ПОКОЛЕНИЯ И ВЪЗРАСТ В ИСТОРИЯТА НА ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ИДЕИ

Politicheski misliteli

Автор: д-р Калоян Методиев

Проблемът за връзката между възрастта, поколенията и политиката присъства, както директно, така и имплицитно в историята на политическите идеи от Древността до наши дни. Различните произведения оказват влияние върху развитието на политиката, на повратни моменти в историята, оформят идейно цели поколения, дават насока на политически течения и движения. В настоящата статия се разглеждат основно идеи от европейската политическа парадигма. Прегледът включва някои важни, от авторова гледна точка, мислители и техните произведения, без претенция за изчерпателност.

Генерационният ритъм на отмерване на историята е дефиниран още в Библията. Там се корени и моделът върху, който е построена европейската-християнска цивилизация – младите трябва да почитат и да се подчиняват на по-възрастните. Тези виждания се отразяват и в произведенията на повечето политически мислители от Древността до наши дни. Едни подкрепят този модел, а други му се противопоставят. След епохата на Просвещението този процес се ускорява и редица егалитаристки идеи водят до все по-осезаемото присъствие на новия теоретичен конструкт при който възрастта не е определяща за мястото и ролята в политиката. Той е заложен основно в анархистичните и леви социално-политически теории. Практиката, на точно тези общества, където се създават и утвърждават подобни режими, обаче, показва, по един парадоксален начин, завръщане към традиционния генерационен модел на отношения между млади, зрели и стари.

Според Рут Бенедикт в европейската традиция винаги е властвала догмата, че възрастният трябва да повелява над детското послушание.[1] Оттам е предоставеното силно напрежение в отношенията, особено между бащи и синове, в европейското социално развитие (Митерауер 2004: 21).

В историята на политическите идеи, и по време на преломните епохи, биологичната възраст и генерационният фактор имат осезаемо присъствие. Дясната политическа парадигма, с изключение на Ортега-и-Гасет, е в дълг към тази проблематика. Интересът към нея (особено младежките измерения) е по-централен, траен и задълбочен в теориите на мислители причислявани към левицата. В новите условия на съвремието този дисбаланс трябва да бъде преодолян. Задача на новият анализ е да примири консервативното с идеята за генерационните смени и ролята на различните възрасти (особено младежта) в политическия процес. Да приеме тяхното място и да го центрира в своята политическа парадигма, като неотменни част от фундаментално понятие, каквото е семейството.

Геронтокрация, геронтизация и патернализъм 

Терминът  “геронтокрация” е употребен за първи път през 1828 година от френския памфлетист Жан-Жак Фази. С него се обозначава управление, осъществявано единствено от стари хора. Те злоупотребяват с приписваната им мъдрост, като налагат възрастови ограничения за различни изборни длъжности, имуществен ценз.  Това е предубеждение, насочено от стари към млади. Основните мотиви са липса на опит, неразумност, суета, незнание. Геронтократични предубеждения съществуват още Древността до наши дни. Те по своята същност могат да се обозначат и със съвременния термин ейджизъм, но насочен от стари към млади.

Геронтизацията е самият процес на застаряване на дадено партийно, държавно ръководство или на цяло управляващо поколение. Често той е свързан с остаряване на ръководството на дадена политическа институция, застой на кадрите, протичане на последващи негативни процеси.

Геронтократични модели на управление се срещат в множество родово-племенни общества. Принякои от тях има специфична възрастова стратификация – „age system”.(Kohli 1996: 5). Така например при племената Борано оромо в Южна Етиопия има възрастов модел с десет нива, като стъпката помежду им е осем години.[2]Само мъжете преминали петата степен (навършили 40 години) стават членове на привилегированите категории, които имат право на глас в управлението. Децата до 8 годишна възраст практически нямат никакви права, дори право на име. Най-висшата степен е десетата, това са хората над 80 годишна възраст. Те още приживе са обявявани за свещени, ръководят общите събрания и разполагат с най-голяма власт в управлението на общността.

Платон прави селекция на обществото, от една страна, като го разделя на различни класи, а от друга по различни критерии – притежатели на знание, силни-слаби. Петер Слотердайк я определя като „фундаментална рефлексия върху правилата за функциониране на човешките паркове”(Слотердайк 2006: 43). Предпоставка за мястото на всеки в тази система са и биологично-възрастовите характеристики. В описаната от Платон „Идеална държава” до управлението се допускат само преминалите 50 годишна възраст. Старите са тези, които трябва да управляват, а ролята на младите е да им се подчиняват. Те трябва да мълчат в присъствието на по-възрастните, да им отстъпват място, да им стават на крака и да почитат родителите си. От младите се изисква пълно подчинение, като един от принципите на който е изградена държавата. Младите и зрелите, според Платон, не са завършени като личности, не са достигнали до мъдростта. За него единствено старите хора са  нейни носители, защото мъдростта може да се постигне само в старостта.  Тези, които управляват, трябва да са философи придобили опита на годините – “И този, който бива изпитван винаги през детските, юношеските и зрелите си години и се окаже безупречен, той трябва да се поставя за управник и страж на държавата”. (Платон 1981: 131-132, параграф  413, е) Платон прави уникална философска апология на геронтокрацията. Моделът зададен от него се възпроизвежда многократно в човешката история и в историята на политическите идеи.

Специално внимание, в своите философски произведения, той отделя на обучението на младите. Първостепенно задължение на управляващите е да се грижат за възпитанието на поколенията, защото правилното възпитание на младежта от най-ранна възраст е определящо за бъдещето на държавата. Елитът трябва, чрез възпитанието и личен пример, да създава своите наследници, да се възпроизвежда. С това той формулира социализиращата роля на управлението.

Особено критичен към платоновия модел е социалният мислител Карл Попър. За него той служи за основа на тоталитаризма – чрез методите на възпитание, и функциониране на държавата. Образованието на младите, което Платон разглежда като монополно и контролирано, Попър определя като индоктринация. (Попър 1993: 156). Според него той е враг на политическата промяна и възможностите за такава. Една от причините е, че старите, които Платон вижда начело на управлението, няма да имат сили да се борят, да мислят самостоятелно и ще станат догматични участници в един възпроизвеждащ се, статичен управленски модел.  В него личността само привидно е в центъра на  властта, а фактически е част от институционална парадигма на непрестанен контрол върху всяко следващо поколение (Попър 1993: 158, 161).

В своята книга „Политика” Аристотел на пръв поглед продължава традицията на своя учител Платон и определя по-старите като по зрели от по-младите и съответно незрели. Това за него е основната причина старите, и то само мъже, да са единствените, които трябва да управляват. Но разликата с Платон е, че пише: по-старият и по-зрелият – по-способен от по-младия и незрелия (Аристотел 1995: 21, параграф 1259,b)  Важният момент е, че овластява не най-старите, а само по-старите и по-зрели от младите, като изходна точка за сравнение.

В идеите си за възпитанието той продължава постановките на своя учител. Водещо във възпитателния процес е единоначалието на държавата, като унифицираното гражданско образование е гаранция за нейната стабилност и континуитет. За него добрият пример са спартанците с техния модел (Аристотел 1995: 231) Във възпитателния процес в семейството патернализмът е изведен напред, като бащата има абсолютен авторитет и власт над своите деца. 

В „Атинската полития” Аристотел описва единствената относително цялостна история на Атина. На всички нива политията е пронизана от възрастови ограничения и поколенски регулации. Възрастта е предимство за заемане на управленски пост. Навършилите 18 години се вписват в списъците на тези, които имат право да участват с гласа си в управлението. Реално право на глас получават 2 години по-късно, като през този период са възпитавани и ръководени от мъже над 40 години, избрани измежду техните родители. Висши длъжности се заемат само от граждани над 30 годишна възраст, а съдиите само навършилите 60 години. Доброто отношение към родителите е едно от условията за избирането на архонт (Аристотел 1993а: 21, 27, 35, 47, 49, 61, 71, 74).

За Сократ промените започват от младите. В писмото на атиняните, с което го осъждат на смърт, едно от обвиненията е: “Обвинява се в развращаване на младежта.” Сред престъпленията му най-важното  се състои в това, че кара младите да слушат повече него, а не родителите си. Той призовава децата да избират собствен път, а не да следват професионалното развитие предопределено от родителите си – синът на кожаря да става кожар. Непослушанието спрямо родителите в Атина се приема за престъпление. С поведението си той атакува един от фундаментите на атинското общество – патернализмът  догматичните отношения деца-родители. По този начин той се превръща в генерационен разрушител. Затова, според Хегел, осъждането му е било неизбежно и правилно, от гледна точка на тогавашно време (Хегел 1965: 114-117). Той не може да бъде разбран от съвременниците си, а само от бъдещите поколения. Сократ дефакто прави пробив в бъдещето. Революцията в познанието за него минава през възпитанието на младежта, като начин да се променя света.

Средновековековните европейски общества представляват патерналистичен управленски модел при който поколенските отношения функционират посредством строги йерархични правила. Властта е дадена от Бог. В този смисъл тя е свещенна и изисква безпрекословно подчинение. Владетелят е баща (патер) за своите поданици, благородникът следва да се подчинява на своя феодал. Ролята на младите е да се покоряват пред по-възрастните и по-опитни – децата на бащата, послушникът на абата, чиракът на майстора. Пътят от детството към зрелостта е свързан с посвещения на всички нива в социалната йерархия (Малер 1986: 123). Управляват възрастните, но идеалът е младостта – рицарството като символ на чистота, смелост, красота, любов.

Българският социолог Румен Димитров извежда близката връзка между патернализма и патриархалността, като ги противопоставя на плурализма. При патерналистични модели на управление, които той дефинира като специфични за всяка отделна култура и регион, авторитетът се купува с остаряването, възрастта е естественият разпределител на власт и престиж, възрастовата йерархия е неизменна (Димитров 1991: 23-43).

Като геронтократичен модел на управление може да се разглежда политическото тяло, съставено от стари хора, наречено герусия управлявало в Древна Елада. Най-често посочвания пример е Спарта, където герусията има широки юридически правомощия върху живота и смъртта на населението. Съставена е от 30 мъже, граждани на полиса – 28 над шейсет годишна възраст, които са пожизнени, и двамата царе.

Герусия има и в Древния Израел. Мойсей е подпомаган в управлението си от седемдесет старци, които са лидери на народа във време на нужда. Най-често са изпълнявали съдебни функции (Библия,Четвърта книга Моисеева, Числа, гл.11, 16)

Аристотел

За Аристотел младостта е развитие, чийто пик се достига в зрелостта. Старостта не е просто апотеоз на натрупаната мъдрост, но и житейски опит водещ до редица негативни последици. Той изтъква предимствата на младостта и старостта, но и подчертава много от негативните им страни. Младите са храбри, но също така импулсивни, невъздържани, капризни, прекомерни във всичко. Старите пък са благоразумни, но и бъбриви, страхливи, злонравни, робуват на облагите, подозрителни са поради опита, който са натрупали. В „Реторика” той прави важния извод за младите: „Живеят главно с надежда, защото надеждата се отнася до бъдещето, докато споменът засяга миналото, а за младите бъдещето е дълго, докато минало е кратко”, а за старите пише: „Живеят повече със спомена, отколкото с надеждата, тъй като остатъкът от живота им е малък, а отминалото е дълго, надеждата е свързана с бъдещето, а споменът с миналото”(Аристотел 1993б: 124 – 126). Според него тялото достига зрелостта от 30 до 35 години, а душата към 49 (Аристотел 1993б: 127). Аристотел е категоричен, че зрелостта е най-подходящата възраст за управление. Именно тя е времето на баланс в човешкия живот.

Според римският политик и философ Цицерон старостта е време на упадък на възможностите, на уседналост. Тогава, обаче, човек притежава най-голям житейски и професионален опит, особено в интелектуалните дейности, който може да се използва за „приятното и почетно задължение на една деятелна старост”(Цицерон 1994: 130-131).

Еразъм Ротердамски

Един от хората, които повлияват силно идеите на хуманизма е холандският мислител – Еразъм Ротердамски. В изпълнения с ирония памфлет „Възхвала на глупостта” специално внимание е отделено на процеса на стареене, на характеристиките на всяка на възраст. Еразъм пише, че с напредването на възрастта човек научава все повече, но и остарява, за да стигне до момента на тежката старост (Еразъм 1984: 21). В главата за детството и старостта той видоизменя книга на Еклесиаста от Библията, като пише, че юношеската възраст е най-щастлива, защото по-малко мъдрува. Но по-натам в своето изложение пише: „колко жалко и грозно е самото раждане, колко е трудно възпитанието, на колко много неправди е изложено детството, с колко мъки е съпроводено юношеството, колко тежка е старостта, колко е сурова неизбежността на смъртта” (Еразъм 1984: 50). Той осмива старите, които искат да останат млади и използват всички средства за това. Желанието им да спрат времето и биологичните закони на тялото, според него, води до позор, заради глупостта. 

Макиавели

Италианският политически съветник и мислител Николо Макиавели не отделя специално внимание на възрастта и поколенията в своето основно политическо произведение – Владетелят (в различни преводи се среща и като Князът и Принцът). Като разсъждава за съдбата (случайността, късметът) в политиката той я сравнява с жена. Според него този,  който иска да я покори е по-добре да действа смело и буйно, да я блъска и бие. За Макиавели тя е „приятелка на младите, понеже те са по-малко разсъдливи и повече буйни и смели” (Макиавели 1991: 88).  

Моделите на утопистите 

В идеите на утопистите акцента в управлението е поставен върху старите. При Мор и Кампанела, това е по-ясно изразено, докато при Бейкън по-имлицитно.

Лорд канцлерът на Англия (еквивалент на съвременния министър-председател) сър Томас Мор е автор на книга, описваща живота на въображаем остров, наречен „Утопия”. Тя слага началото на едно от най-влиятелните направления в политическата мисъл – утопизма. В политическия модел съществуващ на острова на Мор управляват най-старите. Всички, в разделената на задруги (фамилии) държава, се подчиняват на най-стария „освен ако не е със запазени умствени способности поради старост” (Мор 1970: 135). Младите прислужват на по-възрастните, покоряват им се и почти нямат права до встъпването си в пълнолетие, когато вече могат да се венчаят – 18 години за жените и 22 за мъжете. Длъжностните лица, които управляват общността (филиарси, протофилиарси), трябва да са учени „вече на възраст”, които всички наричат бащи.  Държавният глава (княз) се избира измежду тях и става несменяем до края на живота му. За Мор старостта носи болестите и самата тя е болест (Мор 1970: 177).

В утопичния „Град на слънцето,” конструиран в едноименния трактат, италианският монах Томазо Кампанела представя модел на идеалното общество, който донякъде продължава Платоновата идея за държавата. Начело на нея, според Кампанела, трябва да стои върховен управител (Хох), който да е навършил 35 години, което по тогавашните стандарти е средна възраст. За него старец е всеки преминал 50 годишна възраст (Кампанела 1971: 37, 50, 90). Тук може да се отвори една скоба, че книгата е писана през 1601 година, когато средновъзрастовите стойности са доста различни от съвременните.Отношенията между поколенията в града се базират на послушанието на младите, като „цялата младеж прислужва на по-старите, които са минали четиридесетата си година” (Кампанела 1971: 55). Право на глас в съвет, подобен на общо събрание, имат всички навършили 20 години. На всички нива ръководят по-старите, по-младите следва да им се подчиняват, като дори тези, които са достигнали преклонна възраст не се изоставят, а се използват за получване на съвети. Възпитанието на по-младите поколения е задължение на държавата. Интересно, че в книгата той отделя специално място и за храненето, което е различно за всяка възраст.

            Друга от влиятелните утопии в историята на политическите идеи е „Новата Атлантида” на Френсиз Бейкън. За разлика от Мор и Кампанела идеалното общество на Бейкън е лишено от конкретни биологично-възрастови предписания за управлението. Косвено обаче се вижда ролята на мъжа като глава на семейството (наричан тирсан), който може да смятаме, че е минимум 50 годишен. Право да празнува има всеки мъж, който има 30 живи потомци на възраст над 3 години. Ако приемем, че е създал семейство приблизително на около 18 г. и през една година е имал дете, а най-малкото е 3 годишно се получава 18 + 30 + 3 = 51 г. Многоженството е изключено, защото населението е съставено в своето мнозинство от християни. (Бейкън 2008: 46-47, §34). По време на Празника на семейството се спазва строга възрастова йерархия, като по-младите оказват специални почести и прислужват на тирсана (Бейкън 2008: 48-49, §36-40). Управлението на острова е поверено на институция наречена Соломонов дом, начело на който седят 12 мъже, наричани бащи, за един от които се споменава, че е на средна възраст (Бейкън 2008: 55, §47-48). В разговор с разказвача на историята той на няколко места определя една от целите на тяхното общество, а именно удължване на човешкия живот (Бейкън 2008: 60, 58, 75).

Томас Хобс за възрастта в политиката

Най-значимото политическо произведение в дългия жизнен път (91 години) на английският философ Томас Хобс е „Левиатан”. В него са формулирани идеите му за естественото състояние, обществения договор и властта на суверена. Централно място в политическата му теория заема понятието „страх”, посредством което, според него, се излиза от естественото състояние и функционира всяко управление.

Според Хобс във всяко едно занятие (business),  е нужен голям опит (придобит през годините) и памет, като необходими условия за постигане на благоразумие, като условие пред всяко едно управление –  семейство, армия или кралство. То е не се придобива посредством природната интелигентност и липсва на повечето млади хора, защото те смятат, че опитът не им необходим. За постигането на благоразумие се изисква човек да е достигнал до известна възраст (Hobbes 1839: 18,44,147). Младите са по-податливи на чужди влияние и внушения, защото не притежават противоотровата на здравия разум. (Hobbes 1839: 181). На друго място свързва остаряването с появата на инатливост (Hobbes 1839: 61). В превода на български от 1972 г. е: когато влязат в години стават упорити. (Хобс 1971: 112). Вероятно поради съображения свързани с контекста на тоталитарния режим.

За Томас Хобс  суверенната власт се постига по два начина: чрез размножаване и чрез завладяване. Правото на доминация посредством размножаване е властта на родителя над дететои се наричан бащинска. Тя не води началото си толкова от самият акт на размножаване и създаване на потомство, а от съгласието на детето, изразено или декларирано чрез разумни аргументи. Бог е определил всяко дете да има двама родители, които имат равни права. Следователно, пише Хобс, властта трябва да се разпределя поравно помежду им, което означава, че детето трябва да се подчинява и на двамата. Това, обаче, е невъзможно, защото никой човек не може да служи едновременно на двама господари. В политическите държави (commonwealths) това противоречие се преодолява посредством гражданското право, което, по силата на традицията, че тези общества са изградени от бащите, отсъжда, но не винаги, в тяхна полза. При естественото състояние въпроси като възпитанието се подчиняват на естествените закони и следователно за тях е необходимо родителите да установят договорно начало помежду си.Този, който има власт над детето, има също власт над неговите деца, и над децата на неговите деца. Следователно, който има власт над една личност, има властта над всичко, което е нейно, без което властта би била само титла без съдържание. Правото на приемственост на родителската власт, приложена по същия начин, е правото на наследственост и доминация при монархията (Hobbes 1839: 114-116). Така Хобс определя властта на кралете като съотносима на родителя спрямо своите деца.

            Джон Лок – генерационният баланс

Английският политически философ Джон Лок, смята, че всички хора по природа са равни, но прави няколко важни уговорки като една от тях е, че „възрастта или добродетелността могат да дадат на хората справедливо превъзходство”(Лок 1996: 231, § 54). В своето най-влиятелно произведение – „Два трактата за управлението” той критикува патернализма, от който произтича властта на владетелите и съответства на едно микро равнище на бащата в семейството. Според него да се приема авторитета им apriori, както и да се търсят неговите корени, чрез тълкуване на библейски текстове, е грешно.

Отношенията между поколенията за Лок не подлежат на никаква регулация от страна на държавата, а се подчиняват на законите на традицията, Божествения и природен закон, при който децата имат „вечното задължение да почитат родителите си”. Веднага след това той отново прави уговорката, че това не дава право на родителите да заповядват на децата си, да се разпореждат с техния живот и свободи (Лок 1996: 239, § 66)

Във „Втория трактат” той имплицитно отбелязва, че младостта е липса на мъдрост и решителност и този, който може да управлява, при възникването на политическите общества, трябва да е зрял, но с уговорката, че е избран от останалите членове на общността, защото го смятат за най-способен и подходящ (Лок 1996: 267, § 105).

За разлика от Платоновата традиция при него възпитанието на младите е задължение на семейството, а не на общността, респективно държавата, до навършване на пълнолетие – 21 години (Лок 1996: 233, § 58). Въпросът за личната свобода е изведен много напред в теорията на Лок. Именно затова след влизането в зрелостта всеки сам е отговорен за своя живот и действия и може да използва, както намери за добре, собствената си свобода. Тъкмо там свършва и властта на бащата да командва и да се разпорежда над своите наследници (Лок 1996: 241, § 69; 277, § 118) Свободата на избора на човек, след навършване на пълнолетие, е една от предпоставките на които почиват идеите на либерализма от Лок насетне.

Русо – революционният вдъхновител

Важно е да се направи уточнението, че не цялото поколение френски революционери, а основно якобинците са повлияни дълбоко от идеите на Жан-Жак Русо. Това в най-голяма степен важи за лидера им – Робеспиер. В своето основно политическо произведение на „За обществения договор” Русо  мисли развитието на народите (държавите),  като прави аналогия между тях и етапите на човешкия живот, на самия процес на стареене на тялото (Русо 1996: 90, 46-47, 87-88). Той разглежда видовете управления и достига до извода, че най-лошата от всички форми е наследствената аристокрация. Социалният статус (богатство) при аристокрацията добива предпочитание пред възрастта, което според него е неправилно, защото в крайна сметка води до управление осъществявано от „двадсетгодишни сенатори” (Русо 1996: 71) Фактически основният му аргумент, срещу този тип управление, е биологично-възрастов. Подобно на Платон и Аристотел той приема, че възрастта е важно условие пред субекта на властта. Изводът е, че за него младостта е неспособна да управлява. Парадокс е, обаче, че идеите му повлияват най-вече младите. Една от причините следва да се търси в друго негово произведение, забранено от Католическата църква – „Емил или за възпитанието”. Отхвърлянето на авторитетите, идеите за радикална промяната, съдържащи се в книгата, импонират най-вече на младежта.

Бърк – консерватизмът на опита

Едмънд Бърк, освен политически филосoф, има и дългогодишен практически опит от британската политика. Критиката му насочена към Френската революция се разгръща най-пълно в книгата му  Размисли за революцията във Франция”, написана под формата на писмо към 23 годишния французин Шарл дьо Пон. Съветите, които му дава, от позицията на своя опит и загриженост, според него, ще послужат на младия човек в бъдещата му политическа дейност.  Шестдесет и три годишният Бърк определя себе си вече като стар, а дьо Пон, като прекалено млад, за да поведе своята страна (Бърк 2000: 345, § 398; 348, § 401).

За Бърк младостта е време в което всеки може да прояви разпуснатост, към която следва да се отнасяме по-снизходително, и която се преодолява с възрастта (Бърк 2000: 223, § 229) Всепозволеността, и непреодоляването й у френската аристокрация, според него, е една от причините за избухването на Френската революция. Тълкуването на думите му води до извода, че упражняването на власт изисква зрялост, умереност и опит, които са характерни за средната възраст и старостта.  Тези му идеи стават един от фундаментите на консерватизма, който им отдава своите предпочитания в управлението.

Хегел

Георг Фридрих Хегел определя раждането като голям скок при който детето влиза във връзка с външния свят, който от своя страна е фактор на социализацията на личността. Посредством нея детето, младежа оформя своята индивидуалност. В този процес Хегел отделя специално място на дисциплината на подрастващите. Чрез нея бъдещите поколения се научават да се подчиняват, което е стъпка към участието им в управлението утре и достигане до мъдростта. Възрастният се разделя с илюзиите, става реалист и се опитва да осъществява целите си посредством отказ от плановете си за промяна на света. Светът е осъществление на божествения разум, който има свои закони. Илюзиите са атрибут на младостта. Тогава, когато младият човек приеме светът, такъв, какъвто е, достига зрелостта и започва да преследва своите лични интереси в унисон с възможностите си и реалностите на заобикалящия го свят. Юношата се превръща в мъж, като встъпва в реалния живот, започва да мисли и работи за другите. „Ако човек, след петдесетгодишна работа,  се обърне и погледне назад към своето минало несъмнено ще забележи прогрес” (Гегель 1956: 95). Старостта за Хегел започва с края на  развитието на личността. Тогава угасва жизнеността. Старият човек за него живее без определен интерес. Той вече се е отказал от осъществяване на своя идеал, а бъдещето не му обещава нищо.

            Идеолозите на анархизма

Примери за политическа ювентофилия се съдържат най-вече в идеите на идеолозите на анархизма. Господстващите от векове поколенски (патерналистки, геронтократични) и политически реалности са обект на критика от тяхна страна. Те отдават предимство на младостта в политиката.

Пиер-Жозеф Прудон е първият, който безусловно се обявява за анархист. Идеите му  за обществено устройство и самата му личност са изключително популярни през XIX век. Прудон прави аналогии между социалните видове животни и човешкото общество. Те по инстинкт следват един водач. Критичността му е насочена към факта, че старите притежават силата и навика, поради което са субект на властта и подчиняват по-младите. В крайна сметка обаче и те стават най-слаби. Водачът на всяка общност, според него, почти винаги е най-възрастният. При социални трусове, които той определя като объркване от силни страсти, това може да се промени – по-млади да излязат начело на дадено управление. Този, който води (старейшина, баща, патриарх, крал) е знаещия, мъдрия, тоест зрелият. Прудон поставя знак на равенство между собственик, крадец, герой и господар. Всяко управление, независимо под каква форма се осъществява, за него води до подтисничество на човека от човека и следователно е абсурдно и незаконно (Прудон 2005: 253-258).

В Заключението на основното си произведение „Какво е собствеността” той се обръща директно към младия човек с призив да прегърне каузата на свободата. За старите смята, че едно поколение трябва да угасне, да се оставят недобросъвестните старци да умрат в пустинята (Прудон 2005: 263). Младостта е поставена във фокуса на бъдещето, а старостта като част от миналото. Първата има потенциал за социална промяна, докато втората е пречка към осъществяването й. Старците няма да доживеят да видят новият свят с неговото свободно общество. Идея, която по-късно се среща при Ленин.

Михаил Бакунин развива идеите на Прудон по посока на дефиниране на революционно анархистко движение. Целта му е създаване на ново общество в което индивидите да достигнат абсолютната свобода след навършване на пълнолетие. Бакунин обаче не уточнява коя календарна възраст е този момент (може да предположим, че е между 18 и 21 години).  До достигане на възрастта на свободата обществото има задължение да се грижи за живота и възпитанието на подрастващите. В този период детето и младежа не са напълно свободни. След пълнолетието няма каквито и да е възрастови ограничения за сметка на абсолютното равенство.

Темата за образованието и възпитанието на бъдещите поколения е много централна в неговото творчество. Според него, а и според всички изявени анархисти, човек е изцяло продукт на средата. По това те се различават от Платон в идеята му за вродените идеи.  Правилното възпитание на младите е най-важната  гаранция за построяването на новото общество. Налагането на новото общество трябва да мине през преходен период при който ще съществуват личности социализирани в доанарихистичния свят.  

Важен момент е теорията му е отхвърляното на всякави форми на наследяване. Цялото притежание на човек след смъртта му отива във фонд за обществено възпитание и обучение – от раждането до пълнолетие (Бакунин 2005а: 302-303, 310). Децата не принадлежат нито на родителите си, нито на фонда, а на обществото. Тук формулировката му не е докрай изяснена. Ролите на семейството и общия възпитателен орган преливат без ясни граници. На много места в своите текстове, обаче, той пише, че водещо трябва да е обществото. По това той продължава Платоновата традиция за общото възпитание. То е ключово за социализацията на младежта. Семейството не е ценност само по себе си. Бакунин отхвърля ролята на бащата като глава на семейството и я определя като деспотична. Децата принадлежат предимно на майката. Бащата, в социалистическата му програма, е по-скоро само оплодител в семейния конструкт. Във възпитателния процес, осъществяван от фонда, родителите могат само да обичат децата си и да имат над тях естествен авторитет (Бакунин 2005б: 318-319).

Старите хора в идеите на Бакунин са на почит. Въпреки че не допринасят с труда си за общстността те запазват своите пълни политически права и могат да се ползват от всички блага и грижи за сметка на обществото, обградени от грижи и внимание.

За Пьотр Кропоткин държавата е робство. Тя трябва да се разпадне на хиляди центрове, на базата на свободна групова или лична инициатива. Младостта е времето, когато се отнема свободата на младите умове. Той отхвърля държаваното и църковно образование, които равиват дух на доброволното робство и чиято цел е да формират завинаги подчинение у човека чрез институциите си (Кропоткин 2005: 368).

Кропоткин идеализира обществено устройство на средновековните свободни градове. Сред редицата фактори довели до техния край и образуването на националните държави той отчита и конфликтът между старите и млади занаятчии вътре в градовете. Според него младите трябвало чрез революция да се борят за равни възможности за търговия и това  допълнително отслабило свободните общински управления (Кропоткин 2005: 354).

Революционният комунизъм

Маркс и Енгелс определят студентите като безотговорни в изразяване на политическите им позиции по време на всички френски революции (XVIII – XIX век) (Feuer 1972: 25). Двамата се опасяват, че студентският радикализъм, с неговата липса на опит и склонност към авантюризъм, може да доведе до революционна ситуация без да отчита обществените реалности и така да провали действителната пролетарска революция.

Въпросът за младежта и биологичната възраст има важно място в политическите идеи на двамата най-видни идеолози на Октомврийската революция –  Владимир И. Ленин и Лев Троцки.

Според Ленин, по пътя към създаване на ново комунистическо общество е необходимо поколенията да се разделят съобразно задачите, които имат  в този процес. На по-старите е отредена ролята на разрушители на капиталистическото общество, докато младите са единствените, които могат да работят в новите условия. Той се обръща към младежта, защото поколението на тези, които в неговото настояще са на около 50 години са обречени да не видят комунизма. „Поколението, което сега е на 15 години, то именно ще види комунистическото общество и само ще гради това общество”, обявява пред делегатите на конгреса на Руския комунистически младежки съюз съветският лидер. (Ленин 1977: 245). Той отделя специално внимание на социализацията на тази генерация млади хора. Комунистическият социализационен процес трябва да е максимално колективистичен, да обхваща всички млади хора в страната.  Основното място в него е отредена на училището, където да се възпитават бъдещите поколения. (Ленин 1977: 239, 241-242).

Лев Троцки е един от левите политически идеолози, които в най-голяма степен повлияват идеите на революционната младеж през XX век. Според него всяка революция, преди всичко, намира опора сред младежта. Именно тя увлича средната възраст и старостта в революционния процес. Болшевизмът винаги е бил партията (идеята) на младите работници. Политическото изхабяване, остаряване (одряхлять) за Троцки се изразява в загубата на способността да се привлича младежта под своите знамена (Троцкий 1936: 104).

Политическата социализация на младежта и приобщаването й към идеите на пролетарската революция са важни за Троцки, особено политическото възпитание в армията. За него политиката трябва да прониква, не само във всички сфери на живота, но и във всички възрасти – „не трябва да се живее без политика”, обръща се той директно към младежта (Троцкий 1924)

Той е един от най-отявлените критици на управлението на Сталин. За Троцки  политиката в Съветския съюз, като най-висша форма на командване (буквално взаимства военния термин, бел. К.М.) остава в ръцете на старата гвардия. Въпреки всички горещи, нерядко ласкателни думи по адрес на младежта, старците зорко охраняват своя  монопол. Вождистката социализация и патернализмът на Сталин възпитават младите във формализъм и лицемерие. Дори учениците говорят едно, а мислят друго, което води до духовно мъртва ученическа среда, пропита с фалш и скука. Голяма част от младежта е загубила интерес към политиката (Троцкий 1936: 105-109)

Потенциалът за справяне със сталинската контрареволюция той вижда в младите. Според него създадената атмосфера подготвя взрив против нетърпимата старческа опека. Този генерационен взрив наистина избухва, но не в Съветския съюз, а в Западна Европа тридесет години по-късно.  Политическите му идеи за поколенията, ролята на младежта в перманентната революция и революция в революцията импонират на младежката склонност към радикализъм и го превръщат в един от основните  вдъхновители за бунтуващите се студенти от края на 60-те години.

Джузепе Ферари

Италианският философ Джузепе Ферари дефинира всички политически периоди в историята на базата на смяна на поколенията. Това е генерационен цикъл, повтарящ се на 125 години. Той е съставен от 4 поколения, като стъпката помежду им е 31,5 години. Той прави уговорката, че някои от тях могат да са по-кратко, а други по-дълго време активни. Четирите генерации се разгръщат като подготвителна, революционна, реакционерска и примиренческа. Човешкият живот съдържа средно 30 съзнателни-интелектуални години (може да ги определим като акмето) през които възможности на представителите на поколението се разгръщат във всеки един смисъл. Ферари смята, че всяко политическо поколение оставя своя отпечатък върху всеки от периодите. Началото на едно политическо поколение е времето, когато неговите представители поемат отговорността за своите семейства, застанат начело на управлението и армията (Ferrari1935: 1682-1686).

Дилтай и Пиндер

Докато при разглеждането на генерационнните въпроси във Франция доминира позитивистската парадигма, в Германия от края на XIX началото на ХХ век водещо е романтично-историческото направление, което отдава предпочитание на качествените методи на изследване. В този смисъл неговите представители разглеждат проблема за поколенията като вътрешен въпрос на съществуването, който не може да бъде измерен, а само да бъде преживян в чисто качествено измерение.

Вилхелм Дилтай разглежда поколенията като темпорални единици. Тяхното съвместно съществуване е повече от хронологическо застъпване.  Представителите му са съвременници и формират едно поколение, защото са изложение на едни и същи интелектуални, социални и политически влияния, независимо от възрастта си.  Той търси вътрешната тоталност на историческа епоха, която се съдържа в специфичния исторически опит на всяко поколение (Kohli 1996: 2)

Според професорът по история на изкуството Вилхелм Пиндер различните поколения живеят в едно и също хронологично време и тъй като житейският опит е единственото реално време, то те живеят в различни епохи от субективна гледна точка. Едно и също време се възприема от хората на различна възраст по различен начин. Той прави опит да изгради биологичен-исторически алгоритъм, като целта му е да създаде система, която да раздели историята на измерими интервали, които да са приложими към различните поколения, за да открие как рожденните цикли оказват влияние върху историческия процес. Изкуството, под което той разбира най-често германското, според него, може да бъде разбрано, осъзнато като взаимодействие, между по-младите и по-стари генерации артисти от един регион. В творбите му свързани с генерационните смени е силно застъпено понятито – дух на времето (Zeitgeist),като повлияващ върху формирането на различните поколения.

Френските позитивисти

Генерационният въпрос има свое място в творчеството на френските позитивисти след Огюст КонтЖюстен Дромел, Франсоа Ментре. Конт е първият, който определя обективният исторически ритъм на смяна на поколенията, като основния закон на социалната промяна.  За Ментре дефиницията на социално поколение е състояние на колективно съзнание въплътено в дадена човешка група, която съществува определено време. За тях е важно да се определи времето за което по-старото поколение бива заменено от по-младото. Според Дромел този период е 15 години, а според Ментре тя е 30 години. Те смятат, че през първите 30 години от своя живот човек учи, по време на средната възраст прилага наученото, а след 60 годишна възраст напуска обществения живот. За тях родители по презумпция са по-консервативни в сравнение с по-младите поколения. Позитивистите считат, че поколенията са една от  основните движеща сила на прогреса.  Особен интерес за френските позитивисти предизвикат генерационните проблеми през 20-те години на ХХ век, заради появата на нови, националистически настроени генерации след Първата световна война, които изтласкват доминиращата парадигма на френския либерален космополитизъм.

Хосе Ортега-и-Гасет

Темата за „изгубените поколения”, за младите след Първата световна война, се превръща в една от доминантните в европейската социална парадигма през 20-те и 30-те години на ХХ век. Тя повлиява много от произведенията на социалните мислители от тази епоха.  Безспорно най-яркият сред тях е испанският философ Хосе Ортега-и-Гасет. Генерационната тема има осезаемо присъствие в текстовете му, сред които се открояват есетата „Човекът и кризата”(1923) и „Модерни теми”(1933). В тях той търси закономерния ритъм на историческия процес и определя поколението като най-важното понятие в историята. Някои от постановките му се доближават до модела на Ферари, но уникалният му принос е един от най-мащабните в генерационната проблематика.

В своята поколенска теория Ортега-и-Гасет прави някои важни уточнения. Възрастта не е точна математическа дата, а зона от дати.  Съвременници не означава връстници. Генерацията е фундаменталното понятие в историята. Пикът на интелектуалните възможности е около 50-те години на човешкия живот. За интелектуалеца (ученият, а ако разширим понятието и политикът) това е неговата интелектуална, съзнателна младост.

 Определението, което той дава за поколение е общност от  връстници, които живеят заедно в конкретен период от време (Ortega y Gaset 1962: 43-44). Той уточнява, че групи връстници, които живеят на друго място, изолирани от всички останали, не са едно поколение с нашето поколение, защото не са част от нашия свят. Тук трябва да се отбележи, че често говори в своите текстове за нашия западен свят.

Отношенията между различните генерации създават историята  по начина по който тя се случва. Всяко поколение за Ортега-и-Гасет оказва влияние на следващото. Младите оказват натиск върху по-старите поколения по пътя си към себе утвърждаване в дадена област, включително политиката. Това е един от факторите, който движи света напред, създава възможността за радикална промяна. Без него историята би изпаднала в парализа. В този смисъл всяко ново поколение променя света. Чрез генерационната теория за историята той опровергава марксовата визия за класовата борба като двигател на прогреса.

Поколенските смени са непрестанен процес на вертикално надграждане (подобно на акробати в цирка), а не хоризонтална смяна. Следователно поколенията се преливат, снаждат се едно над/след друго. Генерациите не наподобяват изсъхнали есенни листа, които окапват, за да дойдат на тяхно място съвършено нови през пролетта.  Историята, а не сам индивида, решава към кое поколение принадлежи той. 

Според него междупоколенската стъпка е 15 години и това е времето за което света ритмично се променя. Във всеки един момент от историята съвместно съществуват 5 отделни генерации, които не са просто маса, а завършено социално тяло. Децата (до 15 годишна възраст) за които животът предстои. В политиката той определя трите активни групи. Младежи (15-30 години), тези, които полагат основите на социалното си лидерство.  Времето от 30 до 45 години, когато човек открива своите идеи, формулира първостепенните си принципи, своята собствена идеология, бори се за своите идеали (нови закони, институции), застава срещу тези, които са на власт. Това е периодът,  в най-голяма степен, изпълнен с творчество и конфликти, а и времето в което мъжете най-много се интересуват от жени. Реалната власт, силата в обществото принадлежи на 45 – 60 годишните. Те са носителите на вече установеното знание, което е придобито, на командното начало и доминацията. Мъжете в своята късна зрялост господстват над света, който са създали. Прави уточнението, че говори само за мъже, защото до този момент жените не са определящи (с малки изключения) за хода на историята. Според него фундаменталната им намеса може да се открие само в различни любовни афери (Ortega y Gaset 1962: 58). Последните две генерации са най-активни в даден исторически момент, работят върху един и същ дневен ред, загрижени за да едни и същи проблеми. Това, обаче, че са на различна възраст води до влагането на различен смисъл в случващото се (Ortega y Gaset 1962: 57-60). Колкото до тези над 60 годишна възраст, според испанският мислител, те са  извън битките и страстите на съвремието, много малко са като брой и не играят съществена роля в историческия процес. Стъпката за ХХ век според философа започва през 1917 година, с края на войната, появата на болешевизмаи фашизма в политиката, както и кубизма в изкуството.

Карл Манхайм

Един от най-важните текстове свързани с генерационните отношения е есето на  Карл Манхайм – „Проблемът за поколенията”. Генерационният феномен, като го нарича, за него е един от основните фактори определящи генезиса на динамиката на историческото развитие. Манхайм критикува френските позитивисти като отхвърля идеята, че по-младите генерации са прогресивни, а старите консервативни. Примерите, които дава са по-либералните стари поколения, отколкото студентската младеж в Германия от началото на ХХ век. Според него младите просто инициират определени тенденции,  изразяването на които зависи от доминиращия социален и културен контекст. Те не могат да бъдат съотнесени към дадена интелектуална или практическа ориентация. Той прави важното разграничени между поколение и общност. Общността е съставена от конкретни групи – семейство, племе, секта, които са организирани и имат специфична цел. Членството в тях е базирано на екзистенциални родови връзки или на съзнателен рационален избор. Поколението не е конкретна група, защото за разлика от общността, членовете му нямат представа едни за други, и не престават да съществуват ментално и духовно ако връзката им се разруши.

За Манхайм принадлежността към дадено поколение на първо място е принадлежност към дадена възрастова група (Mannheim 1952: 291). Близката биологична възраст обаче не предполага apriori общо място в историческия процес – това, което прави индивидите част от този отрязък е опита от едни и същи събития, факти и особено тези, които въздействат върху общото стратификационно съзнание. Манхайм въвежда термина локация, местоположение, място в историята (Lagerung), за да обозначи мястото на отделните индивиди конкретно тук в континуума на времето и пространството.  Представителите на дадено поколение за него са свързани помежду си по определен начин – имат обща локация в социалната структура, тоест те са част от темпорално ограничено място от историческия процес. (Mannheim 1952: 292, 296). Поколението следва да се мисли като едно цяло само в един и същ исторически и социален контекст.

Поколенията се намират в състояние на постоянни взаимоотношения помежду си. Събитията, които например влияят върху младежта в големите градове и на село обаче им въздействат по различен начин – двете групи не са просто представители на една генерация. Затова той разделя всяко поколение на подгрупи (units). Така стига до извода, че поколението е сбор от индивиди на близка биологична възраст, с обща локация,  в даден социален и исторически контекст,  които са изложени на едни и същи социални и интелектуални влияния. Различните подгрупи, които формират една голяма генерация, може да са в антагонистични отношения помежду си, както и с други поколения или генерационни подгрупи.  Това важи особено за епохи свързани със социално напрежение или исторически трансформации. Така принадлежността към дадено поколение не предполага идентична социално-политическа ориентация, общи политически нагласи за членовете му.

Заключение

Възрастта и поколенията са фактор в идеите на политическите мислители от Древността до наши дни. При някои те са по-централни (Платон, Аристотел, Русо, Троцки), докато при други по-периферни (Макиавели, Бърк, утопистите). Консервативната политическа парадигма не отделя необходимото внимание тази проблематика.

Няколко извода, които могат да бъдат направени са, че младостта е по-склонна към радикализъм и насилие, зрелостта има самочувствието (знанието и възможността) да управлява, а старостта притежава опита, но често е статична и интертна. Мнозинството водещи политически мислители търсят потенцията за управлението в зрелостта и/или старостта, а възможността за промяна виждат в младостта.

Статията е публикувана в Годишник на катедра Философски и политически науки”, година II, УИ Неофит Рилски“, Благоевград, 2012, с. 85-108

 

Използвана литература:

На кирилица:

1.      Аристотел 1993a: Аристотел. Атинската полития. София: Христо Ботев, 1993

2.      Аристотел 1995: Аристотел. Политика. София: Отворено общество, 1995

3.      Аристотел 1993b: Аристотел, Реторика, София: Софи-Р, 1993

4.      Бакунин 2005а: Бакунин, Михаил. Принципи и организация на интернационалното революционно общество. II. Революционен катехизис,т.10. Социална организация, c,e,f, g. – В: Класици на анархизма. Антология, Съст. Емилия Миинева, Веселин Давидков. София: Кванти, 2005

5.      Бакунин 2005б: Бакунин, Михаил, Програма на обществото за международна революция. Нашата социалистическа програма. – В: Класици на анархизма. Антология, Съст. Емилия Миинева, Веселин Давидков. София: Кванти, 2005

6.      Бейкън 2008: Бейкън, Френсиз. Новата Атлантида. София: Сиела, 2008

7.      Библия

8.      Бърк 2000: Бърк, Едмънд. Размисли за революцията във Франция. София: ГАЛ-ИКО, 2000

9.      Гегель 1956: Гегель, Фридрих. Философия духа. В: Сочинения, том III, енциклопедия философских наук, часть третья. Москва: Акдемия наук СССР, институт Философии, 1956

10.  Димитров 1991: Димитров, Румен. Номенкултурата. София: УИ”Св.Климент Охридски”, 1991

11.  Еразъм 1984: Еразъм Ротердамски. Възхвала на глупостта. София: Народна култура, 1984

12.  Кампанела 1971: Кампанела, Томазо. Градът на слънцето. София: Партиздат, 1971

13.  Кропоткин 2005: Кропоткин, Пьотр. Държавата и нейната роля в историята.– В: Класици на анархизма. Антология, Съст. Емилия Миинева, Веселин Давидков. София: Кванти, 2005

14.  Ленин 1997: Ленин, Владимир Илич. Задачите на младежките съюзи, реч пред III Общоруски конгрес на РКМС, 2.10.1920 г. – В: Избрани произведения в 5 тома. София: Партиздат, 1977

15.  Лок 2005: Лок, Джон. Два трактата за управлението. София: ГАЛ-ИКО, 1996

16.  Малер 1986: Малер, Фред. Младостта във времето и пространството.София: непубликуван, само за служебно ползване в 3 екземпляра, 1986. Превод на НИИМ от Mahler, Fred. Tineretea in timp si spatiu. Bucuresti: Albatros,1986

17.  Макиавели 1991: Макиавели, Николо. Владетелят. София: Еспас-2007, 1991

18.  Митерауер 2004: Митерауер, Михаел. Социална история на младостта. София: „Вариант 2000”, 2004

19.  Мор 1970: Мор, Томас. Утопия. София: Партиздат, 1970

20.  Попър 1993: Попър, Карл. Отвореното общество и неговите врагове. Магията на Платон. том I. София: Златорогъ, 1993

21.  Платон 1981: Платон. Държавата. София: Наука и изкуство, 1981

22.  Прудон 2005: Прудон, Пиер-Жозеф. Какво е собствеността. – В: Класици на анархизма. Антология, Съст. Емилия Миинева, Веселин Давидков. София: Кванти, 2005

23.  Русо 1996: Русо, Жан-Жак. За обществения договор. София: изд. Лик, 1996

24.  Слотердайк 2006: Слотердайк, Петер. Правила на човешкия парк. Отговор на писмото на Хайдегер „За хуманизма” – сп. Социологически проблеми, кн.1-2, 2006, София, с.20-45

25.  Тепавичаров 2000: Тепавичаров, Веселин. Протестарната култура в родово-племенните общества. София:  ИК”Свят. Наука”, 2000

26.  Троцкий 1924: Троцкий Лев. Молодежь, учись политике! (Реч на пятилетнем юбилее Коммунистического интерната, 29 апреля 1924). Москва: изд.Ком.интернационал, 1924

27.  Троцкий 1936: Троцкий, Лев. Борба с молодежью. Гл. 7 – В: Преданная революция: Что такое СССР и куда он идёт? изд. ЛитПаб, 1936

28.  Хегел 1965: Хегел, Георг Фридрих. История на философията. том II.София: изд. на БКП, 1965

29.  Хобс 1972: Хобс, Томас. Левиатан. София: НИ, 1972

30.  Цицерон 1994: Цицерон, Марк Тулий. За държава. За законите. София: Софи-Р, 1994

На латиница:

31.  Ferrari 1935: Ferrari, Giuseppe. Teoria dei periodi politici. – In: Pareto, Vilfredo, The mind and society. volume IV. The general form of Society. New York: Harcourt, Brae and Co, 1935, p.1682-1686

32.  Feuer 1972: Feuer, Lewis Samuel. quatedIn: Lipset, Seynour Martin, Rebelion in the University. Harvard university: Boston Little, Brown and Company,1972

33.  Hobbes 1839: Hobbes, Thomas. Leviathan. The english works of Thomas Hobbes of Malmesbury, vol.III. London: John Bohn, 1839

34.  Kohli 1996: Kohli, Martin, The problem of generations: family, economy, politics. – In: Collegium Budapest/ Institute for advanced study, Public lectures No 14,  November 1996

35.  Mannheim 1952: Mannheim, Karl. Essays on the sociology of knowledge. Chapter  VII: The problem of generations. London: Oxford University press, 1952

36.  Ortega y Gaset 1962: Ortega y Gaset, Jose. Man and crisis. New York: W.W.Norton,  1962


[1] Бендикт, Рут, „Континуитет и дискоинтуитет в процеса на цивилизация” (1938), цит. от Митерауер, Михаел, Социална история…, с. 21

[2] Encyclopedia of Social and cultural anthropology,p. 21,  цит. от Тепавичаров, Веселин, Потестарната култура, с. 120

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=6964

Posted by on окт. 3 2013. Filed under Позиция. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.36409 лв
 CHF =  1.82243 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.27071 лв
100  RUB =  2.73897 лв
 USD =  1.79368 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.