НОАМ ЧОМСКИ: КОПНЕЖЪТ ЗА ДЕМОКРАЦИЯ Е ЕДНА ЛОША ШЕГА

Noam Chomski interviuТРАДИЦИОННО СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ И БРИТАНИЯ СИЛНО ПОДКРЕПЯТ РАДИКАЛНИЯТ ИСЛЯМСКИ ФУНДАМЕНТАЛИЗЪМ, НЕ ПОЛИТИЧЕСКИЯ ИСЛЯМ, КАТО СИЛА, КОЯТО ДА БЛОКИРА СВЕТСКИЯ НАЦИОНАЛИЗЪМ, КОЙТО Е ОСНОВНАТА ИМ ГРИЖА.

Аврам Ноам Чомски е роден на 7 декември 1928 г. Американски лингвист, философ, политически критик, историк. Професор в Масачузетския технологичен институт. Извадки от книгата „Властови системи: разговори върху глобалните демократични въстания и новите предизвикателства през американската империя“, където Дейвид Барсамян (благодарение на издателя Метрополитън букс) интервюира Ноам Чомски, публикувани в индийския Outlook India.

Имат ли Съединените щати същото ниво на контрол върху енергийните ресурси на Близкия изток, както имаха преди?

Големите страни производителки на енергийни ресурси все още са под здравия контрол на подкрепяните от Запада диктатури. Така че, всъщност, прогресът направен от Арабската пролет е ограничен, но не и незначителен. Диктаторската система, контролирана от Запада, ерозира. Всъщност, тя се разпада от известно време. Например, ако се върнете 50 години назад, енергийните ресурси – основната грижа на американските плановици – в голямата си част бяха национализирани. Има постоянни опити това да се промени, но те са неуспешни.

Вземете за пример американската инвазия в Ирак. За всички, освен за убедените идеолози, беше пределно ясно, че завладяхме Ирак не заради нашата любов към демокрацията, а защото тя е може би втория или трети най-голям световен производител на петрол, и освен това е точно в средата на най-главния регион за енергийни ресурси. Това, обаче, не трябва да го казвате. Смята се за теория на конспирацията.

Съединените щати претърпяха сериозно поражение в Ирак от иракския национализъм – най-вече чрез съпротива без насилие. Съединените щати могат да убият бунтовниците, но не могат да се справят с половин милион души, които демонстрират на улиците. Стъпка по стъпка, Ирак успя да отхвърли контрола, наложен от окупационните войски. През ноември 2007 г. беше напълно ясно, че ще бъде много трудно да се постигнат американските цели. А до тази точка, което е много интересно, тези цели бяха категорично заявявани. Така че, през ноември 2007 г. администрацията на Буш II  излезе с официална декларация с това какво трябва да е бъдещата уредба на Ирак. Тя съдържаше двe изисквания: едното, че Съединените щати трябва да могат свободно да извършват бойни операции от своите военни бази, които ще задържат под свой контро; и второто: „насърчаване на потока от чуждестранни инвестиции към Ирак, особено американските“. През януари 2008, Буш го каза ясно в едно от своите знакови изявления. Няколко месеца по-късно, пред лицето на иракската съпротива, САЩ трябваше да се откажат от намеренията си. Контролът върху Ирак в момента се изпарява пред очите им.

Ирак беше опит да се установи наново със сила нещо като старата система на контрол, но този опит се провали. Като цяло, аз мисля, че политиките на Съединените щати остават непроменени още от Втората световна война. Но капацитетът им да ги прилага е в упадък.

Упадък заради икономическа слабост?

Отчасти, защото светът става по-различен. Сега има по-разнообразни властови центрове. В края на Втората световна война Съединените щати бяха на абсолютния връх на своето могъщество. Те притежаваха половината богатство на света и всеки един от конкурентите им беше сериозно ударен или унищожен. Америка беше в позиция на немислима сигурност и правеше планове по същество да управлява света, които не бяха нереалистични по онова време.

Това планиране беше наречено „Голямото пространство“?

Да. Веднага след Втората световна война, Джордж Кенън, шеф щаба за планиране на политиките на американския държавен департамент, и някои други очертават детайлите, които бяха приложени. Това, което се случва сега в Близкия изток и Северна Африка, до известна степен и в Южна Америка, в значителна степен в следствие от планираното в края на 40-те години. Първата голяма успешна съпротива срещу американската хегемония беше през 1949 година. Това е събитието, което, интересно защо, е наречено „загубата на Китай“. Това е много любопитна фраза, срещу която никога не е възразявано. Имаше много дискусии за това кой е виновен за загубата на Китай. Това се превърна с огромен вътрешен въпрос. Но това е много интересна фраза. Можеш да загубиш единствено нещо, което притежаваш. Това просто беше взето за даденост: ние притежаваме Китай – и ако те вървят към независимост, ние загубихме Китай. По-късно дойдоха вайканията „загубване на Латинска Америка“, „загуба на Близкия изток“, „загуба на“ конкретни страни, всичко базирано на предположението, че ние притежаваме света и всичко, което намалява нашия контрол е загуба за нас и ние се чудим както да го възстановим.

Днес, ако например четете списания за международна политика или, в шеговита форма, слушате републикански дебати, те се питат: „Как да избегнем бъдещи загуби?“

От друга страна, капацитетът за упражняване на контрол рязко намаля. През 70-те години светът вече беше това, което наричат триполярен икономически: Съединените щати като индустриален център в Северна Америка, Германия като европейски център, трудно сравнима по размери, и Япония в Източна Азия, което беше най-динамично развиващия се регион на света. От тогава, глобалния икономически сред се промени, става по-разнообразен. Така че е все по-трудно да водим политиките си, а водещите принципи не са се променили много.

Вземете за пример доктрината Клинтън. Тя се състоеше в това, че Съединените щати са упълномощени да използват едностранно сила, за да осигурят „безпрепятствения достъп до ключови пазари, енергийни достави и стратегически ресурси“. Това е отвъд всичко, което каза Джордж У. Буш. Но то беше казано кротко и не беше арогантно и дразнещо, така че не предизвика шум. Вярата в тези пълномощия продължава и до ден днешен. Тя вече е част от интелектуалната култура.

Веднага след убийството на Осама бин Ладен, сред всички наздравици и аплаузи, имаше няколко критични коментара, които поставяха под съмнение легитимността на този акт. Преди векове, е имало нещо, което са наричали презумпция за невинност. Ако арестуваш някой заподозрян, той е невинен до доказване на противното. Той трябва да бъде съден. Това е ключова част от американското право. Може да се проследи чак до Магна Харта. Тогава се чуха едва няколко гласа, които казаха, че може би не трябва да изхвърляме цялата база на англо-американското право. Това доведе до редица гневни и яростни реакции, но най-интересните бяха, както обикновено, тези на левият либерален край на спектъра. Матю Иглесиас, добре познат и високо уважаване ляв либерален коментатор, написа статия в която осмя тези гледни точки. Той каза, че те са „невероятно наивни“, глупави. После обясни причината. Иглесиас обясни, че „една от основните функции на международния институционален ред е именно да легитимира използването на смъртоносна военна сила от западните сили“. Разбира се, той нямаше предвид Норвегия. Имаше предвид Съединените щати. Така че принципът, на който е базирана международната система се базира на това, че Съединените щати са упълномощени да използват сила по своя воля. Да говорим за нарушаване на международното право или нещо подобно от страна на Съединените щати е супер наивно, напълно глупаво. Между другото, аз бях цел на тези забележки, и съм щастлив да призная вината си. Смятам, че Магна Харта и международното право заслужават да им обърне внимание.

Споменах това просто, за да илюстрирам, че основните принципи на  интелектуалната култура, дори тази от т.нар. ляв либерален край на политическия спектър, не са се променили много. Но капацитетът да се прилагат е драстично намалял. Затова са всички тия приказки за американския залез. Вижте последния за миналата година брой на Foreign Affairs, най-главното списание на статуквото. На неговата корица има въпрос, с удебелени букви: „Свършено ли е с Америка?“. Това е стандартно оплакване от тези, които вярват, че трябва да притежават всичко. Ако вярваш, че трябва да притежаваш всичко и нещо ти се отнеме, това е трагедия, рухването на света. Така че, свършено ли е с Америка? Преди доста време „загубихме“ Китай, загубихме Югоизточна Азия.  Може би ще загубим Близкия изток и страните от Северна Африка. Свършено ли е с Америка? Това е вид параноя, но това е параноята на супер богатия и супер силния. Катрастрофа е ако не притежава всичко.

Ню Йорк Таймс описва „затруднената положение на политиката на Арабската пролет: как да подреди противоречивите американски импулси, които включват подкрепа за демократична промяна, желание за стабилност и  предпазливост по отношение на ислямистите, които станаха могъща политическа сила“. Тайм определя три основни американски цели. Как мислите за тях?

Две от тях са верни. Съединените щати са за стабилността. Но трябва да помните, какво означава стабилност. Стабилност означава съответствие с американския ред. Така че, например, едно от обвиненията срещу Иран, голямата външнополитическа заплаха, е, че дестабилизира Ирак и Афганистан. Как? Като се опитва да разшири влиянието си върху съседните страни. От друга страна, ние „стабилизираме“ страни като нахлуваме в тях и ги унищожаваме.

Често цитирам един от моите любими примери за това, който е добре известен, много добър либерален външнополитически анализатор, Джеймс Чейс, бивш редактор на Foreign Affairs. Когато пише за свалянето на режима на Салвадор Алиенде и налагането на диктатурата на Аугусто Пиночет през 1973 година, то казва, че ние трябваше да „дестабилизираме“ Чили в интерес на стабилността. Това не бива да се приема за противоречие – и не е. Трябваше да унищожим парламентарната система, за да спечелим стабилност, което означава, че те направиха каквото казаха. Да, ние сме за стабилността в този технически смисъл.

Загрижеността за политическия ислям е просто като загриженост за което и да е независимо развитие. Всичко, което е независимо трябва да предизвиква загриженост, защото може да подкопае силата ти. Всъщност, това е малко иронично, но традиционно Съединените щати и Британия силно подкрепят радикалният ислямски фундаментализъм, не политическия ислям, като сила, която да блокира светския национализъм, който е основната им грижа. Например, Саудитска арабия е най-екстремистката фундаменталистка държава на света, радикална ислямистка държава. Тя проявява мисионерско усърдие, разпространява радикален ислям до Пакистан, финансира терор. Но тя е бастион на американската и британска политика. Те постоянно я подкрепят срещу заплахата от светски национализъм от Абдел Насърския Египет  и Ирак на Абдул Карим Касим, сред още много други. Но те не харесват политическия ислям, защото може да стане независим.

Първата от трите точки, нашият копнеж за демокрация, е като Йосиф Сталин да говори за руската привързаност към свободата, демокрацията и свободата на света. Това е вид изказване на което бихте се изсмели ако го чуете от комисари или ирански духовници, но кимате учтиво, и може бе дори с благоговение, когато го чуете от техните западни аналози.

Ако погледнете архивите, копнежът за демокрация е лоша шега. Това се признава от водещи учени, въпреки че не го казват по същия начин. Един от водещите изследователи на т.нар. популяризиране на демокрацията е Томас Каротърс, който е доста консервативен и нео-рейгънски настроен, в никакъв случай либерал. Той е работил в Държавния департамент при Рейгън и е написал няколко книги разкриващи курсът за налагане на демокрацията, които сам приема много сериозно. Той казва, да, това е дълбоко вкоренен американски идеал, но той има смешна предистория. Историята е, че всяка американска администрация е „шизофренична“. Тя подкрепя демокрацията само ако съвпада с конкретни стратегически и икономически интереси. Каротърс описва това като странна патология, като че ли Съединените щати се нуждаят от психиатрично лечение. Разбира се, има и друга интерпретация, но тя не може да ви дойде на ум ако сте добре образован, възпитан интелектуалец.

След няколко месеца в ареста бившият египетски президент Хосни Мубарак  застана на подсъдимата скамейка. Немислимо ли е американски лидери някога да бъдат подведени под отговорност за техните престъпления в Ирак или някъде другаде. Ще се промени ли това в скоро време?

Това основно е принципът на Иглесиас: основата на международния ред е, че Съединените щати имат право да използват насилие по своя вола. Така че, как може да обвините някой?

И никой друг няма право.

Разбира се, че не. Е, може би нашите клиенти имат. Ако Израел нахлуе в Ливан,  убие хиляди човека и унищожи половината страна, ОК, това е напълно в реда на нещата. Интересно е. Барак Обама беше сенатор преди да стане президент. Не направи много като сенатор, но направи две неща, включително едно, с което много се гордее. Всъщност, ако видите неговият уебсайт преди президентските номинации, той подчерта факта, че по време на израелската инвазия в Ливан през 2006 година, той е съвносител на сенатска резолюция изискваща Съединените щати да не правят нищо, за да попречат на израелските военни действия, докато те не постигнат целите си и порицаят Иран и Сирия, защото подкрепят съпротивата срещу израелското разрушение на южен Ливан, между другото, за 5-ти път за 25 години. Така наследяват правото. И други клиенти също го правят.

Но правата наистина са присъщи на Вашингтон. Това означава да притежаваш света. То е като въздухът, който дишаш. Не го подлагаш на съмнение. Основателят на съвременната теория на международните отношения, Ханс Моргентау, е бил наистина свествен човек, един от много малкото политолози и международници, които критикуват Виетнамската война морална, не тактическа, основа. Много рядко. Той е написал книгата „Целта на американската политика“. Вече знаете какво следва. Други страни нямат цели. Целите на Америка, от друга страна, са трансцедентални: да донесеш свобода и справедливост на останалия свят. После обаче казва, като критикува нашата трансцедентна цел, че  „изпада в грешката на атеизма, който отрича валидността на религията на същата основа“, което е добро сравнение. Това е дълбоко вкоренено религиозно вярване. То е толкова дълбоко, че ще бъде трудно да се изкорени. И ако някой го подложи на съмнение, това води почти до хистерия и често се разглежда като анти-американизъм и „омраза към Америка“ – интересна концепция, която не съществува в демократичните общества, а само в тоталитарните и тук, където те се приемат за даденост.

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=6113

Posted by on февр. 8 2013. Filed under Интервю. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.36409 лв
 CHF =  1.82243 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.27071 лв
100  RUB =  2.73897 лв
 USD =  1.79368 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.