МЕЖДУ СЕФАРАД И АШКЕНАЗ – ЛУТАНЕТО НА СЕМЕЙСТВОТО МИ, СЛЕДВАЙКИ МЕЖДУЕТНИЧЕСКИТЕ НАПРЕЖЕНИЯ

Keren

Д-р Цви Керен

 

ВЪВЕДЕНИЕ

 

С настоящата статия ще се опитам да разкажа част от историята на моето семейство, позовавайки се и на опита ми като изследовател и историк, професия, която ми помогна да разкрия факти, които бяха неизвестни и за мен самия.

Става дума за една обикновена история на еврейско семейство от България, развиваща се в прехода от XIX към XX век: начинът им на живот в Османската империя, организирана в общност с отговорни институции и образователни системи, съпътствана от отслабването на силата на местните еврейски общностите и на подобния упадък на Османската империя и централното й управление.

По това време повечето евреи били търговци или занаятчии и финансовото им състояние било трагично.

Разказвайки семейната ми история, бих желал да покажа как мирният начин на живота им се променя, когато любовта заема предимна позиция пред обичаи и традиция; историята на семейството ми е изпълнена с дилеми, представлява разказа за живота на моята баба и мъжът, който тя обича и начинът, по който те по-късно отглеждат своите шест деца, напрежението от 15-те години лутане на моите родители, което оказва влияние върху техния живот, най-вече поради откритите и скрити вътрешни конфликти.

Статията набляга основно на положението на жените. Аз ще разкажа историята за моята баба (от рода Алкалай) и за моята майка (от рода Зилберман). Ще покажа, как майка ми в сравнение с повечето жени, постига успехи, благодарение на интелектуалните си способности и знанието и боравенето й с много езици. Накрая ще наблегна за връзката и ползата от съчетаване между историческо изследване, проучване на документи със семейни разкази, митове и традиции, които се предавали от поколение на поколение, тяхната точност и автентичност.

Напрежение и объркване в семейството

Първото поколение в семейния разказ

Напрежението в общността се проявява между хора, притежаващи власт, благодарение на тяхното богатство и хора, живеещи в бедност.

Цялата еврейска общност на Русчук (днес, Русе) е била шокирана! В действителност, съществували случаи на „отклонение от традицията“ – бракове между членове на Сефарадската общност и такива от Ашкеназки произход, но този път случаят се отнасял за член на едно от знатните Сефарадски семейства в града. Това били членовете на рода Алкалай, семейството на моята баба Рейна (Кралица, по езика Ладино)[1].

Слуховете и клюките се превърнали в реалност, факт, който това уважавано семейство не възнамерявало да го приеме. Във вихъра на бурята била баба ми Рейна, която възприемали като „кралицата на семейството“. Тя, майката на майка ми, се възпротивила срещу волята на семейството й, което било едно от най-богатите в общността в Русчук, намиращ се по бреговете на Дунава. Баба ми, предпочела трепетите на сърцето си, завлядяно от любовта пред заплахите на баща й, че ще бъде лишена да наследи насладата на семейното богатство, като предпочела бедния, неблагословен, но обичан мъж от Ашкеназки произход…

Вместо оповествяване на очаквания „Шидух“ (сватовство) с един от Сефарадските младежи, тя твърдо заявила, че желае да се омъжи за мъжа, когото обича, 15 години по-възрастен от нея, и заявила че желае него, и само него! Освен разликата във възрастта, изборът на моята баба имал значителен брой недостатъци за нейното семейство. Първо, избранникът имал Ашкеназки корени, но това не било единствения недостатък, той идвал от едно от най-бедните семейства в общността… работата му не била нещо, с което би могъл да се похвали, дядо ми преживявал боядисвайки къщи. Въпреки всички опити да бъде разубедена, както и заплахите от страна на баща й, баба ми нито се отказала, нито желаела да изслуша близките си – тя избрала Майер Зилберман за свой съпруг. Обикновена история…

В действителност, противно на Агнонския герой в разказа „Обикновена История“, Хершел, „Небех[2], тук жената (моята баба), знае какво точно иска и дори го постига! Както е писано:

А малко като ги отминахъ Намерихъ онзи когото обича душата ми;

Хванахъ го, и не го пуснахъ Догде го не въведохъ въ къщата на майка си.“[3].

Баба ми била родена в Русе през 1875 г. Тя и дядо ми, мъжът който обичала, удържали натиска на икономическите трудности през голяма частот живота им, докато отглеждали шестте си деца.

Баща й (чието име успях напослердак, юни 2013, след безкрайните ми усилия да открия в архивите на Русе; Той се казавал Яаков Йосеф Алкалай), обявява, че тя не принадлежи вече към семейството и отмена правото й на наследство[4]. Слушал съм този разказ от майка ми повече от веднъж, но всичките ми опити да накарам баба да разкаже за начина, по който семейството й се е отнесло към нея, в този период от живота й, останаха без резултат.

Sn 1

Моята баба Рейна и моята дядо Майер Зилберман, Русчук, 1915

Успях да разбера повече за положението на рода Алкалай в общността по-късно, години след смъртта на моите баба и майка.

Оставих настрана моите емоции и семейни връзки с Русчук и местната еврейска общност, когато подготвях моята докторска дисертация. В търсенето на документи в Русе, специално в местния архив в еврейския дом, попаднах на моминското име на баба ми безброй пъти [5].

Моята майка многократно е наблягала върху факта, че семейство Зилберман прекарват целия си живот в бедствени условия. Те са имали шест деца, и моята майка Ребека   (Ривка) е била най-голямото между тях. Имената, с които са наречени децата, представляват интересно явление, което изобщо не било типично за онова време: Ривка, Аврааам, Ицхак и Яаков. Другите две момичета били наречени Матилда (или „Мазал“, на еврейски късмет) и Шарлота. Четири от имената са библейски. Нито едно от децата не носело имената на своите баби и дядовци. Според майка ми, причината може би се корени в познаването от страна на дядо й на Библията и настояването му, четири от внуците му да имат библейски имена. Като допълнителна причина, можем да приемем и общата практика между Сефарадските евреи да дават имена на своите деца, като тези на бабите и дядовците им, докато последните са все още между живите, но става дума за бащата на моя дядо, от семейство Зилберман, и както вече споменах, е бил от Ашкеназки произход….

В старата книга на общността, написана със Солитрео шрифт [6], която намерих по време на провеждането на моето изследване, открих имената на моите баба и дядо и петте им деца (името на леля Шарлота все още не присъства в списъка). Моята майка, първородното им дете, била родена през юли, 1896г., т.е скандалът около брака на баба ми се разразил година по-рано. Факт, който привлича историческия ми нюх: от информацията в книгата става ясно, че всички членове на семейството са родени в Русчук, освен един – майка ми, най-голямото дете. Във всички нейни истории тя никога не е споменавала, че е родена в Разград. Датата й на раждане също се разминавала, в сравнение с тази, посочена на надгробната й плоча, но основната загадка остава въпросът за нейното месторождение. С помощта на приятел, лекар от Разград, успях да получа копие от акта й за раждане, издаден там, и както е описано в книгата на общността в Русчук и на същата дата, отговаря и рожденния акт!

Поради факта, че родителите ми не са сред живите, единственият, от когото бих могъл да помоля за информация, е най-младият брат на майка ми – Яаков. Той ясно ми заяви, че това трябва да е грешка, тъй като неговата сестра, както и другите членове на семейството, са родени в крайдунавския град. Показвайки му доказателството от книгата на общността, той изтъква разумния аргумент, че това е възможно поради факта, че баща им се занимавал с боядисване (открих документи от русенските архиви, потвърждаващи тази информация), и че по това време българската армия строяла военни лагери в Разград, който се намирал на около 60 км от град Русе. Вероятно Зилберман бояджията, потвърди вуйчо ми, поел натам, заедно със своята бременна жена.

Двойката останала в Разград за известно време, през което майка ми се родила. Когато работата приключила, семейството се върнало живо и здраво, във Русе. „Ето защо“, обяснил вуйчо ми, „ никога не сме приемали, че по-голямата ни сестра е родена на друго място, освен в Русе“. Що се отнася до рожденната дата на майка ми, не мога да открия никакво обяснение. Не се дължи на разликата в датата по Юлианския календар, който се е прилагал по това време в България и Григорианския, защото в случай, че това би била причината разликата трябва да е 12/13 дни, а в действителност е 18 дни.

Когато наградиха еврейско-българският писател Елиас Канети с нобелова награда по литература, бях щастлив да уведомя майка ми, че човек от родния й град е получил такова международно признание. За моя почуда, тя ми се усмихна нежно и каза: „ Всъщност, по време на детството ми, преди да се омъжа за баща ти, моето семейство споделяше един и същи двор със семейство Канети. В близост имаше няколко семейства, но ние не поддържахме контакт с тях, тъй като те бяха богати, а ние … знаеш…“. След като помисли малко тя добави: „Спомням си момчето Елиас, семейството му напусна мястото, където живееха, още когато бях в училище. След това нямахме вест от тях. Радвам се да чуя, че е успял“ [7].

По време на едно от посещенията ми в Русе, бях помолил да ме заведат до родното място на Елиас Канети. Дворът на улица Гурко № 13 (преди, Арък Рамазан) беше както го описа майка ми. Семейство Зилберман живееше в едно от помещенията, без дори да подозира, че синът на техните богати съседи ще бъде световнопрочут след време!

Второ поколение в разказа

През февруари, 1912 г. майка ми завършва немското търговско училище в Русчук. Тя се дипломира като един от изпъкналите ученици в училището, единственото момиче в класа, в който освен нея имало още двама евреи [8].

Sn 2

Sn 3

 

Тъй като майка ми владеела немски и френски език отлично, още на шестнадесет годишна възраст, тя успяла да започне работа като секретарка в същата търговска фирма в града. По това време, както майка ми разказва, голям брой ухажори изявили желание да се оженят за нея, но тя не приела нито един от младежите, които й падали на колене. Родителите й желаели да я омъжат за мъж, който бил син на едно от най-уважаваните семейства в общността. По онова време, той – Бенямин Шоеф, учел, заедно с нея в секретарското училище, описано по-горе. Той произхождал от Сефарадско заможно семейство. Двамата с майка ми имали приятелски отношения, но според нея между тях нямало никакво привличане. Тя отказала да се омъжи за него и продължила да живее живота си.

Sn 4

Бенямин Шоеф

Успехът на майка ми, най-голямата дъщеря на семейство Зилберман, бил гордостта на рода й. Тя определяла пътя в живота си, оповавайки се на нейните умения и таланти. По това време в града пристига далечен роднина от Варна, който ще се окаже моя баща впоследствие. Той често посещавал роднините си Зилберман. Мъжът бил симпатичен, млад и свенлив и на възрастта на момичето, чията слава се носела надалеч. По думите на майка ми, тя била просто впечатлена от поведението и удоволствието да разговаря с този младеж. Той определено не представлявал „рицар в блестящи доспехи“, но бил нейният тип мъж. Родителите й се опитали да я убедят да се откаже от намерението й да се омъжи за нейния избранник, но решителната ми майка обявила, както преди години постъпила и нейната майка, че варнениският ухажор, Хайнрих (Хайм) Курцберг, ще бъде нейн съпруг, тъй като това е мъжът, който тя иска!

И така, скандалната история за брака на баба и дядо ми, се повторила след 25 години по-късно. Този път звездата била тяхната най-голяма дъщеря, майка ми, Ривка Зилберман.

Sn 5

Моите родители, Ребека и Хайм Курцберг на сватбения им ден, Русе, 1921 г.

През 1921 г. родителите ми сключили брак в град Русе, а малко след това, през юни 1922 г. се родила най-голямата ми сестра, Роза. На семейството ми им било много трудно да преживяват и оскъдната помощ от моите баба и дядо не спомогнала за разрешаване на проблема. В допълнение, животът на семейството на майка ми в Русе, родители и деца, станал много тежък. Един по един, те напуснали града и повечето от тях се преместили във Варна. За съжаление, никога не попитах за причината на преместването на баба ми и нейните деца, а и майка ми никога не беше споменала тези тежки дни в разказите си. Днес ми е ясно, че преместването хвърля тежката си сянка върху семейството ми причината за което е било пренепрегното и даже враждебното отношение от страна на членовете на семейството Алкалай.

Sn 6

Цялото семейство Зилберман: Стоящи от дясно на ляво – Исак, Ривка, Абрааам и Матилда. Седящи отдясно – Шарлота, Майер, Рейна и Яаков, 1921-1922

Трудностите на живота, лутането между Сефарадската и Ашкеназката общност.

Първа спирка, Видин, България

От разказаните истории вкъщи, разбрах че по това време (около 1923 г.), заради трудностите за осигуряване на прехрана семейството ми се преместило в Букурещ, където баща ми започнал работа като електротехник във фабрика за захар. Отново се появиха  различия между разказите на семейството ми и реалните факти, с които се сдобихи преди няколко години, откриха причината за това… При едно от посещенията ми във Варна, свързани с провеждане на изследванията от моя страна, се срещнах с братовчедка ми Ренче (прекор от Рейна), дъщеря на вуйчо Исак (Ицхак), брат на майка ми, единственият член на семейството, който остава в България, тъй като е бил поддръжник на комунистическия режим в страната.

В един от разговорите ни, тя ме попита дали знам нещо за преживяванията на родителите ми във Видин. Отговорих й отрицателно, чудейки се за какво говори. Тя ми разказа, че по времето, когато се строяла Видинската електрическа мрежа през 1923 г. (9),[9] елекротехници от цяла България пристигнали в града, в т.ч. и младото семейство от Русе. Както беше споменато по-горе, нито един от членовете на семейството не останал в Русе, като по-голямата част от тях се преместили във Варна. Исак, братът на майка ми (чиято дъщеря Ренче ми разказа историята), взел решение да се премести във Видин, и решил да открие клуб за танци за работниците, които копнеели за забавления. „Баша ти, електротехникът, бил един от многото работници, който пристигнал в града със съпругата си.[10]“ Тя продължила: „Той бил нает и като охрана на клуба, за да наблюдава мястото вечерите, както и да изхвърля пияниците от клуба…“

Sn 7

Моите родители, Видин, 1923 г.

Внезапно бях осветлен. Между малкото снимки от това време, с които разполагах, си спомних за една, на която баща ми наблюдава как майка ми кара велосипед. Седемдесет години по късно, през 1992/3 година, когато се занимавах с очертаване и снимането на еврейските видински гробища, си помислих, че мястото, където майка ми е снимана ми е познато, тъй като приличаше на двора на Видинското еврейско училище, което наскоро беше разрушено. Пренебрегнах мисълта си, неможейки да открия причина какво биха правели родителите ми в този далечен град. Отново, документите и снимките напомниха за тяхната значимост. Подобно на почудата ми за рожденното място на майка ми, снимката и историята на Ренче (Ренче носеше името на баба ни Рейна), „завесата се вдигна“ и разкри история, която беше неизвестна както на мен, така и на другите членове на семейството ми.

Втора спирка, Букурещ, Румъния

По-късно през същата година (1923г.) семейството ми продължава своето лутане; родителите ми, заедно със сестра ми Роза поемат към Букурещ след приключване на работата на баща ми в крайдунавския български град.

В Букурещ, баща ми, както вече споменах по-горе, започва работа като електротехник в производствена фабрика за захар. Не след дълго там се ражда втората ми сестра – Маргарета. Семейство Курцберг остават в столицата на Румъния за пет години (до 1928 г.).

По време на престоя им, семейството ми преживява един смушаващ, дори страховит инцидент; разхождайки се един ден, разглеждайки Букурешкия панаир, цигани отвличат по-голямата ми сестра Роза. Сърцата на родителите ми спират да бият за няколко часа. За щастие, случайните минувачи се притичат на помощ, започват да преследват циганите и ги залавят. От разказа на майка ми, все още зашеметена от преживяното, става ясно, че четиригодишното красиво момиченце, бе отнесено от циганите, оправдавайки се, че им се видяло като принцеса, така че …, неустояли и я пожелали….

Трета спирка – Измир, Турция

По време на престоя на родителите ми в Румъния, майка ми била поканена да работи като секретарка в „Алианс“ училището в Измир, Турция. Владеенето на чужди езици й помогнало да бъде поканена за тази позиция. Впоследствие баща ми започнал работа като служител по поддръжката в същото училище. Семейството ми прекарало осем години в Измир.

Облак от съмнения за този период от живота на родителите ми започна да ме обзема, пишейки тези редове, събирайки снимки, проучвайки ги и опитвайки се да си спомня разказите на майка ми за тази част от живота на семейството ми, ме овладя съмнение за хода на тези събития. Ясно е, че родителите ми са заминали за Измир, но опитите ми да намеря каквато и да е информация в архивите на „Алианс“ в Париж, за дейността на майка ми остават неуспешни. Освен това, аз продължих да преглеждам внимателно снимките от времето, когато семейството ми е пребивавало в Измир. Всички доказателства убедително показваха, че снимките не са от училището на „Алианс“. В допълнение, на обратната страна на една от пожълтели снимки, майка ми ясно беше написала на български език: „Сувенир от училище Нотър Дам де Сион в Измир!“ И както често се случва, просветлението на паметта премахна съмненията ми.

Sn 8

Сестрите ми, Маргарета и Роза в училищни униформи, Нотър Дамде Сион, Измир, 1931 г.

Спомних си разказът на майка ми, че навремето като дете е изучавала френски език във френския лицей Нотър Дам де Сион, в Русчук…[11] На практика, училището било много високопоставено и скъпо. Въпреки това майка ми учела в него по настояване на родителите й, понеже усетили нейните способности. Нейните братя, по късно, посещавали българското училище. Спомням си, как тя с гордост ми споделяше, че посещаването на двете чужди училища – първо френското, а впоследствие и немското училище, са повлияли както на нейното бъдеще, така и на бъдещето на семейството й.

Sn 9

Персоналът на училише „Нотър Дам“ (1933). Ребека Курцберг e първата горе вдясно

Sn 10

Майка ми, облечена като туркиня, в една вечеринка в Нотър Дам, Измир, 1930-те

Тази информация, която почти бях забравил, потвърждава снимките, които бяха обект на моето изследване: Семейството ми наистина заминава за Измир, и двамата ми родители започват работа там, но в клона на християнската институция, където майка ми е изучавала френски език в Русе – в Нотър Дам де Сион в Измир! На една от снимките, направена по време на училищна разходка, можем да видим свещеници и монахини, които със сигурност не принадлежат на „Алианс“ училището!

Sn 11

Разходка на училището, Измир, 1931 г.(монахините ясно се отличават на снимката)

Въпросът е: Защо в паметта ми е останало училището на „Алианс“? Нямам представа; Причината, накарала ме да отправя мислите си в тази посока, най-вероятно, е постоянното ми използване на архивите на „Алианс“ в Париж и знанието, че майка ми е владеела френски език. Ето и още един факт,  който в последствие  бих могъл да разбера, че не става дума за „Алианс“. Знаейки много добре, че „любовната афера“ между френската администрация и българските евреи приключва с хлопната врата, и по-късно с велик спор през първото десетилетие на XXв’ и собствено отстраняването на френската образователна администрация от България.[12] Както и да е, мисълта ми за френското мисионерско училище бе заменена неправилна, от еврейския „Алианс“…

Четвърта и последна спирка: София, България

Образованието на майка ми и владеенето й на седем езика, както и техническите умения на баща ми допринесли за успеха на семейството. От една страна, баща ми бил заангажиран с една земледелска сделка, отглеждане на няколко ектара патладжани с местен партньор, но идеята била несполучлива и част от спестяванията ни били пропилени, освен съдебните проблеми. Наивността на баща ми по отношение на бизнеса, била причина семейството ми, заедно с двете им дъщери, да се завърне в София, столицата на България.

Там се раждам и аз. Най-младият член на семейство Курцберг се оказва резултат от изненадваща и неочаквана бременност. По-малката ми сестра била с 12 години години по-голяма от мен. Изглежда двете дъщери били достатъчни на семейството ми. Родителите ми взели решение, че трябва да бъда роден в България и през април 1935г. майка ми отпътувала за България сама, с двете ми сестри.

На 1ви август, 1935  г. баща ми бил информиран, че съдбата го е дарила със син. Той не изчакал решаването на спора с турския му партньор и съкратил съдебните дела, моментално опаковал багажа си и след няколко дни пристигнал запъхтян в болницата… Радостта била двойна, по думите на майка ми. На първо място, след две момичета родителите ми имали син, без да го плануват. Второ, момчето било родено чрез цезарово сечение, която процедура по това време била доста сложна и опасна. За щастие хирургът се справил отлично.

Родителите ми трябвало да започнат всичко от начало, но вече с три деца, всяко родено в различен град. В допълнение, те нито притежавали някакво имущество, нито имали дом. Семейството на баща ми изчезнало без следа някъде далеч във Варна, следователно родителите ми не могли да очакват помощ от него. Противно на това, братята на майка ми, част от които живеели и те във Варна, на Черноморския бряг, а някои – в София, обединили усилията си и помогнали на семейството с каквото могат. Майка ми започнала да работи скоро след раждането ми, поддържайки дома си като спокойно и уверено място, както е написано в Библията:

Отваря устата су съ мъдрост, и законътъ на езикю й е благъ.

      Добре внимава въ управлението на дома си, и хлебъ на леност не яде“ (13)[13].

……………………………………….

Пътят към Дома

Както повечето евреи, живееши в София по време на Втората световна война, семейството ми беше изселено в провинцията, в град Плевен. Престоят ни в Плевен беше година и три месеца, малко преди Съветската армия да освобождава България, след което се върнахме в София.

 

Sn 12

 

Sn 13

Нареждане за изселване от София за Плевен, юли, 1943г. [14]

Ние бяхме късметлии, за разлика от много еврейски семейства депортирани в различните градове. Тъй като повече от 2000 евреи от София са интернирани в Плевен, еврейските домове и институции нямат възможност да поемат всички бежанци. Поради тази причина моето семейство е изпратено при българско семейство, живеещо в покрайнините на града. Прекараното време при това семейство представляваше освежаващ контраст с живота ни като бежанци. Домакините ни се грижеха за всички наши нужди, отказаха да приемат наем за престоя ни в къщата им, знаейки че семейството ми няма право да работи и да изкарва пари за преживяване. Всъщност, те ни издържаха и не искаха нищо в замяна [15]. Върнахме се в дома си в София, където приятел българин на баща ми, пазеше покъщнината ни.

Баща ми винаги е бил ционитски активист, основно към движението „Поалей Цион“. Това е била причината да получим английски сертификат чрез еврейската агенция за легално патуване за Палестина, по-късно Израел.

През зимата на 1945 г., на Бъдни вечер, блестящите звезди на града Хайфа привестваха семейството ми и стотици други имигранти, когато вълнуващо наблюдавахме брега на „обетованата земя“, от полубата на кораба „Трансилвания“.

Родителите ми починаха в мир, бяха в напределна възраст, в моя Кубиц Кфар Менахем, където прекараха последните 35 години от живота си като „родители“. Нека паметта им е благословена!

Sn 14

Моите майка и татко с малкия ми син, Надав, техния внук, в двора на тяхната къща в Кфар Менахем, 1978 г.

Заключение

       Типично като повечето младежи, където и да се намират, никога не съм знаел как да попитам, как да открия или да се поинтересувам за безбройните случки на семейството ми през годините. Едва след смъртта на родителите ми и при провеждане на моите изследвания за българските евреи като цяло, и по-конкретно при подготвянето на моята Докторска дисертация на тема еврейската общност в Русчук, успяха да се изяснят някои скрити, но важни детайли от живота на моето семейство.

Тук е мястото да наблегна на факта, че името на рода Алкалай (родът на баба ми) не се споменава нито от семейство Зилберман, нито от семейство Курцберг, с изключение на краткото обяснение от страна на майка ми. Нямам съмнение, че семейството ми сменя местата си на живеене и че родът Зилберман напусна Русе, поради многобройни комплексни причини, основната от които е търсенето на начин да преживяват.

Смятам за важно да обърна внимание на две неизбежни прозрения преди да завърша проследяването на историята на моето семейство. На първо място, допуснатият пропуск от моя страна да използвам момента и да не успея да събера информацията за живота на семейството ми директно от моите родители, докато са били живи. Това е и причината да не успея да съхраня уникалността на впечатляващите истории за живота им, не само в качеството ми на историк, но и като техен син, заинтересован от историята на родителите му и техните семейства.

Второто проникновение е резултат от първото. Благодарение на моята работа, която ми дава възможност, въпреки незаинтересоваността ми в миналото, да осъзная способностите ми и да изследвам, макар само малка част от детайлите, потаени в снимките, документите и разказите на майка ми, които разкази, за мое съжаление, едва бих могъл да преразкажа, но като историк да анализирам данните. По този начин се опитах да възпроизведа историята на семейството ми и да науча повече за събитията, оказали напрежение върху него и последствията от тях.

Днес, отговаряйки за Българския сектор на Централните Архиви за Историята на Еврейския Народ в Университета Гиват Рам, Йерусалим, се стремя да съм полезен на многото хора, свързали се с мен и желаещи да открият и проследят своите корени. Налице е „Ренесанс“ на биографичните изследвания, хора които събират всяко късче информация за миналото на семействата си, опитвайки се да я запазят и предадат на бъдещите поколения. Важна е налице, ползата от сътрудничество между историята и генеалогията, което представлява печеливша комбинация за съхраняване на наследството, събирането на информация, бъдейки лична или на национално ниво.

Епилог

      Лекцията бе приета с ръкопляскания и много от участващите ме поздравиха. Особено впечатление им направиха примерите, които приложих, как с помощта на документи, снимки и малко спомени успях да сграда преживяванията и лутането на семейството ми, въпреки някои предишни мои грешки или лоши тълкования на смопени, снимки и прочее.

Една от организаторките, Др. Леа Тайхер ми стисна ръката, благодари ми и каза: „След твоя добър анализ на събитията, които спомена, остава една задача недовършена, която изисква своя добър край. По същия начин, по който си съветвал публиката, трябва ти да се  настроиш и усилено да намериш това благородно семейство от Плевен. Сега си по-опитен от преди 22 години, когато не успя. Намери начин да разгадеш тази енигма…“, завърши с усмивка тя и се сбогувахме.

Прибрах се и наистина се чудех откъде да започна? Как да ръзвържа този сложен от край- време семеен възел? Изведнъж се досетих за една добра приятелка от преди години, родена в Плевен. Въпреки че от години живее в Букурещ, реших да се свържа с нея и й изпратих имейл, описах й ситуацията и какво ме интересува, като се надявам на съдействие и помощ от нейна страна.

В своя отговор моята приятелка ми сподели, че тя не би могла да ми помогне, но брат й, който живее в Плевен, е много подходящ за тази мисия. Получих неговите координати. Оставаше само да се свържа с него. На съобщението ми, като приложих самата лекция, преведена на български език от една много добра приятелка от София, която е превеждала и други мои статии от английски на български език, Продан Станев (името на брата на Нина от Букурещ) се съгласи и заедно с Дора Цемах, от еврейското местно ръководство, се захванаха към „дедективска дейност“.

Без да навлизам в детайли, които са интересни, но не им е мястото тук – усилията на двамата усърдни „детективи“ бяха сполучливи: Намериха информация за името на улицата, както и за номера на самата къща на плевенското семейство, приютило моето през 1943 г. Установи се, че къщата на гостоприемно семейство вече не съществува а на нейно място е построена висока сграда (оказа се, че в един от офисите там е работното място на Нора Цемах, която издирваше следите…). По-късно „детективите“ намериха информация кои плевенчани са живеели по онова време на улица Люлебургас Но 1. И накрая, в полицията се намериха списъците на интернираните евреи в Плевен и между тях бяха и имената на петте членове на семейство Курцберг, моята фамилия! Крайният ход на тази малка, но интересна сага е намирането на останалите членове от българското семейство, което ни е дало този благороден послон.

Покойните родителите: Коста Илиев Петров и съпругата Марийка Петрова Петрова, лека им пръст. Четирите им деца: Покойният Илия Костов Илиев; Георги Костов Илиев, живее в София и двете дъщери, в Плевен: Парашкевица Костова Чолакова, вдовица и Христина Костова Трифонова, вдовица и тя.

От имейла, който ми изпрати Нина, която бе тази, която се срещна първа с една от сестрите, когато дойде да се види със семейството си в Плевен стана ясно, че като е показала снимката на жената и сина, които бях сигурен че са майката и братът  на сестрите се оказа, както други грешки споменати по-горе, че нямат нищо общо със семейството на госпожа Чолакова… Нина беше готова да си върви, разочарована, че всичко е пропаднало, но госпожата я попита: „когато бяхте долу и говорихте със сина ми, споменахте еврейско семейство?“ Нина отговорила положително и тогава я поканили да седне и финната и стройна госпожа, по думите на Нина, разправила подробно какво прекрасно семейство е било при тях в далечните 1943 – 1944г. и много подробности, имената на трите им деца и много още. Накрая  госпожа Чолакова попитала къде ли е това семейство? Нина отговорила, че малкият им син идва скоро в България и желае да се види с тях.

Не мога да опиша емоциите, радоста и спомените които споделих с тези мили хора, в Плевен и по-късно в София. Това е краят на едно дълго и до онзи момент несполучливо търсене. Междо другото ме информираха, че противно на спомените ми, къщата не е била в крайнините на града, а в центъра… още една грешка, поправена след години.

 Затвори се този кръг, точно 70 години от пристигането ни в Плевен, когато бяхме уплашени, безнадежни,  незнаехме как ще завърши нашата тъжна история като бездомни бежанци.

С непрекъснатите усилия на Дора Цемах и Продан Станев, тази мисия завърши успешно. Следват телефонни разговори, писма, снимки и най-важното, чувството, че се открихме, от двете страни, едно ново, много очаквано семейство! Това е било изпълняването на един дълг спрямо това благородно семейство, което в ония не-човешки мъчителни години, особено спрямо евреите, доказаха хуманно отношение спрямо семейството ми, показвайки истинския български гостоприемен дух, за което съм им дълбоко благодарен.

 Може би това не е само Епилог, а по-скоро един Happylog. 

Цви Керен

Превод от английски: Петя Петрова

Д-р Цви Керен е роден в София, България и е член на Кубиц Кфар Менахем. Цви изучава повече от 20 години българските евреи като снима, очертава и документира старите им гробници. Керен води документирането и заснемането на над 200,000 документа от главните архиви на София и в провинцията. Така също той отговаря за подготвянето за печат и завършването на „електронните страници“ на 34 общности в България в Еврейския Диаспора Музей (Бет Атефуцот) в Тел Авив. Цви е ръководител на „Българския сектор на Централните Архиви за Историята на Еврейския Народ“ в Йерусалим, от 2004г. насам. В този сектор на централните архиви се съхраняват хиляди документи, снимки, вестници, касети и ДВД-та с филми и записани истории, в допълнение към над 600 книги, касаещи историята на българските евреи, издадени на разни езици. Д-р Керен е в процес на подготовка на две книги свързани с българските евреи, книгите се очаква да бъдат издадени в близкото бъдеще, на английски език. Д-р Цви Керен е женен и има три деца и девет внука.

Бележки:


[1]По отношение на рода Алкалай от Русчук и неговата дейност в общността, виж: Розанес, А., Дневник, параграф 61 (ръкопис). Дневника скоро ще бъде издаден с въведение и научна интерпретация; Розанес. С.А. Историа ди ла комунидад Израелита ди Русчук (История на еврейската общност на Русчук), Русчук, 1914, стр. 151; Ково, Й., Евреи от Русе, България, между Изтока и Запада (на иврит), Далиа, 2002 стр. 24, 39, 67, 143, 166; Керен, Ц. Еврейската Общност в Русчук, от периферията на Османската империя до столицата на Дунавския вилает, 1788-1878, София, 2009, стр. 89, 118, 120, 150.

[2]Агнон, С. Й. Обикновена история, (Йерусалим – Тел Авив 1975). „небех“ на немско-еврейски (йдиш) – беден, нещастен човек.

[3]Песен на песните, 3:4

[4]По отношение на битките между „Знатните“ в общността и тези, които не са били така привилигировани, прочетете статията ми „Битката за къщата“ – конфликт, засягащ собствеността на Алианс училището в града през 1885г. Статията ще бъде публикувана на английски, в сборник от статии за Българските евреи.

[5] Дисертацията я обработих в споменатата горе книга за Общността в Русчук (виж отбелязване под черта 1).

[6]Солитрео ръкописът е курсивна форма на писмен Ладино в Раши ръкопис, който представлявал шрифта, използван от евреите на изток за около 450 години, до края на 19ти век. На Ладино се пишело в Раши ръкопис. Понякога се използвали латиница или кирилица (в България).

[7]Доста се изписа за автора Елиас Канетти. На 100ния му рожден ден през 2006 г., представители от град Русе направили изложба в негова чест, която обиколила целия свят. За изложбата бил създаден и напечатан луксозен двуезичен българо-немски каталог: Елиас Канети, „Слуховидецът на Века“, Русе, 2006.

[8]Това е превод от немски език на надписа под фотографията, чиято долна част за съжаление не е включена при обработката на тази стара снимка. По моя молба, професор Дойков успя да открие по-детайлна информация за училището и неговия директор. Интересен е фактът, че от 1907г., Търговската компания се е помещавала в същата сграда, в която преди това е било „Алианс“ училище; виж моята книга, стр. 262, снимка на сградата по онова време и сега. Изказвам благодарност на госп. Хаим Миллер за превода:

Първи ред отгоре: Посвещава се на Хайнрих Лангбен от персонала на фирмата

Втори ред отгоре: Русчук, София, Филипопол, Търлак, Павликени, Големо Конаре

Първи ред отдолу: На уважавания ръководител в чест на промяната на фирменото положение

Втори ред отдолу: На българската търговска акционерна компания на 1/14 февруари, 1912г.

[9]Пантев, А, Божилов, И.,  Илиев, Н. и други (автори), Град Видин ,кратък исторически очерк, София, 2008,          стр. 216-218.

[10]Моята едногодишна сестра остава във Варна при баба и дядо ни, от семейство Зилберман.

[11]Нотър Дам де Сион. Бакърджиева, Т., Йорданов, С., Русе, Пространство и История (Краят на XIVв. – 70-те години на XIX), Русе, 2001, стр. 172-173.

[12]Виж  Докторската дисертация  на Йосеф Конфорти: „Лидерството на българските евреи от края на Отоманския режим до навечерието на Първата световна война (1878-1913)“, ръководена от проф. Мина Розен, Хаифа, 2012; По-конкретно: ‘Мисията на „Алианс“ в обществото’, от стр. 80 нататък.

[13]Притчи, 31, 26-27

[14]Моите благодарности на г-жа Гезенко, която ми предаде тези документи, свързани с депортирането на семейството ми от София към Плевен: Българска държавна агенция, (БДА), АДС, 1568k, F.1/a.e. 105, стр.2, БДА, 1568k, F.1/a.e. 105, стр. 38.

[15]Опитите ми да открия семейството, което спаси моето семейство, бяха неуспешни. Бях момче на 7 години и не мога да си спомня имената им. Родителите ми, както споменах, се споминаха, моите сестри също не си спомнят нищо. През 1990г., когато бях в Плевен във връзка с моите изследвания, не успях да открия членовете на семейството в местната градска община. При преглеждане на нашитеалбуми попаднах на снимка на фермерка, заснета през 1943г., без да се споменава името й, но физиономията й ми беше позната. Предполагам, че тя беше хазяйката ни. Възнамерявам да изпратя снимката  до администрацията на община Плевен и да помоля общинските служители да я публикуват в медиите. По този начин се надявам да открия семейството, което  беше приютило семейството ми и да изразя благодарността си за модела им на поведение, по време на онези сурови, далечни времена, на наследниците им.

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=6666

Posted by on юни 24 2013. Filed under Култура. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

1 Коментар for “МЕЖДУ СЕФАРАД И АШКЕНАЗ – ЛУТАНЕТО НА СЕМЕЙСТВОТО МИ, СЛЕДВАЙКИ МЕЖДУЕТНИЧЕСКИТЕ НАПРЕЖЕНИЯ”

  1. галена

    Господи, колко старание е вложил човекът за тази семейна история. Затова евреите оцеляват, затова държавата им е социална. Поздравявам ви, докторе.

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.36409 лв
 CHF =  1.82243 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.27071 лв
100  RUB =  2.73897 лв
 USD =  1.79368 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.