НЕПРИЛИЧНИ МИСЛИ ЗА ЕДНО МИНАЛО

Petia Pachkova

/НА ДЪЩЕРЯ НА „НОМЕНКЛАТУРЧИК”/

УВОДНИ СТРАСТИ

Петя Пачкова

Мит е твърдението, че хората се нуждаят от негативни информации, обичат лошите новини. Доказателство е, че по времето на „социализма” тези новини не доминираха в средствата за масова комуникация, а ние си живеехме много добре от тази гледна точка, не сме изпитвали никаква липса на такъв тип новини. Хората, които са живели само в традиционните капиталистически страни, в така наречените „демокрации” по-трудно могат да разберат това. Те са жертва на масовата култура в капиталистическите държави, която има за цел да им формира точно това мислене и повечето от тях не могат да излязат от тази заложена им рамка.

В съвременна България хората, които в по-голяма степен не са доволни от средствата за масова комуникация в това отношение /а те са много!/ са именно хора, част от съзнателния живот на които е минал при „социализма”. Новото поколение вече е безвъзвратно заразено от този мит и счита това медийно поведение за най-нормалното нещо на света. А част от поколението на по-възрастните се опитва да се убеди, че това е точно така, за да не го обвиняват в недемократичност, носталгичност и др. под.

Не издържам повече. Аз съм търпелива, но не чак толкоз. Почвам да пиша. Да излея това, което се е събирало в душата ми през последните 22 години. Иначе ще се удавя в собствените си емоции.

В научните си публикации съм се старала с опит за безпристрастност и научни аргументи да изразя това, което ще напиша тук. А сега ще дам път на емоциите си. Без претенция, че ще правя задълбочен анализ на събития, факти и личности. А само да споделя личния си опит и усещания от времето и пространството, в които се родих и живях. И не защото страдам от ексхибиционистични напъни, а защото ми се струва, че подобни усещания и опит имат и много други хора, но по различни причини в днешното уж демократично време не ги споделят. Ще ми се да им помогна да ги разпознаят, а може би и да ги изразят.

Иска ми се да зарадвам тези, които по онова време са се чувствали добре, имали са усещането, че живеят достойно и смислено. А не да споря с тези, които мислят другояче.

Омръзна ми двадесет и две години всеки божи ден целият свят да ме манипулира.       

Хората от западните страни с претенцията си, че техният живот е единствено достоен за уважение, че само те са били щастливи, че само по техния начин може да се диша, да се обича, да се умира.

Или действително репресирани от режима преди Десети хора, които имат за какво да му се сърдят, но забравят репресиите над други хора при други режими, когато на самите тях им е било добре.

Или други мои сънародници – конформисти, прекалено големи „демократи”, роби, работещи в уж независими медии, агресивно налагащи интересите си елити, агресивни и недотам сложни новобогаташи, много неузрели и незнаещи, изманипулирани младежи.

Всички те ми обясняват как съм се чувствала, как съм живяла, защо съм се смяла, кое ме е дразнило и кое подтискало. Всички те ме обявяват за човек с робски манталитет, слушал и само подчинявал се.

Много хора си казаха мнението, изляха си емоциите. Много бивши номенклатурни кадри, недоразбирайки миналото си, или го изопачаваха, или премълчаваха, дезинформираха или просто неправилно интерпретираха… Много артисти преобърнаха душата си, за да докажат колко тясно им било при «социализма», а през следващите 22 години нашироко не направиха нищо повече от това, което направиха при «социализма». Затлачиха ми душата с неверни и мръсни филмови кадри, песни и разсъждения.

А много обикновени хора мълчаха, не си признаваха кога по-добре са живели. Народите от бившите „социалистически” страни, включително нашият, в паниката си да не изпаднат от Златния милиард се съгласиха на всякакви предъвквания на историята им. И се осмеляват най-вече под юргана пред партньорите си да кажат добра дума за миналото си. Както според някои било и при „социализма”.

А на мен ми става все по-безинтересно да чета за велики личности (доста съм прочела), като отида на екскурзия да гледам само техните палати и църкви. Все повече ме интересува какво става зад обикновените къщи, в главите на обикновените хора. Между другото се извинявам за термина. Що за термин е това „обикновени хора”? Но и аз не мога да измисля точен и в същото време достатъчно уважителен термин за хората, които не са велики пълководци, политици, учени и артисти, но на раменете и духа на които се крепи светът.

Интересува ме и техният начин на живот. И в това писание ще си спомням за него. За това, което са видели очите ми и чули ушите ми за живота на „обикновените” българи през онзи период.

Всички се опитваха да ме накарат да намразя миналото си, родителите и родината. Е, не успяха. И тези мои мисли ще са публичното, откровено и най-силно лично мое доказателство за неуспеха им. 

                                     ххх

Слагам в заглавието терминът „номенклатурчик” в кавички не защото той не отговаря на истинското класово положение на представителите на номенклатурата – той отговаря, затова не бива да е в кавички. Кавичките са за да покажа отношението си към негативния привкус на термина. Когато се каже „номенклатурчик”, обикновено се усеща този негативен привкус. А аз имам като цяло положително отношение към поведението на номенклатурата като управляваща класа по времето на „социализма”. В този текст, а и в останалите ми текстове, доизяснявам по-подробно отношението си към историческата й мисия.

Признавам си, че съм дъщеря на виден номенклатурчик – Секретаря на ЦК на БКП Стоян Михайлов. Човек, който има своята „вина” за живковия режим като цяло – и за хубавото, а и за лошото в него.

 И още тук без бой си признавам, че баща ми е един от най-достойните хора, които познавам. И досега нямам причини да се срамувам от това, че съм негова дъщеря. А, от друга страна, нямам причини да си посипвам главата с пепел за това, че съм живяла във времето на „социализма”.

И преди, и сега, аз съм една Щастлива жена. Доколкото може да е щастлив човек в едно такова овълчено време като нашето. Преди с едни проблеми, сега – с други. Преди с младост и други неща, сега към старост и други неща. Щастието го намирам най-вече в това, че винаги съм успявала проблемите да ги използвам като ракета-носител към нов етап на собственото си усъвършенстване. Така че не написах това защото днес съм по-нещастна от преди. Напротив, животът ми може би не е по-лесен, но със сигурност е интересен.

Не искам да идеализирам „социалистическия” период, нито да критикарствам на гърба на сегашния.

Започвам да пиша заради пустата Истина. А аз много я обичам. След родината и близките си обичам най-много нея. Не обичам лъжата и манипулацията. А по отношение на „социалистическото” минало тя е като на „социалистически” избори – 97,8%. Между другото и затова предпочитам да съм ученка, а не политичка.

Чудех се дали моите мисли ще заинтригуват някой. С риск да се окаже, че не представляват кой-знае какъв интерес, сядам да пиша. Защото, както казва Анжел Вагенщайн „неизписаният бял лист е като непосадено дърво, неродено дете или неразказан виц – няма под какво да се подслониш и отдъхнеш, при какъв спомен да се разнежиш или на какво да се посмееш! /Преди края на света, 2011, 139 стр./.

А аз вече почвам да садя дървета. Не може само да се сече…

 

ДО ПЪЛНОЛЕТИЕ

 

Когато четях двутомника на Лев Троцки „Моят живот” ме стресна неговата мисъл за детството. Било буржоазна идеологема, че детството било най-хубавият период на човека. Но като се замислих разбрах, че е точно идеологема. И става все повече точно такава. Защото броят на нещастните деца нараства лавинообразно. Нараства броят на децата, които биха предпочели да са възрастни, за да имат шанс някак да се оправят в живота.

В една чудесна книга, която наскоро прочетох,  „Животът пред теб” се разказва за живота на дете на една проститутка в Париж. И за една маман, която се грижи за такива като него. Но тя остарява и той, още мъничък, на свой ред започва да се грижи за нея. И в един момент казва: аз никога не съм бил бебе, имах по-важни работи от това!

И така, в такава световна обстановка аз имах приказно детство. Става дума за 60-те и началото на 70-те години на 20 век. Баща ми още си нямаше представа, че ще става висш номенклатурен кадър. Беше най-обикновен научен работник. А майка ми – най-обикновена учителка по руски език.

Когато любимата ми баба Пенка (на която съм кръстена) почина, четох надгробно слово. В него излях мислите си за моето чудно детство. Искам да ги споделя и с вас.

„Всеки човек на тази земя си мечтае за една баба, която да го гледа с обожаващ поглед и да му реди приказки за било и не било. Моята баба не си спомням да ми е чела много приказки. Но неусетно превърна моето детство в една чудна приказка.

Всяка ваканция идвах на село с огромно удоволствие. Нямаше в къщи напрежение, нямаше скандали, нямаше вечерни часове. Имаше свобода и взаимно разбирателство. Имаше спокойствие и толерантност. Имаше и най-различни вкусотии.

За всеки проблем баба ми намираше лек и мъдро отношение. За всеки човек – поука и медена дума.

В сърцето й имаше много поезия. Макар и невисоко образована, тя знаеше и ни рецитираше вдъхновено стиховете на Ботев.

А когато пораснах и проблемите заедно с мен, в лицето на баба ми най-неочаквано открих една еманципирана съвременна жена. Тя навлизаше в моите тревоги по-надълбоко от някои мои по-млади приятели и приятелки.

Затова сега ми е тъжно. Отиде си от моя живот един голям човек. Останаха ми с един по-малко”

                                                     28 декември 1995 г.

С погребението на баба ми е свързано и едно много отрицателно усещане от религиозния ритуал. Свещеникът, който проведе ритуала в черквата, не каза нито дума за моята баба, за моята загуба. Всичко, което беше казано, беше за всевишния. Толкова ми беше обидно… И това усещане продължава през годините да се възпроизвежда на всички религиозни ритуали, на които се налага да присъствам.

Тъй като не съм религиозен човек не мога да се закълна. Но доколкото може да се вярва на „недостатъчно духовен човек” (защото не съм религиозна)като мен, можете и вие да ми повярвате. В това чудно детство нямам нито един спомен за познат, който властите да са гонили за нещо, за някакви събития, които да ми подскажат, че светът не е толкова безоблачно място, каквото ми се струваше, за някакви особени страхове. Нямаше изложени партизански трупове на площада и да ни карат да ходим да ги гледаме, какъвто е детският спомен на баща ми от преди Девети септември.

Или съм била сляпа и глуха. Смея да си мисля, че професионалното ми развитие не говори за такъв личен дефект.

По-скоро доминиращата атмосфера в обществото е била такава. Сравнително малко са били хората, които са били репресирани по политически причини. Издевателствата в лагерите Белене и Ловеч са били приключили. Ентусиазмът на „социалистическото” строителство е увличал мнозинството от хората и проблемите са изглеждали решими и не толкова страшни. Затова във всекидневния живот са доминирали положителните емоции. И не са се налагали сериозни и масови репресии.

Аз бях доста общителна и живеех доста отворено. Имах доста информационни източници.

В София по линия на баща ми и майка ми общувах все с културни хора – обикновено учителки, научни работници, а по-късно и политици. Те имаха приятелска компания от няколко семейства и често се събирахме и ходехме сред природата, по времето на отпуски. Играех си и с техните деца. Сред тях човек можеше да научи много неща.

Общувахме активно с много наши роднини – с различни професии и съдби. Обичах да ходя и в с. Гурково, където живееше бабата на братовчедка ми. Между другото считам за достойнство на семейството ми, че успя да опази роднинските си връзки, да надживее стихиите на пазарните страсти и да запазим уважение, дори обич едни към други. Което говори само по себе си за много неща. В тежките времена на прехода това не успяха да направят много семейства и родове.

След като се ожених увеличих доста контингента на роднините по линия на мъжа ми – от с. Мененкьово, град Пелово, Елин Пелин.

Семейно, с наши приятели и роднини, или на организирано екскурзионно летуване ходехме на туризъм. Обикаляхме всички български планини. След като започнах работа, си намерих и собствена компания. Общувах с хора по цяла България.

Дядо ми на село обичаше да играе карти и табла с негови приятели. Така че активни селски хора непрекъснато се изнизваха у нас и непрекъснато се споделяха мисли, информации, събития.

В Скравена имах чудесна компания от доста деца, едни от които живееха на село, други идваха през ваканцията от София. От различни семейства, с различни съдби. Миткахме и в околните села, ходехме и в Ботевград. Е, как не усетих нищо толкова черно и страшно. Е, как всички те ми се струваха и си бяха едни нормални и щастливи деца.

Когато станах студентка около мен преобладаваха студенти, на които не се налагаше да отсъстват от занятия, защото им се налага да работят.

Понякога се питам – стерилна ли ми е била средата? И си отговарям – не – просто такава среда доминираше през 60-те и 70-те години за обикновения български гражданин.

Толкова ми е било лошо на село, че не ми се тръгваше за София. А когато си отидех с рейса, минавах през къщата на леля ми (сестрата на баща ми). И там с братовчедите ми продължавахме играта. Дори едно от много малкото неща, за които майка ми ми се е сърдила, е именно това – че вместо да бързам да се прибирам в къщи, аз си удължавах ваканцията у леля. Даже понякога и преспивах у тях.

Когато братовчедка ми (три години по-голяма от мен) се връщаше на село от бригада, наставаше веселба. Лягахме си на леглото и почвахме разучаване на песни, които се учеха по бригадите. Тя ни обучаваше и ни разказваше разни смехории от бригадирския живот. Нямам спомен да ми е разказвала за насилие и някакви страшни неща от бригадирския живот. А по-късно и моите спомени се оказаха положителни – за приятен селскостопански труд и младежко веселие. Може би от прекарването ми на село и от тези бригади и досега обичам селскостопанския труд, обичам да пипам земята, да се радвам на природата, на животните и растенията. Уважавам труда на селяните и никога не си позволявам да обиждам на „селянин” както правят много „културни” граждани…

Между другото гражданите станахме толкова културни напоследък, че наскоро едни културни гражданчета изографисаха няколко селски къщи в Скравена със счупени кръстове и надписи от сорта „Да убием селяците!”.

В къщата на баба ми и дядо ми наистина нямаше скандали, нямаше напрежение, имаше уважение и любов. Нямам нито един детски спомен да са ни нагрубили, да са ни овикали, а за бой да не говорим. Между нас децата също имаше игри, веселие и хубави чувства. Вероятно е имало и детско насилие някъде, но то е било толкова рядко явление, че аз нямам спомен за нещо такова. В моите компании – абсурд. Никога не сме се били. В училище също нямам спомен за побоища. А за улични банди и убийства между деца – забрави. На бригадите също се трудехме и веселяхме, не се биехме.

Нямаше толкова бедни и крадливи цигани. Нямаше циганчета, които не учеха. В училището доминираха българчетата, които съдействаха за издигане културното равнище на циганчетата. Днес малкото българчета се изнасят от училището, остават предимно циганчета и училището запада. Нямаше и такива коптори, каквито има сега в селото. Нямаше кражби, хората си оставяха вратите отключени.

В семейството ми също нямаше физическо насилие. Единственото наказание с брат ми ни беше затваряне в тъмната баня – да постоим малко. Да помислим на спокойствие. И помня един шамар. Основното беше – „идеологическата” обработка, обяснения, обяснения и пак обяснения. Ние си имахме един семеен „формат” – така нареченият домашен съвет. Той беше сериозен механизъм за възпитание.

            Oказва се, че някога отдавна, в моето детство, майка ми и баща ми елегантно са ни приобщавали към така наречените демократични ценности. Упражнявали са ме да уважавам чуждото мнение, да се вслушвам в чуждите аргументи. Подготвяли са ме и да поемам критика, и да критикувам, но уважавайки другия. И днес казвам на студентите си – така трябва да ме критикувате, че да ми е приятно да ви слушам.

            Събирахме се всички – баща ми, майка ми, брат ми и аз – около “кръглата маса”. Обсъждахме наболелите проблеми. Обикновено тези в училище или друго, трето, пето…

            Спомням си един такъв домашен съвет. Обсъждахме поведението на брат ми. Той беше гимназист. Талантлив волейболист. Беше се поувлякъл доста по волейбола и беше позанемарил училището. Седнахме една вечер и му поставихме въпроса – да решава – професионален волейболист ли ще става или ще продължи да набляга на учението, а волейболът – за разтуха и раздвижване. След добра доза обсъждане той реши, че вероятно е по-добре да избере второто. И сега мисля, че не съжалява…

            Днес аз имам две чудесни дъщери. Те са най-големите ми приятелки. С тях споделям абсолютно всичко.

            И с тях така решаваме проблемите си. Събираме се около “кръглата маса” и всеки слага своите козове. Спорим, обсъждаме, спазвайки правилото да не се обижда другия, да не се прекъсва, да му се даде възможност да излее душата си, да не му се налагат чуждите мнения. Но да му се предложат такива, за да разшири кръгозора си, да осмисли от нови страни положението, да стигне сам до нови мисли, да ги нюансира. Презумпцията е, че всеки трябва сам да узрее за всяко свое решение, да го вземе на своя глава. Но трябва да му се помогне по пътя до него.

            Понякога ред думи се съпровождат с ред сълзи, с ред смях. Пречистващ коктейл! Сплотяващ коктейл!

            Основното е, че всеки усеща загрижеността на другите. Разбира, че другите напрягат мозъка и чувствата си, за да му помогнат да реши проблема си, да вземе от многото – най-правилното решение.

            Основното е, че всеки се разкрива пред другите. Невидимото става видимо. Неясното става ясно. Учудващото става естествено. Нелогичното – логично.

            Човек свиква да осмисля емоциите си, опитвайки се да дава път на положителните и да превъзмогва отрицателните. И така рационално да подхожда към средствата за борба с проблемите.

            На домашния съвет не сме спестявали на дъщерите си никакви проблеми. Дори такива, за които много родители смятат, че не са за детските глави. От дългогодишния си опит установих, че детските главици са доста здрави и много могат да понесат. Стига да разпределяш добре тежестта върху тях. Стига да ги товариш с любов и на правилни порции.

            Нямаме теми табу. Говори се за всичко. От глобалните проблеми до интимните сексуални преживявания. И се говори спокойно, без лицемерен срам. Понякога ме поразяват с естественото си отношение към теми, които моето поколение не е учено да обсъжда. Така че и аз се уча.

            Преживяхме много катаклизми, но бяхме заедно. Всеки усещаше другия зад гърба си. И на домашния съвет най-вече…

            И така те не успяваха да се разболеят от най-модерната болест – депресията. Проблемите не ги разрушиха, а ги калиха. А домашният съвет им помагаше да ги виждат навреме и да си изработват стратегия.

         Така че, струва ми се, домашният съвет може спокойно да се определи като една от ефективните форми на “говорене”, на общуване в семейството. В съвременния забързан свят, когато членовете на семейството твърде често се разминават във времето и пространството, трудно могат да се осъществяват редовно други форми на общуване като задължителна обща вечеря или други подобни «формати» от патриархалното минало. Но събирането от време на време, взависимост от нуждите, едва ли е невъзможно…

            Този модел на общуване, даден ми от моите родители, децата ми пренесоха и в отношенията си с техните приятели. И вместо недоразумения и кавги при първия възникнал проблем във взаимоотношенията, те сядат и си ги изясняват. Всеки споделя от какво не е доволен и мислят какво може да се направи. Търсят компромиса. И го намират. Спестяват си погубването на много нервни клетки – от прибързани недоволства и разочарования.

            В тази връзка се сещам за днешните сериали, но не хубавите, а тези от масовата култура.

Сериалът е съвременна форма на робия. Гледащите този тип филми се превръщат в техни роби. Организират времето и интересите си, приятелствата си в зависимост от времето за поредния сериал. Вдигат телефона само по време на рекламите. Поставят децата си на компютъра и пред телевизорите, само и само за да гледат своите сериали. Натрапват гледането на телевизия на дошлите им гости. Често мъжете гледат едни сериали, жените – други. Всеки зад своя телевизор. И пропастта между тях расте ли расте…

            С нарастването на броя на телевизиите и даваните по тях сериали те придобиват все по-сериозни възпитателни въздействия. И възниква въпросът в какво възпитават и млади, и стари?

            За съжаление, доколкото съм гледала и гледам такива сериали, установявам, че техните възпитателни въздействия далеч не винаги са приемливи от обществена гледна точка. Напротив, струва ми се, че те имат доста негативни, направо вредни информационни, психологически, морални въздействия. Част от тях се дискутират в публичното пространство. Тук ще се спра само на един аспект от проблема. А той се крие в това, че сериалите съдействат за формиране на вредна „култура на недоразумението”. 

            Оказва се, че при телевизионните сериали основен инструмент за поддържане на действието, за търсене на нови фабули, за изграждане на изкуствени образи, за засилване на напрежението е създаването на недоразумения. Нарочно се оставят героите да не се изслушват взаимно, да не се информират своевременно за мотивите си, да не споделят навреме мислите си пред хората около тях. Нарочно се оставят да отлагат или изобщо да се отказват от обясненията и извиненията. Близки хора не приемат извиненията на брат, сестра, майка, баща. Вместо това се карат с тях, отказват се от тях, раняват ги, убиват ги преди да са разбрали истината. Целта е да има още серии, още завръзки и развръзки, във всяка една серия да има колкото се може повече недоразумения като основа за следващи серии. Иначе как ще се намерят поводи за още неразбирателства, за още конфликти и междуличностни войни, за още фабули, които бавно и славно да се разгръщат в десетки или стотици серии.

            Това възпитава определено мислене у гледащите сериалите – да не се стремят да седнат на масата и под формата на „преговори” да решат проблемите си, за да не хабят време и нерви за ненужни подозрения, сърдения и излишни битки. Вместо това сериалите ни нашепват – подозирайте се, гадайте какво мисли любимият, защо е направил едно, а не друго, правете си прибързани и грешни интерпретации, първо убийте, пък след това може и да помислите „а, трябваше ли”!

            Студентите във все повече специалности изучават дисциплини, свързани с воденето на всякакъв вид преговори, съвместно решаване на проблеми, търсене на консенсус, екипно мислене и поведение. И сериозните фирми учат работниците и служителите си на екипно мислене и поведение. В същото време сериалите ги отучват от това и то по един косвен, незабележим, но именно затова силно въздействащ начин.

А в част от семействата /като моето/ се търсят и намират подходящи форми на общуване за избягване на недоразуменията. В тях  родителите приобщават елегантно децата си  към  истинските демократични ценности, формират «култура на разбирането и споразумението», а не «култура на недоразумението». Упражняват децата си да уважават чуждото мнение, да се вслушват в чуждите аргументи. Подготвят ги да поемат критика,  да критикуват, но уважавайки другия. Един от механизмите за “обучение” е именно нашият «домашен съвет».

            За участието в съвременния граждански протест също е необходима „култура на разбирането и споразумението”, а не „култура на недоразумението”. Недоразуменията пречат на протестиращите да си изясняват взаимно позициите, за да ги подсилват. Пречат им да се организират по-бързо, навременно и ефективно. Пречат им когато общуват с отсрещната страна. Водят до противоречия в контактите, до взаимно обезсилване на влиянията.         

            Налагането на „култура на недоразуменията” между хората чрез средствата на изкуството, в конкретния случай на телевизионните сериали (някои автори не без основания поставят под съмнение тезата, че те са изкуство!), е една от задачите на масовата култура и това е поредното доказателство за нейните политически функции – да разделя и противопоставя хората, за да се осигурява максимален политически и социален уют на управляващите прослойки.

            Някои правят разлика между турските, българските и американските сериали. И действително има известни разлики. Но общият знаменател си остава общ. Без недоразумението сериалът фатално се скъсява …

Но да се върна на моето детство. На липсата на насилие в къщи. Сега с късна дата вече и знам, че по времето на „социализма” е имало целенасочена политика за намаляване на насилието спрямо децата. И това е заслуга на режима. Това е заслуга и на индустриалния тип общество, в каквото сме се превръщали лека-полека. А в него детето става все по-ценено – все по-малко експлоатирано в сферата на труда, все по-обгрижвано по разни линии. Намалявало е физическото насилие над него – от страна на родители, учители и навсякъде. А моето семейство е било едно от доказателствата за тази тенденция.

Днес по пътя ни към деиндустриализацията на България се върна и насилието над децата – и в труда, и в семейството, и на улицата.

Баща ми е „виновен” и за високата ми научна култура. Аз съм научена да уважавам научния си опонент. Да го цитирам, да го хваля и критикувам. Но с уважение. С разграничаване на научните ми оценки от личните ми чувства към него. Научният спор не е спор между личности, а между тези и концепции.

Със самия него се намирам в ожесточен спор по някои научни теми. Дори в книгата си „Елитът на прехода” имам цяла глава, в която критикувам концепцията му за „социализма”. Това обаче не ни пречи да се обичаме като баща и дъщеря  и до днес.

В детството ми около мен нямаше наркомани. Сега някои се опитват да омаловажат този факт с тезата, че медиите ни били манипулирали и не давали информация за наличието им. Истината е, че наистина нямаше. Техният брой е бил толкова нищожен, че на практика за такова явление не можеше да се говори. А по-късно, когато бях студентка, имах за състудент Бойко Станкушев, чийто роднина лекуваше малкото налични наркомани в България. И от него имах реална представа за тяхното пренебрежимо малко количество.

Не бяхме така алкохолизирани, както днешните ученици. Употребявали сме алкохол, но в прилични количества. На купоните се веселяхме и без да повръщаме…

Нямаше и такъв безразборен секс, какъвто има днес. Днес американското кино налага на младите идеал за купон в следния вид – наркотици, алкохол, секс. Междувременно малко танци. И българските младежи станаха жертва на този модел. В моето детство успявахме да се веселим и без да наблягаме на тези екстри.

Не бяхме гладни, както сега ни представят. Е, не ядяхме сини сливи от Бразилия или риба-тон от не знам къде си. Но може би и заради това бяхме по-здрави от сегашните деца, които ядат всичко друго освен български домати и краставици. А доминацията на консумирането на храни от далечни дестинации се оказва, че било много вредно. И е факт, че днешните деца са по-болни, по затлъстели, изгърбени и т.н.

Аз и моите братовчеди си пиехме прясно издоено мляко, ядяхме си току-що направено сирене. По Великден (не беше забранено!!!)баба ми ни правеше по една голяма кошница червени яйца. А как ухаеше стаята, в която втасваха десетина козунака…

Когато дядо ми заколеше истинска свободно движеща се из двора кокошка, първата работа на баба ми беше да ни опече дробчето на жар. Когато имахме свинско, дядо ми ни режеше пържолките с една специална ножица и ги печеше в любимата ми печка „Циганска любов”. Ловеше ни едни чудни дребни рибета, но в чистата река Бебреш, а баба ми ни ги пържеше. Докато изпържи единия тиган, ние сме изяли другия…

Едно от любимите ми яденета беше качамакът. Ядяхме го с търкано – една божествена смес от печени чушки, сирене и варени яйца, разбъркани с мляко или вода. Между другото това последното вече го предлагат и по заведенията като асортимент. Топехме си и в разтопено масълце с червен пипер…

Много хубав детски спомен ми е когато през една зимна ваканция отидохме на село с моята най-добра приятелка от училище – Снежка. Бяхме гимназистки. Трябваше да учим наизуст Ботевите стихотворения.

В стаята имахме две големи легла. Над едното висеше старо радио „Филипс” от преди 1944 г. Първото ми движение сутрин беше да се надигна и да го пусна. След това пак сладко си прилягвах докато чаках баба ми да ми направи сладка закусчица.

Във въпросния случай си прилягвахме със Снежка. Докато баба ни правеше яйченик или месена баница, любимите ми закуски, ние си седяхме на топло в леглото. През деня къде учехме, къде се забавлявахме, а за вечеря дядо ми ни приготвяше въпросните понарязани с ножицата пържолки. И ни даваше и по половин чашка от неговото превъзходно червено вино.

Сама участвах в бутането на маслото от млекцето на нашите биволици. И си мажех чудни филийки. Ядях си и сиренце – без добавени растителни мазнини. Събирах и пресни яйчица.

Скоро колега ми припомни стихче от онези времена:

Купих си яйца от бакалия,

трябваха ми пресни да ги пия,

но във къщи цял се разтреперих –

пиленца във чантата намерих.

Това стихотворение впечатли и внука ми около Великден.

Така гладни и жадни си преживявахме на село.

В София майка ми не ни гощаваше с кой знае какви сложни и богати манджи. Основното, което си спомням от нейния рецептурник (вероятно защото често сме го яли) е манджето с картофи, а за десерт – грис-халва.

По-късно, когато отидох да живея при свекърва ми, много обичах пържени картофки с наденица. А когато бях бременна с първото си дете наддадох не искам да си призная колко кила, защото бабата на мъжа ми ми угаждаше с цигански филийки /с олио и червен пипер/. А хапнех ли една, спирах чак на четвъртата-петата…

В това отношение може би сме живели по-нездравословно – много пържено ядяхме – пържени филии, пържени чушки, пържени картофи и какво ли още не. Но не знам това грях на режима ли беше или на науката, която още не беше категорично доказала колко пърженото е вредно. Освен това все още темата за здравословното хранене не е била така актуална и на Запад. Тя и там става актуална с нарастването на заплахите по линия на храненето пред западния човек, с нарастването на нездравословността на начина му на живот като цяло.

А сега живеем още по-нездравословно. Чудя се какво да дам на внука ми да яде. Такава травма е за душата ми – всеки божи ден да се чудя кое е по-малко вредно от нещата, които ни предлага пазарът. Кой е по-добрият компромис. Как да забавя идването на рака. Дали да не му давам „Зрънчо”, или канцерогенни чипсове, или далекоземни плодове и зеленчуци, обработени по неясно какъв вреден начин.

Лакомията на съвременния „цивилизован” човек е достигнала такива размери, че и отношението му към животните в някои отношения е станало във висша степен „нехуманно”, опасно, извратено. Съдейства на гъските да се разболяват от цироза, за да яде гъши пастет. Тормози кравите – заради увеличеното си виме не могат да стоят на краката си. Затваря кокошките в тесни клетки да стоят и да ядат. Затваря животните в зоологически градини често пъти без никакви условия за сравнително нормален живот.

В моето детство отношението към животните не беше толкова перфидно. Беше по-природно. Не се измъчва животното, за да се изяде. Днес американците ни дават пример, от една страна, как да пазим животните от насилие. Имат на някои места и животинска полиция. Дават по телевизията как се борят срещу насилието над животните. От друга страна, те са пример за извратено отглеждане на животни в името на човешката лакомия.

В моето детство не бях затормозена с мисли за здравословността на въздуха, който дишахме, нито на водата, която пиехме. Индустриализацията не беше довела природната ни среда до днешното й състояние. Днес не смея да заведа внука си и на реката да се плицика, защото е мръсна. Стоим на брега и ни текат лигите. А ние с моята детска компания си се откъпвахме в нея.

Днес съм изключително притеснена от строителството на депо за отпадъци точно в най-плодородната част на Ботевградската котловина. Поради корумпираността на общинския кмет и ръководство, на правешкия богаташ Валентин Златев не се мисли за по-здравословен вариант на решаването на въпроса с отпадъците. Водата и въздухът ще бъдат отровени допълнително в името на пълненето на техните джобове. От едната страна ще бълва отровни газове депото, а от другата – кариерата, която не функционира по законния ред. Общинският кмет, който има доста заслуги за развитието на региона, вероятно ще остане в историята освен като „Строителя” и като „Отровителя”.

И аз като обикновен човек се оказвам безсилна да променя нещо дори в настоящата демократична среда. Но това е фабричен дефект на капитализма по принцип.

В тази връзка се сещам за друга манипулация от демократичните времена. След 1989 г. едната посока за обвинения срещу „социализма” беше, че съответните управляващи правителства тровели природата и то тайно, непрозрачно, че аварии като тази в Чернобил са характерни само за „социализма”. Излезе, че само съветската власт не давала информация на населението си за подобни аварии. Без да искам да оправдавам поведението на съветската власт в оня период, бих искала да кажа няколко неща.

Първо, говореше се, че номенклатурните кадри имали навременна информация и спасили семействата си от вредните зеленчуци след аварията. А обикновеният народ не бил информиран. В интерес на истината, аз като номенклатурна щерка, също си ядох зеленчуците без ни най-малка представа за влиянието на случилото си. Баща ми като секретар на ЦК не беше предупреден за отровните влияния и нашето семейство не предприе никакви мерки за предпазване.

Второ, многобройни са примерите в западните страни, които доказват, че никоя власт в такава ситуация не бърза да плаши населението си. В много американски филми се отразява точно такава ситуация – когато някой град е заплашен от земетресение или наводнение, или от вредни газове и властите не искат да евакуират населението си. Правят го в последния момент или изобщо не го правят.

За редица вредни ефекти от редица производства и дейности в западните страни се пази държавна тайна. А по-неразвитите страни са принудени да стават депа за вредните им отпадъци. Спомнете си и протестите на германци, които не искаха френските ядрени отпадъци на тяхна територия.

Последният случай в Япония е поредното и то много очевадно доказателство в тази посока. Японското правителство непрекъснато увърташе, отлагаше даването на полезна за населението информация, спести пари и усилия за неща, които можеха да подпомогнат решаването на проблемите на много хора. В тази връзка изключително много ме подразниха коментарите на много медии и на много хора в България. Надпреварваха се да изразяват недоверие в способността на българите да се справят с такава ситуация и да идеализират японците за обратните им способности. А много от самите японци с основание негодуваха за редица недостатъци в поведението на властите си. А и на самите себе си.

И това поведение на капиталистическите държави е обичайно. То е свързано с увеличаващата се невъзможност на правителствата да регулират източниците на замърсяване на природната среда. Те са толкова много, толкова изобретателни са хората, които ги предизвикват, толкова трудно е да се намерят по-малко вредни начини за производството на редица стоки,  от които съвременният човек не е склонен да се лиши, че проблемът е трудно решим. Разбира се при по-недемократичните политически режими има по-големи възможности за скриване на истината, но те са твърде много и в западния тип демокрации.

            Всъщност развитите капиталистически държави винаги са били и продължават да бъдат най-големият замърсител. Защото развитието на индустриалното производство закономерно води до това. Въпреки развиващите се, активизиращите се екологични политики на различни правителства.

            А съответните правителства никога не са имали особено желание да разгласяват опасната информация, както правителството на Япония в случая с ядрената електроцентрала „Фукушима I” или оскъдната информация за голямото петролно замърсяване по бреговете на САЩ през 2011 г. Те винаги се опитват да прикриват колкото се може по-дълго време и повече от тази информация и са готови да нарушават демократичните принципи в името на тази цел. Друг е въпросът, че демократичният политически режим наистина в някаква степен ограничава възможностите им да правят това.  

Индустриалният тип производство при всякакви режими води до закономерно унищожаване на природата.

            Отношението между човека и природата се променя радикално, бих казала фатално. Все повече заприличва на антагонистично противоречие. Капиталистическата обществена формация, индустриалният характер на производството закономерно водят до унищожаване на природата. За съжаление голяма част от плодовете на научно-техническото развитие също съдействат за това. А опитите за спасяването на отделни елементи на природата са плод не толкова на икономически интереси на основните икономически субекти и обикновените хора, а на политически решения и граждански вопли и натиск. И затова имат частичен, палиативен, последващ характер. Екологичното съзнание и култура се развиват, но това за съжаление е резултат от застрашително нарастващите екологични проблеми на човечеството.    

            До капиталистическия етап на развитие на човечеството то е било много по-пряко заинтересовано земята да е чиста и плодородна. Защото оцеляването му е било пряко свързано с нейните плодове, със селскостопанското производство. И науката не е предлагала големи възможности за нейното грубо и невъзвратимо експлоатиране. Не е предлагала и изкуствени заместители на природните продукти. Днес науката предлага все повече заместители – на храни, на дрехи, дори на биологични процеси като нормалното зачеване и раждане например. Човекът все повече се увлича в производството и потреблението им. Все повече нараства самочувствието му, че е по-велик от природата, че е свободен от опеката на природните сили, че може да прави всичко според своя потребителски нагон, че може да „покорява” Мусала или Еверест.

            От една страна, глобализационният етап от развитието на капитализма води до все по-голяма алчност на елитите. От друга – до все по-малки възможности те да бъдат контролирани в опитите им да забогатяват за сметка на хората и природата. Смаляването на възможностите за контрол от страна на отделните национални държави, недостатъчните сили на международните организации в това отношение отварят нови пътища на съвременната международна капиталистическа класа да продължава хищнически да използва природните ресурси в ущърб на бъдещето на планетата. Разликата е в това, че капиталистите от развитите страни при глобализацията с нови сили, с по-нови и все по-опасни начини се насочват към хищническо използване на природните ресурси на други страни и народи, освен на собствените страни и народи. Един от типичните примери е използването на супер опасни за природната среда методи за добиване на шистов газ в свободни страни като България. Нещо като нео-нео-колониализъм.

            Демократичните политически режими в собствените им страни, нарастващата чувствителност на населението към екологичните проблеми малко ги ограничават, докато в по-неразвитите страни контролът е минимизиран, народите ги очакват като манна небесна за да им осигурят работни места и са готови на всякакви компромиси. А народите от развитите страни, от своя страна, нямат особено желание, пък и възможности, за контрол върху поведението на техните компании по света. Така че безконтролността на тези компании нараства.

            Гражданите навсякъде по света са разкъсвани от противоречиви интереси и съображения. Защитата на работните места им говори, че трябва да пренебрегват мислите и тревогите за природата, а здравето им напомня, че трябва да им обръщат повече внимание. Налице са все повече конфликти между хора, пазещи работните си места с цената на всичко и други, които отстояват общия, в това число и техния стратегически интерес от опазване на природната среда. Еколози се борят с миньори, с работещи на ски-фронта, с рибари, убиващи делфини, с цигани и българи, оцеляващи чрез незаконна сеч и др. под. социални казуси.

            Всъщност в България именно в „постсоциалистическия” период отношението към природната среда стана много по-хищническо – дървената мафия /Симеон Сакскобургготски дава пример/ почти безконтролно сече дърветата ни. Толерираните от властта бракониери почти безконтролно унищожават животински видове. Туризмът у нас сега е повече печалбарство, убиващо природата, отколкото начин за стимулиране на сближаването с природата. Бракониери вземат под аренда хижите и ги превръщат в изходен пункт за нападение над сърни и диви кози. Строят се безразборно ски-писти и лифтове, поддържащи на изкуствено дишане един спорт, който за съжаление е в кома и едва ли ще излезе от нея. Строят се курорти, които нямат канализация и необходимите пречиствателни системи и тровят реки, морета и планини. Български производители, а още по-лесно и често чужди инвеститори, нарушават екологичните норми за прозводство.

Всичко това ме подсеща колко понякога е хубаво да не знаеш много. При „социализма” не знаехме много за вредните последици от много човешки дейности, че някога е имало Белене, не знаехме точно колко е била широка и дълбока мрежата на Държавна сигурност, кои от приятелите ми са агенти. А сега знам прекалено много и все повече лоши неща – как планетата загива, как все повече деца стават гладни и жадни, как все повече хора стават излишни (безработни), как конфликтите между хората нарастват и те стават все по-агресивни. И всичко това ме гнети ежедневно. Това е отрицателната страна на по-голямата информираност.

Но да се върна на село. Пребиваването ми там ми даваше голяма възможност да общувам с животни. Обожавах котетата. Отигравах си с тях. Играех си и с малките теленца. Баба ми и дядо ми отглеждаха биволици. Никога няма да забравя усещането – когато теленцето беше в единия край на двора, аз – на другия и то хукваше към мен. Аз знаех, че то идва да си играе и въпреки това ми подскачаше сърчицето от лек страх. Докато дойде и почне да ми се радва…

Помня с баба ми как водехме биволицата на лечебницата в Ботевград – пеша шест километра по пътя. Тя – отпред, аз – отзад или обратно.

Много обичах когато се излюпваха малките пиленца и баба ми ги слагаше в една щайга при нас на топло в стаята. Обожавах ги. Сега вече толкова малко хора на село гледат кокошки, че е трудно да видя пиленца… Това лято водих внука си специално на „екскурзия” с такава цел до другия край на селото…

Един път с голямата ми дъщеря (когато беше малка) си вървим към къщи и виждаме на улицата малко кутре. Дожаля ни – взехме го в къщи с уговорката, че след седмица като си отидем в София, ще го дадем на някого. Защото баща ми и леля ми, които тогава живееха в къщата на село, не искаха да гледат куче. Нарекохме го Мурджо. След време разбрахме, че е Мурджина. Както и да е – леля ми склони да го оставим в къщи и да го гледат.

Един ден доведохме нашето софийско куче Рей на село и се заиграха с Мурджина, подгониха едно поотраснало пиле. Мурджина го разкъса на коремчето и то тръгна да си отива… Леля ми седна на един стол, сложи го в полите си и с една губерка и дебел конец с хладнокръвието на майстор-хирург заши пилето. Гледахме го в една щайга и то взе, че оцеля.

През 1971 г. баща ми беше на научна специализация в Париж. Ние с майка ми му бяхме на гости и той ни заведе на кучешкото гробище. Там баща ми си записваше епитафии, в които хората изразяваха скръбта си по починалото куче или котка. В България по това време не беше така масово отглеждането на домашни любимци.

Все повече си мисля, че животните заслужават не по-малко внимание, отколкото хората. Все по-тъжно ми става за нещастните животни, отколкото за нещастните хора. Защото те страдат обикновено заради нас, а ние страдаме заради глупостта и надменността си.

Днес съм кучкарка. Вече не мога да си представя живота без кучето. Не обичащите кучета хора ме съжаляват, защото си мислят, че аз ужасно страдам като го разхождам. Не мога да им обясня, че то разхожда мен. Спасява ме от ужасяващото обездвижване, с което е свързан професионалния ми труд. Забавя развитието на професионалните ми болести.

И ми обясняват колко било трудно да се гледат кучета. И колко било неприятно да се живее сред кучешки косми и миризми. Няма как да им обясня, че маниакалната хигиена ме отвращава повече и че това са твърде малки проблеми в сравнение с проблемите, които ми създава отдалечаването от природата, от природния разнообразен и раздвижен начин на живот.

Кучето неизменно ме посреща с огромна радост като се прибирам в къщи. За разлика от близките ми, които уморени или притеснени от нещо, не винаги имат сили да ми се усмихнат. Водя го и на туризъм. Никога няма да забравя разходките си с кучето Рей около Пелово, залезите, които заедно видяхме. Когато седнехме на хълма, то винаги идваше и сядаше до мен. Да ме усети, сякаш да сподели захласа си от пейзажа. И сега ми се доплаква като си спомня… И сега ми се доплаква като си припомня, че като умря, единствено моята приятелка Антония – видна кучкарка, дойде да поплаче заедно с мен. Защото е наясно с емоциите на кучкаря. И аз си поплаках като разбрах за смъртта на нейното куче.

Кучето задоволява много мои потребности на градски човек. Не случайно гледането на куче, дори в апартамент, стана такова масово явление. Явно човекът има нужда от връщане към природата, към животните, особено гражданинът.

Също така не е случайно и че гражданинът гледа кучетата си по коренно различен начин от селянина. Първият го гледа като „цененото дете”, разхожда го, храни го по специален начин. А вторият го връзва на един метър връзка и му подхвърля отпадъците от храната на семейството. Експлоатира го като пазач. Не му се радва. Имам на село съседи, които гледат хубава овчарка. Имат кучешка колибка, но кучето живее затворено в една стая, спи в изпражненията си, израсна без да види слънце… Ако имахме кучешка полиция, без колебание бих направила донос…

Другата митологема за „социализма” върви по линия на това, че не сме имали материални придобивки. Вярно е, че нямахме по три телевизора в къщи, не всички имахме автоматични перални, ултравълнови печки или по кола на калпак от семейство. Но ми се струва и че западните народи не са ги имали винаги. Че е било необходимо доста време за да достигнат днешния си стандарт. А у нас беше видима тенденцията на повишаване на тези придобивки и в града, и на село. Така че светлото бъдеще действително стоеше пред нас, ставаше все по-светло. Трябваше да имаме само малко търпение, да почакаме малко на опашки. Освен реалният живот, и властта чрез майсторската си пропаганда упорито работеше върху формирането на нашето търпение. А то ни помагаше да сме по-щастливи и без тези материални придобивки, философски да гледаме на тяхната липса.

Наличието на малко телевизори създаваше възможност за контакти между хората – заедно гледахме мачове, заедно чакахме Златния Орфей, заедно се смеехме със Стоянка Мутафова и Никола Анастасов. А днес аз си се смея сама пред моя телевизор, а мъжът ми си се смее пред неговия. Всеки над различни неща… И това се оказва фактор не за сплотяването ни, а за разединяването ни.

Изобщо развитието на техниката и технологиите е нож с две остриета. Аз не съм лакома и не желая да ги ползвам в пълния им обем. Защото те могат и да убиват човека – в преносния и буквалния смисъл, могат да отчуждават хората един от друг.

Оказа се, че част от тези придобивки в един момент започват много да ни вредят. Например возенето на собствената кола всеки божи ден, увеличаването на обездвижването и по линия на механизирането на домакинския труд. Аз например не искам да си купувам миялна машина. Искам сама да си мия чиниите. Не искам да имам и чистачка, а сама да си чистя веднъж седмично къщата. Защото това ми предоставя възможност поне малко да компенсирам обездвижването, да забавям развитието на професионалните си заболявания, свързани с него. Любимо занимание ми е простирането на прането. Лек и приятен физически труд.

Напоследък започнах и да се пренасям за по-дълго на село и да упражнявам в свободното си време селско-стопански труд. През деня работя зад бюрото и компютъра. Вечерта съм в градината – поливам, връзвам, култуча… И се разтоварвам от тежките мисли, които професията ми налага – за глобалните и националните проблеми, за настоящето и бъдещето на човечеството, за лошотията на човека. Изпразвам се от мисловното си напрежение.

Там започнах да усещам и по-добре гениалността на стихотворението „Градушка”… И на мен така ми се свива сърцето, когато завали отровен дъжд и застраши доматките ми… А това за съжаление все по-често се случва.

Развитието на техниката създава добри условия за отчуждаване на хората. Всеки сам в къщи пред компютъра и телевизора. Когато отидеш на заведение вниманието се разцентрова от наличието на един, два или повече екрана, които те разсейват и отчуждават от събеседника ти. Техническата възможност бързо да се сменят кадрите в различни предавания, отчуждава човека от същността на това, което гледа. Аз вече по тази причина не мога да гледам и обикновени концерти. Защото ми уморяват очите и душата. Не мога да се порадвам на цялото за достатъчно дълго време. Веднъж ми дадат крак, в следващия момент око, в по-следващия за секунда целия певец или танцьор. Свободата ми аз да избирам кое ще гледам липсва. Аз ставам робиня на техниката и на досадните оператори – манипулатори. Да не говорим за икономическия ефект от хабенето на толкова ток за екрани, които почти никой не гледа или още по-лошо, гледайки ги, си разваля общуването със събеседника.

Гледането на телевизия е изключително заробване. Вероятно много хора като мен се дразнят когато отидат на гости и телевизорът работи. И всеки, вместо да общува с хората около себе си, се взира в телевизора. А той му натрапва своя дневен ред, теми, които обикновено затормозват, вместо да успокояват и радват. Но най-важното – това е чужд дневен ред. На мен ми коства леки семейни скандали да наложа практиката, когато ми дойдат гости, да изключваме телевизора. Това за мен е признак на уважение към госта. Той идва да ни гледа нас, а не телевизора. А, ако иска да гледа телевизора, по-добре да си седи пред собствения.

Възможността да ползваме джи-ес-еми ни помага и вреди. Улеснява комуникацията, но ни убива с вълните си, създава ни напрежение, когато не успееш да откриеш човека, когото търсиш. Кара ни да ги носим дори в тоалетната – да не би да пропуснем някое обаждане… Прекъсва ни секса… Не ни дава възможност спокойно да се храним. Както и телевизорът. Сигурно 99 % от населението, което има телевизори, се храни пред тях. А това е твърде вредно за храносмилането. Ние вече не можем да се насладим дори на яденето. Чувах, че Любен Дилов-син и Андрей Райчев били изхвърлили телевизора от в къщи. Това ми се вижда прекалено, но е един възможен вариант да се отърсиш от тази робия.

Днес на село къщата ни е газифицирана. Имаме си радиатори като в София. Отиде си романтиката от печката тип „циганска любов”. Тъкмо се бях научила да я паля и гася, вече се гордеех със себе си и ето, че дойде газта с нейната чистота и скука.

А що се отнася до качеството на стоките при „социализма” – манипулацията е огромна. Като нахлу демокрацията започнаха обвиненията, че при „социализма” нищо не било качествено. Че нямало пазарно стопанство и механизми за мотивиране на хората в труда и всички стоки и услуги били некачествени.

Оказва се обаче, че в днешното отворено и пазарно време все повече консумираме стоки, в това число западни, с ниско качество. Че перални се развалят за две-три години, а моята „Перла” ми работеше вярно 15 години. Че дрехите и обувките, които носиш, са правени масово с отровни бои и лепила. Че книгите ти се разпадат в ръцете и са пълни с грешки. Че пиеш ракия-менте. И то правена не само от Цар Киро. Че на практика всички чужбински плодове и зеленчуци, които консумираме, са в някаква степен вредни, заради обработката им да издържат на разстоянията и времето. А доматите са като пластмаса. Една от най-страшните думи в днешно време е „консервант”. Така е направена схемата – че да си заинтересован на втората година да си хвърлиш старата кола и да си купиш нова. И всичко това за сметка на застрашителното намаляване на земните ресурси. За сметка на нашето ЗДРАВЕ. За сметка на затлачването на природата с боклуци.

В някоя от книгите на Майкъл Мур се описва как американските училища масово се договарят с фирми-производителки на безалкохолни напитки за съвместна дейност. И в какво се изразява тя – фирмите подхвърлят на училищата малко компютърчета, малко материални придобивчици и за сметка на това училищата им съдействат в зарибяването на американчетата да пият тези отрови, от които стават лидери по напълняване и болести.

А през 1968 г. родителите ми поръчаха дървени мебели за нашия апартамент. И до днес са си наред. Толкова качествени мебели в днешно време на обикновени цени не знам дали могат да се намерят.

В същото време не мога да не призная наличието на дефицит и еднообразие на стоките при „социализма”. В личния ми живот това най ме е впечатлило когато ходех като анкетьор по апартаментите на различни хора в кв. „Свобода”. Бях удивена от еднообразието на холните гарнитури и подредби на хората в тези блокове. Приличаха на самите еднообразни панелни блокове. А що се отнася до дефицита – вярно е, че се редяхме за редица стоки на опашки, пишехме списъци и т.н.

Но вече знам, че това явление има своите много сериозни икономически причини и не е „грешка” на социализма, не е обикновен волунтаризъм на управляващите. Това е естествен процес при бързо индустриализиращи се страни, когато по линия на все по-голямата информираност на населението, потребностите растат по-бързо в сравнение с възможностите за задоволяването им. Когато се набляга на задоволяване на най-основните потребности, без да има възможност за наблягане на красотата, лукса и разнообразието. Когато се набляга на производство на средствата за производство, а не на средствата за потребление, за да сме по-независими от развитите капиталистически държави. Когато се набляга на по-пуританските нрави, а не на разгула и разкоша (който е характерен за днешния ни капитализъм). Както е било по времето на първоначалното натрупване на капитала в западните страни, така добре анализирано от Макс Вебер в „Протестантската етика и духът на капитализма”.

Как се отразяваше това в жилищното строителство например. Много типично е за селата. При „социализма” трудно някой може да отрече, че нашите села заприличаха на модерни села. Изградиха се масово масивни къщи. Но част от тези къщи останаха недоизмазани, друга част бяха измазани, но никога преизмазани. Т.е. българите успяха да задоволят до голяма степен своите жилищни нужди, но не се издигнаха в битовата си култура на равнището на западноевропейците, които освен да си построят къщите, след това гледат и да ги поразкрасят.

Същото се отнася и за панелните блокове. Те бяха резултат от бързането на режима да построи жилища за идващите масово в града селяни, които да работят в новите предприятия. И няма време и пари за тяхното разкрасяване, саниране, разнообразяване. По принципа на масовото производство – колкото по-еднакви и масови са стоките, толкова по-евтини и възможни. И днес се вижда колко много струва да се санират толкова много блокове и властта не се заема с това. И в западните градове има такива квартали, обикновено работнически, построени по същата логика и достатъчно грозни и неподдържани. Но като отидем за няколко дни на екскурзия обикновено гидовете не ни разхождат из тях.

Аз лично живея в най-хубавия квартал на София. Някога в началото на 60-те, когато родителите ми се нанасят в него, това е било краят на София. Дядо ми по повод това си е мислил – колко бил загубен синът му – да вземе да се нанесе в такъв блок. Но днес всъщност кварталът е пример за жилищен квартал – с ниско строителство и много зеленина между блоковете. Единственият квартал в София, който не беше презастроен и деформиран от алчността на строителната мафия при демокрацията. Днес аз не виждам съседните блокове от дърветата. В същото време съм в центъра на София. Но и нашите блокове няма кой да ги санира цялостно и вече са кич – защото тук-там някой си прави промени и разваля общия облик на съответния блок.

И днес виждаме как в Турция при най-малкото земетресение се разпадат цели селища. Вероятно и там процесите са подобни – при индустриализацията на все повече региони в Турция е трудно организирането на суперкачествени, разнообразни и красиви жилища, приспособени да изтраят на всички природни катаклизми. А печалбата гони строителната мафия и там. По-бързо, пък дали е качествено – после ще му мислим… И там политиците се съобразяват с нейните интереси и е необходимо да се срутят сума ти градове и села, за да се вземат законодателни и други мерки срещу некачественото строителство.

Всъщност в моето детство беше хубаво, че не се различавахме много-много по колите, джи-ес-емите, обувките и дрехите си. А по други неща. Между нас нямаше завист в това отношение. Е, вярно, съседчетата ми от долния етаж, имаха тротонетка, защото баща им беше дипломат и им я донесе от чужбина. Но всички ние я карахме заедно. На нас баща ми ни донесе кънки от някъде и пак всички ги карахме. А днес бедните дечица си играят със своите парцалки, а богатите дечица си играят зад високите зидове със своите. И се убиват от завист и неудовлетвореност, че нямат последен модел джи-ес-ем. И на родителите става все по-трудно да им обяснят защо едни имат, а други нямат.

И когато станах номенклатурна щерка не се отличавах много-много от хората. Никога няма да забравя когато баща ми вече имаше право да води семейството си в Евксиновград на почивка аз тръгнах с една обикновена басмена рокличка. Чувствах се малко като беден роднина. Но всъщност и другите посетители не бяха облечени със злато и сребро. 

Вярно е, че родителите ми ми носеха подаръци от чужбина, но тяхното количество и качество беше такова, че не се отличавах много. В тази връзка имах и проблеми. Нося 40 номер обувки. И тъй като у нас този номер почти не се изработваше, баща ми ми носеше от време на време обувки от чужбина. Естествено част от тях ме стягаха оттук-оттам. И ми направиха съответните здравословни проблеми.

Днес има по-голямо разнообразие, но пак не е много лесно да си решиш проблема с обувките. Този номер отново е кът. Въпреки, че с него вече има много повече жени. Но другото, което повече ме ужасява, е броят на некачествените, кичозни, нездравословни обувки, които се предлагат на пазара. Такова стълпотворение на подобни обувки, с които се замърсява природната среда и които деформират нашите крака не съм сигурна, че е по-добър вариант от варианта при „социализма” – по-малко, но по-качествени обувки. Не случайно и днес търся български обувки, защото това, което се внася у нас в огромния си процент е боклук. А съвременните западни дизайнери бих ги застреляла, ако по принцип одобрявах този начин за разправа с подобни цинични типове. В името на перверзните си амбиции да се отличат, да се наложат, да печелят огромните си пари, те са готови да предложат на пазара всичко, което вреди на човека. Всякакви екстравагантности, порно- и вредоносни модели. Днес например на обувния пазар у нас има 90 % от най-вредните възможни обувки – или с огромни токове, или без никакви токове. И двата варианта водят до моите кокалчета. Но жените се принуждават да ги носят. Първо, защото голяма част от тях са прекалено суетни и следват модата. Второ, защото почти няма други. Трето, защото недостатъчно са информирани за ефекта от носенето им.

Изобщо разгулът на пазарния механизъм, озверелият стремеж към печалба, липсата на неговото озаптяване, липсата на подходящо възпитание на младите хора водят до много обществени вреди. И при демократичен политически режим. Дори при него опасностите са може би по-големи, защото при демокрация управляващите имат по-малко формални права да се месят в производството на различни видове стоки, ако те не са пряко застрашаващи живота на хората. При по-недемократичен режим това е по-възможно и то може да е от полза за много хора.

Така че всяко време с проблемите си.

Изобщо нямам спомен да ме е притеснявало това, че ходя с униформа. Намирахме начин да сме си уникални, да покажем прелести въпреки тях. Сега искат да ни обяснят колко са ни притеснявали тези униформи, колко са ни ограничавали чувството за свобода. И колко сме били еднакви в тях. Изобщо не сме били еднакви. Бяхме си много индивидуални и така се чувствахме. Освен това никога не съм чула мой съученик да се е оплакал от носенето на униформите по принцип. Смятахме си, че така е правилно и това изобщо не ни притесняваше. А днес, като гледам западните страни, виждам, че най-реномираните частни учебни заведения изискват носенето на точно такива униформи. Значи не е уникален социалистически античовешки феномен. Е, може да се спори за цветове, модели и така нататък. Но носенето на униформа има своя дисциплиниращ децата смисъл и не случайно и у нас почват да се замислят за връщането им в някакъв вариант.

За най-голяма изненада на най-големите демократи трябва да си призная, че по време на моето детство ние си позволявахме да бъдем и весели.

Семейно се събирахме с роднини и приятели на нашите. Спомням си един вуйчо Петко, който отваряше песнопойката и се започваше. И до днес имам вкус към това пеене. Елементът самодейност тогава беше много по-разпространен – нямаше днешната техника, разчитахме повече на себе си.

Така си пеем днес и с туристическата ми компания. Там където няма техника или не сме си занесли, си пеем сами. Че си и танцуваме… И става страхотно.

Днешното младо поколение вече се отдалечава от този вкус. Те разчитат в много по-голяма степен някой да ги забавлява – или телевизия, или дискове, или ди-джей – но някой друг да им насочва веселието. Самоинициативата при тях е в много по-малка степен. И ако ги няма тези „помощници” – седят и куфеят…

В тази връзка си спомням и семейното правене на снимки. Имахме си техника, избирахме си подходяща вечер и сядахме цялото семейство да си вадим снимки. Радвахме се на всеки показващ се образ. Общувахме помежду си. А сега тичаме във фотото и получаваме наготово всичко. Сега правим толкова много снимки, че нямам време да ги изгледам, камо ли да им се порадвам…

Купоните в София със софийската ми детска компания бяха страхотни. И в Скравена си правехме същите.

Оттогава вероятно съм си купонджийка, защото си спомням, че у нас е имало много купони. Явно пак не съм имала търпение и не съм чакала други да ни поканят. А ние с брат ми ги канехме в къщи. Махахме килимите, за да ни е по-удобно и почвахме.

Имахме си западна музика. Не си спомням да сме танцували на руска музика. Дори баща ми донесе от Париж една плоча с две песни на люксембургската певица Вики Леандрос, току-що спечелила първата награда на Евровизията през 1972 г. И понеже съседката ни работеше в националното радио тази песен след два дни се завъртя по него. Ако режимът беше по-„отворен” може би това щеше да стане след един ден…

Играехме си западни танци – оттогава съм специалистка по туист, рок, уле-буле и не помня още какво. По едно време дойде кунг-фу-то. Когато със снаха ми бяхме бременни в шестия-седмия месец на Нова година си отиграхме кунг-фу с все децата. Днес някои непрекъснато си посипват главите с пепел, че у нас всичко идвало с голямо закъснение. Е, твърдя, че имаше прекалено много изключения. Та не знам всъщност кое е било правилото.

Всъщност си отслушвахме западна музика. Златният орфейбеше едно бижу. На него идваха и западни певци. АББА ги слушахме на него. А по телевизията се радвахме и на фестивала в Сан Ремо. Още едно бижу. Истински  красива западна музика. Сега никъде човек не може да я чуе. Радио-режисьорите съвсем я забравиха. На 100 англоезични парчета пускат по едно италианско и по половин френско. А руската поне 20 години беше сякаш забранена. Едва отскоро започнаха да пускат по нещо. По тази линия чувствам силно изтъняване на свободата ми. Чувствам се уловена в мрежа. Добре, че е интернет – та чрез него да имам достъп до всякаква музика. Но въпросът е в политиката на демократичния режим. Доколко е демократична?

При „социализма” слушахме главно английска, френска и италианска западна музика. Не съм свидетел на забрани за слушане на музика. Баща ми ходеше по командировки още като научен работник, непрекъснато носеше плочи. Американски, европейски, мексикански. И си ги вкарваше съвсем легитимно. Не са ни ограничавали какво и как да слушаме. После и като номенклатурчик носеше. Е, вярно, нямаше ги масово на нашия пазар някои неща. А сега има ли масово на нашия пазар френска, италианска, полска, руска музика, индийска? А какво да кажем за китайска! Не, само в някакви специални магазини, достъпни на практика за софиянци, ако знаят, че ги има. Гледаме ли други филми, освен американски? Само по голямо изключение? Дори и по интернет не можеш да си доставиш каквото би искал. 

В тази връзка днес има прекалено много манипулации относно „социалистическия” режим. Наблягане само на ограниченията върху някои състави, музики и т.н. Може би наистина е имало възражения против някои видове музики или състави, някои репресии до 60-те години. Но едва ли толкова колкото се жалват днес. Забранен бил рокът – ами тогава как станаха известни Щурците? Къде и как съм научила да танцувам рок? А Бийтълсите май и в Америка не са били много желани по едно време…

Не съм свидетел на санкциите за късите поли и дългите коси. Може би е имало такова нещо през петдесетте. Но се преувеличава както за всичко останало негативно. Аз нямам спомен някой около мен да е бил ограничаван с какви дрехи да ходи, освен задължителната униформа в училище. За моето детство (от шестдесетте нататък) съвсем отговорно твърдя, че си ходех с късата пола и всички бяха като мен. Сега дори  се чудя как не ме е било срам. Дори имам един много жив спомен-усещане от Париж. Бях с много къса рокля. Качваме се по едни външни стълби и отдолу може да се види всичко. Притеснението и досега си е у мен. Въпреки че, пак повтарям, бях свикнала да си ходя точно така.

Впоследствие разбрах, че баща ми е реагирал на гоненето за външния вид. В книгата си „Живковизмът през призмата на една лична драма” описва одисеята си по повод статията „Защо пък да не бъдем модерни?”, писана през 1964 г. В нея реагира на „разглеждането на модата като буржоазно явление, срещу преследването на различни елементи на облеклото (шарени ризи, ризи за външно носене, тесни крачоли, крачоли без маншет и др.), на елементи на външния вид (конска опашка, дълги коси на младежите, маникюр и др.), на някои музикални направления (естрадна и джазова музика, т. нар. модерни танци и др.)” /58 стр./. Пледира за по-голяма свобода в това отношение. И си има работа с големи авторитети, които го обвиняват, че отваря вратите на буржоазното влияние. Не са му я публикували и по този повод забавя хабилитирането си /може би първа причина да се обяви за дисидент, както бързат да правят някои…/.

Всъщност забраните (преки или косвени) са си буржоазен феномен, от който са се учили „социалистическите” правителства.

Това не е уникално поведение на управляващи. В западните страни също са минавали през етапи на преследване на определени видове музика, автори, изкуства. От страна на държавата, на църквата и т.н.

В най-развитата демокрация – САЩ – са глобявали за носенето на панталони, в публичните сфери е трябвало задължително да носят високи токчета, найлонови чорапи, ръкавици и шапки.

Когато прочетох книгата „Любовниците на лейди Чатърли” разбрах, че тази книга в началото на двадесети век във Великобритания също е била обект на преследване и морални анатеми. И се удивих, защото тя е едно голямо нищо със степента на еротизма си в сравнение със сегашното изкуство. Явно в началото на века нравите са били други. Значи и те се развиват.

Когато прочетох автобиографията на големия японски кинорежисьор Акира Куросава, се впечатлих от оценката му за съветското киноизкуство. Бил на гости на съветските кинаджии (майче беше в края на петдесетте години) и останал удивен от свободата, с която разполагат, да творят.

Когато четох автобиографията на американския актьор-негър Сидни Поатие (чийто филм „На учителя с любов” съм гледала в затворена и недемократична България) се удивих на други неща. В нея той разказва как до преди 4-5 десетилетия в американските филми негрите почти не ги е имало или, доколкото ги е имало, са били в ролята на десетокласни американци с непрестижни професии и съдби. Как по времето на маккартизма са го набедили, че е участвал в Движението за права и свободи на негрите, не са му давали роли и е трябвало да доказва, че не е бял…

Днес повечето артисти се жалват как им били спирани филмите и книгите, как трябвало да променят фрази, епизоди, за да угодят на властта. И забравят да кажат, че въпреки това те самите са мислели в рамките на допустимото и общоприетото, че дълго време са вярвали в потенциала на режима. И като цяло произведенията им искрено и доброволно са отразявали очакванията на властта и постиженията на режима. Просто са виждали нещата по начина, по който тогава масово ги виждахме. Като път към една голяма и светла цел. Анжел Вагенщайн казва, че той и повечето като него не са били на мнение различно от господстващите норми на официалната социалистическа естетика.  А негативните настроения са се формирали постепенно на по-късен етап. Първо са вярвали в априлската линия и са я опоетизирали, а по-късно вече са се съмнявали в нея…

Моята любимка Татяна Лолова и в това отношение се оказа голяма. Когато съдеха Тодор Живков и го обвиняваха, че раздавал държавни жилища на интелектуалци, артисти и др. под. (сякаш той е живял в тях), тя не се поддаде и каза, че няма да хвърли кал срещу него. Че хубаво й е дал апартамент, защото така е могла да се развива професионално.

Не си спомням тя или някой друг голям в морално отношение като нея (а те се оказаха колцина…) защити и разпределението на творците по провинциалните театри за няколко години. Защото всички останали като стадо блееха, че видите ли това бил най-големият грях на режима. Че и филми направиха по темата. А според нея това е помагало на артистите по-рано да се доберат до по-голяма роля, да се сдобият с актьорски опит и по-умните от тях пълноценно са се възползвали от тази възможност. А аз бих добавила, че този механизъм допринесе за издигането на културното равнище на цялата нация, за развитието на провинциалните театри, които днес с лека ръка затваряме, защото не носели пустата печалба.

В тази връзка трябва да спомена за приноса на баща ми за това, че много подобни произведения са видели бял свят именно с негова помощ. Защото той винаги е бил демократично настроен и е смятал, че мисленето трябва да се формира на основата на действителни постижения на „социализма”, а не на основата на санкции и репресии. В такъв смисъл с поведението си като завеждащ отдел „Пропаганда и агитация” и по-късно като секретар на ЦК по развитието на духовната сфера е допринасял непрекъснато за умереността на режима в това отношение. Не случайно много от дейците на художествената ни култура, в това число и „демократи”, се отнасят и до днес към него с уважение.

Нямам спомен агресивно да са ме карали да вярвам като чавдарче, пионерче и комсомолче в лидерите и обществото ни. Идеологическата сфера си действаше майсторски. Но в крайна сметка ме убеждаваха не толкова чрез санкции и идеологическо въздействие, а предимно чрез нещата от живота, чрез подобряването му. Явно хората са били убедени, вярвали са в прогресивността на обществото, което се строи, не се е налагало да ги санкционират много-много. Санкциите по мое време вече са били рядкост. Имало е едно убедено масово съзнание в тогавашните ценности. И то не толкова чрез страх, а чрез грижата за хората, чрез увеличаването на благосъстоянието им.

Аз живеех в среда на сплотени и щастливи семейства – главно от научните среди, съседски и приятелски семейства. Нямаше всекидневни изневери, разводи, страдащи деца. Имаше уважение на децата към възрастните. Това е, което виждах със собствените си очи. А имах доста преки впечатления. Така че не могат да ме убедят, че просто медиите всичко са премълчавали. Някои неща и да искаха не можеха да ги премълчат. Просто ги нямаше в онази действителност или количеството им беше пренебрежимо малко – наркоманите, хомосексуалистите, циганите-крадци, проститутките. Просто хората си имаха по-достойни работи и занимания и не им се налагаше да работят това или да търсят масово забавление и духовно изразяване в неприродни сексуални ориентираности например.

Имало е и от другите неща. Но те не са доминирали. За това филми като „Всичко е любов”, „Да обичаш на инат”, „Клетва” бяха истински, разтърсващи, истинско изкуство, което ти отваря нова страница в мисленето. А не като повечето от сегашните, които масово ти затварят прозорци към живота и миналото и те манипулират. Досега не съм гледала нито един български филм – вече 22 години – който да има по-обективно, а не идеологизирано отношение към „социализма”.

В нашето село си имахме киносалон и редовно бяхме негови посетители. Гледахме филмите и по няколко пъти.

Разбира се гледах си съветските филми и си ги харесвах. И съм си била малко жертва на „социалистическата” масова култура. Съветският войник беше прекалено извисен и невинен. Чак и аз, която искрено вярвах в същността на нашето време, нещо това ми идваше в повече. И съм се чудела – как в чуждите филми по време на война войниците вършат издевателства, само съветските войници – не. Но не съм търсила много отговора и не го намерих докато не дойде перестройката. И защо ми е било да го търся като нещата изглеждаха много по-красиви, представени по онзи начин. Затова и западните хора вярват в митовете на тяхната идеология и пропаганда, когато това им улеснява живота.

Никога не съм разбирала войната. Никога не съм се възпалявала от военните победи, дори когато са били на български пълководци и по принцип са стимулирали моя патриотизъм. Никога не съм разбирала майките и бащите, които под знамето на национализма са пращали синовете си с гордост и радост да умират в хиляди битки. Според едно определение националистът държи не толкова да умре за родината, колкото да убива заради нея. Никога не съм разбирала доброволческите напъни на млади хора да се включват в такива военни изпълнения. Днешният им формат са рейнджърските мисии. Гостенчетата на Бате Енчо искат много да стават ренджъри – да се борят срещу лошите. Само дето родителите им не им обясняват, че те са изпратени от лошите…

Великата отечествена война прави изключение. Това е войната, която ме вълнува. Никога няма да престана да благодаря на съветските хора за изключителната им заслуга за победата над хитлеризма. Никога няма да отрека художествената сила на много съветски филми и книги по темата. И не мога да не призная управленските умения на Сталин. Независимо от многото грешки (особено в началото), от репресиите (на военните преди войната или на бивалите в плен след нея) той има своята отговорност за победата. И тя едва ли може да бъде сериозно омаловажена с нещастни тези от сорта на – всичко, което е лошо при „социализма” е заради Сталин, а всичко, което е хубаво, е въпреки него. Все пак трябва да има минимум логика в мисленето ни.

Никога няма да престана да благодаря на Русия и за приноса й за освобождението на България от турско робство. Така ме учеха по времето на „социализма” и мисля, че това е по-правилното отношение. Какво не направиха през последните  години за да омаловажат и изкористят този факт. Много наясно съм за това, че Русия не е тръгнала да ни освобождава от любов към българската ракия, но фактът си е факт.

Скоро посетих едно местенце в Стара планина, което ме удари в сърцето, както казва една приятелка – пренареди ме… Над х. Чавдар под връх Етрополска баба се намира едно скромно паметниче на руски войници и български опълченци, които са се опитвали да преминат билото в мразовитата зима, за да се спречкат с турците, и са загинали от замръзване. Паметничето е направено с толкова камъка, колкото са загиналите войници. А над него в естествена, ненатрапчива, трогателна, истинска мъка стои леко приведен един български планинец. Никога скулптурна фигура не ми се е струвала толкова изразителна и толкова на място.

И до днес смятам, че в съветските филми истината за Втората световна война е много повече отколкото в западните филми. И до днес не мога да търпя западната масова култура да ме убеждава, че едва ли не западните страни са спечелили войната и са надвили Хитлер. Че Съветският съюз само малко им е помогнал. С това западните народи и управляващи искат да успокоят гузната си съвест, да прикрият дългогодишното си бездействие пред агресията на Хитлер с тайната надежда да съкруши основен техен конкурент в лицето на СССР, ако може да го смаже без те да си цапат ръцете и да си развалят рахатлъка.

Но в същото време в този толкова „затворен” наш свят си гледах и най-добрите западни филми. Оттогава ми е любимка София Лорен. И до днес снимките й красят вратите на къщата ми. Дори в тоалетната…

А до първи курс като студентка си купувах филмови списания и си изрязвах снимки на актриси и артисти. Всички известни американски, италиански, френски и т.н. артисти и артистки от онова време ги знаех. Бях гледала най-хубавите им филми. Добре, че не съм гледала останалите.

И не могат да ме убедят днес най-големите „демократи”, че само руски филми съм гледала. И че в тях имало само манипулация. Гледала съм още по онова време най-хубавите западни филми. Дори съм благодарна на режима, че ме е спасил от тази напаст, от която в днешно време никой не ме спасява – американската масова култура. Филмите а ла Джеймс Бонд.  Агресивността, антихуманността и нахалството на американската масова култура не могат да се сравнят с тези на съветската масова култура. Нейната насилническа и порно природа почват да ме отвращават и от секса …

Дори моето тримесечно кученце вече разбира от висши цивилизационни ценности и култура. И от сексуална свобода – един ден се изака под формата на фалос…

На фона на този порно-фон в нашия живот понякога едновремешните кинопрегледи ми се виждат за предпочитане. Там поне се говореше за нещо реално сътворено, построено. А днес цялата информация е за разруха и разврат. И, ако има кинопрегледи, ще трябва да ми показват разрушени обори и предприятия, незасадени ниви и унищожени или съзнателно подпалени гори. Както и транссексуални и хомосексуални истории, от които ми се повръща.

Като дойде демокрацията почнах да намразвам любимия си английски език. Защото по радиата нямаше друга музика освен англоезична. Тогава започнах да слушам чалга – радио „Веселина” и радио „Сигнал плюс” – само по тях човек можеше да чуе нещо на български. Погнусата ми от пошлостта и цинизма на чалга-музиката беше по-малка от усещането ми за несвобода – да съм принудена да слушам музика само на английски. Започнах да намразвам и някои класически парчета, на които съм танцувала с гаджета като гимназистка.

Иска ми се да попитам – как така ми е бил любим английският и съм го учила в училище, след като сме били толкова затворени? Всъщност ние учехме и немски, френски, испански. Задължително учехме западен език. Наравно с руския. Наскоро разбрах, че руският е бил задължителен още от буржоазния период преди Девети септември. При „социализма” училищата с чужди езици бяха и най-добрите държавни училища. Интересно дейците на СДС и други десни партии, които се тупат в гърдите, че знаят езици, къде са ги научили… И защо не похвалят режима за това…

От друга страна, в училище при лошата „социалистическа” образователна система научавахме много повече неща за чуждите народи и страни, за тяхната география, история и култура, отколкото днешните млади хора. Те за съжаление твърде често не знаят кога е била Френската буржоазна революция, за английската да не говорим. Някои не знаят и Втората световна война през кой век е била. А колцина са чели „Война и мир”? С колегите ми преподаватели започнахме да се майтапим – че културното ниво на студентите така драстично спада, че ние трябва да ставаме все по-големи майстори като преподаватели – от все по-криви дървета свирки да правим…

Освен това с отписването на руската култура и език беше отрязан още един клон, на който те трябва да седят. Затвори им се един голям прозорец, към един голям свят, станаха по-затворени. И то става дума за свят, който е твърде близък до нашата душевност, история и култура. Т.е. отряза се жив клон, не изсъхнал. Зарязваме близки, сближаваме се с чужди…

По онова време ние децата масово спортувахме. И по тази линия режимът се грижеше за нас. В училищата се правеха все повече и по-добри спортни салони. По-дисциплинирано участвахме в часовете по физическо възпитание. Кадри от спортната сфера идваха в училище още в долните класове и ни оглеждаха – кой за какъв спорт е по-подходящ.

Мен заради ниския ми ръст естествено ме разпределиха към баскетбола. И действително почнах да играя баскетбол. Не си спомням как и защо се отказах от него и започнах да тренирам волейбол. Ходех на тренировки в зала „Червено знаме” на 4-ти километър. По два-три пъти седмично. Минавах по доста тъмни местица. И никога не съм изпитвала страх. Сега като си помисля, че детето ми трябва да минава през подобни места, едва ли бих го пуснала. Вярно, че един път в този квартал убиха моя съученичка. Но това събитие беше в толкова дълбоко противоречие с общите ми усещания и общото ми чувство за сигурност, че не можа да ми промени нагласите. Нито тези на родителите ми. Продължих да си ходя на тренировки. И вечерно време с приятелите от блока да играем до през нощите без да ни назначават охрана.

Не случайно България беше една от страните с най-големи спортни успехи в света. Това не беше въпреки режима, а заради режима. Той се нуждаеше от здрава работна ръка, от здрава нация и правеше всичко необходимо и възможно да си я осигури. А това беше в пълен синхрон с желанието на всеки човек – да има условия за спорт за децата му (и то безплатно). Да става все по-добро и по-добро здравеопазването – бяхме на първи позиции по брой на лекари на глава от населението. В училищата имаше лекари и зъболекари масово. И тичахме първо там, когато имахме проблем. А днес учениците умират от инфаркт и няма кой да им даде първа помощ…

В моето село имаше лечебница. Аз бях много палава и редовно си осигурявах разни рани. Един наш познат ми викаше „лапе-белалия”. И тичах в лечебницата да ме бинтоват и лекуват. И бях много горда в този момент – когато бях бинтована. Чувствах се герой на деня. Днес в здравния пункт лекарката все няма направления… А в много населени места няма и здравен пункт.

Този спомен ме навежда на мисълта, че не формираха у нас само послушание, но и смелост, желание да си герой.  Стимулираха ни да искаме да сме и като Спартак, и като най-смелите антифашисти.

А що се отнася до възпитаването на дисциплинираност, послушание, спазване на правила, това съвсем не е уникалност на режима и неговите послания. Това е послание на самото индустриално общество, което прави от свободния селянин дисциплиниран фабричен работник. И, ако той не е достатъчно дисциплиниран и послушен, индустриалното производство би било неефективно. Не случайно Маркузе пише „Едноизмерният човек”, в който описва същият този послушен масов човек в западните страни.

В тази връзка е интересен и следният факт. Солженицин казва, че в лагерите на системата ГУЛАГ в Съветския съюз повечето лагерници не са били политически противници на Сталин и управляващите. А нежелаещи да се дисциплинират работници. И през 30-те години при наличие на излишна работна ръка в лагерите отношението към тези работници е силно безхаберно. Работят и живеят при ужасяващи условия, мрат като мухи и веднага ги заменят с други. След обезкръвяването на нацията през войната, при голямата нужда от работна ръка, политиката към лагерниците качествено се променя. Става по-хуманна, по-грижовна. По времето на същия жесток Сталин.

 Но да се върна на спорта. Чрез него много хора обикаляха света и го опознаваха. И бяха горди, че са спортисти от България. И единици бяха тези, които емигрираха, поблазнени вероятно от материални благинки.

По отношение на спортните си занимания имах и едно разочарование. Явно от малка си падам по народните хора. Имам снимка от детската градина как водя хорото. И с моята приятелка Снежка искахме да се запишем някъде да се учим. Но, уви. Това не беше лесно осъществимо. Тогава нямаше масово къде да се учат хора. Както днес. Ние се записахме в някакво читалище. Но групата беше напреднала и на нас не ни обърнаха никакво внимание. И ние бързо-бързо се отказахме. Вероятно тогава се е наблягало на професионалните състави за народни хора. Тогава се развиха ансамбъл „Пирин”, ансамбъл „Тракия”. Които ходеха по света и разпространяваха нашия уникален фолклор. По-масово се играеха хора по сватби, кръщенета и изпращания на войници. И аз така ги научих.

Всъщност когато дойде демокрацията успях да си начеша тази краста. С дъщеря ми се включихме в една група за народни хора. Над две години активно се занимавах с това. Разучих много хора от цяла България. Между другото това е един от плюсовете на този тип групи. По-рано хората са играели хора по сватби, кръщенета и изпращания. Но във всяко село – своето хоро. Днес, след като прогресивно намаляват тези събития, а изпращания изобщо няма, желаещите да играят отиват в такива клубове. И се докосват до цялата палитра от български хора.

В тази връзка трябва да призная и друго – вече има клубове за всякакви видове танци – български, източни, латиноамерикански. Не съм чувала за африкански… Аз ходих за кратко и в клуб по източни танци…В това отношение сме действително отворени. Докосваш се до световната танцова култура.

Спортната ми активност се изрази и в друго. Станах туристка. Някъде в гимназията почнах да ходя и по туризъм с моето семейство и наши приятели. После продължих и с колеги и мои приятели. Ходила съм и на организирани от държавните туристически дружества екскурзионни летувания.

Градският живот все повече не ми понася. Отдалечеността от природата, шумът и мръсотията, отчуждеността между хората все повече ме дразнят. Макар че съм родена в София, аз съм си селянка по душа. Обичам, като плевя да се понацапам с кал, да ходя боса по земята, да набера коприва със собствените си ръце и след това дълго да усещам побоцването. Любимото ми нещо в планината е да приседна уморена на някоя полянка. Да ми е все едно дали ще се нацапам, да ме лазят мравки, да си похапвам „Русенско варено” с доматче и всички други хубави неща, които могат да ти се случат на една полянка…

Не обичам да ходя сама в планината. Или съм с кучето, или с приятели, а вече и с внучето. Трябва с някой да споделям преживяванията си.

Първата ми приятелска туристическа група беше водена от колегата и приятеля ми Николай Найденов. Затова я наричам Николайчовата. Много планини сме обиколили. Много хубави спомени имаме. Той беше до мен когато учех децата си да стават туристки. Водеше ги за ръчичка към връх Ботев. А когато започнаха да се раждат неговите деца и нямаше възможност да ходи както преди, аз намерих новата си група. Сега се срещаме по планините – той с четирите си деца и техните партньори и партньорки, аз с моите нови приятели.

С Николайчо участвах за първи и надявам се последен път в  автокаскада. Пътувайки през тетевенския балкан колите и на двама ни попаднаха на заледено и по едно и също време, по един и същи начин пропаднахме в една пропаст, за наша радост доста плитка…

Втората ми приятелска група (Рилската) се води от Румен Грънчаров – име легенда в туристическите среди. Наричам я «второто ми семейство». Аз съм преподавателка и човек, който се опитва да си обясни света с методите на науката. Заразена съм завинаги с вируса на познанието. Любознателността ми няма край. И в най-обикновената битова и всекидневна дейност търся духовното и физическото си усъвършенстване. Ценя най-много тези хора, които най-много ме обогатяват. Всеки човек е вселена, която е интересно да опознаеш. Всяка книга е един нов, открит за теб свят. Всеки допир с природата е прозорец към природните закони и човешките взаимоотношения.

            Всяко излизане с Рилската група не е просто прозорец към света, а прозорец от френски тип, и то – гледащ към слънчевата страна на света.

            Увлечена в интересна и добронамерена приказка, не усещам как сдъвквам огромни разстояния. В този свят на индивидуализъм и егоизъм Рилската група ми предлага солидарност и колективизъм. Дори в най-големия студ по време на почивка общата покривка е сложена и създава домашен уют върху утъпкания сняг. Общата трапеза е пълна с изненади, топлият чай или супичка ме сгряват и забравям за пощипванията по краката, ръцете и бузите. Смехът и закачките повдигат настроението, а ако друснем и някои хорце – още по-добре.

            Водена отпред от Румен, пазена отзад от определената за ариергард Сабина, а по средата, забавлявана от останалите, се чувствам сигурна и доволна.

            В този свят на нарастващо отчуждение между хората, аз се радвам на безкрайни поводи за сближаване. В Рилската група (както и в Николайчовата) се сдобих с най-добри приятели. Наричам ги «второто ми семейство». Знам, че винаги мога да разчитам на помощта им – и в планината, и в града. Знам, че с тях мога да се забавлявам без задръжки и притеснения.

            “Първото ми семейство“ не ревнува. То се е докоснало до този чуден свят. В тази група децата ми научиха какво е “тамада“, как се организират весели и непринудени вечери, как се създават и пазят традиции. Как в този свят на платени и отчуждени развлечения чрез медии и наети дисководещи, можеш да се забавляваш със собствени сили – да се маскираш, да пееш и танцуваш. Да уважаваш празниците на другите без особени материални, а предимно с духовни вложения.

            От Рилската група извира смях както от Рила – река Марица. Безкраен, задушевен, топъл, добронамерен. Групата има едно основно правило. Проблемите и лошите чувства се оставят на съхранение в София и се потегля на път без служебни тревоги, политически вълнения и пристрастия. Това ми е най-истинската и весела почивка.

            Тази група захранва и разума, и емоциите ми. А за физиката – да не говорим. Натоварването, дори претоварването на тялото, съпроводено с разтоварване на психиката, е велико противодействие спрямо натиска на съвременния полудял свят.

А какво да кажа за Родопската група? На шега, на майтап и аз станах водач на група, по някои по-високи критерии – псевдоводач.

Тази група се състои от големи авантюристи и авантюристки – от хора, които искат да се губят и намират. На десетгодишнината на групата един от хората, които минаха през нея, каза, че основен неин принцип е броят на намиранията да е равен на броя на изгубванията. Моята основна функция е да им осигуря тази емоция. И аз се старая.  

Бих искала специално да отбележа участието на баща ми в групата. Всъщност групата се сформира, когато той се отказа да ни води по планините – през 1998 г. Николайчо беше зает със семейството си и аз трябваше да се нагърбя с тази изключително отговорна, доста натоварваща и в същото време много сладка функция. Всички останали членове на групата са от моето поколение или поколението на дъщерите ми. Но баща ми много успешно се вписа сред по-младите от него. Омайваше ги със сладкодумието си, със спокойната си усмивка и безкрайната си толерантност. Той е едно интересно съчетание между изключителна твърдост в отстояване на научните и обществените си възгледи и голяма мекота в междуличностните си взаимоотношения. Не случайно на дядо му са викали Стоян Благия.

След много емоции и перипетии по всички български планини ние си оставаме една красива сплав от интелектуални, физически и психически преживявания, които продължават. От много хубави спомени и днешни приятелства.

Била съм активна туристка и при „социализма”, и сега и мога да сравнявам.

При „социализма” дружествата бяха доста активни. Увеличаваха се маркираните пътеки. Поддържаха се заслони (днес се налага ние да ги поддържаме). Духът в хижите не беше печалбарски. Хижарите те посрещаха и изпращаха. Не предлагаха храна. Носехме си наша. Условията за спане бяха скромни. Нямаше бани с топла вода. Но, въпреки това спомените ми са чудесни. Защото туристите точно това търсят – по-примитивното, по-природното, по-естественото. И до днес като ходя в цивилизовани хижи, далеч не винаги им ползвам баните – особено зимно време. Алергична съм към съвременните мании за чистота – да се използват все повече препарати, все повече химия, за да си осигуряваме чистота, която така ни стерилизира, че ставаме все по-алергични и болни. Аз например не си нося сапун. Разчитам само на чистата планинска вода. И се чувствам прекрасно.

В днешно време все повече се налага пазарният дух в туризма. Хижарите ти предлагат по-добри материални условия, но и все по-често те гледат накриво, когато не си купиш от тяхната храна. Като пристигнеш може да не ти кажат „Добре дошъл”, а като си тръгнеш „На добър път”. Човешките отношения, които в планината трябва да са още по-човешки, отстъпиха място на печалбарството и недоверието. Така че понякога по-добрите материални условия не могат да компенсират липсата на човещина. Дори понякога водят до неприятни неща – например все по-честото качване до хижите на хора, които не отиват за да се радват на природата, а за да се напият и да вършат щуротии.

Напоследък чувам, че в хижа Марица например в Рила се е намърдал за хижар бракониер, който с приятелите си я ползва за изходен пункт за трепане на диви кози и сърни. И няма кой да го санкционира. Напротив приятелите му с джиповете го пазят и делят сърните. Използва я и за любовно гнездо – води си любовницата натам. Две-три от стаите за тази цел са ремонтирани, а другите, които са на услугите на туристите си стоят във вида от „социализма”.

Освен това и тук техниката си казва сложната дума. Вървиш си по пътеката, отворил си си гърдите да дишаш чист въздух и по някое време около теб почват да ръмжат и да те осмърдяват с бензинови пари високопроходими мотори и други технически чудеса. Които плашат животните и хората. Нарушават спокойствието на планината. И от които си мислиш, че си избягал. Но същите тези чудеса, когато закъсаш, могат и да те спасят…

Смятам, че политиката спрямо спорта в днешните демократични условия не е най-правилната. Вместо да се стимулира повече туризма например, се стимулира ски-спорта. А той е свързан с унищожаване на хубавите ни планини. Освен това е спорт със затихващи функции. И скъп спорт…

Ние спортувахме и играейки карти, табла, шах. Но за да развиваме мисълта си и за удоволствие. Днес младите все повече играят тези игри с цел да спечелят някой лев. Все повече печалбарството, казино-мисленето променя смисъла на тази дейност. И запраща някои, които не могат да контролират поведението си и се поддават на изкушения в опасните дебри на хазарта. 

При „социализма”, колкото и чудно да звучи на някои днес, мислехме и за секс. Сексът не беше толкова забранен, както сега пишат хора, които тогава, седейки на тротоара, са си размахвали краката над улицата. Аз си имах своите детски симпатии. От една такава симпатия след целувка в тъмното на пейката пред нас получих първата синка на врата. От друга пък без малко да се дам на един напиращ младеж след разходка по главната улица на село. Но на нас „социалистическите” девойки, за разлика от днешните, способностите ни да се пазим от авантюри бяха доста по-големи. Сега като се алкохолизират или дрогират, задръжките отиват на кино. А какво друго да правят горките като в нито един американски филм не съм гледала младежки купон без тези красиви допълнения към него. Слава богу, че тогава не сме гледали толкова американски филми, а може би и те самите са били по-свестни, не толкова сексуално, алкохолно и т.н. разкрепостени и революционизирани.

Изобщо и до днес не мога да приема тази прекалена сексуална разкрепостеност, бих я нарекла разюзданост. Обичам секса, но ме отвращава сексуалният ексхибиционизъм, сексуалната агресия, когато всеки налага на другите любовта си по този агресивен физически начин, чрез тази пошла показност. Обичам наблагянето на интимното, на вътрешното, на духовното в една връзка. Може да ме нарекат консервативна, старомодна, но, както се казва на литературен български език, не ми пука. Смятам, че с тази прекалена разкрепостеност младите си вкарват големи автоголове. Много често това ги води до доживотен ергенлък и момилък, до рисково самотно родителство и други подобни красоти.

Моето поколение може би малко прекалява в срамежливостта си да изразява чувствата си пред други хора. Може би имаме лек проблем в това отношение. Но предпочитам този проблем пред проблема да не можеш да се въздържаш за елементарни неща и да натрапваш на другите чувствата си.

Прегръщахме се с момчетата, обичахме се, но с повече мярка. Не бързахме да ставаме самотни родителки. И никак не съжалявам, че не сме били разкрепостени като сегашните момичета. Защото животът може да се обърка кардинално за една нощ…

Наблягахме на истинските връзки много повече отколкото днес. Избягвахме много повече еднодневните свалки, които днес се рекламират на големи билбордове по булевардите. Да не би някой младеж или младежка да не ги забележат и да не направят своята грешка. Никога няма да забравя усещането си от колеги – състуденти, които физически ме отблъскваха с разюзданото си поведение. Заради тези ми чувства и съответно поведение един колега ми казваше, че съм екологично чиста… Днес така отблъскват вероятно тези, които не се преизкушават от секса.

Днес свободата в избора на партньор е доведена до такава крайност, при която това се оказва драма и неуспех за много, много хора. Ние бяхме по-традиционни и в много по-голяма степен искахме да имаме семейство и деца. Външната морална принуда за някои от нас е изиграла всъщност ролята на услуга – да ти помогне да не останеш сам в живота.

Разбира се не искам да идеализирам картинката през 60-те и 70-те години. Не всички баби и дядовци, не всички родители и приятели бяха като моите. Не всички са имали моя опит. Имало е проблемни домове, училища и ситуации като описаните в хубавите български филми. Но че имаше много по-голямо спокойствие, че хората се отнасяха много по-дружелюбно помежду си, че внуци не изнасилваха и убиваха бабите си, не крадяха пенсиите на дядовците си това е факт. Че тенденцията беше към по-добро и хората го чувстваха и оценяваха, и това е факт. И това не беше въпреки режима, а беше заслуга точно на този режим. Защото даваше работа на хората, защото ги възпитаваше на взаимно уважение. Е, когато станеше дума за власт, тогава нещата се променяха. Номенклатурата си действаше като всяка управляваща класа – със сила и понякога с репресии. Но във всекидневния живот спокойствието и сигурността бяха доминиращи. Не случайно нямаше дисидентство до средата на 80-те години. Не поради страха на българина и робската му душа, а поради интереса му и доминиращите му положителни усещания. То се яви и нарасна като по-масово обществено явление през втората половина на 80-те години сред същите тези „страхливи” българи. А що се отнася до репресиите при „социализма” това е голяма тема, една от най-манипулативно интерпретираните. Но за  нея и по-нататък…

Изобщо част от достатъците и недостатъците на онова време бяха причинени от режима, други – от характера на индустриализиращото се общество, трети – от спецификата на българското. На мен ми се иска тези неща да се отграничават.

Основните проблеми на хората бяха да си изучат по-добре децата. Не да си намерят работа (както днес), а да си намерят по-добра работа. Когато баща ми през април 1973 г. стана заместник завеждащ отдел „Пропаганда и агитация” на ЦК на БКП, а в края на годината стана завеждащ отдела, хората често започнаха да идват у нас – да питат кога ще си дойде, дали може да им помогне детето им да стане студент или нещо друго. Но не да спасява от затвора, да прикрива престъпления и др. под. Непрекъснато идваха с молби да им помогне в развитието на нещо от селото, от околността, от Ботевград.

Баща ми има големи заслуги за развитието на Скравена. И досега хората там го уважават – дори политическите му противници и по-прости хора, които не могат да оценяват много неща.

Бих искала в тази връзка да цитирам нещо от книгата му по повод неговото кандидатиране за независим кандидат за депутат във Великото народно събрание през 1990 г. Той казва: „Нито една лоша дума не казах за своите конкуренти, вкл. за главния си конкурент Георги Бакалов…, който беше кандидат на СДС. До първия тур на изборите (10 юни) и пропагандата на опозицията беше сдържана по отношение на мен. Имаше някои подхвърляния за „възродителния процес” при обичайното невежество относно съдържанието на това понятие и без конкретни факти за мои прояви. Но след първия тур, в който поведох с 400 гласа пред Бакалов, пропагандата на СДС стана злостна, вулгарна и невъздържана, придобивайки преди всичко личен характер. Пропагандистки коли денонощно обикаляха избирателния район. От високоговорителите им се лееха заклинания и хули срещу мен като към най-голям престъпник. Но тази фалшификаторска, екстремистка и просташка пропаганда се върна като бумеранг срещу СДС. Моят превес в гласовете скочи от 400 на над 1000 гласа. Голяма част от избирателите ме познаваха лично, а останалите имаха не малко сведения за мен, за да повярват на клеветите, при това поднасяни елементарно и вулгарно.

„Имиджът” на СДС от това не печелеше. Той не спечели и от предприетата веднага след изборите подписка в Ботевград за отзоваването ми като народен представител. Да оставим настрана правното невежество – в нормативната материя такова отзоваване не се предвижда. Тази подписка с очевидна пропагандна цел ги разобличаваше като антидемократи, защото първото свойство на демократа е уважението към народния вот, а те го потъпкваха преди още да е заглъхнало ехото от изборите” /165-166 стр./.

По времето на „социализма” се направиха и центърът, и читалището, и хижата. С активното съдействие на баща ми се направи костницата на Ботевите четници, която и днес е един от 100-те национални паметника в България, и която е уникална за цялата страна. Имаше работещ кооператив, вишнева градина, кино, здравен център, жизнено училище.

Хората имаха работа в Ботевград – в завода за тапети, за полупроводници, в автомобилния завод „Чавдар”… Последните два завода при прехода бяха разфасовани. „Чавдар” загина. Сега все още работят най-вече като шивачки на алчни чужди работодатели. От 1989 г. в селото е направен само пенсионерският клуб и то преди две години. Младежки клуб няма. Киното изчезна. Стопаните на дърводелския цех изсякоха гората. Училището линее.

При „социализма” всички имаха работа. В селото или в Ботевград. Имаше редовна автобусна линия до „града” (разбирай Ботевград). По-нередовни бяха автобусите за по-далечни дестинации. Помня с другата ми баба в началото на 70-те години как чакахме от рано сутрин рейса за София – дано ни вземе. Но и това се подобряваше с времето.

Сега има три автобуса до „града” и много за София и другаде. Сега им се налага да ходят да работят всекидневно много по-надалеч – в София, или на други места, да емигрират. В други градове или по чужбина. Съвременен космополитен напрегнат живот.

Откак дойде демокрацията и по друга линия се натрупаха много неистини и вулгаризации на миналото. По повод религията и религиозността, относно политиката на режима в това отношение.

Нямам спомен по времето на „социализма” мои познати да са санкционирани за това, че са ходили в църква. Беше отминало времето – първите години след Девети септември, когато е имало репресии спрямо свещеници и гонения спрямо вярващите. Лека-полека режимът, въпреки общата си атеистична насоченост, е започнал да използва възможностите и на църквата за управление на масите. Развивал е грижата си за църковните паметници на културата и за авторитета на християнската ни църква. Разбира се елемент на това е и контролирането й чрез приобщаването на част от свещениците към Държавна сигурност…

Моята баба на църковни празници кадеше с тамян в къщи трапезата, спазваше някои основни църковни ритуали. Въпреки че не беше особено религиозна. Тайно бяха кръстили брат ми, но мен не бяха посмели. Заради заръките на родителите ми. Не заради санкциите от страна на режима.

И досега съм благодарна на режима, че не ме е обучавал във вероучение. Образованието ни беше напълно светско (имаше си отделно Духовна академия), напълно съобразено с нуждите на едно индустриализиращо се общество. Тенденцията образованието и животът да стават все по-светски и религията да се маргинализира е повсеместна. Тя се прояви и у нас през „социалистическия” период, макар и в малко по-засилен и ускорен вид. У нас го нямаше това екзистенциално противоречие, което все още съществува в образователната система на западните страни, особено на САЩ. Хем да се почита бога и божествените тълкувания за създаването на човека и света, хем образованието всъщност да се гради на дарвиновата теория за произхода на човека и на научните концепции за природните и обществени закони.

Една моя колежка редовно си ходеше на църква. Вярно, не тръбеше за това, но не се и криеше. Не съм чувала някой особено да е страдал, че няма църковни сватбени ритуали, че при погребване се наложиха светските ритуали, макар че можеше да се извика и поп. Особено на село. Ние си имахме на Скравена един поп Дачо, който пееше много хубаво. Това беше единственото хубаво нещо в религиозните ритуали. Вярно е, че в сватбените ритуали например има схематизъм, повтаряне на текстове, понякога недостатъчна изразителност от страна на служителите. Ами какво да кажем за мънкането на свещениците, за текстовете, които нямат нищо общо с присъстващите, с женещите се или с погребваните… А се говори само за бог…

По принцип религиите в по-развитите страни, в индустриализираните страни играят второстепенна роля като фактор, но съвсем не маловажен. Развитието на науката, на индустриалното производство, повишаването на образователното равнище на населението по естествен начин са отдалечавали с течение на времето хората от църквата и религията. Това е помагало и на „социалистическия” режим да минимизира религиозните вярвания и то без особена съпротива от страна на населението. И смятам, че това е негова заслуга, а не грях.

Днес се чудя дали да плача или да се смея като гледам високо интелигентни и образовани хора как се правят на особено религиозни. Конформизмът на повечето хора след Десети ноември ми се струва, че се изрази най-много в тази насока. Никой невярващ не смее откровено да го заяви. Започнаха да се самоувещават и самоубеждават колко са вярващи. Тези, които не вярват, но не смеят да го заявят, казват: разбира се, всеки трябва да вярва в нещо, като не уточняват в какво.

Това явление съм го предвидила още в една моя статийка от 1992 г. /Новият светоглед – мода или спасение/ – че религиозността от мода се превръща в спасение. „Днес религиозността на много хора е повече знак за абстрактната приспособимост на мисленето им, но утре ще бъде повече знак на новите им конкретни страхове. Днес е псевдорелигия, утре – може би истинска вяра в свръхестественото… Шокът от реформите тласка хората в църквите, където те търсят сигурност и уют”. Колкото по-малко основания имаш да вярваш в хората около теб, толкова повече вяра търсиш в нещо друго.

Един мой студент сподели с мен, че аз съм единствената му преподавателка, която откровено заявява, че не е вярваща. В същото време други мои студенти вярват, че кокошките могат да снасят яйца с лика на Христос на тях… Изобщо религиозната пропаганда през последните двадесет и кусур години нараства с лавинообразна скорост. И взема много жертви. Особено сред младото поколение. В това число и сред студентите.

Увеличават се религиозните предавания. Всички журналисти демонстрират религиозна принадлежност и интерес. Туристическият бизнес все повече включва като въдица различни религиозни хватки – я свети мощи са намерени и са положени в някоя църква, я яйца с лика на Христос, я светена вода извира от нови изворчета, я нещо друго. И хората се връзват, и посещават съответните места, и очакват чудо.

Съпътстващо явление на новите вери е лавинообразно нарастващото доверие във врачки и баячки. Прав е Васил Проданов когато казва, че в днешна България има повече врачки отколкото учени. Не съм очаквала, че толкова  българи могат да се върнат към суеверията от преди векове. И образовани хора да вярват в черни и бели магии. За съжаление уважавани от мен телевизии като Фолклор – ТВ например, за да си осигурят средства, дават много телевизионно време на тези тъмни и лъжливи субекти.

Искам да споделя свой трагикомичен личен опит. Едната ми дъщеря живееше за известно време с едно момче в къщата на свекъра и свекървата. Свекървата не можа да я обикне и тръгна по врачки. Да види бъдещето на тази връзка. За нейно голямо разочарование – едната врачка й казала, че ще се оженят, а другата – че няма. Как ли се е гърчила горката в недоумение…

И още един пример. Вървя си с кучето по една улица на село и гледам – задминава ме жена с крава. А кравата с такова виме… Не можах да се въздържа и се израдвах на плодовитата крава. А жената така ме изгледа, че изтръпнах – щяла съм да урочасам кравата с възхищението си! По идентичен начин някои уж интелигентни млади жени се страхуват като се радваш на децата им – да не ги урочасаш… В същото време всички днес се жалват, че не сме били усмихнати, не сме били доброжелателни. Как да си, като ще те обвинят в опит за урочасване…

Понякога имам чувството, че сме се върнали в Средновековието. Добре, че не сме почнали да горим магьосници… Язък за усилията, а понякога и за живота на великите умове на човечеството, които са се борили за научното познание, против религиозната манипулация. Но народите явно продължават да искат да бъдат манипулирани.

Аз лично си признавам – не вярвам в Господа, вярвам само на хората – на близките си, на приятелите си. Само от тях съм видяла добро. И смятам масовизирането на религиозната вяра в началото на 21 век в България за тотално връщане назад в духовно отношение.

Освен това по неоспорим начин се доказва, че вярата в бога няма почти нищо общо с нивото на моралност в едно общество. Има много по-важни фактори за спазване на общочовешките морални норми – да не убиваш, да не крадеш, прелюбодействаш и т.н. Например трудовата заетост, дали си облечен и нахранен. Свидетел съм на два обществени периода. В първия, „социалистическия” когато бяхме масово невярващи в бог, имаше по-малко престъпления, повече хуманност и уважение между хората.

По „социалистическо” време например никой не ни крадеше на село. В София също нямам спомен да са ни крали. Чувала съм за кражба на тавана на братовчед ми в квартал „Редута”. Но тези кражби бяха толкова рядко явление, че нямахме особени страхове. Сега всеки път, когато отидем на уикенд и оставим къщата сама, тръпна как ще я заварим. Нямаше решетки по прозорците в града. А на село хората масово не си заключваха къщите. В София си спомням, че имаше един изнасилвач – Жоро Павето. И бързо-бързо го вкараха зад решетките. А да не говорим за това, че днес най-масовата професия стана охранителната.

Оказа се, че чрез „престъпната” комунистическа идеология са се формирали не по-малко хуманно настроени хора, отколкото чрез религиозния морал. Днес, когато мнозинството от нацията (ако вярваме на последното преброяване 30 процента от нацията не се идентифицират с никое вероизповедание) е вярващо или се прави на вярващо, имаме многократно нараснала престъпност, многократно нараснало неуважение към имота и живота на другия. Друго доказателство за по-високия морал преди са много по-широко разпространените антивоенни настроения сред активните при «социализма» поколения. В сравнение със сегашното нарастване на толерантността на българите, в това число младите, към войната и участието на България в различни военни мисии, макар и украсени с хуманна фразеология. Не случайно повечето момченца от предаването на Бате Енчо искат да стават рейнджъри…

Смея да твърдя, че аз като един светски човек, съм много по-морална от много вярващи хора. Не съм алкохоличка, пушачка, не обичам разврата, добра майка съм, отгледала съм чудесни деца, професионално и почтено си гледам работата, уважавам хората около себе си. И като започнах да се хваля, та се сетих за един виц, който чух напоследък от новия ни премиер Пламен Орешарски. Питали един човек какви са му пороците. Той казал: никакви – нито пуща, нито пия, нито по жени ходя. Е, все пак… Е – може би един, от време на време говоря глупости…

            Но да се върна на религията. И досега смятам, че религиите изкуствено разделят хората по света. Противопоставят ги и им създават проблеми. На ислямския фундаментализъм израелците отвръщат с разцвет на крайните юдеистки течения и политическите им фракции. Българските турци строят джамии, ние – строим параклиси /вместо детски градини/.

В бившите „социалистически” страни преходният период наистина създаде доста благоприятни условия за масовизиране на религиозните вярвания, за безпрецедентно вярване на гледачки и баячки, за голямо връщане назад в това отношение. Религиозната пропаганда върви по всички линии. Тя нарастваше лавинообразно през годините на прехода. Особено силно е влиянието й в някои страни – например в Полша – на католическата религия. В България също се наблюдава такъв процес на десекуларизация, на разрастване на влиянието на религиите. Религиозцната пропаганда е най-активна по време на управлението на ГЕРБ. Тази пропаганда е най-активна и по време на религиозните празници, които вече доминират в празничната система на страната, въпреки, че сме светска държава. И християнските празници са по-уважавани официални празници от светските. Независимо от това, че по този начин съвсем очевадно се дискриминират представителите на другите вероизповедания.

Религиозната пропаганда, например на християнската религия и църква, е толкова активна, че вече в университетите, които би трябвало да са една от най-секуларизираните институции в съвременен тип страна като нашата, финансови или други стимули се раздават на преподавателите не за 24 май – празника на науката и образованието, а за религиозен празник като Великден. Започнаха да откриват учебната година с попове.

            А това е в пълно противоречие със светския характер на университетите, които би трябвало да са символ на науката, а не на религиозността. По тази линия можем да се равняваме все повече с мюсюлманските страни, срещу които имаме все нещо да кажем…

            През 1990 г. Коледа и Великден се обявиха за официални празници, което е пряка дискриминация на мюсюлманите. Работата на парламента започва с ритуал от страна на патриарха… По времето на социализма основните ни празници ни обединяваха – 9 септември, 1 май, 24 май. И политиката /с някои изключения/ беше в общи линии насочена към действително обединяване на нацията и интегриране на малцинствените групи. Днес основните празници ни разединяват.

            Отрицателното отношение към мюсюлманската религия се развива. То нараства във връзка с действителната активизация на мюсюлманската църква у нас, с дейността на редица неправителствени организации – наши и чужди. Нараства с нарастването на страха у българите от все по-очертаващите се сепаратистки настроения сред българските турци. Това, от своя страна, стимулира българите като опит за отстояване на националната си идентичност наново да развиват религиозното си съзнание и практики, да строят църкви и параклиси. Например около село Момчиловци в Родопите са построени със задружните усилия на населението от селото над 20 параклиса. Населението в това село не се бори по никакъв начин за повече работни места, за развитие на бизнеса, за решаване на основните им проблеми. Гражданската им активност се концентрира само в това направление.

            Религиозните противопоставяния се увеличиха, особено по линия на сепаратистките опасности, дестимулират съвместната гражданска активност на християни и мюсюлмани. Поредно доказателство за това е липсата на единодействие по време на протестите през пролетта на 2013 г.

            Въведе се вероучение, макар засега като избираем предмет. Много се дискутира необходимостта от превръщането му в задължителен предмет.

            Религиозните идеологии са едни от най-консервативните идеологии. Те най-упорито се съпротивляват на равноправието на половете. Променят се, но с най-бавни темпове. В различните периоди повече или по-малко влияят на поведението на жените – в политическата и в другите сфери, на формите и степента на участието им в политическия живот.

            Например в модерна страна като Израел под влияние на специфични фактори, вероятно много свързани с мястото и ролята на Израел в света, особено с отношенията му с арабските страни, е налице интересен процес на дееманципиране на израелската жена. Разраства се влиянието на крайните религиозни партии и общности, които връщат назад процеса на изравняване на половете. До степен, в която дори чуждите инвеститори се съобразяват с това и не смеят в рекламните си материали да изобразяват жени, а когато го правят, то не е в други социални роли, освен в патриархални. До степен, в която се иска сегрегирането на жените – те да пазаруват в едни часове в магазините, а мъжете – в други. Или едните да вървят по едни тротоари, а другите – по други. В същото време за да пазят страната си изискват и от момичетата да отбиват военна служба.

            Разбира се има известна разлика между различните религии в това отношение. Например между индуизма и сикхизма. Сикхизмът е по-напредничава религия, която в някаква степен се опитва да върви в крак с времето и допуска еманципирането на жената. В Индия например сикхите са по-готови да приемат промените в женското битие и обществен статус, които съпровождат модернизирането на страната. А индуизмът в много по-голяма степен поддържа старите статуква и социални взаимоотношения.

            Католическата религия в Европа и света също е един доста консервативен елемент. И досега тя се опитва да възпрепятства свободата на жената по много линии. Например по отношение на свободата й да решава дали и кога да прави аборт. Едва напоследък във Ватикана решиха, че абортът е легитимен, но само когато се налага по здравословни съображения /т.е. досега и този е бил забранен – каква впечатляваща грижа за здравето и щастието на жената!/. А този въпрос лежи в основата на свободата на жената изобщо, защото касае най-важни решения в нейния живот.

            Християнската религия продължава да стои зад основните си антиженски постулати – за раждането на жената от реброто на мъжа и др. под. Продължава да възпроизвежда практики, които внушават второстепенността на жената – липсата на жени-свещенички като посредници между човека и бога и др. под. Продължава да възпроизвежда негативното си отношение към основни функции на жената /майчинските/ чрез образа на Дева Мария /заченала непорочно/ или чрез образа на изкусителката на невинния мъж Ева и т.н., и т.н. А зад всичко това стои образът на Христос, който продължава да си бъде мъж.

            Особено рисково е и разрастването на влиянието на мюсюлманската религия у нас. Тя е в основата на много процеси, които заплашват българския национален суверенитет, българското национално единство и не на последно място досегашните успехи на българската нация в процеса на изравняване на възможностите за развитие на двата пола. Не случайно много български мюсюлманки се върнаха масово към традиционните си облекла, масово напуснаха светските училища, масово се върнаха към мислене и практики, които пряко ги поставят в подчинена и неравна позиция. Това ги отдалечава от соловата активност в политиката.

            Видно е, че българският елит от началото на преходния период много последователно и настоятелно работи за увеличаване на религиозността и разпространението на суеверията в българското общество. И резултатите са повече от впечатляващи. Темата за ролята на религията в обществото е може би единствената тема, която в медиите не се поставя по друг начин освен като изразяване на поддръжка на религиозните вярвания по принцип. Съмненията относно социалната роля на религията са абсолютна тема-табу. Няма друга тема, по която медиите да са толкова единни в посланията си.

            Жените в българския елит изобщо не правят изключение. Те все по-масово носят кръстчета и демонстрират религиозност. За голяма част от тях това е чисто лицемерие и демагогия, защото те в действителност не са вярващи. Но се подчиняват на изискванията на елита. Симптоматични са в това отношение думите на Диляна Грозданова през 2009 г.: Аз съм вярваща, но не съм много религиозна, честно казано. Общо взето, българите сме така. Някои много парадират с набожност, но…” /интервю по ТВ7, 14.11.2009 г./. Тя е от по-откровените… Интересно е какво значи да си вярваща, но не религиозна…

            А други са откровено религиозни, което пък показва равнището на тяхната интелигентност. На депутатката на НДСВ Румяна Станоева например й се явява Богородица… Сигурно й подсказва какви решения да взема…

            Така че еманципирани жени, политички, които под влияние на волята на българския елит да бъдем все по-религиозни, демонстрират религиозност и стимулират религиозността на населението, съдействат пряко за политическата пасивност на българската жена и за неравноправието между половете. Колкото и да се борят евентуално по други линии за равнопоставеност, те по тази линия съдействат за неравнопоставеността.

            Религията е служила и продължава да служи за оправдание и идеологическо легитимиране на патриархалното общество, на властта на мъжа. Тя е по принцип една от основните обоснователки на неравноправното положение на жената  в обществото. В зависимост от степента на активност и масовост на религиозните вярвания в една страна ролята на религията се променя, но си остава нейното регресивно в това отношение влияние.  

Преди повече от век Карл Маркс е казал, че религията е опиум за народите. Ако индустриалният пролетариат от времето на Маркс може да се разглежда като жертва на опиума за народите, то жените вероятно могат да се разглеждат като двойни жертви на религиозното усмиряване. Всички големи исторически религии – не само християнството, но и ислямът, юдаизмът, будизмът и индуизмът – са доминирани от мъжете в религиозното водачество и утвърждават системи от религиозни закони и символика, които маргинализират жените. Задълбочаването в догмите и практиките на религията отдалечава жените от политическата активност в името на тяхното равноправие, против дискриминацията и решаването на редица други важни обществени проблеми.

Разширяването на позициите на мюсюлманската религия и църква у нас допринася за връщането на много жени към патриархални норми и нрави, чужди на изискванията на съвременния свят. Християнската религия също не е борец за равноправие на жената. Съвременната православна българска църква е много далеч от защитата на българката от различни нейни „врагове” – жестоки работодатели, агресивни съпрузи и т.н. Приобщаването на българската жена към християнската религия също я отдалечава от активна гражданска и политическа дейност. Така че разширяването на пространството за религиозно образование и практики стимулира политическата пасивност и сред християнките.

Поради продължаващото векове противоборство между тези религии на територията на България, поради желанието им да привличат повече привърженици се стимулира и допълнително противопостовяне на християнките и мюсюлманките. Така че, когато им е необходимо, те са затруднени да намират мостове помежду си и да се борят за решаване на общите си икономически и социални проблеми като безработица, бедност, различни форми на насилие.

В същото време мюсюлманската религия става проводник на специфична политическа активност на част от мюсюлманите, в това число и на част от мюсюлманките. Тя е свързана с нарастващи изяви на сепаратистки настроени хора и организации, с подпомагането на сили и политически субекти, подриващи българския национален суверенитет. Заедно с капсулирането на мюсюлманките в техния етнос се увеличава възможността те да стават пасивен обект на въздействие от страна на техните мъже, на определени политически сили в името на антибългарски каузи и политическа активност. По линия на мюсюлманската религия се тушират по-важни социално-икономически противопоставяния и проблеми, които отиват на заден план в ценностната система на тези жени.

Религиозните различия са свързани с възродените етнически различия. В крайна сметка израз на това става концентрирането на представителките на едни етнически групи в едни политически партии, на други – в други. Политическият плурализъм изигра известна отрицателна роля в това отношение. Понякога, идентифицирайки се с някои политически субекти заради етнически или религиозни съображения, тези субекти ги отдалечават от социални субекти, с които биха могли заедно да се борят за правата си.

Религиозните различия попречиха на християни и мюсюлмани да се обединят по-здраво по време на протестите през пролетта на 2013 г. А расизмът на българите предотврати по-сериозното включване в тях и на ромското население. От всичко това печелят само монополите и техните закрилници…

Мнозинството в България запази дискриминационната схема за България като християнска страна, а това все повече не съответства на истината. Не съответства, защото твърде много са българите, които като модерни хора в началото на 21 век не вярват в никакви богове, а в разума на човека и в природата. Не съответства и поради факта на наличието на твърде много български граждани, които са с мюсюлманско и друго вероизповедание.

Дори най-големите защитници на малцинствените групи в България не поставят сериозно въпроса за заложената дискриминация още в Конституцията чрез положението за доминиращия характер на православното християнство като традиционна българска религия. Защото би поставил въпроса за един от най-важните механизми за осигуряване на доминиращо положение на етническите българи – по линия на отстояването на източно-православната религия като крайъгълен камък на българската идентичност. Дори ДПС не поставя сериозно този въпрос. Защото всъщност тази партия с пълни шепи се възползва от етническото и религиозно противопоставяне в България. Тя живее от него. Депесарският елит богатее на основата на това противопоставяне.

Изненадващо за мен един от „експертите на прехода” /за една от книгите на когото съм писала отрицателна рецензия в сп. Ново време/ направи малка стъпка в правилната посока. Евгений Дайнов съвсем уместно отбелязва, че „фундаменталисткият църковен аргумент „щом не си православен, значи не си българин” е абсолютно неразбираем” /Дайнов, Евгений. За втория в списъка на великите българи, 24 часа, 6 март 2007 г./. Аз бих допълнила и много вреден за хомогенността и бъдещето на българската нация.

Вярата в различни богове дава възможност на управляващите на базата на тези противопоставяния да манипулират и управляват хората и в посоки, които в крайна сметка съвсем не са им изгодни.

С всичко казано дотук за религията не искам да отричам и някои приноси на църквата за общественото развитие – например участието на българската църква в нашето освободително движение. Но в съвременния свят има по-адекватни механизми за общественополезно поведение.

Ххх

И още за нашата прословута затвореност.

            Да вземем моя случай, който мисля, че е донякъде типичен. Напоследък, притисната от огромните финансови възможности, които ми дава моето преподавателско съществуване, не мога да отида дори в служебна командировка, камо ли да отида на отдих в чужбина, или на екскурзия. Дано като стана пенсионерка западният тип демокрация да ми предостави тази възможност. Нали всички западни пенсионери обикаляли света след пенсиониране. Вярно, вече ги виждаме и у нас. Вместо там да седят да си харчат големите пенсии, те ги харчат у нас. Защо ли?

В същото време моят дух иска да шари по света. И съм си измислила механизъм – чета не масово-културни, а истински книги, които ми разкриват по художествен път картинката по света. И така най-сетне усетих отвореността на нашата демокрация.

При „социализма”беше преведена цялата световна класика. И както си бях много „затворена”, си четях най-добрите западни автори и много неща ми бяха ясни без да съм ходила в съответните страни. Четях си „Гроздовете на гнева” на Стайнбек и ми ставаше ясно каква прелест са икономическите кризи при нормалния капитализъм. Така че бях теоретически и психически още оттогава готова за сегашната икономическа криза на традиционния капитализъм. А не знам каква част от отворените американци са чели тази книга. Вероятно огромното болшинство от тях се е задоволило с нещастната филмова версия на книгата, от която нищо не е разбрало за кризата. И не мисля, че отвореният американски елит е бил много заинтересован да отвори всички американчета да прочетат тази книга, че да знаят какво е криза и че може да им дойде до главата. По-добре да мислят, че Господ им я праща, защото не са слушкали…

Между другото именно автори от ранга на Стайнбек идваха на гости в затворена България на срещи с българските писатели – в началото на 80-те години. Ърскин Колдуел е бил водещ на една от тях… Слава богу, че не са ни били на гости разни други американски писатели и поети, които пишат екшъни и еднодневни любовни романи. Да ни дишат от въздуха, който и без това ни е вече кът…

Международната фондация „Людмила Живкова” включи големи фигури от културата, бизнеса и политиката от много страни, в това число не”социалистически”.

Така че отвореността има много и много аспекти.               

Сега не съм сигурна залетият от екшъни и любовни романчета обикновен български гражданин (който естествено няма много пари за ходене по чужбина, освен, ако не си търси работа) дали разбира нещо повече за действителността по света. А и като отиде за няколко дни на екскурзия не вижда нарастващата бедност и престъпност, а само църкви и дворци. Не защото му забраняват, а защото така са организирани на практика нещата. Не защото му забраняват, а защото той иска да види само това. Както при ”социализма” ние виждахме повече агенти и наши недоброжелатели в западните страни, отколкото всъщност е имало. Така бяхме в съгласие със себе си, с формираното ни мислене. Но за онова време то се оказа, че е било и полезно.

Много затворени бяхме и когато в България се организира седмия световен социологически конгрес през 1970 г. Всъщност са твърде малко страните по света, в които е бил организиран такъв конгрес, а в бившите „социалистически” – никъде другаде. Това говори за научната отвореност на режима. Нашата социологическа наука беше доста отворена – направихме този конгрес, социолозите ни ходеха на световните конгреси в западни и други страни. Имахме свои представители в ръководните органи на Международната социологическа асоциация – например Живко Ошавков е заместник-председател на МСА след конгреса във Варна. Имахме председатели и заместник-председатели на изследователски комитети към асоциацията. Имахме членове на редколегиите на международните социологически списания. През 1969 г. се публикува сборник за българската социология „Поглед към социологията днес”, в която има статии и на западни социолози – Питирим Сорокин и др.

Това говори и за уважението на световната социологическа общност спрямо развитието на българската социология. И смея да твърдя, че българската социология има редица приноси за световната социология.

Нашите хора си ходеха със своите предразсъдъци спрямо западната наука и западния начин на живот. Но и западните им колеги са си били с техните.

Баща ми беше един от организаторите на този конгрес. И ми е разказвал как швейцарският социолог Мишел Басан, заместник генерален секретар на Международната социологическа асоциация е идвал да разглежда условията за провеждане на конгреса през 1967 г. и се е учудвал, че в България се пие кока-кола. Което пък говори за взаимоотношенията между американци и европейци, техните взаимни вражди, подозрения, техните отворености и затворености. А тогава в България работи Тексим и организира произвеждането на кока-кола…

Всъщност имахме възможност и да пътуваме в много страни – например в социалистическите. А те заемаха една шеста част от света. Това донякъде ни уталожваше глада за пътувания. Макар че и при тези пътувания имаше различни ограничения. Например в Съветския съюз.

В западните страни се ходеше основно по линия на различни видове командировки, на спортни мероприятия. Но и на екскурзия.

Спрямо западните страни имаше наистина насадени страхове, така че нямаш и особено желание да ходиш. За някои професии това наистина е било проблем. Но все пак не разбирам една Лили Иванова, която беше обожавана от цял един народ и уважавана в целия соцлагер, да страда толкова. Факт е, че за 22 години никой български певец не стана голям в световен, дори в европейски мащаб при отворени врати и демокрация. На Запад има толкова много желаещи и можещи да станат големи, че е твърде трудно да пробиеш.

Наскоро ме обиди и народната певица Бинка Добрева. Най-голямо признание било за нея оценката на не знам кой си известен английски музикант. Значи любовта на собствения й народ е по-маловажна…

Ходила съм във Франция през 1971 г., когато баща ми още обикновен научен работник, беше на едногодишна специализация там. Ходихме в музея на модерното изкуство, който ме учуди с доста свои експонати, които ми се видяха безсмислени. Например от тавана висят червени пръчки – това е червен дъжд. Сега като се замисля човек има право на такова въображение. Но сега вече имам и познанието за социалната същност на абстракционизма и разни други изкуства от този тип. Остава си валидна истината, че те отдалечават хората от истината за живота и проблемите. Така че усещането ми (тогава е било само усещане) е било правилно.

И вчера гледам по телевизията, че наш български художник правил изложба в Париж. Първото ми усещане беше на радост. Но веднага след това си рекох – кой знае какви абстракционизми е изложил. Така се и оказа. Едва ли в Париж биха изложили и нашите медии така биха рекламирали изложба на художник с ярко социално-критично мислене. Който например рисува френските или българските бездомници, френските или българските гаврошовци… Защото законите на западната пропаганда и манипулация продължават да са си железни…

Баща ми ми е разправял за своите домакини в Париж. За тези средни французи, които толкова богато са живели, че цяла година събират пари, за да отидат веднъж на годината на ресторант. Но тогава да се чувстват като господари и да разиграват сервитьорите.

Ходихме по църкви и дворци. И тогава ме впечатляваха като архитектура и красота и ме отблъскваха като грандомания, характерна за всяка управляваща класа, като нещо нечовешко като мащаб и взаимоотношения между хората. Сега още повече ме отблъскват и все по-малко ме впечатляват като знам колко робски труд е вграден в темелите им, колко народи са ограбени, за да блестят сградите им. И все по-малко ме е срам от грандоманиите на социалистическия период. Те ряпа да ядат пред огромните и разкошни до разврат западни катедрали и дворци. И освен това на теоретично равнище вече знам, че те са признак за елитарно мислене, което всяка управляваща класа досега е демонстрирала. Както и признак за същността на индустриалното общество, за неговия основен принцип според Тофлър – максимизацията. И хубостите, и лудостите да са максимално големи.

Ходила съм и на екскурзия до Лондон, с колежки, без никакви привилегии – по линия на Софийския университет през 1988 г.

В началото на демокрацията като започнаха най-острите стрели срещу режима и ни обявяваха под път и над път за задръстени, заспали, за надъхани, за настроени срещу западния свят и западния човек аз осъзнавах и по себе си, че е имало такъв момент. Аз действително чувствах известен страх от западния свят. Търсех у западняците задни мисли. И изведнъж ми казват, че това било идеологическа обработка на „социалистическия” режим, резултат на неговата дългогодишна пропагандна манипулация. Особен негов грях. Че Западът винаги ни е мислил доброто и дори е заслужил за падането на режима.

Да, обаче, по линия на професионалната си дейност достигах до все повече доказателства, че отношенията между Изтока и Запада са били реципрочни, отговарящи на интересите на управляващите класи в страните и от двете страни. Че тези отношения и от двете страни са стъкмявани, налагани, обосновавани по идентичен начин. Колкото аз съм мислела западния свят за опасен, за пълен с експлоатация, с класови борби и нещастия, толкова и те са ме мислели за робиня, нещастница, манипулирана, изолирана, работена, обработена, преработена, доработена и изплюта.

И днес чета един английски автор и се изумявам, че той е жертва на онази западна пропаганда и досега. Пише пътеписи за страните от Нова Европа и очаква да види само нещастници в тях. И се изненадва, когато вижда и щастливи хора, и хора, смятащи миналото си по време на „социализма” за хубаво, дори понякога по-хубаво от сегашното си. Дори се изненадва, че в нашите земи грее слънце. Той горкият като нормална жертва на западната пропаганда по времето на Студената война си мислел, че в нашите страни е сиво, мрачно, какъвто бил и животът ни. И си мисля, че западняците наистина са били не по-малка жертва на пропагандата от нас.

Но защо ли се изумявам като около мен бъка от такива българи, които вече са толкова объркани от реални спомени, идеология, манипулации, че не знаят (а някои просто не искат да знаят)кое от собствения им живот е истина и кое не е. Казват им – вие много сте се страхували по онези времена и те викат: да, бе, вярно, това беше единственото ни чувство… Казват им – толкова ви е било мъчително на младежките бригади, експлоатирали са ви труда и сте виели от нещастие и обида. И те забравят за гордостта от това, че са помогнали на селяните да си оберат реколтата /днешната няма нужда от помощ, защото почти я няма/, за това, че са градили градове и язовири, които все още не можем да разрушим. Забравят за вечерните огньове, за веселбите, за закачките, за любовите…

А да ви кажа за моето изумление на една такава бригада. По цял ден тихо и кротко, без никакви съмнения относно смисъла на дейността ни, си нижехме тютюн в един двор. По вечерите си се веселяхме. Любовта ми с бъдещия ми съпруг си се вихреше из поляните и храстите. Като гражданско чедо, макар и лудувало всяка ваканция на село и имащо опит с доста селски животни, за пръв път там видях магарешка любов и бях впечатлена от размера на основното й средство. А, представете си, че нямах допир до село, както много от днешните деца, че не ходех на бригади по села и паланки… И аз като тях щях да бъркам козата с овца. А това никак не е за гордост.

Тогава бях комсомолка. И то убедена. Бях член на бюрото на комсомолското дружество в курса. Така се и залюбих с мъжа ми – той беше шеф на комсомолското бюро. Естествено имаше кръшкане от тези бригади. Аз бях откровено критично настроена към кръшкачите. Даже ги санкционирахме. С някакви леки санкции. По-голямо беше моралното ни възмущение.

И досега не съжалявам за тази си критичност. И досега не си падам по кръшкачите. Те обикновено са си егоистчета. Все си намират оправдания за кръшкането. Не са склонни нищо да направят в името на нещо общо. Те в най-голяма степен критикуват тези бригади, колективизма, солидарността, младежките организации по времето на „социализма”. И то не по идеологически, по идейни причини, а защото те самите в най-малка степен са склонни да жертват нещо свое за общото.

Те днес са най-върли противници на „ленинските” съботници. За тях е по-добре да живеем в мръсотия, само да не са съботници. Само да не е нещо като незаплатен труд, нещо за другите, нещо, приличащо на онези времена. Те днес са склонни да хвърлят от балконите и да чакат общината да им изчисти. Или и да не хвърлят, пак чакат общината да изчисти всички алеи и градинки. Вероятно си представят, че всеки втори българин трябва да е чистач. Учат децата си да не се включват в никакви общи дейности, да не протестират заедно с другите в името на обща кауза, а индивидуално да си решават проблемите, например с корупция.

Те най-убедено наричат партизаните хулигани, крадци на кашкавал, играещи по цял ден табла и т.н. Те завиждат на тези хора – за тяхната смелост, защото те са смели (независимо как ще оценим идеалите им, а още повече ефекта от дейността им след Девети септември). Може би им завиждат и за това, че са имали някакви идеали, а те не са способни на никакви. Тези хора вероятно днес се тупат в гърдите и се правят на големи дисиденти заради кръшкането си. Вероятно днес обявяват своя егоизъм и за идеологическа опозиция на режима. Част от тях може и да са станали дисиденти. Но повечето от тях си бяха мързеливи кръшкачи без никакви идеологически дисидентски пориви и причини за кръшкането.

Те в най-голяма степен са за материалните стимули в живота. Ако не е материален стимул, не го бива. Ако детето донесе шестица – джи-ес-ем. Ако измие чиниите – лап топ. И са щастливи, че няма детски организации, пионерчета и чавдарчета. Затова обикновено и децата им бият и убиват, а, ако са заможни, навират богатството на родителите си в носа на нямащите деца.

Това морални стимули – за нищо го нямат. То било социалистическо. А защо тогава бързат да възкръсват религията, защо искат тя да налага морални, духовни ценности? А защо търчат да стават членове на Европейския съюз – нали той е пример за солидарност между народите в Европа.

А аз не помня като чавдарче, пионерче и комсомолче да са ме учили на нещо лошо като морална норма. Учеха ме да бъда добро другарче, да обичам родината си, да уважавам възрастните хора, да съм честна, работлива и усмихната. Единственото, което е под въпрос, е, че трябваше да обичам и Партията. Аз лично не съжалявам, че съм я обичала. И досега смятам, че тя свърши много полезна работа (с всичките ми задръжки и критични отношения към култа към личността по принцип или към недемократичните режими по принцип).

Напоследък полюбопитствах и намерих устав на скаути. Ами, знаете ли какво беше изумлението ми, когато в него видях същите неща с едно изключение. Аз трябваше да вярвам в Партията, а те трябва да вярват в Бог. В началото на 21 век, във века на космонавтиката и науката аз лично бих станала вероятно дисидентка, ако някоя организация ме принуждаваше да вярвам в дядо Боже. И не бих искала детска организация да учи внука ми на това. Предпочитам Партията „когато съгреши дори”. Поне са хора, знам кой е съгрешил и мога да го заплюя или да го ударя с някой камък.

Единственият „грях” на тези организации беше, че ни учеха на недоверие към западните срани и хора. Но това недоверие си имаше своите реални поводи и причини. А, както вече казах,  същото правеше пропагандната машина и в онази част зад Желязната завеса. Учеше на недоверие скаутите към нас -пионерчетата и чавдарчетата от Изтока.

И досега не смятам, че трябва да се предоверявам на Запада. Те си имат своите интереси и политики, които общо взето много често противоречат на българските и на моите лично. Не искам да ставам банална и да давам примери.

А и дори, когато напрежението и противопоставянето е било изкуствено допълвано и нагнетявано, като цяло то е помогнало за мобилизацията на съответните народи в състезанието със Запада. Мислейки го за враг – да мобилизират всичките си ресурси и да се развиват по-ускорено. С други думи в наш общ интерес е било малко да ни манипулират…Никое управление не си служи само с обективната истина. Всяко управление ползва тактиката на „врага” за мобилизация на своите граждани. И в мирно време, а още повече по време на война, макар и „студена”.

          Откак дойде демокрацията се обяви за неприемлив мотивана хората да участват активно в “социалистическото”, и в каквото и да било обществено “строителство”, по идейни съображения, не се приема революционния ентусиазъм, идеала като “нормален” движещ мотив.

            А всъщност какво лошо има в този мотив като движеща човека сила? Нима това не е най-човешкият мотив – да работиш усилено не в името само на собственото си материално благополучие, по-високата заплатка и др. материални привилегийки, а в името на нещо хубаво, хуманно, полезно не само за теб, но и за другите, за страната, за бъдещето!

            Когато превъзнасяме материалната заинтересованост като мотив, не стимулираме ли допълнително и без това завидния човешки егоизъм? Тази чиста материална заинтересованост не е ли в сериозно противоречие с изискванията на глобалната среда, не е ли основна пречка пред решаването на глобалните проблеми, които дебнат човечеството?

            Не влиза ли в сериозно противоречие този пазарен мотив с основните религиозни ценности? Как да съчетаем желанието на Христос да нахрани целия свят с няколкото си риби и да даде последната си риза на нямащия, завета за грижата за ближния с мотива за личната материална и само материална заинтересованост? Не става ли дума за двуличие?

            Струва ми се, че ако действително “социализмът” е постигнал нещо и то точно чрез ентусиазма на хората, то това не е за отричане, а за адмириране. Не е за пренебрегване когато човек се труди с желание и положителни емоции. Това е велико щастие. Да не се чувстваш отчужден от труда, а част от едно “велико” дело. Друг е въпросът, че в някой следващ момент можеш и да се поразочароваш от смисъла на труда си, от смисъла на великото дело, от реалния ефект от дейността си.

             Освен това ми се струва, че и при “социализма” имаше форми на материална заинтересованост, които не трябва да се пренебрегват. Но днес съзнателно се прикрива този факт и се говори само за уравновиловка. Както се пренебрегва и факта, че при “нормалната” пазарна икономика също няма само материални, а има и идеални подбуди за труд и активност. Например патриотичните страсти, които се стимулират по време на война за да мотивират хората да работят преко сили и да мрат с родината на уста. Например формирането на екипно мислене, което е основен елемент на съвременния маркетинг…

            Това че при «социализма» формите на материална заинтересованост не са точно като при “истинските” пазарни икономики, не означава непременно, че са за пренебрегване като опит за нов баланс на стимулите. Чистите материални мотиви и на Запад имат своите сериозни недостатъци и фатални понякога последствия. В много посоки. А и там се опитват да ги съчетават с духовни. Защо например продължават да стоят зад религията? Защо учат скаутчетата на хуманизъм?

            Няма причини да забравяме например, че японският бум през втората половина на двадесети век е до голяма степен резултат от добра психологическа и идеологическа обработка на масите. От подчиняването им на идеята за велика Япония, за расовото превъзходство на японеца, за нуждата от себераздаване и др. под. Защо се адмирират подобни мотиви в Япония, а се отричат, когато се анализира развитието на Съветска Русия? Това се оказва политизирана и ненаучна манипулация и непоследователност в отношението към обществата и системите.

            Няма общество, в което да не съществува съчетаване на идеалните с материалните мотиви. Но по принцип това е най-здравословният начин да се трудиш.

В тази връзка се сещам и за крайните обвинения на „посткомунистическите” манипулатори, че видите ли в България при „социализма” имало само интернационализъм, нямало патриотизъм и развитие на национални чувства и самочувствие. Това е също една от големите идеологеми на прехода. И не съответства на истината.

Аз твърдя, че режимът ме е възпитавал в любов към родината ми, освен към Съветския съюз и „социалистическата” общност. Освен чрез отношението към нашия фолклор и чрез уважение към българската история. В учебниците се наблягаше на времената на нашите победи. Правеха се филми от рода на „Хан Аспарух”, „Сватбите на Иван Асен II”, „Борис I” и т.н., които възпламеняваха нашите патриотични чувства. Не веднъж български историци и литературоведи, лингвисти и т.н. са се борили с неправилни постановки на съветски учени, които са се опитвали да присвояват български приноси. А в самия Съветски съюз стимулирането на патриотизма граничи с великодържавен шовинизъм.

Баща ми беше една от водещите фигури в кампанията, свързана с нашата 1300 годишнина. Лично съм свидетел колко усилия се положиха, колко неща се направиха по повод тази годишнина за издигане на патриотичното съзнание на българина.

В рамките на „социалистическата” общност имаше специфична конкуренция между държавите – по линия на икономика и култура – кой какво да развива, кой да изпъкне с едни гърди в една или друга сфера. България не правеше изключение в това отношение. И Тодор Живков се съмнявам някога да е искал действително да ни прави съветска република. Това е един от политическите митове на прехода. По-скоро това заявление е било тактически ход от негова страна за момента да издейства нещо от Съветския съюз. Митологема противоречаща на елементарната логика на политическитe амбиции и поведение на Живков.

За повишаване авторитета на режима и управляващите, за обединяване на нацията служеха и манифестациите. Във връзка с тях ние се учехме да маршируваме в училищния двор. Освобождаваха ни от някой и друг час. Което не ни беше неприятно. Беше свързано дори със специфични ученически веселби и закачки. Нямам спомен някой от съучениците ми да е изразявал принципно недоволството си от тях. На самите манифестации беше малко досадно чакането докато дойде редът на твоето училище да мине. Но ние пак използвахме времето да се забавляваме. И общо взето искрено приветствахме махащите ни от мавзолея партийни и държавни ръководители. С какво са по-добри днешните бойкоборисовци, симеоновци и станишевци, на които махат определени части от народа, макар и не под тази форма, а на предизборни митинги?

Всъщност манифестациите и парадите са специфичен пример за механизъм за сплотяване на народите около техните управляващи. За демонстрация на военна и всякаква сила, за формиране на патриотични чувства. Подобни механизми властващите си имат и в западните страни. И там има военни паради. И там има предизборни митинги. Сега като гледам възбудените, подскачащи, пляскащи, викащи привърженици на кандидатите за американски президенти си представям как сме изглеждали ние на манифестациите.

А що се отнася до интернационализма и досега не виждам нищо лошо в идеята за интернационализма. От една страна, става дума за идеята за сплотяване на работниците от всички страни. Това е една обективна тенденция и една необходимост. Особено в съвременния глобализиращ се свят. Както се сплотява международната буржоазия, така трябва да се сплотяват и работниците. В името на защитата на своите интереси. И фактите показват, че те го правят и в западните страни. Иначе те биха били още по-голяма жертва на процеса на глобализация.

От друга страна, става дума за сплотяване на държави, които се опитват да се обединят в една регионална общност (наречена «лагер»), да разпределят по специфичен начин ресурсите си в името на своето по-бързо индустриализиране. И до голяма степен тази тактика успя.

Нещо подобно днес се опитват да правят основните латиноамерикански страни. Венецуела им продава по-евтин петрол, подпомагат се по-различни начини в стремежа си с обединени усилия да се опрат на американския икономически и всякакъв натиск. Разбира се времената са други и в условията на глобализация такава степен на регионално „затваряне” като при страните в „социалистическия” лагер е невъзможно.

В тази връзка наскоро прочетох, че много от тези латиноамерикански лидери са били или са болни от рак. И това може да се окаже не съвсем случайно, а ответна тактика на умеещите да отмъщават на непослушните лидери по света американски „демократи”.

По посока на интернационализма и космополитизма са се развивали и западните европейски държави – от края на 50-те години, когато започват да се превръщат в една европейска общност. За да има по-голям пазар европейската буржоазия, за да са по-конкурентоспособни като цяло спрямо другите основни икономически субекти в света. За да се стигне до днес, когато всяка европейска държава мечтае да стане член на Европейския съюз. Защо да е приемлив единия интернационализъм, а другият да не е? Още повече като знаем вече, че този интернационализъм и при западните народи не винаги е еднакво ефективен. Дори днес вече се спори дали Европейският съюз има бъдеще. Може и той да се окаже временно явление, както и „социалистическият лагер”.

Според един умен човек патриотизмът е усилието да се живее добре в собствената страна, а патриот е този, който честно полага това усилие. Усилие за собственото си добруване, но и за добруването на обществото като цяло.

Мисля, че мога спокойно да твърдя, че при «социализма» бяхме многократно по-големи патриоти от сега.

            Днес България като цяло има въпиюща нужда от патриотизъм, от извеждане на преден план развитието на държавата като цяло, за да е по-конкурентоспособна в процеса на глобализация, за да не е жертва на глобализацията, а по възможност печеливша от нея. Въпреки това определени среди от обществото продължават да насаждат антипатриотизъм, нихилизъм, мазохизъм и прекален космополитизъм не по-малко, а дори повече от „социалистическия” режим. Опитват се да ни направят по-космополити от хората в най-развитите държави. Но забравят, че тези държави повече печелят от глобализацията, отколкото губят. Прекаленият космополитизъм, прибързаното разграждане на държавата ни, подчиняването ни на чужди културни образци води до нашето претопяване и отмиране за сметка на утвърждаването и развитието на други нации, съхраняващи в по-голяма степен държавността и културата си и опитващи се да налагат собствените си ценности и държавна политика.

            След Десети новият български елит трябваше да се насади на трапезата, да преразпредели собствеността и се замогне. Докато правеше това и докато нямаше пари или желание, за да предложи работа и благополучие на маси от хора, му беше по-удобно да ги възпита така, че те да станат по-космополити от най-големите космополити. Да се чувстват готови да тръгнат по света, да забравят повече или по-малко за родината си, само да я критикуват, да не съдействат по никакъв начин за развитието й. Тези космополити, излизайки от страната, му спестяваха усилия да ги устройва на работа, да се грижи за децата им.

            Непатриотичните настроения са вина и на голяма част от „обикновените българи”, които се поддадоха на тази пропаганда и без да имат същата полза от това мислене стимулираха децата си да учат непременно в чужбина, да работят непременно в чужди страни, дори когато не става въпрос за особена реализация. Дори когато с образованието си и с малко повече желание и хъс биха могли да се реализират и в България. И без да са благодарни поне малко на родината си, която ги е направила хора и им е дала някаква основа за реализация. Настройваха ги допълнително срещу българската държава и българското изобщо.

            Същите тези родители, оставайки самотни и често пъти забравени и необгрижвани достатъчно от децата си (по обективни и субективни причини), твърде често в критични ситуации допираха пак до тази лоша българска държава Но тя им се привижда само като техен длъжник, компенсатор за техните родителски грешки. И тази държава трябва да им организира старчески домове, социални патронажи, центрове и всякакви други социални услуги, за да върши това, което би било най-хубаво да вършат техните деца като отплата за родителските им грижи. Те искат само да получават от тази държава, но не и да й дават, най-малкото малко благодарност.

По време на преходния период действително имаше много обективни предпоставки за недоверие към държавата и управляващите. Нарастващото социално неравенство, сривът в качеството на живот на много хора, маргинализирането на все повече социални групи, крайната безизходност и мизерията в зависими и ощетени социални групи предопределят недоверие към властта и управляващите. Те пораждат нихилизъм към гражданските порядки, развихрят опасни нагласи към престъпване на закони или норми на държавата и обществото.

            Но тези предпоставки бяха мултиплицирани по различни причини от хората поради техните лични или групови егоистични интереси и представи за бъдещето, поради нежеланието или неспособността им да мислят стратегически, перспективно, поради политическите им илюзии. Заради временно благополучие много хора бяха готови да отсекат клона, на който седят. Защото не всички могат да избягат все пак…

Но периодът на преразпределението поприключи. Видя се, че боготворените чужди инвеститори идват в България само за да си мултиплицират благата без особена загриженост за благоденствието на българина. В тази връзка е по-добре да помислим как българските икономически субекти да бъдат стимулирани да са по-производителни и по-отговорни, по-патриотични.

Много обикновени хора на свой гръб или на този на децата си също видяха, че в чужбина лесно не се става милионер или поп звезда, че онези хора в чужбина не ни чакат с много отворени обятия да ни обсипват с благини и да си нарушават рахатлъка. И че по време на криза изхвърлят първо нашите деца. Време е да се опитаме да работим за България, а това включва и правилно патриотично възпитание на българските деца, а може би и известни промени в нагласите на по-възрастните поколения.

Невъзпитаването на патриотични чувства води до по-преки или по-косвени негативни социални последици.

            Води логично до допълнително дестимулиране на раждаемостта. Хора, които са прекалено критично настроени към родината си, нямат мотив да раждат в името на нейното бъдеще. Хора, които виждат само лошото в страната си, а са идеализиращо настроени спрямо чуждите страни, се стремят да осигурят чуждо гражданство на децата си.

За намаляващата раждаемост най-голяма отговорност има мнозинството. Това е най-вече негов грях, каприз, негова вина. Резултат от нарастващия потребителски характер на психологията му. То беше в най-голяма степен управляващ фактор и допусна някои икономически, социални и културни процеси да се развият така, че да застрашат общата структура и взаимоотношения, дори собственото му положение и възпроизводство.

Вместо по-голяма грижа за образоването на някои прослойки, за тяхната преквалификация, за тяхното патриотично мотивиране и т.н., това мнозинство е готово да вкарва имигранти да му работят, явно не правейки сметка за всички проблеми, до които това ще доведе. 

То се увлече в най-голяма степен по съжителството без брак, самотното родителстване и ергенлъка. То призна хомосексуализма за най-естественото и природно обусловено явление. Стана най-модерно от модерните. А всички тези явления са преки причини за снижаване на раждаемостта.

            Мнозинството беше основен субект на антипатриотично възпитание на младото поколение. Допусна то да не уважава миналото на страната си, да не знае кои са културните и научни, икономическите приноси на България, да не знае кои са българските космонавти. Допусна в основната катедра по социология в Софийския университет да не се изучава дисциплина  «История на българската социология». Допусна на 2 юни, денят на българските герои, да се говори по националната държавна телевизия за предателския характер на българина, а не за героичността в неговия характер.

            Допусна българският език да е на второ място по офиси, витрини и ресторанти. Големи маси от хора да говорят на турски и да не знаят български език. Допусна в големи региони на страната да се възпроизвеждат чужди културни и всякакви образци на поведение до степен, която застрашава българските. Малцинствените етнически групи или страдат, или се възползват от тази политика на мнозинството.

Друга огромна последица от липсата на стимулиране на патриотични чувства е по-малката степен на оползотворяване на производствените и социалните ресурси и на наличното население. Изтичат в по-голяма степен от икономически причинената хора в репродуктивна възраст, без излишни патриотични мисли и задръжки, мислещи само за собственото си добруване. А тези, които остават, работят по-малко мотивирани, с по-малко ентусиазъм и жертвоготовност, по-малко склонни към дейности без специално заплащане в името на някаква общност – държавна, селищна, квартална или други подобни.

Създава се сериозен демографски проблем, който задълбочава допълнително икономическата и социална безперспективност пред нацията.

Променя се съществено етническата и социална структура на обществото. Мнозинството губи свои властови позиции по линия на намаляващата раждаемост най-вече сред него. Относителният дял на някои етнически групи рисково расте. Например тази на ромите. Тяхната висока раждаемост по принцип не би трябвало да е тревожно явление, ако не бе съпроводена с голямата им неграмотност, ниско образователно и квалификационно равнище, масово възпроизвеждане на образци на престъпно поведение. В същото време поради нарастващото си количество те логично умножават своите претенции да влияят в управлението на обществените процеси, особено на местно равнище. И тези претенции са подплатени с редица основания, най-основателното от които е голямото им количество във все повече селища. Това често пъти води до отстъпване на позиции от страна на мнозинството, до все по-чести случаи на вътрешна миграция на негови представители, до налагане на по-нискоефективни и несъвременни правила на взаимоотношения, управление и култура.

            Опасно за цялото нараства влиянието на турчеещите се българи. Това също не би било отрицателно явление, ако не бе свързано с редица икономически, религиозни и културни техни претенции. Ако не водеше до опасността от сепаратистки настроения и поведения. Ако не беше вплетено по един опасен начин в сложни междуетнически, междудържавни вражди, войни и претенции на Балканите и в света.

            С други думи от национален интерес е по-правилното съотношение между патриотизъм и космополитизъм в полза на патриотизма. Както казва Дамян Дамянов „не е възможно да обичаш човечеството, без да обичаш отечеството си”. Хубаво би било, ако българите, които отиват все пак в чужбина да се учат и работят, търсят ползите и за България от това. Ако имат пари – да инвестират в производства и услуги в България. Ако учат там, да се опитват след учението да се върнат да прилагат наученото в страната. С други думи да не загърбват страната си, а да й помагат.

            Прибързаното отказване от род и родина не се уважава в страните, в които живеят българските емигранти. Едва ли им помага, по-скоро им пречи в личностен план. Личното достойнство включва уважението и любовта към родината, независимо от нейните „грехове”. А без лично достойнство едва ли може да има много успешна цялостна човешка реализация в неродна страна.

            Турски гастарбайтери има в големи количества в чужбина, но това не им пречи все повече да пазят турското си самосъзнание и култура в чужбина. Евреи има много извън Израел, но това не им пречи да го подпомагат по всякакви начини.

            Антипатриотичното възпитание претърпя различни етапи на своето развитие при прехода. Първо беше абсолютният нихилизъм, особено за 45-те години. После лека-полека омекваше критичният патос и все по-често се изваждаха на показ приноси, но в повечето случаи задкулисно, не откровено и затова недостатъчно стимулиращи патриотизма.

            Надявам се да влизаме в трети етап. На все по-голямо и масово осъзнаване, че България има въпиюща нужда от развитие на патриотизма, за да се мобилизираме, да си върнем поне част от децата от чужбина, да се опитаме да заемем по-достойно място сред европейските нации и в света и то в процеса на глобализация. Това означава да имаме по-голямо уважение към собствената си история, към собствената си култура и възможности. Този патриотизъм е нужен на хората, независимо дали работят и живеят в България или в чужбина. За да просперират и се чувстват достойни и равноправни на други нации и индивиди.

            Редица факти от социалния ни живот показват, че се усеща у все повече хора такава потребност.

Все по-голяма публика имат патриотично (дори националистично) звучащи телевизионни станции и програми, както и партии. Все повече хора се осмеляват да си сложат българското знаменце на терасата или на покрива.

Все повече млади хора търсят като културно и социално общуване, освен като средство за раздвижване, посещаването на клубове за народни танци. В София от няколко години се организират фестивали с нарастващ брой участващи състави. Много успешно се развиват телевизионните програми с народна музика. Младоженски двойки се обучават преди сватбата да играят хора. Пристрастеността към чалгата, с всичките ми задръжки по отношение на съдържанието и внушенията й, ми се струва, че идва и по тази линия – като начин да се отчуждиш от англо-американската култура, която те залива и имаш усещането, че ще те удави…

            Но тези явления отдолу трябва да бъдат подкрепени чрез променена държавна политика в сферата на образованието, науката, медиите и т.н. Чрез по-патриотични влияния. Чрез възпитаване у индивида както на съзнание за принадлежност към род и родина, което му дава опорни точки да определи мястото си в света, така и уважение към другите култури. Чрез изобличаване на вредното влияние на национализма, на профашистките и расистки изяви в политическото и социално пространство. Така че да се постигне по-голяма степен на идентификация на българите с българското и по-голяма солидарност в името на общата цел – общия ни просперитет.

            Аз като дъщеря на «номенклатурчик» съм възпитавана изключително патриотично.

            И да се върна пак към мен и моето семейство.

Какво беше всъщност материалното положение на моето семейство по времето на „социализма”?

Когато майка ми и баща ми са се оженили и са заживели в София съвместно (и двамата са родени в Скравена) това е било в къщата на вуйчо ми. Но са я делели с други хора. Така че от 1954 г. до 1959 г. в една стая са живели баща ми и майка ми, току-що роденият ми брат, а след три години и току-що родената Петя, леля ми, баба ми Симона и вуйчо ми. През лятото баба ми и вуйчо ми са ходели на село, та останалите малко са се поразширявали. Делели са си братски оскъдната храна.

От 1960 г. се пренасят в сегашното ми жилище – тристаен апартамент в ж.к. „Яворов” (преди „Ленин”). Там живях докато се ожених през 1977 г. и се пренесохме с мъжа ми при новите ми родители. А при баща ми и майка ми останаха да живеят брат ми и снаха ми.

До началото на 70-те години баща ми и майка ми живеят с непрекъснати заеми. Но лека-полека баща ми започва да взема хонорари от научната си работа и да връщат заемите. За разлика от сега, когато трябва да си плащам със собствени средства издаването на статии и книги, тогава научните работници получаваха хонорари за издадените си публикации, освен това им ги издаваха безплатно.

Както вече казах през 1973 г. баща ми става заместник-завеждащ отдел „Пропаганда и агитация” и през същата година – завеждащ отдела. А през 1978 г. става секретар на ЦК на БКП. Материалното ни положение се подобрява. Заемите са върнати.

В какво се изразяваха привилегиите ни като семейство от номенклатурата?

Имахме право да си вземаме храна от стола на ЦК. Разбира се срещу заплащане. Баща ми ползваше служебна кола. Като дойде демокрацията се вдигна страхотен вой срещу ползването на служебни коли от номенклатурата. А сега целият политически елит си ползва такива без да го е срам. И то май мерцедеси. Всъщност смятам, че ползването на служебна кола е съвсем нормално нещо, когато се налага служебно да пътуваш. И днес семействата на съответните лица ползват в някаква степен тези служебни коли. В нашия случай твърдя, че не сме прекалявали. Ние с брат ми си имахме от един период нататък и собствени коли.

На баща ми се полагаше служебна вила. Първата беше в Княжево. А следващата – в Бояна. Имахме право да се лекуваме в Правителствена болница. Имахме право да почиваме в почивните домове на партията. Почивала съм и в Дружба, и в Златни пясъци, накрая и в Евксиновград. Срещу заплащане.

Материалните условия за почивка бяха добри без никакъв особен лукс. Малък лукс беше например безплатната възможност да караш водни ски. Аз се научих и обожавам този спорт. Всъщност доста малко хора се ползваха от тази възможност. Имаше и басейн. И нищо повече…

Живяхме с мъжа ми три години в неговото семейство. В двустаен апартамент – бяхме аз, той и дъщеря ни, свекър, свекърва, зълва и бабата на мъжа ми. Нямахме телефон. Ходех по съседните блокове да ползвам общ телефон, за да се обадя на нашите или на някой друг.

През 1980 г. баща ми купи два апартамента – тристайни. В единия се настаниха той и майка ми, а в другия – семейството на брат ми. А ние с мъжа ми останахме в техния.

За сравнение мога да кажа, че в същото време родителите на мъжа ми, които бяха държавни служители, с много личен семеен труд и със заплатите си успяха да построят двуетажна вила в Пелово. Да не говорим за основната част от селските семейства, които си построиха по дву-три-етажни къщи – по етаж на дете. А част от тях си построиха и вили на един-два километра от селото. Без да са номенклатурни кадри…

Така че когато се говори за неземните богатства на номенклатурата, трябва да се внимава. Честните номенклатурни кадри не бяха многократно по-богати от средния българин. Сравнението между днешните богаташи и средния българин е много по-различно. А те не съм сигурна, че са заслужили много повече пред обществото от номенклатурата.

И досега си мисля, че управляващите трябва да получават достойно заплащане. Защото отговорността на техния труд е огромна. Работното време е безкрайно. При този вид труд пълна почивка и откъсване от професионалните ангажименти не е възможно. Баща ми и когато бивахме на море винаги носеше папките със себе си и не знаеше работен или почивен ден е. Може би само на туризъм не го правеше…

А ние, техните деца, хем сме се ползвали от въпросните „привилегии”, хем сме се лишавали от различни неща. Например от бащите си, тъй като те имаха малко време да общуват с нас. Или от обективно отношение към способностите ни. Винаги съм се чудела кой за какво ме уважава – дали за това, че съм дъщеря на еди-кой си или защото това съм си аз. Освен това с брат ми чувствахме двойна отговорност. Когато баща ми ни преподаваше „Емпирично социологическо изследване” в университета /ние бяхме студенти в един курс, а той ни беше преподавател по тази дисциплина/ ние се готвехме двойно повече. Дори брат ми не се яви на първата сесия, за да се подготви по-добре за втората. А тези, които бяха с мен в залата за изпита, ме гледаха в устата какво ще кажа – да не би баща ми да ми пише шестицата неоснователно…

 Никога не съм се чувствала добре в ролята на елитна щерка. У мен няма нищо аристократично. Винаги съм страняла от по-пряко и интензивно общуване с децата на другите номенклатурни кадри. Така и не се сприятелихме с никой от тези деца с изключение на сина и снахата на Йордан Йотов – може би защото и те бяха като нас. Винаги съм се дразнела от това, че някои от тези деца използваха положението си за да живеят по-разкошно. Винаги съм предпочитала да общувам с обикновени хора.

Избягвала съм да демонстрирам излишно чия дъщеря съм и да решавам по този начин проблемите си. Историкът Дойно Дойнов и до днес си спомня как съм ходила при него като шеф на държавните архиви с молба да бъда допусната да ги чета без да го информирам за произхода си.

            През целия период до 1989 г. баща ми активно съдействаше за развитието на социологията като наука и за развитието на социологическите институции. Бил е директор на Института по социология от 1973 г. до 1976 г., главен редактор на списанието „Социологически проблеми” от 1969 г. до 1973 г. Бил е представител на Българската академия на науките във Виенски център за документация и изследвания в областта на обществените науки през 1973 г. Сам се е отказал от тези постове, от възможностите за командировки в чужбина за да може да работи в ЦК и да не маркира дейност на много други места, както обикновено се прави от много хора – и преди, и сега.

Като работещ в ЦК на партията е защитавал свободомислието в сферата на социологията. Защитавал е хора, които по някаква причина са били застрашени от санкции заради своето мислене или поведение. Такъв пример е Георги Фотев. Човек, който е имал проблеми с Държавна сигурност. Един от директорите на института след 1989 г. Баща ми му е съдействал за издигането в научната йерархия, за отиването му на специализация в САЩ преди Десети ноември. За благодарност той беше инициатор и главен участник в една много недостойна кампания срещу него.

Ядосан, че не е избран за академик в БАН (много демократично искаше да прескочи степента член-кореспондент), изля агресията си срещу баща ми и други хора, които са му помагали преди Десети. Обяви в интервю във в. „Труд” академиците за мухлясали комунистически глави /а искаше да стане един от тях/. Сред тези мухлясали комунистически глави беше например Николай Ирибаджаков, който му е давал възможност да публикува статии в партийния орган сп. „Ново време” с риск за себе си, привлича го и като асистент. А той му се е клел, че го смята за свой учител. Друг мухлясал – академик Никола Попов, който за критично изказване е изключен от партията и изгонен от СУ.

Фотев е автор и на много други изхвърляния и неправилни тези. Например за социологията, че била по-висша наука от другите науки. Баща ми пише декларация по този повод. Дава я в института под ръководството на Фотев за обсъждане. „Демократично” настроеният научен съвет на института не позволява тя да бъде обсъдена, макар че се излага социологическата общност… Есента на 2003 г. почва кампанията срещу баща ми. Във в. „Труд” се публикува интервю, в което се инсинуира, че бил ликвидирал демократа Фотев (въпреки положителната му рецензия в БАН да стане академик!), че попречил да бъде избран за директор на института за пореден път. А баща ми през този период няма особени властови ресурси да влияе на този въпрос, особено за избор на директор. А освен това един истински демократ не иска да е директор безкрайно много мандати…

Друг голям демократ, който учи българския народ на демокрация, Огнян Минчев, по време на тази кампания нарече баща ми расист.

Бившият му сътрудник Петко Симеонов, също му се отблагодари за десетилетното добро отношение като го обвини, че кадрувал в БАН. Болката от разгрома на СДС на изборите през 2001 г. вероятно доведе най-големите демократи до истерия, до черна неблагодарност. Включиха баща ми в истерическата си пропаганда като символ на връщането на комунизма. А „независимият” вестник „Труд” от венцехвалене на баща ми като борец срещу тоталитаризма, се преобърна на 360 градуса и започна да го съди и обвинява като най-върл враг на демокрацията.

В същото време Фотев назначи Петко Симеонов без конкурс в института, който той беше напуснал за да прави политическа кариера!

 Гордеела съм се с баща си. Хората го уважаваха. По „социалистическо” време той бранеше социологията – и като кадри, и като условия за свободомислие. Българската социология беше може би най-развита в рамките на социалистическия лагер. А баща ми има основна заслуга и за развитието на теорията за социологическата система, която е принос в световната социология. Макар че като дойде демокрацията, големите български демократи в нашата наука така започнаха да копират западната социология, да се занимават само с нея и да отричат всякакви приноси на българската социология, че почнаха да отричат и тази концепция.

                                    ххх

По повод написването на тази автобиография препрочетох книгата на баща ми „Живковизмът през призмата на една лична драма”. Дадох си сметка колко различни са били нашите детства. Неговото eбило типично за дете от село, расло и порасло в буржоазния период преди Девети. А моето беше типично за гражданче, не скъсало връзките си със селото и живеещо в период на ускорена урбанизация, индустриализация, изобщо модернизация на обществото.

Него са го експлоатирали ежедневно и ежесезонно в селскостопанския труд на семейството. Мен се оказва, че са ми експлоатирали детския труд веднъж годишно по време на бригадите. А участието ми в труда на село през ваканциите едва ли може да се нарече експлоатация. Първо, могла съм да не ходя там през тези ваканции. И второ, нещата, които съм правила, не са били така задължителни мои ангажименти, както в детството на баща ми. И като допълнение, вършила съм ги с огромно удоволствие.

През „социалистическия” период все по-малка част от гражданчетата ходеха на село. А и да ходеха, не бяха длъжни да вършат въпросните селскостопански и други дейности, които е вършел баща ми. Все повече от тях късаха връзката си със селото. Все повече заприличваха на така наречените „ценени деца”. За които се полагат все повече грижи и от които се изисква все по-малко домашен труд.

Все по-малко потребности на хората на село се задоволяваха чрез труд в рамките на семейството. Все повече потребности се задоволяваха чрез производството на съответните стоки и услуги от „социалистическия” пазар, от съответните предприятия. Така че и на село детският труд се обезсмисляше, придобиваше съвсем различни форми и мащаби. От тази гледна точка детството ставаше все по-щастливо – изпълнено с по-малко труд, с повече учене, с повече игри и други интересни занимания. Развиваха се всякакви извънкласни дейности за децата – в читалища, пионерски домове, спортни клубове. Но те бяха доброволни, много повече свързани с избора от страна на децата.

Баща ми пише, че действителността в селото е отразявала всички основни противоречия в обществото (в прехваления „буржоазен”период – П.П.). Мнозинството от селяните са били бедни и са търпели хронически лишения. В селото имало няколко огнища на туберкулоза. Значителна скрита безработица, частната собственост скарвала родители и деца, братя и сестри – чести конфликти и съдебни дела. Земята продължавала да се раздробява. Мнозина не издържали на теглото и сиромашията и се отдавали на пиянство.

Селото е било обезкръвено от многото жертви (120 души) през Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Единият му дядо е убит по време на Балканската война и баба му е останала с пет деца на ръце.

А през Втората световна война поради много правилната и успешна политика на нашата буржоазия – нови детски положителни емоции. Баща ми казва, че никога не може да забрави „зловещия ден на 25 май 1944 г. Още рано сутринта на селския площад бяха хвърлени телата на убитите през малките часове на нощта партизани – съпрузите Койна и Никола Мукански. Цял ден стояха там за поругание. На същия площад, на който преди 68 г., проявявайки смелост и съобразителност, скравенци бяха спасили от гавра 12 набучени на пръти глави на Ботеви четници, убити и обезглавени във Врачанския балкан, които турските палачи носели към Орхание, за да сплашат населението. Но тогава зад варварската жестокост стоял иноземен завоевател, а тук българин срещу българин, надминал в злобата и жестокостта си турчина. Защо?… Та тези млади хора… бяха тръгнали към смъртта с най-чисти пориви. Тогава те бяха част от световната демократична армия на борците срещу нацизма. Те спасяваха демокрацията и хуманизма. С кръвта си измиваха позора от българската държава като сателит на фашистка Германия. Тъкмо оттук дойдоха главните аргументи на Парижката мирна конференция през есента на 1946 г., за да се отстои каузата на България. Тогава тяхната борба, спасявайки България, се вливаше като органична част в Европейската съпротива” /Михайлов, Стоян, Живковизмът през призмата на една лична драма, 1993, 13 стр./.

А моето детство беше мирно. Нямаше убити в световни и европейски войни. Нямаше убити в хуманитарни мисии /армията ни е ходила май само в Чехословакия по това време/. Не се чуваше за изнасилвани и убивани войничета. Казармата беше изпитание за нашите приятели и мъже, но не такова като днес. Когато пращахме моя брат в казармата никой в къщи не се притесняваше за живота му. Клетвите бяха истинско събитие. Бяха символ на нашия патриотизъм и свързани с представата ни за мъжа като истински мъж, устояващ на природни, физически и психически изпитания.

„Социализмът” ми беше създал детската илюзия, че светът върви към мир. Тази илюзия отдавна се изпари. Непрекъснато ми дават конфликти по телевизията, непрекъснато най-демократичните страни в света предизвикват войни, а и теоретически съм вече подкована, че нещата вървят към все по-голяма конфликтност, че все повече пари се дават не за деца или за лекарства, а за все по-страшни въоръжения. Сърцето ми все по-често се свива като гледам как по най-жестоки начини се избиваме. Вярата ми в човека и неговия разум все повече ми изневерява. Все по-често ми се налага да ненавиждам хора и все по-често се умилявам от животни. 

При „социализма” намаляваха споровете за земи и имущества. Аз лично почти не съм била свидетел на такива. В моето семейство всички имуществени проблеми са разрешавани човешки и достойно. С изключение на случая, описан от баща ми. Нямам спомени и за колене, насилване и т.н.

Защото липсата на частна собственост облагородяваше хората. Това че личната ти собственост не служи за производство и печалба, т.е. няма характера на частна, не създаваше такива причини като днес за конфликти между близки хора.

Днес чрез идеологически средства се идеализира частната собственост. В публичното пространство, в научната литература може да се каже, че доминира нейното идеализиране по принцип. В университетите се набляга само на положителните й страни. Не на тъмните й страни. Налице са цензура и самоцензура. Само в малко разпространени издания се поставя под съмнение нейната справедливост и ефективност.

Е, по същия начин по времето на „социализма” се идеализираше „общонародната” или „държавната” собственост и се презираше частната. Не ставаше ясно доколко и как е общонародна.

През моето детство с ускорени темпове се подобряваше битът на селяните. Порастваха къщите. Строяха се вили. И до днес ми е странно, че в нашето село има не съвсем малка вилна зона. На няколко километра от къщата си имаш вила. Със същия въздух и природа.

Селянинът можеше да отиде на почивка, на лечебни курорти. Част от тези неща бяха безплатни.  

Циганите се поцивилизоваха. Поограмотиха. Поразселиха сред българите. Имаха работа. Не просеха и не крадяха като днес. Репресирайки ги в Трудови войски режимът в същото време им даваше занаят, за да живеят човешки… А днес ги натикваме в десета глуха и после ги обвиняваме, че са по-долна раса от нас… И говорим за успешен етнически модел, затваряйки си очите пред неговата неуспешност. И ставаме все по-големи ксенофоби и расисти.

Неграмотността поизчезна. Все повече селски деца отиваха в града и получаваха висше образование. С ускорени темпове се развиваше науката. Аз лично изживях радостта от политането на нашите космонавти. А колцина са държавите пратили космонавти в небето?

Нямаше безработица. Беднотията се сви като шагренова кожа?.

С бързи темпове се подобряваха здравните грижи за населението.

Селяните започнаха да не се страхуват за старините си, защото в края на 50-те години пенсионното осигуряване започна да се отнася и за тях.

Репресиите по време на кооперирането бяха позабравени. От една страна, защото част от населението – по-дребните селяни, по принцип с удоволствие са си дали земята, за да споделят грижата си по нея с други. Част от селяните с удоволствие са гледали и как са вземали земята на богати селяни, защото в техните очи това са били експлоататори и изедници. Освен това кооперативите все повече създаваха условия за по-модерно, технически уредено селско стопанство. Нарастваше производителността на селскостопанското производство. Рискът, характерен за селскостопанския труд на селянина поизчезна. Градушката на Яворов вече нямаше този смисъл за селянина като през предишния буржоазен период. Намесата на държавата и местните органи, покриването на щетите, получаването на заплата олекотяваше индивидуалното битие в това отношение. Зависимостта от природата намаляваше. Страховете – също.

Ефектът от нашите различни детски преживявания и среда обаче е идентичен. Спокойно мога да го изразя с думите на баща ми: „По такъв начин семейната ми среда ми вдъхна трудолюбие, дълбока почит към човека, към отрудените и унизените, специфична демократичност и чувство за справедливост” /11 стр./. И затова аз не мога да бъда дясна в своите политически предпочитания и до днес. И до днес не мога да приема, че е справедлив и нормален този обществен ред, при който едни имат милиарди, а други нямат хляб. Че едни са милиарди пъти по-ценни от други. Че едни могат да са кандидати за депутати, президенти и т.н., защото имат пари, а други не могат – защото нямат. Нищо справедливо и демократично не виждам в това състояние на нещата.

И до днес си мисля, че не икономическият ръст сам по себе си, не големината на материалните ни блага са най-важни. По-важно е хората да живеят достойно. Всеки да има възможност да разгърне потенциала си, да живее интересно и пълноценно.

Имаме с баща ми и други общи неща. Обичам да върша качествено работата си. Не да заемам длъжности и постове, заради самите тях и без да мога да върша необходимото. Така баща ми постепенно напусна различни позиции, когато стана секретар на ЦК. Отказа се от участие в международни научни форуми, подаде си оставката като главен редактор на списание „Социологически проблеми”, като директор на Единния център по философия и социология на БАН, като директор на Института по социология, като представител на България във Виенския център за документация и изследвания в областта на социалните науки.

Аз също гледам да се захващам с толкова ангажименти, колкото мога качествено да изпълня. Когато обществото не ми възлагаше задачи, а ми плащаше заплата, аз по собствена инициатива се заривах с работа.

Както баща ми не се е самопредлагал за член на партията, така и аз чаках да ме оценят и да ми предложат. Затова и доста късно станах партиен член /едва през 1986 г./.

За разлика от баща ми аз имам по-развито екологично съзнание. В това отношение ми се струва, че са налице известни поколенски различия изобщо. Неговото поколение не е свикнало да мисли за екологичните проблеми във всекидневието си, защото те не бяха така назрели, както са сега. На моето поколение и на това на децата ми – като че ли им се налага в много по-голяма степен да се интересуват, да променят поведението си с оглед екологичните заплахи.

Сега като помисля, че някога парното бълваше и ние спяхме нощно време на отворен прозорец, се чувствам леко виновна за глобалното затопляне. Днес подобно поведение ми се струва престъпно. И съм склонна да правя нещата по доста по-различен начин.

            Екологичното съзнание се развива, но това за съжаление е резултат от нарастналите екологични проблеми. По време на тоталитаризма ние не мислехме толкова за това. И на Запад – също. Тогава съвсем спокойно си купувах за Нова година истинска елха, а днес това ми се струва все по-кощунствено. Изкуствените пък ми се струват кич, така че карам без елха…

            Моето екологично съзнание е свързано и с факта, че съм активна туристка. Истинските туристи уважават природата. Те не се качват с лифт на Рилските езера, за да ги замърсят и да си напалят огън с табелката, на която пише „Не пали огън”. Те, когато стигнат на връх Мусала, не казват „Покорих Мусала”, а „Благодаря на Мусала, че ме допусна до себе си”.

            Една от причините за нарастването на ролята на религиозните вярвания е нарастващият ни сблъсък с природата. Страхът от природата се изразява, макар и по особен начин, в нарастването на религиозните настроения. Някога, когато хората са били необразовани, не са могли със средствата на науката да си обяснят много природни явления, когато са се лекували с пускане на кръв, е било логично да се страхуват от нея и да я одухотворяват в лицето на бога. Днес, когато знаем, че молитвите за дъжд не играят никаква роля, ние пак се страхуваме. Науката и реалността  предлагат достатъчно доказателства за това, че сме грешни пред природата и тя ще ни отмъсти. И част от хората отново се хвърлят в лапите на религията като опит да се „подмажат” всъщност на природата, която е по-силна от нас и от която ни е страх. Страхът от края на света поради антиприродната дейност на човека придобива религиозната форма на страх от гнева на бога. 

Същото е и със здравословното хранене. Баща ми и до днес не е склонен много да мисли по тези въпроси и да променя поведението си. Докато по-младите са по-заинтересовани от този въпрос и все повече се информират и вземат отношение в личното си поведение.

За разлика от моите деца, аз бях дете в по-оптимистични времена. Вярвахме, че живеем в справедливо общество, че светлото бъдеще е пред нас. Това ни даваше увереност, спокойствие, сили, вяра, че проблемите са решими и се решават. Днес младите хора в много по-голяма степен са песимисти – за собственото си бъдеще, за бъдещето на страната, на планетата. Несправедливостите около тях са в такова количество и толкова публични и очевадни, че илюзиите по демокрацията, митологемите за нейната справедливост и хуманност едва ли ги успокояват много. Медиите не им спестяват проблемите, дори ги нагнетяват и преекспонират, така че напрежението в живота им расте.  

Край на Първа част. Очаквайте Втора част

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=6542

Posted by on юни 5 2013. Filed under Култура. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

1 Коментар for “НЕПРИЛИЧНИ МИСЛИ ЗА ЕДНО МИНАЛО”

  1. Николова

    Госпожо, вие пишете хубаво! Умеете от дребните житейски неща да правите капитални заключения, напълно правдиви, но само за вас. Сигурно е, че не сте живяли в стерилна среда, защото тя се характеризира с отсъствие на микроорганизми. Същите / извинете за сравнението, но го предизвикахте с вашето определение/ живеят в колонии /колонизират/ във вид на гроздове, а когато си зрънце от „грозда“ не може да имаш други мисли освен „неприлични“.

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.36409 лв
 CHF =  1.82243 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.27071 лв
100  RUB =  2.73897 лв
 USD =  1.79368 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.