НАВЕИ ОТ „ДОЛИНАТА НА СЛЕПИТЕ”

petar-dokovШляем се по брега с Шо Пен и се чудим на глас: на кого дължимнеудържимия наш низход на духовност, култура и образование? Монотонният плясък на ленивите вълни с готовност ни напомня зародните политикани, нокрясъците на пикиращите над главите ни гларуси са безапелационни:

„Нямаше как да стигнете толкова далеч без неумолимата помощ на чуждите съветници! Бъдете уверени, това е само началото. Затягайте коланите и затваряйте книжките, спете спокойно – има кой да мисли вместо вас!”

И си спомняме цялата наша история по тези земи. Всеки победител, който e минал през страната ни – поробител или освободител, разлика май няма – се е опитал да ни рециклира във вид, удобен за неговите собствени нужди. Да се чуди човек как сме оцелели през вековете!

Шшт! Тихо, да спи зло под камък, защото добрите стари традиции са живи и днес.Няма да гадаем какви са имперските похвати за опитомяване на завоювани територии – лорд Томас Маколейги е представил в отчетлив и недвусмислен вид. Вероятно не за нас, а за посланици и губернатори на колонии, те трябва да знаят ясно какви са техните основни задачи в новите владения. От програмната реч на лорда в английския парламент разбираме ясно:

Не е достатъчно да победиш една страна (или да я откъснеш от сферата на влияние на противника). Искаш ли да я обладаеш трайно, безропотно и всеотдайно, длъжен си да смачкаш самочувствието на нейния народ! Внуши му с всички достъпни средства, че неговата култура е низша и изостанала; принуди го да се прекланя пред твоята, владетелската. Тази работа ще свърши най-добре неговата собствена интелигенция, стига да я гощаваш на твоята трапеза и да я програмираш в твои университети. Източи мозъците от тази страна, остави оцелелите там аборигени да живеят в мрак и невежество. Ако някой от тях все пак прозре за какви процеси става дума, плати на вестникарите да го обявят за несвестен – така примирилата се маса ще бяга от него, няма да му вярва.

Знае се от памтивека – далеч по-лесно е да манипулираш неуките, отколкото знаещите. В нашите представи и език има тясна връзка между светлина и знание; библиотеки, читалища и издания носят имена Виделина, Светлина, Светлоструй, Просвета. Знаели са нашите деди: лесно е да отклониш слепия от правия път и да го набуташ в задънена улица, дядо Йоцо и Колчо Слепеца ни впечатляват тъкмо защото са светли изключения.

В „Новите дрехи на царя” Андерсен ни представя една особена категория същества – слепци с очи. За тях, за царедворците, не е важно какво виждат очите им, достатъчно е да знаят какво суверенът иска да бъде видяно. Просват се на червения килим и целуват в захлас пешовете на невидяната дреха (или каквото има под нея); хич не им пука, че наблизко дете крещи: „Царят е гол!” Шоуто не бива да спира, публиката трябва да се забавлява, иначе?щъкват щури, метежни идеи. Повелителите подбират местни вождове и шамани тъкмо от тази вечно оцеляващакотерия; те менят цвета и вярата, но не и нрава си. Вечер се кланят на царя, събуждат се върли републиканци. Аборигени са по кръв и плът, нораздвижват въздуха по пътя си с имперско самочувствие. За виждащите и наивните остават само охкания и въздишки – Елате ни вижте; Пази, Боже, сляпо да прогледа!

 

***

В разговора си спомних отдавна четен разказ за някаква страна на слепите, там зрението е криминализирано като умопомрачаващо заболяване и подлежи на задължително отстраняване. Лесно можем да се досетим: операцията може да извърши само сляп хирург, там други няма.

Не можах да си спомня автора и заглавието на разказа, но Шо Пен е сред най-добрите търсачки. Изглежда я бях заинтригувал, защото още същия ден ми изпрати четивото – „Долината на слепите” на Хърбърт Уелс. В него срещнах познати места, но и доста отлики от съхранилото се в мен. Те пък пробудиха друг мой спомен – преди трийсетина години говорихме за разказа с моя приятел Гуидо Пас, лекар от Боливия и познавач на Андите и Кордилерите. Без съмнение, този разговор е променил доста моите впечатления от първия прочит, добавил е и нови. И тъй – от дума на дума и от спомен на спомен, се пръкна идеята за тази свободна модификация на разказа на Уелс. Своеволно преминавам в други времена и територии, привлякъл съм и нови изпълнители; пази, Боже, дано не се окажат гастрольори! Както и да е, който си спомня текста на Уелс, без съмнение ще уточни: преразказът и трактовката са твърде свободни.

Обитателите на Долината са слепи в резултат на масово заболяване, казионни идеолози и историци са изтрили педантично спомените от зрящия период на историята им. Новите поколения посрещат на нож съобщенията, че по света има виждащи хора, предусещат: ако това излезе вярно, те изпадат автоматично в по-ниска категория същества. Никой не е в състояние да ги убеди, за тях думата „очевидец” е безсмислица, тя има място само в детските приказки, в света на небивалиците. Тяхната упоритост може да не ни харесва, но нямаме избор, ще ги разберем – „виждането” не може да се чуе или докосне, то няма вкус и мирис.

Подобен синдром наблюдаваме и при големи групи зрящи хора, при цели партии, етноси и религиозни общности. Някакъв защитен механизъм не позволява на техните членове да признаят дори пред себе си, че волно или неволно са позволили да бъдат излъгани, станали са съучастници в изстъпления срещу доброто и истината. Страхуват се, защото подобно признание би сринало тяхното самоуважение. Вместо да прогледат, те продължават да маршируват в крак; не позволяват на спонтанните проблясъци за нещо лъжовно да накърнят лоялността им към вождове и догми. Недоумяват с искрено възмущение: „Какво ще остане от нас без нашата вяра!”

Вероятността вие и аз да сме изпаднали в подобна група не е пренебрежително малка, но винаги има място и за малко надежда. А защо пък не опитаме да гледаме света със собствените си очи? Можем, но само с информирано съгласие: подобна дързост е свързана със сериозна опасност – ще бъдем отлъчени и освиркани в мига, в който заговорим за видени от нас неугледни неща. Ще ни обвинят в късогледство, кривогледство, черногледство и дори воайорство.„Кой ви е позволил – ще ни скастри инспекторът от Глобалната служба за контрол на възприятията – да гледате какво има и какво няма под новите дрехи на царя! Нямате право да нахълтвате в Неговото интимно пространство!”

 

***

Най-напред нека се ориентираме в пространството и времето, други измерения ще дирим по-натам. Седне ли човек да пише, търсенето става лесно, всяка пътечка неусетно пораства в широк канещ друм. Вярно е, той често води за Никъде, но понякога – и за Някъде. В лутането могат да попаднат и непредпазливи четци, но те имат свободата да се оттеглят във всеки момент.

Време е, защото се отправяме към един непристъпен район –Долината на слепите. Който знае точните координати на Ел Дорадо, ще намери лесно и нея, тя е на има-няма петстотин километра от Чимборасо. Нестихващата във времето легенда гласи: преди векове долината дава убежище на непокорни планинци, които успели да отърват кожата от испанските цивилизатори. С огън и кръст напредничавите европейци спасяват местното население от благородни метали и малоценни божества, защото е писано: новият Бог идва не с мир, а с меч. С християнска страст те изкореняват местната култура, за да разчистят терена за тяхната, имперската.

Долината на изгнаниците крие в себе си всичко, което човек може да си пожелае: сладка вода, умерен климат, плодородна почва, чудесни плодове. След време тази благодат е помрачена от странна болест – мнозина започват да губят зрението си. През оная епоха никой не мисли за бацили и зарази, всички вкупом говорят за грехове и грешници, новата вяра изглежда успяла да се промъкне и в затънтения резерват. Праведен мъж твърдял: „Тази напаст Божия ни е пратена за наказание, защото нямаме поп и църква. Не ни трябват лекари и лекарства, нека за начало вдигнем поне скромен параклис.” Ала без съмнение си е имал нещо на ум, защото в приятелски кръг добавял: „Дори слепите да не прогледат, то вярата им ще укрепне, те няма да бъдат съблазнявани от измамните картини на този претъпкан с грях свят.”

Събира той от хората украшенията им, успява да ги убеди – в техния изолиран свят няма нужда от съкровища, нека омилостивят Бог и ги разменят за мощи на свят закрилник и други скъпи вещи за скромния параклис. Тръгва той към външните пазари, защото открай време се знае: сред своите трудно се намират качествени светци, всеки познава и кътните зъби на всички останали. Излиза от селището, но не може да се върне – мощен подземен трус сринал планински връх и отломките му затрупали единствения проход към долината. Какво е станало със среброто, и днес никой не знай.

А болестта напредва – бавно, но упорито. Старците се движат пипнешком, младите виждат само силуети, децата се раждат слепи. Напук на съдбата, животът си тече. Зрението на хората отслабва постепенно, промяната не е забележима в ежедневния живот, не създава стрес и масова психоза. Водят спокойно за ръка своите деца, докато ходилата им запомнят всяка педя на долината; учат ги да разчитат ехото на всяка скала, за да знаят къде се намират.

Последните обитатели на Долината, които се родили със зрение, напускат този свят. Светлината, природните картини и цветовете се отдръпват дори от сънищата и мечтите. И това не може да спре живота, хората се научават да боравят слепешком с огъня и го поддържат жив в каменни печки, топлината на слънчевите лъчи им помага да отделят деня от нощта.

Животът в тъма притиска останалите им сетива да разширят и засилят дейността си, те стават по-чувствителни и изразителни. Красивото наистина няма зрителен достъп, но си пробива път през другите усещания. Гримасите и усмивките са заменени с красноречива интонация, а жестовете – с точно отмерени и значещи докосвания. Финото обоняние им позволява да долавят особеностите на отделни хора и продукти бързо и точно, дори кучетата могат да им завидят.

Тази картина без съмнение ще се стори тъжна и мрачна на виждащите хора по широкия свят. Ще разберем и тях, те получават около девет десети от знанията за околната среда тъкмо чрез очите си. Новите поколения в Долината обаче са уверени, че водят пълноценен живот и техните сетива им показват пълното разнообразие на природата и цивилизацията. За тях животът без зрение е естествен, то няма как да им липсва – те изобщо не знаят за неговото съществуване! И през ум не им минава, че човек може да определи формата и големината на предметите отдалеч, без да ги докосне. За цветове и нюанси да не говорим, те не биха намерили убежище и в най-развихрената долинна фантазия.

Няма как да отминем една вечно злободневна за виждащите хора подробност – жените и контетата в Долината не изпитват нужда от огледала, не мислят непрекъснато за нови тоалети и бижута. Защо им са – няма кой да се заглежда в тях с пожелание или завист. Вероятно по съвсем друг начин стои въпроса с парфюмите, но Хърбърт Уелс не ни е завещал наблюдения в тази област.

Заслугата за спокойното самочувствие в долината принадлежи на плеяди незнайни дейци на тихия фронт. Те прочистват педантично устното народно творчество и неписания речник от свързаните с „виждането” думи и митове. Всички усилия на невидимите хора с информация и власт са насочени към заличаване на спомените от миналото, никой не помисля да търси лек срещу ослепяването. Може би е по-вярно да се каже: те не искат да направят това, защото животът си тече спокойно и безметежно, статуквото е непоклатимо. От какъв зор ще връщат на живот зрението, те знаят: очите са прекалено чувствителни и гледат своеволно, не се подчиняват на забрани и закони! Крепителите на статуквото не се страхуват от външно влияние – никой от техните поданици не може да се промъкне през Каменната стена на Долината и да срещне виждащи хора, няма как да бъде съблазнен от тази дадена в Белия свят възможност.

Доброто и истината си запазват правото да мамят търсачите на силни усещания, но в този тих и спокоен свят лудите са рядкост. И още нещо: никой и не помисля да търси в слепотата деградиращ недостатък. Сещаме се защо – просто няма зрящи, които да наложат своите стандарти и воля над слепите. Съдбата обаче решава да подложи на изпитание слепотата като гаранция за равноправие. Дали светлината ще успее да проникне през мрака на строго охраняваните порядки?

***

Спомняме си – прадядото, който тръгнал да купува Божие благоволение с кюлчета сребро, не се връща в Долината. Бързо забравят хората за задокеанския Бог, който не пожелал да пропусне техния търговски пътник през дебрите на причиненото от Него земетресение. Обръщат се към недоловимите Небеса, но само когато съдбата реши да им поднесе нещо необяснимо, нежелано или нечакано.

След време в анклава все пак се явява човек от външния свят. Идва неволно и изненадващо, както за него, така и за местните жители; кажи-речи пада от небето, друг вход долината няма! В родната му страна едни го вземали за предприемчив човек, а други – за празноглав авантюрист. Не открил Нунес разковничето у дома и го дирел по чужди земи. Пътувал той нашир и длъж по света, чел книги по собствен избор, накрая станал водач на група английски планинари. Обичал висините, но още повече обичал да води другите.

Покорили те доста планински първенци, накрая решили да изкачат и Параскотопетъл. През нощта пред последния щурм ги събудил грохот на лавина, а на сутринта Нунес не бил в лагера. Опитали се да проследят стъпките му, но те стигали само до пътя на лавината. Далеч в дъното на огромна пропаст съзрели тясна зелена долина, но спускането надолу било немислимо и те отписали своя водач от именника на живите.

Нунес обаче оцелял, познавачи на историята твърдят, че е от потеклото на стария мисионер. Страховитата лавината го положила милостиво на самия ръб над зелената долина, още няколко фута и щял да зарадва кръжащите над пропастта лешояди. Слънцето стоплило разнебитеното и премръзнало тяло, а вятърът довял възбуждащо послание:

„Няма как в твоето невероятно спасение да не се крие съдбовно знамение, за теб остава само да го разчетеш и следваш. Аз ще бъда с теб.”

Отдава той дължимото на неочаквания си личен пророк и благодатната лавина, отпива сгряваща глътка от манерката във вътрешния си джоб и начаса заспива. Събуждат го птичи песни, върховете над него се къпят в слънчеви лъчи. Под него зее още една шеметна пропаст, но опитният катерач се спуска успешно до подножието.

Долината му се вижда твърде подредена за този див и откъснат от света край. Високите до небето скали са облицовани с пояс от гладки камъни, над тях се виждат площадки и входове на пещери. Край стената тече бистър напоителен канал, над водата подскача пъстърва. Цялото зелено пространство е прорязано от идеално прави каменни пътеки, те се събират като лъчи пред група къщи в дъното на долината. Във въображението на неволния турист се мярка прилика с картините от Райската градина, но само за миг, тук нещо не е изпипано с Божие вдъхновение. Опитният изследовател бързо локализира дефекта – фасадите на къщите отблъскват погледа с фекалния си цвят. В него възниква неволно подозрение:

”Горкият бояджия, сигурно е отчаян модернист или пияница. А може би сляп като прилеп? Но от какъв зор стопаните на всички къщи са търсили само неговите услуги, да не би тази шарения да гони нечистите сили?”

***

По една от пътеките, на стотина метра от него, трима мъже вървят в индианска нишка, плавната им походка показва спокойствие и доброта. „Нямат вид на людоеди”, мисли си Нунес, събира смелост, излиза на края на скалата и надава вик. Тримата спират в неведение от нечувания глас. Нашият човек вика и маха енергично с ръце, но те не го забелязват; главите им се въртят наляво и надясно, но лицата им не спират и за миг в неговата посока. Май правят всичко възможно, за да не го забележат! Неканеният гост надава още няколко вика, но наблюдава същото странно поведение. Случайно или по волята на провидението, погледът му отново попада на мърлявите фасади на къщите и всичко идва на мястото си:

„Не виждат. Дали пък не съм открил тайнствената Долина на слепите? Охо, ако е тъй, то и Ел Дорадо трябва да е някъде наоколо! Бог напред, аз след него!” Скача пъргаво от стената и крачи уверено и с предчувствие за голямо и романтично приключение. Тримата пътници са наострили уши и с напрегнати лица прослушват звуците на нечуваните до този момент стъпки. Слепените им клепачи са хлътнали, а лицата им – така му се вижда на Нунес – излъчват нещо като страх или страхопочитание.

Невероятно спасение и причудливо стечение на обстоятелствата, поличбата трябва да се крие някъде тук! И в главата на Нунес услужливо пробягва поговорката: „В Страната на слепите едноокият е цар!“ Не един, а няколко пъти, проникващо и повелително! Той не гори от желание да се бори с прищевките на съдбата и влиза в новата си роля естествено, все едно цял живот се е готвил за нея. Във всеки случай, за да избегне всякакъв възможен гаф, той си припомня как се държат кралете на театралната сцена в Богота; изпъчва гърди и приветства групата посрещачи без излишна учтивост, но с властен тембър. Хм, то не било чак толкова трудно да си цар!

Дотук добре, но нещо май нещо не се вписва в обладалия го сценарий; вместо благочестив отговор на приветствието, първият от колоната мърмори на едва разбираем испански:

– Може и човек да е. Сигурно е дивак, който се е сринал при нас от скалите. Дядо ми е разправял, че там се въдят такива диви същества. От време на време лавините смъквали някое замръзнало тяло в чудновати дрехи, но жив екземпляр не били виждали.

– Човек съм, школуван човек на всичко отгоре, имам диплома от Саламанка! Идвам при вас през планини и морета, от голяма страна далеч отвъд вашите скали – уточнява все още властно Нунес и решава да обяви веднага основната цел на мисията си:

– Аз виждам, имам не едно, а две очи!

***

Вярата в поличби и народни мъдрости е подготвила Нунес за стъписване от историческата прокламация, но изненадан е единствено той: в поведението на тримата не се забелязва и йота смиреност, а само плебейско невежество и арогантност.  

– Виждам? – недоумява първият пътник. – Виждам? Какви ги плещи този дивак!

– Ами нали идва от скалите, ти какво очакваш от него! – повдигна рамене вторият слепец.

– Я, ти, ела тук! — заповяда третият, сграбчва неканения гост през кръста и го поваля на пътеката.

Без да продумат, започват трескаво да опипват слисания цар, не оставят без внимание нито един външен орган на августейшото му тяло; нито един. Някой го притиска твърде силно в слабините и той неволно изпуска газ.

– Внимателно! – охка болезнено Нунес, защото в същото време любознателен пръст е нахълтал в окото му, трепкащите му клепачи будят особен интерес сред  местните специалисти по естествознание.

– Интересно същество, а, Корея? – не спира да се чуди Педро. – Само пипни да усетиш каква коса, по-твърда от козината на нашите лами! А и очите са му са изпъкнали като техните!

– Груб е като скалите, които са го родили – установява с гнуслива гримаса Корея, след като прокарва ръка по четинестата брада на Нунес.

Той се дърпа, но те го сграбчват още по-яко.

– Ти що щеш в този свят? – започва да го разпитва с рязък глас Педро.

– Дошъл съм от света при вас. През планини и ледници. Ей оттам горе, на половина път към слънцето.

Те вече не обръщат сериозно внимание на приказките му. Вярно е, връзва някак си фразите, ама в тях са наблъскани твърде много кухи и отмрели думи, а граматиката му е бая вехта. Спомнят си за стария Даруин, на когото всички в Долината се присмивали за празното дърдорене. „Примитивни човешки същества, била една от любимите му теми, могат да бъдат създадени и от силите на природата”. Както е тръгнало, като нищо може да излезе прав този чудак, май са попаднали тъкмо на такъв екземпляр! На тях се пада честта да представят чудото на гражданството и научната общност на Долината.

– Да го водим при старейшините – предлага Педро.

– Да го водим, но няма да е зле преди това да извикаме – съгласява се Корея. – Да се не изплашат женорята и децата.

Провикват се тримата в един глас, предават сигнала за опасност и Педро повежда Нунес към къщите, но нашият човек издърпва рязко ръката си.

– Аз виждам – вече троснато реагира той. – Няма нужда да ме водиш за ръка! Царете водят, тях не ги водят!

– Виждам?! – не спира да се чуди Корея, но отново не обръща дължимото внимание на височайшето внушение, все едно не го е чул. – Виждам? Можеш ли да ни обясниш какво по дяволите означава тази дума!

– Просто виждам! Как мога да ви обясня нещо толкова елементарно и първично! То е очевидно, не се нуждае от обяснения! – извръща се ядосано Нунес към него, но не забелязва ведрото на Педро, препъва се в него и се просва на пътеката. Чува как някой от групата, май Педро, поставя диагноза:

– Ясно, не само умът, а и сетивата му не са развити. Ръмжи, пърди, спъва се и плещи празни приказки. Изглежда сам не знае какво иска да каже, щом не може да го обясни като хората. Ще трябва да го водим за ръка.

Нунес осъзнава, че с думата „очевидно” едва ли е казал нещо смислено за тях. Те не знаят нищо за зрението, мисли си той, май изобщо не са чували за него! Е, с времето той ще ги научи, но в момента не е доволен от посрещането, очевидно – поне за него – то не е царствено. От двете страни на пътеката се е наредил шпалир от жени, мъже, деца. Те го опипват с меки чувствителни ръце, душат го с разширени ноздри и слушат с наострени уши; за пръв път срещат подобно същество! Членовете на пешия му кортеж са нащрек, напомнят често на посрещачите:

– Внимателно, дивак от скалите!

– Човек от Богота! – протестира отново и отново той. – От Богота, столица на голяма държава отвъд планината! Там хората виждат!

– Див човек и диви думи казва – заключава Педро. – Някой да е чувал за такива измишльотини? Богота! Столица! Планината! Виждат! Няма нито една смислена дума, умът му не е оформен, още се учи да говори.

– Той се спъва по гладката пътека – не забравя да припомни Корея и за по-голяма убедителност леко преувеличава. – Докато го водехме насам се спъна два пъти!

Въвеждат Нунес в тъмната като гробница стая на Съвета, той отново се препъва и пада на колене, този път в краката на седнал мъж. При това той не е кой да е, а спикерът на старейшините. Както казваме в модерните времена, това обстоятелство не вдига твърде много рейтинга на претендента за престола.

– Не се кланям никому! Паднах неволно, на светло виждам, но в тази тъмница човек не може да различи нищо – опитва се той да изглади допуснатия гаф, но станалото вече е фиксирано в историята на Долината. Всуе се мори, уж говорят на един език, а много често използвани думи му са непонятни за мъдрите старци. Корея обаче е отново на мястото си и с готовност въвежда членовете на Съвета в извънредното положение:

– Уважаеми старши граждани! Предварителното опипване показва, че фигурата и външните органи на открития от нас самец са подобни на нашите. На ръст е висок и тежък като възрастен хуманоид, но твърдостта на косата и изпъкналите му очи показват и някакво родство с ламите. Ако е човек, вероятно е идиот или едва започва да се развива. Изпуска газове на публични места и постоянно се препъва. Използва празни думи, има агресивни наклонности и трудно се поддава на опитомяване.

Дават думата и на Нунес, той разказва за големия свят извън тяхната долина, за океаните, параходите, влаковете и други чудеса. Сред тях поставя и зрящите хора, но в наложилата се обстановка вече избягва царствени внушения, не му е времето. Малцина схващат някоя и друга дума, но и те не му вярват. След векове в изолация историята на външния свят им звучи като детинска  приказка. Нунес се уверява напълно, че думи като сляп, тъмнина, светлина и виждам са непознати на обитателите на Долината.

***

Ходът на дебатите показва на претендента, че на този прием няма да бъдат обсъждани неговите прерогативи, протокола и датата за коронация. Прехваленото му зрение не е създало предсказаното от поговорката чувство на захлас и преклонение. Той наблюдава тъкмо обратното – слепите не го приемат дори за равен, за мнозина той трудно може да се вмести в категорията „разумно същество”. Нунес неохотно се примирява с незавидния си статут, временно разбира се, докато удари неговия час. Слуша как най-ученият от старейшините му разкрива историята на долинната цивилизация, според него под Небесата друга няма:

– В Началото светът бил мъглява кухина в скалите. Първи се появяват неодушевени предмети без способност да усещат, след тях същества със зачатъци на сетива и ламите; после хората, а накрая ангелите – можем да чуем как те пеят и пърхат с криле високо над главите ни, но никой от човеците не може да ги помирише или докосне. Те са добри същества, но някои от тях изискват много жертви, твърде често въздигат в Небесата невинни агнета и кокошки.

Нунес прозира, че старецът описва птиците, опознавателната беседа продължава, а той трябва да усвоява нови думи. Световното време било разделено на два основни периода: горещ – за спане, и хладен– за работа. Падналият от небето гост отново схваща бързо, става дума за ден и нощ. Според лектора пришелецът е създаден и изпратен при тях от Небесата със специална цел: да изучава прилежно мъдростта на тяхната цивилизация, да?служи усърдно и вярно. Вярно е, на този етап приказката му е доста объркана и вървежът калпав, но с тяхна помощ може да научи някои и други нещица за живота в развитото общество. Като начало нека заляга на правилното ходене по пътека, за него ще се грижи нарочен инструктор, най-добрият в Долината.

Останалите старейшини започват да се прозяват и издават звуци на нетърпение. Причината за недоволството е топлинен лъч, който успява да се промъкне през струпалите се на вратата слухари. Спикерът на Съвета откликва на изразеното недоволство и обявява началото на периода за почивка. Пита загрижено Нунес дали знае как се спи и положителният отговор го радва, май не е съвсем загубено това същество! Богота, тъй вече му казват всички, печели точки и с една теза, която старейшините одобряват с консенсус и одобрителни възгласи: „Не е здравословно за човека да спи на гладен стомах.”

Разбира се, откъслечните проблясъци на съзнателно мислене у Богота са оценени и възнаградени. В ранната утрин му носят вечеря на закътано място, звуците на поглъщане на скалния дивак не бива да смущават изтънчения слух на цивилизованите домакини. Хапва той, но не мигва през целия ден; пречи му не само светлината, а и снизходителното отношение към неговата личност. От време на време се подсмива заканително:

„Неоформен ум! Думи без съдържание! Нямал съм бил развити сетива! Слепец ще учи мен, водача на световно известни алпинисти, как се ходи по гладка пътека! Обиждат своя господар, скоро ще ги науча аз тях!” Стряска го повелителен глас:

– Ей, Богота! Бързо ела тук! 

Изправя се той решително, сега ще им покаже веднъж завинаги какви чудеса може да прави човек със зрение. Ще се скрие в тревата и има да го търсят, ама няма как да го намерят! Смее се високо и с чувство на превъзходство, но едва направил три тихи стъпки встрани от пътеката, чува строго предупреждение:

– Не тъпчи тревата, Богота! Не е разрешено!

Нунес застива удивен на място, а слепецът идва направо при него, все едно че го вижда.

– Аз съм Ел Пас, твоят учител по ходене. Ти защо не дойде, като те виках? Да не би да не чуваш? – опъва му той леко ухото, но в гласа се прокрадва и даскалска топлина. – Май ти се иска да те водя за ръка, а вече не си малко дете, я какъв голям мъж си станал! Как можа да се загубиш из тревата, не чуваш ли пътеката, по която вървиш!

– Виждам я – опитва се да бъде интересен Нунес, но напразно, и този път остава неразбран.

– „Виждам“, „виждам” – ядосва се вече учителят. – Колко пъти ти обясняваме: такава дума няма, а и ти не можеш да обясниш като хората какво означава тя за теб! Престани с тия чудатости и следвай внимателно звука на стъпките ми. Няма нищо по-лесно от ходенето по пътека, само изпълнявай старателно инструкциите ми!

Макар и подразнен, Нунес тръгва послушно след него. „Ще ви науча аз вас!” – казва си ядно за кой ли път той.

– Ще се научиш и ти – продължава урока си по пешеходство Ел Пас, а може би е доловил и потайните закани на Богота. – На този свят човек може да научи изненадващо много неща.

– А ти ще научиш съвсем скоро, че в Страната на слепите едноокият е цар! – не издържа вече Нунес и прибягва до народното творчество в защита на своите владетелски права.

– Какво значи „слепите”, къде се намира тази тяхна страна… Аз познавам като пръстите на ръцете си целия свят… в Долината няма педя земя, върху която да не е стъпвал кракът ми, но не съм усетил такова място, не съм и чувал такова чудновато име – мърмори си загрижено учителят и повежда питомеца си към къщите, май ще си има работа с проблематичен ученик. 

***

На пръв поглед обстановката в Долината на слепите изглежда елементарна, в началото Нунес се надява да се носи сред местните като Гъливер сред лилипутите. Отново е допуснал грешка, забравил е – през целия си живот е разчитал преди всички на очите си, а за местните видяното няма никаква стойност; животът им е организиран по съвсем други правила. На петия ден зрящият претендент все още се лута като недодялано и безгласно същество сред слепите обитатели на Долината. Всяко споделено негово наблюдение се приема с недоверие или буди насмешки.

Понякога среща и враждебност, най-вече когато забележи как някой от местните прави нещо нередно с надежда, че няма кой да го чуе или подуши. Те изобщо не се крият от него, защото искрено не вярват във „виждането”. В началото той се опитва да използва техните изцепки като доказателство в полза на своите изключителни качества, но бързо се отказва – никой от прихванатите нарушители не признава нарушението си. Очевидци няма как да има, всеки отрича спокойно твърденията на Богота, за всички те са измислици и клевети. Той не печели привърженици на каузата си, та кой би желал да живее в свят, където няма място за потайни деяния! В същото време враговете на всевиждащия монарх по право се множат.

Нунес обмисля план за преврат, но наблюдава внимателно и порядките на домакините, далеч не всички допадат на неговите лични предпочитания. Работата през нощта например е досадна, при това той не би могъл да надзирава своите поданици в мрака; решава неговата първа основна реформа да бъде промяна на работното време. А не, сеща се той, преди това ще заповяда на всички да боядисат къщите си в приятни цветове. Веднага обаче се пръкват провокативни въпроси: „Приятни на вид или на пипане? Или на мирис? А защо не и на чуване? – всяка фасада връща ехото от стъпките по пътеката по свой, неповторим начин? Кое е по-важно: удоволствието на царя или удобният живот на неговите поданици?” Нунес не бърза с отговорите, те могат да почакат, обитателите на Долината очевидно не припират с коронацията.

Едва двама-трима от домакините скланят да слушат странните истории  на „виждащия” пришелец, той дава мило и драго, за да им покаже що е това зрение и има ли полза от него. Те слушат с ехидни усмивки и открито недоверие, а то често прераства в укори и възмущение. След всички негови обяснения, те не мръдват и йота от началните си позиции: звезди, айсберги и океани изобщо няма, краят на скалите е и краят на света! „То ако имаше Млечен път – спори с искрена увереност местен зевзек – от небето щеше да вали мляко вместо дъжд, щяха да падат буци сирене и пити кашкавал, а не град и лавини!”

Неговите слушатели се мръщят на нечестивото му твърдение, че светът е безкраен и няма върху себе си никакъв капак. За тях измислените от него небеса и мъглявини са омразна пустош и  ужасяваща празнота. Те не биха могли да заменят гладкия и съхраняващ покрив върху нещата, които те могат да докосват с едно протягане на ръка, да помиришат или да вкусят.

След дълги безплодни опити Богота се уверява – философският подход няма да му донесе короната. Прави анализ на положението и решава да демонстрира пред слепите практическата изгода от виждането, за тази цел обаче е необходим подходящ случай. Една вечер забелязва на една от пътеките Педро. Той ситни бързо към тях, но още е твърде далеч, няма как участниците в неговия кръжец да го чуят или подушат. Нунес потрива доволно ръце, случаят му пада като манна небесна, сега ще им разкаже играта на тези неверници!

– Виждам Педро – изстъпва се той победоносно. – Виждам как той се движи бързо по Девета пътека към нас. Виждам в едната му ръка ведро, а в другата – тояжка. Виждам как от ведрото му стърчат небелени царевични кочани и снопчета пресни марули. След минута или две той ще бъде тук и вие ще можете да го пипате и душите колкото душа ви сака. Виждам как Карлос се почесва с недоверие зад ухото, но вече нямате избор – ще трябва да признаете силата на моето зрение!

– Богота, няма как да стане твоята работа, смяната на Педро през този период не минава по Девета пътека, няма да има на какво да повярваме – киска се волно зевзекът.

Сякаш доловил думите му, Педро забавя крачки, спира се разколебан, наостря уши и души подозрително наоколо. След това някак си сконфузено пресича направо през тревата до Петнадесета пътека и крадешком се отдалечава. Няма как да не се досетите, Нунес отново отнася подигравките. По-късно той моли Педро да потвърди пред другите, че наистина е бил на Девета пътека. Слепецът обаче не може да признае подобно прегрешение – та нали неговите хора ще помислят, че той остарява и оглушава, не чува пътеките и гази тревата като примитивно скално същество!

Една беда рядко идва сама, следва позната ни от други случаи история – Педро решава да изчисти доброто си име от всяко подозрение и внася в Другарския съд оплакване за клевета. В Долината на слепите Темида не е със забулени очи, а съдията отбелязва категорично: „Халюцинации на примитивни индивиди с неразвити сетива не могат да служат за доказателствен материал. Виновен”.  И така, вместо да се окичи в лавров венец, претендентът се сдобива с присъда за непристойно поведение.

 Неговите отчаяни опити дават на събеседниците му изобилие от поводи за присмех, възбуждат ги да търсят нови и нови методи за тормоз, играят си с него като преситена котка със сляпо мишле. Коварството им няма край, те се наговарят да изпитат неговото зрение за предмети, хора и действия вътре в къщите, та нали тъкмо зад техните стени се случват най-потайните и пикантни истории! Няма как да не ни стане жал за Нунес, в този случай той наистина е безпомощен – къщите в Долината нямат прозорци, а вратите са без шпионки.

– Не на нас тия, Богота! Не можеш да усетиш какво става през една педя стена, а ще ни будалкаш с истории за някакви си опашати звезди и черни дупки чак над покрива над света! – не изпуска случая зевзекът. – За какъв дявол са ти тия скапани очи, те не ти вършат никаква работа!

***

Една нощ при Нунес се явява непознат старец с достолепна осанка и дълга сребриста брада, ако не са грубите му кожени дрехи, като нищо може да мине за професор по теология в Университета на Богота. Сяда без покана до него и заговаря спокойно и с покровителствен тон, сякаш му дава бащински съвет:

– Лично аз допускам, че ти наистина приемаш някакви неясни сигнали с тия твои очи. Слухът ти е неразвит, но въпреки това налучкваш пътеката, рядко се спъваш и газиш тревата. Защо не, възможно е, нашата наука все още не е обяснила всички явления в Долината. Ако ти бе обикновен екстрасенс, нямаше да се тревожа и да бия целия този път. Нашите хора са възпитани в лоялност към установените възприятия, те не могат да бъдат подведени с някакво ексцентрично увлечение. Ти обаче твърдиш, че виждаш осезаемите неща около нас. Това вече е опасно, защото може да бъдедоказано опитно и да предизвика брожения. Досега ти не съумя да създадеш проблеми, защото не познаваш манталитета на хората от Долината и силата на техните сетивни способности.

Дойдох при теб, за да избегнем някои недоразумения; те биха били неприятни и за нас, но – уверявам те – много повече за теб. Искам да разбереш ясно и да запомниш добре: дори да допуснем, че казваш истината, ние няма да ти повярваме. Не можем и не искаме да вярваме в нещо, което ние нямаме и не можем да имаме. Не разбираш ли? Ами нали с това ще признаем, че сме дамгосани от Небесата непълноценни същества! Подобна нагласа би разрушила достойнството на всеки един от нас и изградения през цялата история безметежен наш обществен порядък.

Би трябвало да се досетиш сам – твоето поведение откак си стъпил в Долината е идеален пример за тази опасност. Току що си се измъкнал от някаква пещера и се силиш да ни ставаш цар, имал си бил очи! Добре де, имаш, но с това не можеш да изумиш просветени като нас хора. Нашите лами също имат очи, но ние доим млякото им и си правим дрехи от техните кожи.

Човекът е къде по-сложно същество! Ориентира се в този свят чрез слух, обоняние, вкус и тактилни усещания; при теб тези способности не са развити в задоволителна степен. Ние се движим уверено из Долината през цялото време, а ти – само през горещия период. Настане ли хлад, блъскаш се като пипкава кокошка, не можеш да направиш и крачка по пътеката без огънче в ръка. Твоите прехвалени очи само компенсират частично липсата на развити човешки сетива.

Казвам всичко това, за да разбереш: необходимо е да познаваш добре своите ограничения, за да премислиш по-внимателно и аспирациите си; твоите претенции надскачат осезателно границите на скромните ти възможности. Не разбереш ли това, ставаш за смях пред всички, вече знаеш това от личен опит, даже и с присъда успя да се сдобиеш. Всяка жаба трябва да си знае гьола. Без тази мъдрост първобитният човек може да оцелее някак си в пещерата, но животът в едно развито общество е невъзможен без ясни и неоспорими правила.

Слепият съветник се смълчава, а очите на Нунес са приковани върху облъченото му от лунна светлина лице, усеща в себе си хладни вълни, цялото му тяло потрепва. Иска му се да прекъсне назидателния монолог на неканения морализатор, но не знае какво да прави – да оспорва твърденията или да се съгласява с тях. А и гласът на стареца му е някак си познат, уж строг, пък звучи доброжелателно. Гостът изглежда се уверява, че с мълчанието си пришелецът възприема правилно неговите напътствия и продължава с нови:

– Ако искаш да оцелееш, трябва да се смириш пред природните сили и нашите закони; те са свещени, а ние разполагаме с надеждни средства за тяхната охрана. Засега те спасява само обстоятелството, че мнозинството от нас те възприема като ниско развито същество, никой не обръща сериозно внимание на брътвежите ти. Но бъди уверен: дори само един от старейшините да усети, че в теб има нормален разум и говориш истината, ти ще станеш опасен и ние ще вземем необходимите защитни мерки. Няма да позволим нашите граждани да повярват, че по света има виждащи хора – нали и на тях ще им се прииска да виждат! Длъжни сме да съхраним нашите ценности и да не допускаме чужди враждебни влияния.

Пред теб има само два спасителни пътя. Първият е да се откажеш от претенциите си за виждане и да водиш нормален живот, да станеш един от нас. Ако наистина ти се привижда нещо, запази го за себе си или го забрави, но не мъти със заблуди мозъците на нашите хора. Ние сме хуманно общество, ще се грижим за теб, ще те учим и лекуваме, ще създадем от теб нормален човек.

Вторият път е да се върнеш в твоя свят, в дивите чукари. Вероятно това е трудно, но не и невъзможно. Както си дошъл, така можеш и да си отидеш. Надявам се, че бях достатъчно ясен. Позволих си малко повече откритост в памет на нашите далечни общи деди и защото считам този разговор за поверителен. Ти помисли и реши сам. В нашата република правото на личен избор е свещено и неприкосновено, но не и когато някой може да застраши основните ни възгледи, общите ни права и свободи.

Казах.

***

Старецът не чака отговор, става и с безшумни стъпки се разтваря в здрача между дърветата. Ако не бе вцепенен от срещата, Нунес щеше да забележи – старецът минава направо през тревата. Нашият човек се нуждае от малко време, за да осъзнае какво се е случило; чувства се като еретик, който току що е бил посетен от служител на Светата инквизиция. „Това не бе никакъв разговор, мисли си той, а ултиматум на силен и уверен в себе си човек. Изглежда знае и може много повече от това, което казва. Вярно е, пообиди ме малко, но иначе разумно говори старецът; на мен може да не ми харесва, но неговите интереси са различни. Виждам и сам – пътят към короната е трънлив, краят му не се вижда, а и какво ли се крие зад него? Дори да ме приемат за цар, няма да мога да ги овладея; техните схващания са армирани и бетонирани, не мога да променя усещанията, мисленето и живота им.”

Безкрайните подигравки обаче са поразмътили мозъка му, някакво дяволче го притиска да отмъсти на неверниците, да наложи своята воля над тях. А и старецът – волно или неволно – възбудил някаква агресивна енергия в него. По-късно, вече твърде късно, Нунес ще поразмисли и ще се досети: потайният гост е успял да го притисне коварно в ъгъла, оставил го е без достоен избор. Искал е намеренията на претендента да се проявят грубо и открито, да отблъснат общественото мнение и то да застане в подкрепа на неговия собствен план – окончателно отстраняване на причините за евентуални брожения в Долината.

Няма как да узнаем дали тези размисли на Нунес са отговаряли на реалните замисли на анонимния страж на статуквото, но за сметка на това историята е категорична: хитрите диктатори често прибягват до този прийом. Умишлено предизвикват немощен бунт и го смазват с желязна пета като посегателство върху реда и спокойния живот на лоялните поданици. Така елиминират или обезсилват противниците си, стабилизират своята власт.

Горе-долу така става и в нашия случай, Нунес не приема ултиматума и захапва въдицата. Вече е изчерпил възможностите на разумните доводи и практическите демонстрации, решава да наложи своята законна воля със силата на оръжието. Колко му е, ще повали ненадейно с лопатата един-двама на земята и ще сломи ината на всички обитатели на Долината! „След това ще си приказваме отново с потайния съветник, ще му припомня аз на него какви съвети ми е давал той!” – трепери в несвястна възбуда претендентът. Хич не му идва на ум, че страховитата му бойна операция ще бъде усетена само от халосаните един-двама, няма как да парализира съпротивата на всички слепци в Долината.

Речено – сторено. Идва сгоден случай и той вдига лопатата за решаващия удар, но мигновено замръзва в тази поза. Веднага усеща, че не може да удари слепец, още като дете майка му го е учила: грехота е да посегнеш на недъгав човек. Разколебан и засрамен, той сваля оръжието и побягва далеч от къщите. Присяда на един камък и си изяснява: не може да спори и да се бори с хора, които усещат и мислят по различен начин. Може би трябваше да се престори на сляп и да използва зрението си хитро и потайно? Като виждащ „слепец” можеше и да успее; ако не цар, то поне шаман можеше да стане!

Така е, казват старите хора – като са катурне колата, пътища много. Вече е късно за промяна на стратегията, в момента Нунес има друга, неотложна грижа: да спасява кожата. Вижда как в далечината мъже с лопати и тояги излизат на пътеката и тръгват с подвиквания да го търсят, несъмнено са усетили неговите намерения за дворцов преврат. Често спират, душат въздуха и тревата, ослушват се. Гледката кара Нунес да се смее, напомня му за ловните кучета в страните отвъд Долината. Да, ама смехът му е твърде кратък, обстановката на фронта се променя твърде бързо. Един от хайката надушва следите му по тревата, всички се разгръщат в жива верига и тръгват право в неговата посока. Да бяга, да ги изчака или да атакува? А може би е най-добре да се предаде? Не, необходима е по-голяма решителност – решава той – как ще държи в подчинение цял народ, след като не смее да удари с лопатата един или двама слепи като прилепи републиканци!

Бунтовникът е убеден в непобедимата сила на своето зрение, но хвърля проучващ поглед и назад, към тила. Отвесната стена наистина го пази от удари в гърба, но ако някакво чудо го принуди да отстъпва? Няма страшно, нейната гладка повърхност я прави недостъпна за слепите, но не и за катерач от алпийска класа. Малко над един човешки бой удобно са разположени площадки, ако види зор все ще се добере до някоя от тях. Успокоен, той стиска здраво лопатата и се втурва към потерята на републиканците. Те обаче го обкръжават бързо, Нунес е стъписан, не е очаквал подобно бойно майсторство от нищо невиждащите санкюлоти. Незнайно от страх или от желание да избегне кръвопролития сред народа си, той надава гороломен вик, надява се гласът му да прозвучи обезоръжаващо:

– Чуйте ме ясно и веднъж завинаги, тук ще правя каквото си искам! Чувате ли ме? Няма да повтарям! Ще ходя където си искам! В Долината аз съм единственият зрящ и вие сте длъжни да ми се подчинявате! Аз съм господарят! Хвърлете лопатите и аз ще ви помилвам!

Комуникационните проблеми на претендента са ни познати до втръсване, той отново е неразбран – уж има работа със слепи, а все едно че говори на глухи! А може би са усетили някакъв издайнически трепет в гласа му? Както и да е, вместо планирания стихващ ропот и смирено вайкане, от тълпата идва изпълнен с досада глас:

– Богота! Писна ни от тия твои детинщини! Обещаваме: няма да те бием или наказваме, само ще те учим и лекуваме. Остави съвсем бавно лопатата и не гази тревата! Забранено е!

Последната заповед е необичайна за военно положение и предизвиква смях с урбанистичното си звучене, но моментът хич не е за веселие. Обръчът около него се стяга, разменят се удари, накрая претендентът успешно се възкачва на една стратегическа площадка на стената. Не наподобява твърде много на трон, но може да гледа поданиците (на Долината) от високо и безопасно място. Два дни и две нощи стои там без храна и вода, вярата в навените от ветрове знамения е сломена, повтаря си безспир: „Да бе, да, точно така е, в Страната на слепите едноокият е цар! Глупак! То ако бе тъй, вече щях да седя не на един, а на два трона.“

***

Седнал на студения камък, Нунес в глад и жажда си спомня за среднощната визита на тайнствения съветник и двата пътя за спасение – да живее примирен като прилеп в света на слепите или да си отива там, откъдето е дошъл. Поглежда накриво отвесните стени над главата си и мърмори кисело: „Надолу ме свали милостивата лавина, но нагоре и всемогъщият Бог няма да може да ме измъкне. Няма начин тази хитра лисица да не е знаела това. Изборът ми май е сведен до отчаяно самоубийство или сляпо подчинение. Какъв ти тук избор, животът е скъп!”

Скалъпва той манифест за абдикация (от намеренията си) и се предава на слепите бранители на републиката, в тъмната като гробница стая думите му звучат като разкаяние и молба за помилване. Старейшините благодушно му прощават детинските лудории, а той обещава да не прави повече бели. Настаняват го в образцово семейство, той ще помага колкото му позволяват скромните възможности, а те ще го обличат, хранят и – най-важното! – ще се грижат за неговото психично здраве и умствено израстване.

Нунес постепенно привиква към живота на слепите, но съдбата го изправя пред ново изпитание, далеч по-коварно от предишните – влюбва се в красива девойка, дъщеря на неговия наставник. Веднъж, както тя си предяла през нощта, той пристъпил тихо при нея на поляната и приседнал кротко в краката ?. Лунната светлината придавала на Медина вид на митична богиня от сребро, въображението му се отключило и той описал нейната красота така пленяващо, както само зрящ може да го стори. Никой преди него не я бил обожавал с толкова изящни, макар и неразбираеми слова. Нунес доловил с надежда, че думите му ? доставят наслада. Долината станала единствения реален свят за него, всичко мило и родно отвъд планинските върхове избледняло като детска приказка в спомените на вече улегнал мъж.

За Медина светлината, цветовете и картините са поетична измислица. Въпреки това слуша с наслада неговите описания на планини, морета и – разбира се! – на нейната хубост. Тя отговоря на чувствата на Нунес и той я иска за жена, но населението на цялата долина настръхва срещу плановете за сватба. Не толкова от жал към нея, просто е унизително едно примитивно същество да слезе от скалите и да нахълта в тяхното просветено общество! Вярно е, Яков – бащата на Медина – се е попривързвал към недъгавия си слуга, но и той клати неодобрително глава:

 – Нали знаеш, скъпа, той е идиот. Страда от заблуди, живее в някакъв измислен свят, нищо не прави като хората. Какво ще помислят в Долината за нашето семейство? Нали имаш сестри, нали и на тях трябва да търсим женихи!

– Знам – хлипала Медина. – Но той се пооправи. И ще се поправя все повече. И е силен, скъпи татко, и мил – по-силен и по-мил от всички други. И ме обича, татко, и аз го обичам.

 

***

Смекчило се сърцето на старият Яков, седнал той между старейшините, изчакал подходящия момент и вмъкнал някак си тъй, между другото:

– Позволете ми да представя пред уважаемия Съвет моя кратък отчет. Богота, скалният човек, който ми поверихте за грижи и възпитание, вече се държи като питомно същество. Ако се развива все така, скоро от него може да излезе разумен човек.

В негова подкрепа неочаквано взема думата и друг старейшина, философ по призвание и хирург по професия. Той рядко се мяркал по пътеките и в Съвета, бил твърде зает с исторически проучвания. Затварял се в някаква пещера и не излизал оттам по цели горещи и хладни периоди. Пътека към пещерния му кабинет нямало, но никой не оспорвал правото му да тъпче тревата. Чувало се как залоства грижливо вратата при всяко влизане и излизане. Не заемал някаква официална длъжност, но думата му се чувала, имал силно влияние върху обществените дела. Старейшините наострили уши в очакване на неговите думи.

– Случаят ми е съвсем ясен. Наблюдавам внимателно скалния човек от момента на неговото стъпване  в Долината. Вече му говорих, изглежда с малко закъснение е започнал да се вслушва в моите съвети. Това е добре, но дали е достатъчно? Не трябва ли да проведем по-активни мероприятия за култивиране на неговите усещания, мислене и поведение? Може ли някой да ни даде гаранция, че след време няма да станем свидетели или жертви на нов негов рецидив? Аз не мога и не допускам, че някой от вас би се нагърбил с подобна тежка отговорност! Но, за сметка на това, след обстоен преглед и консултации с колеги, твърдя отговорно: Богота може да бъде излекуван напълно и трайно от заболяването!

 Винаги съм се надявал на подобно чудо! – подскочил радостно Яков.

 Не, не е чудо, стари ми Яков. Ние, хирурзите, в чудеса не вярваме. Облягаме се само на точната наука и разчитаме на прецизно хладнокръвно изпълнение – продължил слепият хирург. – Мозъкът на пришелеца е увреден, ще изясня накратко причините за неговите проблеми.

При здравите хора тези странни органи, наречени очи, имат едно основно предназначение – да придават на лицето приятна на пипане мека извивка. При Богота обаче те са изродени. Обрасли са с косъмчета, опитният лекар напипва там напреднала патологична подутост. Клепачите са разлепени един от друг, трептят нервно и хаотично, подлагат мозъчните центрове на изтощителна възбуда. Този непрестанен тормоз може да доведе засегнатия индивид до дегенерацияи оглупяване, а в отделни случаи – и до видиотяване. Процедурата за лечение на подобни страдания е елементарна, позната е от древни времена и е усъвършенствана през вековете. Моят богат опит е гаранция, че пациентът няма да бъда подложен на какъвто и да е риск – просто ще изрежа със скалпела тези вредни дразнители.

– Хвала на Небесата, че са ни дали наука! – не успял да сдържи възхищението си Яков.  

Никой в тъмната като гробница стая не се сеща или не смее да попита хирурга как и къде е придобил тази опитност. Вярно е, в неговата клиника отдавна лекуват успешно новородени със симптоми на неврастения, но никой извън болничното заведение не свързва това заболяване с проблеми на очите.Кой уважаващ себе си старейшина би допуснал, че той или някой негов роднина е роден като скално същество с подути очи, с окосмени и разлепени клепачи!

– Гарантирам – продължава уверено хирургът. – След отстраняването на очите пациентът няма да страда от халюцинации, илюзии и делюзии. Ще бъде един от нас – умен, полезен и порядъчен човек; ще реагира адекватно на промените около него. И най-важното: ще знае какво очаква Долината от него и ще се претопи до неузнаваемост в нашата общност.

Тук сме само старейшини и мога да споделя с вас – мои уважавани колеги допускат, че далеч преди края на еволюцията нашите предходници също имали подобни очи. Те им помагали да се ориентират в Долината, докато се развият напълно слуха, обонянието и тактилните им усещания. След време тези органи станали ненужни и закърнели поради бездействие.

Еволюцията обаче не обхванала едновременно всички индивиди на общността. В някои случаи клепачите не зараснали и очите продължили да пропускат заблуждаващи сигнали. Естествено, това внасяло смут в нормалния живот на отделния човек и на хората около него. В старите предания се споменава за цар на прочута държава, който се принудил да извади очите на собствения си син, защото виждал с тях фалшиви богове. Доверието в зрението се сринало толкова много, че дори Богинята на правосъдието била принудена да прикрива очите си с плътна превръзка. Иначе хората се съмнявали дали тя отсъжда криво или право.

Тези хора „виждали” – за удобство ползвам тяхната терминология – положителните неща в себе си, а отрицателните приписвали на околните, най-вече на враговете си. Този защитен механизъм им помагал да живеят по-удобно с техните пороци и слабости, но често прераствал и в разрушителен егоцентризъм. Примитивният мисловен апарат превръщал индивидуалните усещания в илюзия за самостоятелна и независима външна реалност. Погледът на хората пробягвал по външните форми на обектите и някакви си там цветове, нахлуващите през очите заблуждаващи сигнали отвличали ума от истинската същност на нещата и явленията.

Някои от тях виждали света само по този начин, който допада на техните собствени представи и егоистични стремежи. И не само това, те искали да наложат своите схващания със сила или измама на останалите, прекалено често успявали. Дори в наши дни сме свидетели на остатъци от тези мътни времена: хрумнало му на наш Богота да става цар и си вярва, че със силата на лопатата ще се възкачи на престола. Такъв човек е потопен в света на фантазиите, той не приема нещата каквито са, а ги сънува. Дори децата знаят, че сънуваното се усеща истинно само докато спим; събудим ли се, то изчезва яко дим. Ние – съвременните и психично здрави хора – сънуваме само в съня си, а фантазьорът сънува и в будно състояние.

Ние сънуваме земни, приятни и полезни за психичното здраве неща: възвисяваща песен на ангелите над нас, ухание на росна китка в градината, вкусна току що откъсната боровинка и – тук сме само мъже, защо да не го кажа – знойни тръпки от докосвания на всеотдайна жена. В съня на фантазьора се вихрят някакви неуловими от здравия разум сенки, затова той често изпада в болестни състояния от рода на  шизофрениите. Нашата напредничава наука е доказала извън всяко съмнение разрушителната роля на очите в този болестен процес. Хуманен дълг на обществото е да помогне на всеки свой гражданин, който попадне под подобно влияние.

Нашите предшественици притежавали и някаква степен на интелигентност, но паметта им не била развита. Този недостатък ги принудил да търсят странни методи за съхранение на дадените им от Небесата закони за съвместен живот; нанасяли ги с чудновати изпъкналости и вдлъбнатости върху дърво, камък, кожа и добита от дървесина тънка материя. Всеки обаче усещал знаците със собствените си очи и ги тълкувал така, както му е угодно; естествено, това предизвиквало гибелни разногласия. Не стига това, ами по внушение на племенните им вождове били правени многократни преписи със заблуждаващи промени, а оригиналите – изгаряни. Това изкривяване отнело силата на законите, настъпила анархия, а след това дошъл и краят на тяхната примитивна цивилизация.

Споменатите исторически податки ни помагат да разберем по-добре антисоциалните изблици на нашия Богота. Ние не виждаме в него враг, а искаме да го спасим от заблудите. Ще му помогнем да възприема света с правилни и достоверни рецептори, а не с отхвърлени от еволюцията и науката вредни заместители. Той не успя да убеди никого от Долината в тази негова „сила на зрението”. Можем да се радваме на успехите на нашето възпитание, създали сме праволинейни и устойчиви патриоти. Те не позволяват на ретроградни и волунтаристични идеи да пуснат корени на наша почва. Ще вземем и допълнителни мерки против евентуални бъдещи ексцесии. Тъй като еволюцията вече е приключила, сега само скалпелът може да отстрани безостатъчно всички шизофренични остатъци от незавидното минало.

Благодаря за вниманието, с вашата информирана подкрепа ще успеем!

– Хвала на Небесата, че са ни дали науката! – възкликнал отново старият Яков и припнал към Нунес и Медина с благата вест.

***

Знайно е: няма ненаказано добро. Старият човек е потресенвместо да изпадне във възторг и упование от новината за  предстоящото си спасение и шанс за достоен живот, бъдещият му зет започва да се тръшка в дълбоко отчаяние. И то заради някакви си там очи, които само вредят на психичното му здраве и предизвикват присмех сред хората! Дали това чудато същество наистина заслужава неговите грижи и ръката на обичната му дъщеря?

На седмото небе от радост, Медина също е попарена – нейният Богота не е признателен за човеколюбивите намерения на прославения хирург! Не се радва, че операцията прави тяхната женитба възможна! Дали наистина я обича? Ами ако не е влюбен в нея, а в някаква негова си фантазия? Вместо мъжки думи на искрена благодарност, тя чува от Богота инфантилен хленч:

– Ти наистина ли не искаш да виждам? Та моят свят – това е моето зрение! Има толкова прекрасни неща – цветята, небето с плуващи облаци, изгревите и звездите. Сред тях си и ти, само ти си достатъчна, за да искам да виждам! Към теб ме привлякоха тъкмо тези мои очи, те ме задържат при теб. Ако ми ги отнемат ще мога да те докосвам и чувам, но никога вече няма да не те видя.

– О, как ми се иска един ден да спреш да говориш така за сериозните неща в живота!

– Как!?

– Твоите разкази наистина звучат красиво и възбуждащо, завладяват и мен, защото те обичам. Аз обаче мога да излизам от този сън, мога да се връщам на земята, знам – всичко това е само плод на твоето въображение… А ти…

Тя се смълчава и той разбира мигновено. Ядосва се на безумния ход на съдбата, бледостта на Медина показва силната борба на душата ?

с нещата, които тя не смее да му каже. Мълчи и той, прегръща я и оставят само сърцата им да говорят на техния си език.

– А ако се съглася? – пита след време Нунес с отпаднал от настъпило примирение глас.

– О, само да можеш – хлъцва тя. – Само да можеш да го направиш!

***

Цяла седмица преди прецизната интервенция на слепия хирург Нунес не знае що е сън. Вече е дал съгласието си, но не е сигурен дали е взел правилно решение, вътрешната борба в него не може да излъчи краен победител. Слепите чувства отхвърлят доводите на разума; той пък е безсилен да просветли душата, но не иска да се оттегли победен и унизен. Последната сутрин Нунес се спира за няколко минути при Медина преди тя да се прибере да спи.

– Когато се събудиш – казва с уж спокоен глас той. – Няма да те виждам, повече няма да те тревожа с мои видения, но ще остана верен на съхранилата се в мен твоя красота.  

– Скъпи мой! – притиска тя ръцете му към гърдите си. – Ако сърцето и животът на една жена могат да се отплатят, аз ти дарявам моите! Ще те заболи съвсем малко, ти си истински мъж, ще изтърпиш заради мен. А и цялата процедура не е толкова страшна, не бива да се тревожиш твърде много – просто ще закърпят клепачите ти, за да не нахълтват в теб нечисти сигнали. Знам, че няма да забравиш: аз се влюбих в теб във времена, когато ти бе хулен и отритнат от целия свят; вярвам, че нашата любов заслужава този твой жест. А нали и след това ще можеш да ме чуваш, да ме докосваш. Мислиш ли, че не съм усетила как прилепваш клепачи, когато ръцете ти се плъзгат по тялото ми; може би очите ти пречат да получиш пълна, истинска наслада? Ето нещо, върху което можеш да помислиш!

В теб ще остане и част от твоето въображение, аз ще бъда в него! Може би тази представа е по-ценна от самата мен? С времето аз мога да се променя, а и ти може да започнеш да ме възприемаш по различен начин. Сегашната аз обаче ще остане в теб до края! Не е ли така и при виждащите хора?

Душата на Мелина прави опит да прогледа и повярва, но „сериозните неща в живота” – между тях всесилното обществено мнение и нейните неомъжени сестри – не ? позволяват. Дълбоко съжаление обхваща Нунес, за себе си и за нея. Минава му през ума, че тази житейска философия не е чужда и на зрящите хора по широкия свят. Прегръща любимата си, поглежда за последен път миловидното лице и тихо се оттегля. Иска да отиде в неговото си самотно кътче и да остане там до часа на саможертвата, но вдига очи и вижда утрото. Като ангел в златна броня то шества по стръмнините, пред това покоряващо великолепие светът на слепите изведнъж се превръща в мрачен пъкъл.

Нунес сякаш проглежда за пръв път, изпада в изумление: „Ама аз наистина ли щях да се оставя на тоз мракобесник да ме ослепи!?” Вътрешната борба е приключила. Той не се отбива в своето кътче, както си е наумил, а неусетно ускорява крачки напред, към подножието на Скалистата стена. Очите му са приковани към озарените от слънцето ледове и снегове; въображението му литва над тях към нещата отвъд, той вече иска да се върне при тях. Копнежът самоволно прелива в планове: „Скалите ми изглеждат непристъпни, защото май бях забравил за моето алпийско минало. А кой знае, и Господ може да се реши да ми помогне? Ако, да речем, успея да се изкача по хей онзи там зъбер, ще мога да изляза и на горната площадка със закърнели борове. А после? Елементарно – по наклонената стена ще стигна до пропастта под седловината. И после? Ще изляза на искрящия сняг и…”

Поривът на Нунес е прекъснат от спомен за Мелина, но представата за доживотен престой в света на слепите е помрачила и нейния образ; тя се е смалила и отдалечила, избледняла е. В него обаче се появява чувство на вина, то го кара да търси оправдание за бягството си от нея. В негова защита се явява нейната неизречена присъда: „Ти не можеш да излезеш от сънищата си и да живееш със сериозните неща в живота”. И нейните успокоителни думи преди насрочената операция: „Просто ще закърпят клепачите ти, за дане нахълтват през тях нечисти сили.”

Той преодолява вътрешната съпротива в себе си и хвърля поглед назад, към Долината. Напрегната фигура на Мелина, цялата превърната в слух, още се вижда пред мърлявата къща без прозорци. Може би предусеща, че от утре няма да го чува? „Дано, мисли си той, след време тя разбере: раздялата е била добър изход и за нея. С мен тя нямаше да бъде щастлива, нямаше да има до себе си цялостен човек, а озлобен към себе си и целия свят инвалид.”

Нунес маха с ръка за сбогом на царствените си амбиции и копнеж за стоплен от любов дом. Започна да се катери внимателно по скалите, в ранния следобед вече е спрял за почивка горе на склона. Дрехите му са изпокъсани, ръцете и краката кървят, но той лежи спокойно, усмивка озарява лицето му. Долината е затънала в дълбока пропаст, покрита е със сива мъгла и сенки. Върховете плуват в светлина и огън, а лишеят по скалите е пропит с проникваща прелест.

 

***

Яркото слънце изпепелява без жал цветовете на планинската идилия. Тялото на Нунес е отпаднало от катерене, а краят на пътя е някъде зад хоризонта. Пред очите му се мержелее добрата стара манерка от алпийските времена. Сигурен е, че отдавна я няма, но е длъжен да провери – малко ли чудесии се случват напоследък около него! Опипва нетърпеливо местата над вътрешните си джобове, но става ясно – не, не му е било писано. Вместо предвкусваната сгряваща глътка, хладeн полъх донася познатия строг, но добронамерен глас:

– Глупак, не съумя да разчетеш правилно посланието ми! Колко време ти бе необходимо да разбереш, че в обител на слепи за очи не се говори! Там можеш да гледаш каквото си искаш, няма как някой да те види, но не тревожи чужди и ближни с тревожни виждания. Забрави ли – и в останалия свят лиценз за отговорно виждане се издава само на хора, които са обучени да гледат в правилната посока и да виждат само одобрени по надлежния ред сцени и картини! Как иначе ще опазят народите от метежни въжделения!

Длъжен съм да ти го кажа: от тебе цар на слепите не става. Ако бях те допуснал на трона, ти щеше да разбуниш тяхната спокойна и подредена общност. Знам, знам какво искаш да ми кажеш – вече не искаш да ставаш цар, а свободен човек и господар единствено на себе си. И това може да стане един ден, но свободата, Нунес, не е прищявка. Можеш да я спечелиш само в учение и изпитания. Много заложих за теб, не искам да те загубя окончателно. Ще ти дам още един шанс, откривам пред теб нови хоризонти.

Като превалиш билото, ще видиш в далечината друга зелена долина. Няма как да я заобиколиш, не можеш да я прекосиш тихомълком. Ще се наложи да изкараш един семестър и в нея. Този път няма да те стряскам с изненади, казвам ти в самото начало – там заповедници са немите, а поданиците са глухи. Любопитен съм да видя как ще се впишеш в тяхното общество и до какъв ранг можеш да се издигнеш. Умната, очите ти някак си спасихме, но там на дърдорковците им режат езиците. Член първи на Конституцията в тази долина повелява: всеки е длъжен да слуша, глухотата не дава на никого правото да се ослушва!  

Не бързай, Нунес, изчакай да завърша мисълта си. Ако преминеш успешно през това изпитание, ще можеш да изпълняваш перфектно ролята на Ни чул, ни видял. Едва тогава ще поработим върху вкуса и обонянието ти, те едва ли са перфектни. Важно е да знаеш: отривистите възгласи след Зелева чорба не са подходящи за площадни форуми, те звучат достойно само сред отбран кръг съучастници. Преди абсолвентския бал ще проверим и дали пипаш правилно сериозните неща в живота. В никакъв случай не трябва да се оставяш да те спипат; твоите деяния трябва да бъдат изпипани, да не стават достояние на нито едно сетиво на околните.

След като усвоиш всички тези и много други владетелски технологии, може пак да ти се прииска да станеш цар. Вече няма да ти е трудно, ще можеш да служиш във всякакъв вид колонии. Просветеният управник знае: в новите времена няма как да расте, ако не e член на един или друг клуб за демокрация. Няма значение с какъв цвят е емблемата, всички са под една и съща шапка. Важното е слепите да си мислят, че са видени, немите – чути, а глухите – че са в сърцето и душата на техният избраник. Всеки инкасиран в урната глас тежи еднакво, малцинствените групи на виждащите и знаещите могат да бъдат игнорирани.

Знам, знам, вече няма какво да ме питаш, Нунес, всичко ти е ясно; радвам се, че се разбираме. Ти си изключително интелигентен събеседник, от тебе може да излезе сговорчив и прагматичен политик. Не се тревожи, аз бдя над всяка твоя крачка.

Хайде, ставай, път те чака!

Автор: Петър ДОКОВ

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=7820

Posted by on Ное. 17 2013. Filed under Култура. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.36409 лв
 CHF =  1.82243 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.27071 лв
100  RUB =  2.73897 лв
 USD =  1.79368 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.