ТАРАН ИЛИ ЗА СЪДБАТА НА КАП. ДИМИТЪР СПИСАРЕВСКИ

petar-dokovКъсна есен, 1943 година. Радио София зарежда ефира над Царство България с оптимизъм. Звучи бодра песен  –  Рим, Берлин и Токио – / верни във борбата. / Скоро ще наложат / нов ред на земята. Досущ като днес, блееш нехайно в тавана и слушаш как някой си свирука DontWarryBehappy – хич да не ти пука, бъди щастлив!

Тогава Радио София продължава с коментари за гениалната стратегия на г-н Хитлер – стратегическото отстъпление на немската армия на Източния фронт; идват и добри новини за дългоочакваното тайно оръжие на Германия. Днес министър на финансите ни уверява: живеете добре, крайно време е до го осъзнаете и да затегнете коланите си!

През 1943 година хората слушат радио, но се и ослушват; воят не сирени е станал обичаен в столицата и други български градове. Слушателите не знаят точно какво става по широкия свят, друг глас не могат да чуят. Вярно е, могат да потърсят второ мнение от ББС или Радио Москва, но не искат да си имат проблеми с полицията. Властите са запечатали домашните радиоапарати на вълните на правителствената станция.

Цар Борис ІІІ отдавна е обявил война на Великобритания и Съединените щати, но на тях не им се вярва, правят си оглушки. Едва към края на 1943 година събират кураж и решават да отговорят на нашата дипломатическа задявка. Ама нали си нямат хабер от майтап, започват масирани бомбардировки над царството ни. В резултат на въздушните рейдове над мирни български градове са убити хиляди цивилни граждани, за разрушенията да не говорим.

Някой ще каже, че тези действия са варварски и нарушават международните конвенции. Нека не бърза, така изглежда само от нашата страна на фронта линия, от другата се вижда съвсем друга картина.

Американските летци са инструктирани: българските градове може да изглеждат мирни, но България е вражеска държава; влязла е във войната на страната на злокобни сили. Гражданите на тази страна подкрепят или търпят едно профашистко правителство и един немски цар. А щом ги търпят, те ги заслужават; естествено е да понесат кошмара на бойните действия.

Бомбардировките над България нямат военни цели. Те са средство за сплашване на населението, западните съюзници се надяват то да принуди правителството да обяви капитулация преди навлизането на Червената армия. Тази стратегия може и да не харесва на някого, но кой смее да съди победителите!

Независимо от добрите намерения, чаканата развръзка не се случва. Официална София не се стряска и стои предано зад клетвата си пред хитлеристката коалиция, от небето продължават да падат бомби.

На 20 декември 1943 година армада американски летящи крепости летят към София със смъртоносен товар. Гигантските чудовища носят странно за нарочените им жертви име – Liberator, освободител. Техният кръстник е искал да засили моралните устои на екипажите, не е лесно да се хвърлят бомби върху жени и деца. Около крепостите летят изтребители, тяхната задача е да охраняват тежките и неповратливи машини от въздушни атаки.

Два български орляка излитат от летище Божурище със задача да ударят вражеските самолети и да ги принудят да хвърлят бомбите си извън София. Съотношението на силите напомня за схватката между Давид и Голиат.

Сред летците е капитан Димитър Списаревски. С умела маневра той сваля един Liberator, но патроните за бордовата картечница свършват. Тогава, без колебание, той врязва като таран продупчения си от куршуми самолет във водещата машина на неприятеля. Летящата крепост е разцепена, врагът е принуден да се оттегли и да хвърли бомбите си в полето.

Между военните пилоти съществува уважение, дори когато те участват в смъртни схватки между враждебни армии. Това чувство вероятно е съхранен  навей от старите рицарски турнири и дуели, при които достойнството и протоколните изисквания са на първо място.

След битката пленен пилот на американски изтребител споделя: „Българските летци се бият с ожесточение, като че ли защитават най-скъпата светиня на света. За мен те изчерпват понятието ненадмината ярост в авиацията”.

Робърт Ренър, единственият летец, който оцелява от сваления с таран бомбардировач, моли да се срещне с майката на Списаревски. Иска да й предаде своите ордени и медали в знак на дълбоко преклонение пред подвига на нейния син.

Така е, Димитър Списаревски получава признание от летци на неприятелска армия, с които е водил смъртоносен бой. У дома положението е по-различно. Награден е посмъртно от военното командване, но през идните десетилетия неговият подвиг ще бъде потулван от народа.

Димитър е роден в Добрич, но след румънската окупация семейството му се мести в Лом. От малък той знае какво е да загубиш роден край, мъката изостря патриотичните му чувства. Вероятно това го кара да се запише във военното училище в София, а оттам е изпратен в Германия да усвоява висше летателно майсторство.

Списаревски избира поприще, което изисква строго подчинение. Въпреки това, той съхранява свободата на духа си. В школата в Германия набил един немски капитан, който нарекъл българските летци „балкански туземци”. Началникът на школата изправя провинилия се пред строя, но вместо да го накаже, заявява пред всички, немци и българи:

Аз също бих желал да имам такъв офицер, който брани доброто има на родината си.

В Бургас напердашил окръжния началник на полицията и неговите приятели, защото си позволили да накърнят честта на колега летец. В офицерския клуб в Плевен пък се разправя с нашенски любители на немски военни маршове, които не позволяват на оркестъра да изпълнява български песни. Кратката му биография изобилства от подобни случаи.

Димитър Списаревски не обича да губи. В разговор за проблемите при въздушния бой, той заявява пред колеги:

Абе ще се блъснеш и ще свалиш поне един бомбардировач, но няма да му дадеш да мине над тая свещена земя и да я поръси с бомби!

Таранът е древна стенобойна машина, нейната пробивна част е масивна дървена греда с остър железен връх. В нашата авиация за пръв път се говори за въздушен таран през 1941 година. Министърът на войната генерал Даскалов повдига духа българските летци:

Войната може да потропа и на нашата врата. Затова бъдете готови да поразявате самолетите на противника, дори ако се наложи да се блъснете в тях.

Тези думи не са точно заповед, но в тях ясно виждаме одобрение на похвата жива торпила. Не е чудно, България е съюзник на Япония, родината на бойците камикадзе. Независимо от сходството на изразите, Списаревски едва ли е повлиян от речта на генерала; той носи тази нагласа в сърцето си.

В днешния свят може да звучи и странно, но японската дума камикадзе означава божествен вятър. След кратко проучване става ясно, че не става дума за нежни ветрове, а за разрушителни тайфуни. През 12 век те два пъти потопяват флотилиите на монголите, които се опитват да окупират Япония. Императорският двор и населението виждат в стихията благотворна намеса на небесата.

През Втората световна война военните психолози в Страната на изгряващото слънце комбинират моралния кодекс на самураите с потребността от отчаяна защита на островите. Летци доброволци влизат в специални отряди, където преминават през психологическа и духовна подготовка. След това те врязват изтребителите си в американските самолети и военни кораби, ударите им рядко са несполучливи. За тях това не е самоубийство, а достойно изпълнен дълг към родината и императора.

Подобни случаи има и в съветската армия. Александър Матросов закрива с тялото си амбразура на немско картечно гнездо, за да могат неговите другари да превземат височината. Десетки панфиловци се хвърлят под немските танковете със завързани около телата им гранати.

Подобна постъпка може да изглежда импулсивна и необмислена, израз на отчаяние. Когато човек е притиснат в ъгъла, огромната енергия на страха може да се трансформира в безгранична смелост. Вероятно има и такива случаи, но продължителната подготовка на живите торпили предполага съзнателна и обмислена готовност за саможертва. Такава нагласа не може да се изгради без чувство на вътрешна принадлежност към нещо по-голямо и скъпо.

Подобна е мотивацията и на съвременния тип камикадзе, макар че изстъпленията върху невинни хора не ни позволяват да проявим разбиране; по-лесно ни е да ги осъдим като безумни и фанатични престъпления. При тези оценки не бива да забравяме, че и обмислената военна стратегия на правителства от християнската общност е насочвана към избиване на мирни граждани.

Идва краят на Втората световна война, достлукът между западните съюзници и Москва бързо се разваля. Скрити зад хуманни лозунги за сърцата и умовете на хората, Великите сили се стремят да разширят влиянието си. Режимът у нас – предан на Съветския съюз – започва ожесточена антиамериканска кампания. Припомнят на хората и жестоките американски бомбардировки над България.

Ако някой е очаквал, че нашата пропаганда ще се възползва от подвига на капитан Списаревски, без съмнение е сгрешил. Напротив, неговото име изпада в пълно забвение. Властта прави всичко възможно да го изтрие от паметта на хората. Улицата в Добрич, която носи неговото име, е преименувана в „Народен съд”. Новата власт не може да му прости, че е царски офицер и е учил в хитлерова Германия; според наложеното „ново мислене” няма как той да не е фашист.

След 1989 г. са издадени множество книги и статии за подвига на Списаревски. В София, Добрич и на неговото лобно място край село Пасарел са поставени паметни плочи и барелефи. Въпреки това, неговото име и подвиг остават неизвестни за широката общественост; в учебниците по история името му не се споменава. Така е дори сред хора, които работят с информация. Редакторът на компютърната програма подчертава Списаревски като грешно име, за него не се е намерило място в речника.

Пред американското посолство в София с тържествена церемония се открива паметник на американските летци, загинали в небето над България. По същото време  паметникът на Димитър Списаревски  в квартал „Дружба” е в  трева обрасъл. Не казвам че, американските мъже и момчета не заслужават отдаденото им признание, те са дали живота си в защита на интересите на тяхната страна. Не са виновни, че нашият цар ги кани официално на унищожително посещение.

Осъдителното е, че не тачим нашите герои. За двайсетина години на сцената се изредиха състави от различни политически партии, всички те се стесняват да дадат възхвала на Списаревски. Хайде, левите ще разберем, но защо и десните се въздържат? Тъкмо тук е на крушката опашката – по инерция от миналото или от най-обикновен страх, те се съобразяват: отдадат ли възхвала на човек, който е свалил летяща крепост на Съединените щати, посланикът на тази страна като нищо може да ги скастри.

Този страх е неоснователен и издава тяхната бедна историческа култура. Вече видяхме оценките на свалените американски летци за подвига на Списаревски, хората си имат традиции в това отношение. Спомням си вход на парк край канадския град Квебек. Там от двете страни на алеята си отдават чест паметници на двама генерали, армиите на които са водили кръвопролитни битки помежду си. Франко едва ли е идеален човек за пример, но и той издигна паметник на падналите в Гражданската война – не само на своите, а на всички; търси помирение между испанците.

В България има поне един паметник, строителите на който си поставят подобна цел. Разглеждах снимки от Военното гробище в Добрич и ми направи впечатление надпис на паметна плоча:

„Тук почиват над 3000  войници от седем нации В тяхна памет и на загиналите във войните 1914, 1918, 1939 и 1945

Народен съюз за грижа за немските военни гробове, 2000г.”

Видно е, макар и в България, паметникът не е български. Въпреки това, той може да ни подсети – време е да се помисли за изграждане на Могила за българското помирение. Имаме достатъчно отделни братски могили и паметници на падналите в борбата против фашизма и жертвите на комунизма, но те не ни събират, замислени са да ни разделят. Време е да заровим томаховките.

Идея за такава могила вече е дадена от достойни хора, но ми се струва, че е твърде смела. Дори да се стигне до проект за реализация – работата няма да е лесна. Наумим ли си да изпишем на паметната плоча имена,  неминуемо ще си спомним баснята орел, рак и щука…

Не всички жертви на политическите борби у нас будят съжаление и заслужават преклонение. Лично аз не бих желал на плочата на евентуален паметник да бъде изписано името на капитан Харлаков, който е представян като жертва на Народния съд. Наред с него има много загинали участници както в белия, така и в червения терор. Не са малко и жертвите от борбите между македонските организации.

Мнозина поемат опасния път на борба в името на светли въжделения, но попадат под външни влияния, стават техни оръдия. Велики сили се представят за защитници на тези идеи, а всъщност преследват техни си имперски цели. Едни са омайвали хора с чисти сърца с обещания за Велика България, други с лозунга за „победата на комунизма в целия свят”. Днес ролята на омайниче се изпълнява от тъй наречената демокрация, а целта е обезличаване в глобалния свят.

Проблемът на малките зависими държави е, че не могат да хвалят новите освободители, без да освиркат старите; искат да се разграничат показно от тях, ние не правим изключение. Не само това, даваме и нови жертви. След като премина на германофилски позиции, Стефан Стамболов унищожи стари свои другари, с които е воювал срещу турците. Причината е, че те остават русофили. Димитър Талев ни разказва за човек от останалия в робство македонски край, който идва да види как са се устроили българите в свободното си царство. Хваща се за главата, не може да повярва, че българи бият българи.

Тръгнем ли да правим подбор на достойните личности в нашата история, влиятелни сили с различни цветове ще се намесят, след тях ще тръгнат и повлияните; вместо помирение ще разпалим огъня на ново разделение.

Остава ни само една възможност – да издигнем паметник на незнайния българин. И да съжаляваме, че на него няма да бъдат изписани имената на Димитър Списаревски и стотици други герои.

 

Автор: Петър Доков

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=5771

Posted by on Дек. 20 2012. Filed under Култура. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

2 коментара for “ТАРАН ИЛИ ЗА СЪДБАТА НА КАП. ДИМИТЪР СПИСАРЕВСКИ”

  1. Иван

    Чудесно написано – точно и правилно!!! Поздравления!!! За съжаление са малко хората, които оценяват подвига на Списаревски. Моят дядо е видял тарана(бил е войник в София по това време). Още, когато бях малък ми разказваше за него. Постара се да го запомня. Бях на 7години и това беше преди 1989г. Разказвал ми е още как са вадели хора от разрушените сгради. Как са бягали от бомбения килим на крепостите. Само колко се радваше, когато му донесох едно списание, в което пишеше за Списаревски.

  2. Блога ви е доста интересен и често го посещавам, да науча нещо ново.Това, че макар и в България, паметникът не е български не мисля, че е от голямо значение. Но както и вие пишете…“ въпреки това, той може да ни подсети – време е да се помисли за изграждане на Могила за българското помирение. Имаме достатъчно отделни братски могили и паметници на падналите в борбата против фашизма и жертвите на комунизма, ….’ така е време е вече да помислим за нещо по качествено и стойностно да направим и в наши дни.

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.36409 лв
 CHF =  1.82243 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.27071 лв
100  RUB =  2.73897 лв
 USD =  1.79368 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.