае само от журналисти с нейната увереност да назовава нещата с истинските им имена, а смелостта и жаждата за истина трябва да заразява цялото общество за да имат смисъл лишенията и отдадеността на високата кауза. Но едно лицемерно общество предпочита да гледа пред телевизора и да се налива с ракия; да псува и да си мисли, че е наследник на българските войводи, дано никога не се надигнат душите им и видят в какво се е превърнала тяхната страна, за която са дали животите си.
Разглеждам вестникарската будка. Отвсякъде жълти материали и вестници с друг цвят, различни от жълтото цветове, лепнали на името си. А всъщност толкова много жълто, толкова много мръсно, че чак имам чувството, че мръсотията е полепнала даже по невинния ми лимон плуващ в чая, следобед.
Бизнесът обаче си е бизнес. Журналистите, „добрите“ журналисти са промотъри на най-новите албуми на г-ин или г-жа, а защо не и на цяла група, различни певци и певици. Разбира се, промотърите не са чували компилацията, която хвалят, но със сигурност ще го направят, когато г-нът/г-жата им подари един брой ново „CD“ за награда за хубавото му представяне в пресата.

Някои от „промотърите“ си имат телевизионни предавания. Други участват в такива.

И сега нека пред всички вас ви представя един набиращ скорост в покоряване ефирното време всенароден, безизвестен още, но със сигурност талант. Толкова талантлив, че ми става неудобно. Неудобно, че телевизии като „Нова“ и „Канал 7“ загрозиха по собствено стремпление сериозността на представляваната от тях медия. Но хората това не знаят. Тези, които ги гледат май се оказват повече от тези, които ги и слушат. Защото ако греша наистина „няма оправия, брате“!
Така е. Този човек първо промотираше някакъв апарат, чрез който вие, скъпи майки и бащи може да си отговорите защо детето ви е свръх-активно. Тоест свръх-активно да не си пише домашните в училище, да не посещава часовете в училище, свръх-активното ви дете, което винаги ви изкарва успешно от строя и ви прави и вас свръх-активни в задаването на въпроса-“Какво да правя с детето си?!“. „Не се притеснявайте-ще ви отговори г-ина-Вашето дете може би е индиго!“ Вие ще се притесните още повече, ще си помислите, че това е някаква нова болест на психологическа основа ако не сте влизали в книжарница скоро. Книжарниците днес са препълнени с подобна литература, защото хората са объркани. Но този мъж ще ви успокои. Ще ви каже, че индиго са децата, които се раждат свръх-интелигентни и не трябва да се притеснявате. Детето ви е различно от останалите му съученици, които посещават училище и си пишат домашните, защото е по-специално от тях.
Дали е индиго се изчислява просто. Слага си детето ръката на някаква машинка включена към лаптоп, с който забележете работи специално нает „оператор“ за да е пълна пародията. Машинката била внос от Русия за да е още по-интересно.
В какво се състои работата на оператора-той включва програмката с „enter“, както вие правите с отваряне на страниците в интернет. Но само как звучи думата „оператор“… Сякаш е защото друг не може да натисне свещеното копче. Идва младия оператор и хоп, детето ви е „измерено“. Индиго е разбира се, в повечето случаи е така, за да не съжалявате за дадените пари за услугата и си тръгнете поне малко облекчени. Ще бъдете посъветвани да не обръщате внимание на тази вродена свръх-активност. Тя ще отшуми след време. Детето ви ще се превърне в голям мъж или жена и после се чудете защо специалното ви дете не може да си намери свястна работа. Дали, защото не е завършило образованието си или защото просто го мързи. Да, вие ще кажете, че защото е било свръх-активно и е трябвало да си почива-цитирайки безумните съвети на безумеца. Името му е Еленко Ангелов.
Жалко е, че г-ина разчита да излезе от махалата и се снима в телевизия с костюм, убеждавайки себе си и другите, че щом се е дипломирал като психолог има наглостта да се нарича такъв и е упорит в наглостта си да манипулира глупавото българско общество чрез тв-приемника. Дали го прави повече от суета, защото се видя, че такава има в излишък, ако не друго, или с наистина користни цели-не ме интересува. Омръзна ми някакви си глупаци, които чувстват оргазъм като слушат собствения си глас да ме учат как да бъда умен от телевизионния екран, от вестниците и списанията, от радиото и от интернет-отвсякъде.
Нека ви разкажа малко от самото предаване по „Канал 7“. Еленко Ангелов също е от „добрите“. Жалко, че имаме толкова много „добри“. Ето от такова добро, цяло зло.
В предаването той извиква оператора си, който донася техниката. Лаптопа с машинката. Но са се погрижили за бизнеса си дотам, че даже водят със себе си „истинско“ дете индиго. Горкото момиченце, участващо в цялата тази пародия, мисля си, гледайки пред телевизора. Излъгано е, че е индиго, но това не му пречи да се държи като малка звезда и да се усмихва на дивана. Еленко Ангелов говори самодоволно, защото той също е индиго по собствените му думи. Но ако вярвам в тях, ако вярвам в децата индиго, няма нищо свръх интелигентно в неговите думи, нито в момиченцето. Той дори не знае да изразява мислите си. Но продължава да уверява с мазна усмивка, че даже, децата индиго имали ясновидски способности. Водещата веднага се възползва да попита шеговито малката сладурана: „Кога ще се омъжа?“ и тя предсказа пред цяла България без свян: „Ами… не знам!“ със същата широка и детска усмивка, единственото хубаво, което видях в предаването. Повтарям-пълна пародия.

Забравих за Еленко Ангелов. Но скоро попаднах отново на негово участие.

В излъчваната програмата по „Нова“ той обаче си бе сменил амплоата. Беше станал разследващ журналист. Направете сами разликата. Г-ина дори не може да се намира на дъното на разследващата журналистика. Но екипа на предаването, и самата телевизия са повярвали, че е „добър“. „Добър“ е разбира се, в кавички. „Добротата“ не му пречи да разказва филми, които е гледал със свои думи, сякаш са негови истини, тя го амбицира. Е, то така или иначе от предишното участие разбрах, че му е трудно да изразява даже собствените си лъжи. Сега, говорейки за атентатите от единадесети септември и конспирацията на Съединените Щати, които сами са разбили самолетите си в кулите близнаци, не си бе направил труда да се информира от надеждни източници, какъвто не винаги се оказва интернет, а особено един кадърен режисьор и сценарист.
Нали се сещате? Днес в интернет има много филми, които се представят за документални и на заглавията им винаги подмамващо за да си ги закупите седят със светещи и подчертани букви „конспирацията“, „истината“, „лъжата“ и т.н., за да си ги купите. Тези филми ви разказват как сте измамени и ако не сте чели книги ще повярвате на всеки кадър, всяка дума. Всъщност в голяма част от подобни филми единствената истина и конспирация с вас, е че сте сте се излъгали да отделите един-два часа от времето си да ги гледате.
После „известният психолог“, както го представят, (но известен с какво?!), отново се появи в ефир за да разкаже друг филм, който е гледал. Този път говореше за друга „конспирация“; разобличаваше друга „лъжа“; казваше друга „истина“. А бе, да си го кажем направо-промотираше друг филм. И така нататък. И така нататък. Това „нататък“ е защото не знам какво се случи с Еленко Ангелов. Няма да възразя ако вече е станал водещ на кино-предаване. Но предвид политическата му ангажираност с последните два филма, на които направи реклама, или чрез които по-скоро се опита да направи реклама на сам себе си колко знае, няма да бъда изненадан ако скоро се появи в някоя политическа партия, защото все пак България е „страната на неограничените възможности“. Кой каза, че това е Америка?!
Значи това му липсвало на българина? Да гледа по телевизията приятели от махалата, на неговия акъл, близки духовно в духовната му празнота, вместо умни и образовани хора, от които може да научи нещо по-свише от обичайните клюки врящи в казана на българските печатни и електронни издания. Или в случая с Еленко-най-новите торент-филми, защото не обича да чете книги. А филмите ти казват всичко, светкавично, че даже и движещи се образи едновременно ти показват, защо изобщо има още книги?! Образоваш се за 1-2 часа и си готов да се появиш в телевизията и образоваш другите.
„Добрите“ журналисти, да, са платени журналисти. Еленко е тръгнал да става и платен, защото вече е „добър“. Добре платени са „добрите“ журналисти. Това им е препитанието. Някои може да си служат с откраднати фрази: „Журналистиката е моят живот!“ и „Журналистиката е наука за търсене на истината!“. Ето как нещо може да се превърне в банално и да не повярваш лесно, защото с подобни квалификации напоследък най-често си припяват лъжовните усти, откраднали от колеги. Но „добрите“ журналисти не говорят от свое име макар да се подписват с него и знаят с какво да запълват дупките-с чужди фрази и чужди мозъци. За чужди интереси.
„Добрите“ журналисти се имат за интелектуалци или обратното, но това, което правят не е по-различно от поп-фолк певиците повикани да пеят на уше на някой бизнесмен.

Ами „лошите“, тъй наричаните „неудобни“ журналисти?

Дори приживе, преди да бъдат убити някои са нямали достатъчно средства за собствената си издръжка понеже са решили да се хвърлят с главата надолу за общото благо на цял един неблагодарен, превърнал се в неблагороден народ и все още тупащ се в гърдите, че е наследник на славните българи белязали историята на страната с гордост, но каква е гордостта на днешния българин? Само гордостта е останала от дедите ни, а всичко друго е една празнота, в която обществото ни неусетно гасне. А гордост с празнота е твърде нелицеприятна и несърдечна гледка.
Подобно със случая на Анна Политковская и нейната Русия. Какво като репортажите и статиите й стават най-четените в президентската република? За мисиите си често се самофинансира. До края на живота си живее под наем и кара стар модел автомобил „Жигули“. Дори собствения съпруг на Анна я напуска, защото се страхувал за себе си. Така, че и в духовния смисъл на думата подобни журналисти остават бедни: без личния си живот, без дори обичта и подкрепата на най-близките си, без себе си накрая.
По разбираеми причини пет години след кончината (07/10/2004) няма обвинен за убийството. И как ще има-след едно неуспешно натравяне, с което тя се преборва и накрая, точно на рождения си ден през 2004 год. бившия президент и настоящ премиер на Русия, Владимир Путин дочака да получи най-хубавия си подарък. Да, в деня на смъртта на Политковская. Интересни подаръци получават държавните глави. И разбираеми доводи си прави човек за чии интереси е убита ако се запознае с работата на превърналата се в световно известна, смелостта на тази непоколебима пред лъжите на действителността, жена.
Друг чужд пример е Роберто Савиано, пишещ за мафиотите в Италия и пътят на наркотиците в Европа, който преминава и през нашите пътища, разбира се. Какво можем да кажем за него? Също презиран, също мразен понеже вярва в една друга Италия, неговата Италия-солидарна и мирна. Вярва в истината. Вярва в морала. Вярва в справедливостта. И заради вярата му, той дори няма дом. Всеки ден е на различно място, всяка нощ преспива на различно легло. Телоохранителите му постоянно го разснасят като парче хероин, мафиотските кланове в Европа. В много от случаите дори не знае дали се намира във Франция, Испания, Германия или друга държава. Но поне за него се грижи полицейски екип, за нашата Маргарита Михнева, заплашвана многократно, например като бъде залята със сярна киселина не може да се разчита на съдействие на държавата за нейната сигурност. Защото в България абсурдите винаги са повече.
Последният случай с „лош“ български журналист е клеветата поръчана в България за да излезе в чужбина и се върне като го удари по най-милото. Семейството. Клеветата за сина на Светла Петрова, Владимир, който живее в Испания. Накратко, според цитат на вестник от испанския печат Владимир е обвинен от прокоратурата за склоняване към проституция. Обадили се от тук за да се свържат с колегите журналисти и получат информация. Забележете, не могли да кажат името на прокурора, не му помнели името. Светла Петрова заяви: „Те казаха: „Каза ни го прокурорът, кой беше там…не знам как му е името”. Как така? Знаеш какви са фактите, пишеш ги.“
Ето какво още недвусмислено попита Светла Петрова преди време, когато гръмна този скандал: „Случайно ли е, че тази публикация, този пасквил, се появи вчера, в деня, в който в Народното събрание имаше конференция на тема сексуалната експлоатация и трафикът на хора. За мен случайни съвпадения няма. Предполагам, че хората, които са средно интелигентни, ще си направят извод.“
Сигурен съм, че смелостта и волята няма да бъдат по-малко от справедливостта, която с тези две превърнали се в лукс качества ще успее да заслужи г-жа Петрова. Но представете си на какъв стрес е подложена само заради това, че си върши работата, както трябва?! Получи ли нужната подкрепа „неудобната“ журналистка? Не вярвам. Макар, че помоли за такава. Направи го ясно и точно, като истините и фактите споделяща без свян в предаването си:
„Опитвала съм се да помагам и продължавам да се опитвам да помагам на хората, в предаването, което правя. Сега обаче ние имаме нужда от помощ. Когато един английски хулиган Майкъл Шийдс, тук в България беше затворен, защото се опита да убие човек, тогава цяла Англия се надигна в негова подкрепа.“
Завършвам статията с думите на Светла Петрова, призив към колегите журналисти, която тя отправи онзи ден: „Колеги, стига мокри поръчки през медиите. Върнете се към истинската същност на тази професия!“
Ясен е развоят от този тур: „Добрите“ журналисти водят „лошите“ с едно на нула. Решаващият резултат ще даде или няма да даде обществото. Той винаги е в ръцете на обществото.

 
Автора
 


ПОСЛЕДНИ СТАТИИ:

КРАСИМИР РАЙДОВСКИ: В СТРАНАТА В МОМЕНТА ЦАРИ ХАОС

НИКОЛАЙ ЦАЧЕВ: БРАЗИЛИЯ Е ДЪРЖАВА-СУБКОНТИНЕНТ

ВЛАДИМИР БРЕЗОЕВ: ПОЛИТИЧЕСКАТА ОБСТАНОВКА В ДЪРЖАВАТА

ПРЕМИЕРЪТ НА БАВАРИЯ ПРИЗОВА ДА СЕ СПРАТ ЕМИГРАНТИТЕ ОТ ТУРЦИЯ И АРАБСКИЯ СВЯТ

ИЗОСТАВАНЕТО В РЕФОРМИТЕ И ИКОНОМИЧЕСКАТА КРИЗА ЗАБАВИХА ЕВРОПЕИЗАЦИЯТА НА БЪЛГАРИЯ

СЕГА БУЛО, АМИ УТРЕ? И КОЙ ЗНАЕ ДАЛИ ЗАД БУЛОТО НЕ СЕ КРИЕ БРАДА?

САЩ И ВОЙНАТА, „АЛ КАЙДА“ И ДЖИХАДА

ДОЦ. МИНЧО ХРИСТОВ: ПЛАНИРА СЕ ФИНАНСОВА КРИЗА, ПОДОБНА НА ТАЗИ 1996-7 ГОДИНА

Д-Р ТОТКО НАЙДЕНОВ: ЗДРАВНА КАСА Е ПИРАМИДА

АДВОКАТ МАРИН МАРКОВСКИ: ПО ПРАВИЛО, ПАДНАЛИТЕ НЯМАТ ПРИЯТЕЛИ

ВЛАДИМИР БРЕЗОЕВ: ГЛУПОСТТА В ПОЛИТИКАТА Е КАТО ПЯНАТА, ВИНАГИ ИЗЛИЗА НАД ВОДАТА

ПРОФ. ГЕОРГИ БЛИЗНАШКИ: ДЕПУТАТИТЕ ДОЙДОХА ВЪВ ВНС НА ВЪЛНАТА НА
ЕДИН НЕПОВТОРИМ ОБЩЕСТВЕН ПОДЕМ

ВЕНЕЛИН СТОЙЧЕВ: ПРЕСТИЖЪТ НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПАЗИ ЗА СМЕТКА
НА ИСТИНАТА

РАЙНА МАНДЖУКОВА: ЕДНА НАЦИЯ Е КАТО ОГРОМНО СЕМЕЙСТВО, В
КОЕТО
ВСИЧКИ ИМАТ ПРАВА, НО И ЗАДЪЛЖЕНИЯ

ЕЛИЗАБЕТ ХОРНУНГ: ИЗУЧАВАНЕТО НА НЕМСКИ ЕЗИК Е
ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ВАЖНО

БОРИСЛАВ АНГЕЛОВ: КОЙТО ТЪРСИ „СЛУЖEБНА” ПОБЕДА С ИЗБОРНО
ЗАКОНОДАТЕЛСТВО ПОЛУЧАВА ЗАГУБА

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=3484

Posted by on Ное. 20 2010. Filed under Анализ. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.30102 лв
 CHF =  1.69468 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.17762 лв
100  RUB =  2.86869 лв
 USD =  1.65272 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.