НЕПРИЛИЧНИ МИСЛИ ЗА ЕДНО МИНАЛО – II ЧАСТ

Petia PachkovaЗРЯЛА ЖЕНА

Петя Пачкова

Един от признаците за моята зрялост го намирам в семейното си положение.

Успоредно с обществените катаклизми, с деградацията на тодорживковия режим и нахлуването на демокрацията, и моят семеен живот беше подложен на много изпитания. От всяко изпитание излизах по-силна и зряла. Крайният резултат е жена с обичан партньор до себе си, две чудесни деца и зетьове-слънца, и един чудесен внук. Усетила съм и меда, и жилото на семейния живот, на отглеждането на деца.

Не знам дали е случайно или по-скоро закономерно, но си мисля, че етапите на моето семейно развитие като че ли са свързани с етапите в развитието на семейството в България през последния половин век. Заедно с деградацията на „социализма” и с нахлуването на демокрацията се увеличаваха и моите семейни проблеми, както и тези на българското семейство като цяло.

Мъжът ми като много негови колеги, служители в МВР, беше изгонен на улицата и трябваше да си търси ново препитание. Част от неговите събратя станаха новобогаташи или мафиоти, или и двете едновременно. Други станаха техен обслужващ персонал. Трети, като моят съпруг, се опитаха да правят така наречения „честен частен бизнес”. За съжаление обаче не всеки от тях имаше достатъчно познания и търговски нюх. И това им донесе жесток житейски опит и катаклизми. 

Разбира се не искам да обвинявам демокрацията като такава за деградацията на семейството. Западните страни при демократичен политически режим също преминават през различни етапи на развитие на семейството. По време на така наречената „социална държава” семейството е по-здраво, така наречените алтернативни форми на семеен живот са по-малко разпространени. В днешния етап от тяхното развитие вече се наблюдават други тенденции и процеси. По-скоро „виновно” е капиталистическото общество с неговите етапи на развитие и с някои негови особености.

При „социализма” бях свидетел на по-здрави семейства, на по-малко разводи, на по-отговорно отношение към отглеждането на децата, на по-малко ергенлък и момилък, на по-малко проституция и изневери. А хомосексуалните съжителства изобщо не бяха обществен проблем. И досега смятам, че това беше време с по-висок семеен морал в сравнение с днешното време.

Режимът беше заинтересован от по-здрави семейства, защото в тях се отглежда и по-качествена работна ръка. И се опитваше да прави необходимото семействата да са по-здрави. Да се пилее минимална човешка енергия и емоции по разводи и други семейни катаклизми. Разбира се това включваше и някои мерки, които могат да се нарекат недемократични. Например ергенският данък. Вероятно някои хора са страдали по някакъв начин. Но общият обществен ефект беше положителен.

В днешно време единният ни елит няма нужда от толкова работна ръка и нехае за семейната деградация в обществото. Прави се на много демократичен и съвременен и стимулира пагубни за общественото ни развитие процеси. Не взема достатъчно и най-правилните мерки за прекъсване на отрицателните демографски тенденции, една от причините за които е семейната политика. С всички сили и средства се стимулира разгулното поведение на младежта, така че тя да няма време за протести, критики и недоволства.

Вероятно можем да говорим за дискриминация на хомосексуалистите по онова време. Но, първо, те са били пренебрежимо количество. Второ, и досега смятам, че хомосексуализмът е предимно продукт на социалното възпитание, а не на генетична предразположеност /както сега се опитват да ни убедят уж учени/. И днес смятам, че всеки човек би могъл да стане хомосексуалист. Стига обществената среда да го стимулира, стига да е модерно, както е днес, а той да е конформист. И трето, при всичкото ми уважение към хомосексуалистите като хора, като индивиди, към тяхното право да са такива, смятам, че стимулирането на хомосексуализма е пагубно за всяка нация. Не заради друго, а заради факта, че това все пак е антиприродно явление, че природата ни е създала, за да се възпроизвеждаме и да отглеждаме децата си в разнополови връзки. И четвърто, в самите развити страни хомосексуализмът е репресиран в различна степен и по различни начини. Еманципацията им върви трудно. Именно заради инстинктът на тези общества за самосъхранение. Така че „социализмът” изобщо не е уникален и в това отношение.

С деградацията на „социализма” и влизането ни в преходния период се увеличи застрашително и явлението момилък и ергенлък. Както се пее в народните песни – „везирството” и „пашалъкът”…

Всъщност бих искала да изразя уважението си към много стари моми и ергени, които са чудесни хора и смея да се надявам, че някои от тях са и мои приятели. Но въпреки това си запазвам всички резерви към семейния им статус – него ми е много трудно да одобря. За мен той е израз на известно неуважение към природата и живота.

По точно казано отношението ми към този статус е смесено. От една страна, изпитвам гняв заради това, че не правят необходимото за да променят нещата. От друга – усещам съжаление за това, че не са изпитали много от най-сладките неща в живота, живеейки в самота. И че не са ощастливили чудесни мъже, жени и деца около себе си. От трета страна, осъзнавам наличието на редица обективни явления, които стимулират съществуването и разширяването на този обществен феномен.

За съжаление увеличаването на старите моми и ергени е социално-икономическа тенденция в съвременния така наречен “цивилизован” свят от западен тип. Вероятно това е и един от признаците за неговия залез. Има икономически, образователни, културни причини за това.

При положение, че трудът в тези общества има такъв характер, че повечето хора могат да живеят и да се трудят сами, че не зависят толкова силно икономически от партньор, че не се нуждаят от деца, за да оцеляват икономически (както е в патриархалното общество), на преден план в живота излизат други неща.

На преден план излиза потребителството. То е философията на новото време. Защо да се хабиш да търсиш и намираш съпруга, да се подлагаш на риска да намериш неподходящия мъж или жена, които ще ти съкратят живота? Защо да раждаш и гледаш деца, като можеш и да не го правиш? Още повече, когато смяташ това за действителна отговорност. Защо да си хабиш нервите, парите и емоциити в отглеждане на деца, като можеш да отидеш до Сингапур, да се попечеш на остров Бали… Защо да мислиш за старините си, като обществото е създало институции за обгрижване на старите хора – социални служби, старчески домове и др. под. Все някой ще се погрижи и за теб като остарееш.

Намирането на партньор и отглеждането на деца се превръща в акт на добра воля, а не толкова на подсигуряване на живота и старините, каквото е било преди. От икономическа и социална необходимост се превръща в емоционално, морално и културно предпочитание.

Тази тенденция е по-силна в града, отколкото в селото. В селото детският труд е все още по-важен за оцеляване на семейството и отделния индивид. Там няма и толкова развита система за социална помощ на старите хора. По-запазени са и съответните патриархални ценности. Затова хората повече се женят, по-недоверчиво гледат и на тъй прехваленото съжителство без брак. С по-критично око гледат на момилъка и ергенлъка. Макар че и там вече „модерното” мислене е много напреднало.

Демокрацията също дава крила на несемейния статус. Вечното ергенство и моминство не са обект на критика, на обществено порицание, на санкции. Обявяват се за свободомислие и модерно поведение. Така че ергенлъкът се превръща едва ли не в идеал за някои хора. А момилъкът откровено е насърчаван от крайния феминизъм. Църквата ни също си трае.

Либерализмът като идеология подкрепя явлението по линия на обожествяването на индивидуализма, на обосноваването на егоизма, на подигравателното отношение към колективизма и изискванията на общността. А семейството е всъщност най-висшата форма на колективизъм. В България днес едно от най-луксозните списания се нарича с достойното име “Егоист”… И в него се изявяват интелигентни люде. А неговият създател вече ни управлява пряко – от Народното събрание.

Старият ерген всъщност не уважава себе си достатъчно, не държи да зарадва друг човек със съществуването си, с обичта и грижата си. Или няма достатъчно самочувствие, че може да радва. Или не уважава другия пол – все му намира махна, все няма достойни. Или просто се страхува от другия пол – че не може да се справи. Може би не случайно от устата на стари ергени можеш да чуеш най-много негативни определения за жените – или са тъмен неясен субект и непредвидими, или са ограничени, или са скандалджийки и клюкарки.

Старият ерген явно не държи да дава от себе си на другите по този начин – да се обвързва, да се възпроизвежда, смята го за изморително и ненужно. Страхува се да наруши любимите си стереотипи. Колкото повече напредва времето, толкова по-неприятно и трудно му се струва това. Или се заблуждава, че има по-важни неща в живота – кариера, грижа за родител или нещо друго. И се самоубеждава, че така му е добре, че другото няма смисъл, че и без партньор и деца животът си върви.

Старият ерген обикновено все повече и повече се затваря в себе си. Отблъсква помощта на приятели и близки. Малко са тези, които откровено търсят помощ, които използват съвременни средства за намиране на партньор – различни видове обяви за запознанства, психолог, групи за взаимопомощ. Между другото в българското кино се яви един нелош филм на тази тема с Христо Гърбов.Българският ерген в масовия случай не признава нуждата си от помощта на специалисти, намира си аргументи за да оспори способността им да помагат на хората в такъв момент. Така се лишава и от професионална помощ.

Все по-страшно става в съвременните общества и поради факта, че все повече жени остават стари моми. Задоволяват се с този статус, перчат се с възможностите си да печелят наравно с мъжа, самонавиват се, че не искат да носят на никой мъж чехлите. И в крайна сметка в някой късен момент осъзнават, че не са изживели най-хубавите човешки емоции, че да носиш чехлите на любим човек е най-голямо удоволствие.

„Ергенизирането” на обществото е израз на наличието на сериозни проблеми в него и заплахи за неговото възпроизводство и бъдеще. Старите ергени и моми носят своята отговорност за застаряването и изчезването на народите. Затова народите, които уважават себе си може би трябва съзнателно и последователно да изграждат и толерират стратегии на държавни органи и граждански организации с цел да се стимулират старите ергени и моми да се обвързват с постоянен партньор и да стават родители (независимо на свои или на “чужди” деца), да се забавя и минимизира обективната тенденция. Това е полезно и за обществото, и за самите тях.

Същото според мен трябва да е отношението и към прословутото съжителство без брак, особено при младите. Неговото толериране е пряк път към загиването на едно общество минавайки през все повече лични трагедии.

Аз се чувствам успешна родителка. Имам две чудесни момичета, с които преминахме през различни житейски препятствия. Те „възмъжаваха” (за съжаление не мога да измисля женски вариант на този дискриминационен термин) заедно с мен и се изградиха като положителни личности. И техният живот беше „жертва” на преходността на времето. Но оцеляха, не се поддадоха на модерните депресии и гледат напред.

Като родителка винаги съм се опитвала да се придържам към тактиката „строга, но справедлива”. Винаги съм ги уважавала, но и съм искала те да ме уважават.

Скоро на една конференция в Софийския университет колежка ни убеждаваше, че отношението на родителите към децата е само алтруистично. Признавам си, че моето не е такова. Моето е и егоистично. Защото чрез отглеждането на децата си аз задоволявам много свои потребности – интелектуални, психологически, а и икономически.

Никога не съм могла да приема философията на някои родители – за детето да има, а за мен – ако остане.  За детето каймака, а за родителя – подквасата. Може майката да куца със стари и неудобни обувки, но на детенцето трябва да се купят непременно най-актуалните, защото съучениците имали такива…Обикновено подобни родители после си патят жестоко от детската неблагодарност. Но всъщност детската неблагодарност се явява продължение на собственото им неуважение към себе си, към собствените им потребности.

В такъв случай оправданието е, че детето е неспособно да разбере когато родителите не могат да си позволят някои материални волности. Личният ми опит определено показва, че това обяснение страда от интелектуална недостатъчност. Когато има духовна близост между родители и деца, когато те общуват активно и съдържателно помежду си, когато децата знаят финансовите и всякакви други проблеми на родителите си, те могат да се научат да ги разбират, да им влизат в положението. Да не искат повече от това, което родителите им могат да им дадат. Дори да са готови да се лишават в тяхно име.

Хубаво е детето да свикне с мисълта, че всички в едно семейство са равноправни, че няма привилегировани. Че потребностите на всички са еднакво важни. Разбира се, това не отменя необходимостта, когато има специфична ситуация, да се даде приоритет на нуждите на определен член от семейството, а да се пренебрегне нуждата на друг.

                                               ххх

Балзак е казал, че еманципирането на жената означава нейното покваряване. За съжаление има известно основание.

Аз като доста еманципирана жена страдам от типичното за този тип жени не раздвоение, а размножение на личността.

„Социалистическият” режим има голяма отговорност за ускореното еманципиране на българските жени. Този процес е едно от доказателствата, че режимът всъщност извърши модернизацията на България. Защото модернизацията включва и еманципирането на жената. Днес много големи „демократи” се подиграват на „социалистическите” лозунги по онова време за жената – майка, работничка, героиня или какво беше още. Но тези лозунги са отражение на един нормален процес, който се извърши много интензивно именно през този период и съответства на подобен процес в западните страни. И този процес беше свързан с нови функции на жената в индустрията и селското стопанство – естествено беше тя да стане и трактористка, и багеристка. Беше свързан и с промени в мисленето и битието на мъжа и на взаимоотношенията му с жената.

Жената беше необходима на „социалистическия” режим за ускореното развитие на индустрията, за довършване на това, което нашата буржоазия не успя да направи до Девети септември. Затова се направи много за нейното образование. Тя се изравни постепенно по образователното си равнище с мъжа. Включи се в специалности, които дотогава не бяха разрешени и познати за нея. Започна да упражнява много нови професии, да се налага като равноправен специалист в много области на обществения живот. Започна равноправно да гласува на избори и все повече да участва в политическия живот (през 1937 беше дадено право да гласуват само на омъжените жени).

Аз съм израсла в среда, в която не съм усещала явна дискриминация на жените. Не съм се усещала различна от момчетата и после от мъжете в това отношение. По онова време беше нормално мъжът и жената съвместно да решават дали да се женят. Докато днес става все по-нормално жената да чака мъжът да й дари пръстен. А тя трябва да изохка в прехлас…

Разбира се от днешното си мисловно равнище мога да забележа доста такива явления, но явно процесът на еманципация е бил достатъчно силен, за да не обръщам внимание на подробностите. И да не се усещам жертва на дискриминация.

Днес вече знам, че по времето на „социализма” на българките им е била предоставена голяма възможност да се развиват равноправно. Те са се ползвали от наготово дадени им от номенклатурата права и възможности, за които американките са се борили години наред, а някои от нещата и досега не са постигнали.

През 60-те години на 20 век, когато българката отдавна е гласувала масово на избори, чернокожите американки са се борили против различни избирателни правила, които на практика са ограничавали възможността им да гласуват. Българката не е страдала в същата степен от различно заплащане за един и същи труд, както американката. Развитието на детски заведения, които да облекчават живота на работещите жени е постоянна и развиваща се политика. В САЩ, а и в други развити страни и до днес този въпрос не е разрешен и е проблем за милиони /особено за бедните/ жени. Американката бавно и с голямо напрежение и борби се е домогвала до възможността да учи наравно с американеца. Лека-полека са се отваряли вратите на различни учебни заведения пред нея. В България след Девети септември е ясна и неотклонна политиката за сравнително равноправие на мъжете и жените в образователната система. Жените от моето поколение можеха все по-активно да участват в спортни дейности. Още от ранна детска възраст. За разлика от много американки по това време, за които спортът е бил забранена зона – в съзнанието и практиката. Трудно са им се отворили и вратите към състезателния спорт. Една от основните причини за това е наличието на много по-голяма съвкупност от жени със социален статус – домакини. Спортът е средство за формиране на състезателен дух, необходим за сферата на труда. След Девети септември българките много по-бързо и рязко излизат на пазара на труда и за да са ефективни в него се налага държавата да поеме много функции по обгрижването на децата, жените и семействата като цяло. Сравнително бързо се намалява хоризонталната дискриминация.

Разбира се аз не съм забелязвала в достатъчна степен вертикалната дискриминация на жената.

Еманципираната жена е като многоглава ламя. Но, освен, че е многоглава, е и разногледа. Чуди се в коя посока да погледне, на удара на кой юнак по-напред да отвърне.

Хубаво си е било на нашите баби и прабаби… Знаели са си къщата и децата. Знаели са кой на кого носи чехлите. Кой е отговорен да строи дом. Сигурни са били в поговорката, че един мъж не е мъж, ако не построи собствен дом. А сега не е ясно коя поговорка е валидна. И на човек му е едно такова неспокойно на душата.

Сега мъжът иска да е предишният мъж, а често получава колкото жена си, че дори и по-малко. И възниква фаталният въпрос – кой да купи къщата, кой да излезе по майчинство /бащинство/. Жената иска хем да пази самочувствието на мъжа (да не би случайно да го засегне), хем може да купи къщата…  

Напоследък прочетох от Ерих Фром следните верни мисли: „Ние трябва да стигнем до една ситуация, в която половете се отнасят един към друг без никакви опити за установяване на господство… Нужно е да се осъзнае, че нашата културна система не е, дори въпреки че изглежда, осъществяването на тази цел. Тя е краят на мъжкото господство, но тя все още не е система, в която двата пола се срещат един друг като равни. Все още между тях се води голяма борба… Това е продължаващият сблъсък на един мъж и една жена, които са объркани и не знаят много добре каква е ролята на всеки от тях”.

Може би и класическите мюсюлманки са по-щастливи от нас. И може би надменното ни отношение към тях е пресилено и необосновано. Те нямат нашия конфликт на интереси. Знаят си мястото в този свят и не са чак толкова за съжаление. Е, не могат да общуват свободно с когото си искат, не могат да водят избран от тях професионален живот. Но са в мир със себе си, в душевно равновесие. Намират удоволствие в живота, който им е „отреден”. Затова съвсем не съм сигурна, че когато “цивилизованите” народи им налагаме своя начин на живот и мислене със самочувствието на мисионери, им сторваме само добро.

Понякога завиждам на тези жени, а понякога ги съжалявам. Всъщност и тяхното положение, и положението на “еманципираната” жена има своите плюсове и минуси. Животът с едната ръка им дава, а с другата – взема.

На такива като мен дава възможности за професионално развитие, за общуване с мъжкия професионален свят, със сфери на обществена дейност, които са били табу за жената в патриархалното минало. Дава им възможности за доказване, че не са с по-малко професионални качества в сравнение с мъжа. Позволява им да усетят творческо вдъхновение и удовлетворение. В свят, в който женските оперни роли се изпълняват от жени, а не от кастрати, е удоволствие да си оперна звезда, известна писателка, прочута артистка или ученка, качествена мениджърка или образована служителка, виртуозна работничка.

Съвременният начин на живот дава възможности на жената за удоволствия и преживявания, непознати на нашите баби – да идеш на кръчма само с приятелки, да идеш на екскурзия или на почивка без мъжа си, да имаш мъже за приятели, да идеш на специализация в чужбина “зарязвайки” децата на съпруга. Това създава усещане за свобода.

Съвременният начин на живот дава възможност на жената да се чувства равна с мъжа. Да може да го избира, както и той нея. Да може да го отхвърля, както и той нея. Да може да общува с него на теми, на които по-рано е общувал само с мъже. С други думи да му е пълноценен интелектуален партньор.

Основният проблем на тези жени е броят на дините, носени под една мишница. Жените в така наречения “модерен” свят хем стават все по-фини физически, хем им се налага да носят повече дини под една мишница. Хем им се раждат и гледат деца, хем не им се занимава с това, защото им пречи на професионалното развитие.

Аз например, не познах напълно удоволствието от това да си гледаш спокойно малките деца. Да си ги глезиш, да си ги разхождаш по градинките, да си ги дундуркаш. Защото дисертацията не чакаше… Беше ме обсебил творческият порив и силно конкурираше удоволствието от общуването с децата.

Явно съм възпитавала дъщерите си в съвременен дух, защото и двете са еманципирани, но умерено. Обичат мъжете, но не са склонни да им робуват. Когато бяха малки не обичах да им купувам кукли. Гледах да им купувам играчки за развитие на мозъка, на творческото мислене. За да имам време за моята работа ги слагах пред грамофона да слушат приказки и песнички. Дори веднъж им купих игра за строителство – кутия пълна с бурми, винтове и др. под. По-скоро приличаше на чантата на някой майстор. Е, до нея така и не стигнаха. Дори внукът ми не проявява интерес… Явно бях прекалила…

И днес имам грехове. Когато съм на Скравена мога да вземам внука си при мен на чист въздух и природа по повече време. Но аз си поставям творчески задачи и ограничавам неговото време…

А някои от нас изобщо не намират време да стигнат до семейство и деца. Все отлагат, отлагат, докато времето за това се окаже безвъзвратно отминало. Еманципацията им прави лоша услуга.

Като се имат предвид и нарастващите затруднения за съвременната жена по линия на това, че начинът на живот влошава здравословното й състояние от гледна точка на родилните й функции, положението се усложнява още повече. Добре, че медицината напредва, та компенсира някои неща… Помага на жените с неразвита мускулатура, с репродуктивни проблеми. Помага на жените с тесен таз. Дори има предвиждане, че по тази линия след определено време идеалът за жена ще се доближи до този на мъжа – по-широки рамене и по-тесен таз.

А може би и идеалът за мъжа ще се промени – няма да се възхищаваме от широките здрави мъжки рамене, защото съвременният начин на живот все повече ги стеснява и обезсмисля.

Върху съзнанието на работещата, образованата, на четящата жена лежи и тежкият товар на познанието. Тя знае прекалено много за случващото се по света, за сериозните проблеми пред човечеството, за трудностите по тяхното решаване и преодоляване. Тя се безпокои дали децата и внуците й ще успеят да оцелеят. Дали няма да станат жертва на топенето на ледниците или на някакви други природни катаклизми. Или пък на проспериращата химия – с нейните изкуствени краставици и домати. Дали, ако природата си отмъсти за безкрайната човешка алчност, ще имат пари да си купят билет за друга планета…И дали ще има такава…

По-необразованата домакиня, фермерка или просто незнаеща жена в това отношение е може би по-щастлива. Не си бори акъла в каква гражданска организация да влезе, за да съдейства за опазването на околната среда или на правата на човека. Взема за чиста монета много от съвременните идеологеми, митове и легенди. Има здрави опори в живота. Мисли за настоящето, а не за бъдещето. Или, ако мисли за бъдещето, то вероятно в доста по-оптимистичен план.

Жени като мен имат непоследователно и противоречиво отношение и поведение към мъжа. Усетили и меда, и жилото на еманципацията, веднъж се правим на печелещи жени – искаме да си платим сметката, дори да почерпим. Друг път ни е приятно да виждаме в лицето на мъжа до себе си нашия покровител, кавалерът, който ще ни почерпи, ще ни даде пари за дрешки, ще ни купи подарък, ще ни помогне за багажа… Един път сме силни, друг път – слаби…

А това създава трудности в отношенията между половете. Разнообразяването на възможностите пред съвременната жена, усложняването на нейния характер и изисквания към живота внасят известна неяснота и напрежение в отношенията. Между интимни партньори възниква професионална завист. Често чуваме обвинението, че сме непредвидими, не знаем какво искаме. И в него има известна доза истина и логика.

Проблемът е в това, че обвинявайки ни, понякога с основание, мъжете далеч не винаги ни помагат да носим дините си, да намалим напрежението от раздвоението си. Трудно склоняват да поемат част от функциите ни.

Дълбоко в себе си много от на пръв поглед изглеждащите еманципирани и съвременни мъже всъщност таят пренебрежително и песимистично отношение към възможностите на жената да се изяви извън семейството, да конкурира мъжа, да се развива в области, в които досега той е бил или единствен участник, или доминираща фигура. Трудно им е да се разделят с векове насажданото самочувствие на по-висша порода.

Всяка от жените днес е поставена пред различни условия за живот и има по-големи или по-малки възможности да направи своя избор.

Коя ли е по-щастлива?

Моята професионална и лична съдба след като завърших следването си е пример за проблемите и противоречията в душата и поведението на еманципираните жени.

Завърших специалност Философия с профил Социология в Софийския университет през 1979 г. Бях отлична студентка. От 1981 г. станах аспирантка към новосъздадената Лаборатория за политическия живот на българина към СУ „Кл. Охридски”. Заедно с още 5 млади момчета и момичета.

Ръководителят на лабораторията ни проф. Минчо Семов ни насочи към работа по много симптоматични за времето теми за дисертации. Всичките бяха от Възраждането. Само моята тема правеше мост между периода на Възраждането и следващия буржоазен период. Темата ми беше за идейната еволюция на поборниците след Освобождението.

Защо бяха симптоматични?

От една страна, лабораторията беше създадена като опит да се легитимира развитието на университетската политология. От друга страна, режимът го беше страх все още да развива политологията по нов начин. И затова нашите теми бяха от период по-далечен от „социалистическия”. За политически проблеми, но отдалечени от настоящето. В статия в сп. „Социологически преглед” /1990 г., първа книжка/ се опитах да обоснова нуждата от промени в развитието на нашата проблематика и изследвания. Статията е писана преди Десети ноември – дадена е в списанието през септември 1989 г. При добро желание бих могла да я обявя за дисидентска проява. Защото в нея се поставя под съмнение политическата недемокрация, пледира се за политически плурализъм, за сериозни промени в политическата ни система, за сериозни теоретични и емпирични изследвания на политическия живот.

Четири години гледах деца и писах дисертация. През 1985 г. станах кандидат на философските науки и почнах работа като специалист, а след това и като научен сътрудник в Лабораторията за политическия живот на българина.

Останалите пет години, до началото на демокрацията са години, в които почнах да трупам негативни преживявания, свързани с развитието на обществото и характера именно на режима. Те вървяха основно по няколко линии. По линия на моето професионално развитие, на това на брат ми и по линия на професионалното развитие на моя баща.

По линия на моето професионално развитие зациклих. В лабораторията, в която работех, ни бяха оставили на самотек. Никой не ни възлагаше служебни задачи, сериозни планови теми. Никой не се грижеше за научното ни развитие. Който от нас искаше, използваше по-пълноценно времето – за четене и писане, за работа в други институции. Който не можеше сам да се мобилизира, си губеше времето.

Нашият случай обаче не беше най-типичен за режима. Общо взето в други сфери на обществения живот младите хора бяха включени по-активно в техните си професионални задачи. Но нас не ни използваха пълноценно. Може би заради особености на ръководителя ни, който си имаше други по-важни задачи (беше ректор на Софийския университет). Но по-скоро не знаеха какво да ни правят. Трябваше хем да изследваме политическия живот на българина, хем да не ни се дава възможност да достигаме до особени критични заключения за режима. А реалностите вече предполагаха именно това. Негативните настроения нарастваха лека-полека. И ситуацията в политическия живот ставаше по-взривоопасна.

Така че това беше времето, в което режимът има грях към моето и на колегите ми развитие. Не използваше пълноценно таланта ни. И бих могла да бъда критично настроена заради това. Въпросната ми статия завършва така: „С особена острота стои и въпросът за оптималното използване на вече създадените и създаващите се кадри. Общ недостатък на нашето обществено развитие и в момента е все още екстензивният подход при решаването на задачите, при оценяването и използването на кадрите. Същото се отнася и за сферата на науката. От една страна, липсват необходимите кадри за изследване на политическия живот, а, от друга страна, техните сили, възможности и амбиции за научно творчество се разхищават, не се използват пълноценно. Допуска се тяхната дезактивация, малка производителност на техния труд” /стр. 35/. Явно много ме е боляло…

Разбира се аз бях от тези, които не си губеха времето. Първо, си гледах семейството и децата. Второ, професионалното си време използвах за четене и интелектуално усъвършенстване. Тогава беше времето на перестройката. Нямаше време да се прочете това, което почна да излиза по българската и най-вече в съветската преса и литература. Беше време за отваряне на очите ми към несъвършенствата на режима, към неговите исторически грехове, към репресиите и репресираните. Никога няма да забравя разтърсващото впечатление, което ми направи книгата на Анатолий Рыбаков „Децата на Арбат”. Започнаха да излизат и по-критични руски филми.

Лека-полека и сред приятелите и колегите ми започнаха да нарастват критичните настроения. Споделяхме мисли по повод съветската преса и перестроечни издания. Все по-насмешливо ставаше отношението към личността на Тодор Живков, към езиковите му грешки, към неговия „думбалък”. Все повече и по-злъчни вицове се разпространяваха. Ето два от тях: В Правец правели нова висока ограда. Защо? За да не изскочи още някое голямо говедо. Или: Кое е основното качество на българина? Че е тодоролюбив! Или: Шопът казал за преустройството – по-добре нищо, отколкото никога.

На партийни събрания почнахме да се изказваме критично към някои факти от обществения живот.

В лабораторията нашите критични настроения стигнаха до фаза, в която на едно заседание няколко колеги по някакъв повод изразихме отношението си към неефективното управление на лабораторията ни от страна на проф. Минчо Семов. Нашата критичност беше стимулирана и от това, че го свързвахме пряко с режима, тъй като той имаше съветнически функции в партията на високо равнище. И неговата лична пасивност я пренасяхме и върху режима. Мисля, че с основание. Повечето колеги, които сега се самоописват като големи демократи, тогава се съгласяваха с методите на управление на Минчо Семов и не изразяваха никакъв критицизъм. Напротив, възползваха се от близките си отношения с него.

По линия на брат ми. Той работеше Института за младежки изследвания при ЦК на ДКМС. Този институт правеше емпирични изследвания на младежта. Резултатите от изследванията все повече показваха, че сред младежта нарастват негативни настроения и явления. Институтът проведе изследвания на младежки неформални образувания и отстояваше тяхната легитимност, подкрепен от ръководството на Комсомола. И оттам идваше част от информираността ми.

В книгата си за живковизма баща ми разказва и следния случай, свързан с репресиите срещу него от страна на режима. „Веднага след изваждането ми от ЦК на БКП се получи един мъчителен за мен рикошет. Издателски беше напълно подготвена за печат – набрана, коректорският етап преминал, оставаше само тиражирането и подвързията – книгата на сина ми „Ние и промяната”, посветена на социологическия анализ на социалната активност. Узнал за свалянето ми, директорът на младежкото издателство веднага спрял по-нататъшната работа по книгата. Аз ходих специално да протестирам пред Продан Стоянов, тогава зав. отдел „Деловодство” на ЦК. Казах му: ако бащата е подгонен от властта, от това ни най-малко не следва, че трябва да се пречи и на децата му. Той ме увери, че ЦК не е давал указания да се спира книгата. И до днес обаче не е ясно защо книгата излезе с няколкомесечно закъснение” /106 стр./.

Критичността ми към режима се развиваше и по линия на професионалното развитие на баща ми.

Той стана част от висшата номенклатура не поради заслуги от периода преди Девети септември, а поради таланта и способностите си на учен-социолог и управленец. Дотогава вече е бил директор на социологическия институт, главен редактор на социологическо списание, директор на Единния център по философия и социология при БАН. Включват го в политически екип за подготовка на програмата на партията за Х конгрес през 1971 г. Оценяват го и го правят заместник завеждащ на отдел „Пропаганда и агитация”, а скоро след това завеждащ отдела. От 1976 г. е депутат. Оттам нататък режимът го използва пълноценно за регулиране на духовната сфера. Неговото приобщаване към висшата номенклатура е един от примерите, че решенията по времето на „социализма” не са били вземани само от Тодор Живков, а от един широк кръг от хора – номенклатурни кадри и експерти, участващи в подготовката на различни видове форуми. Самият той днес малко подценява това.

През 60-те и 70-те години нямам лични спомени баща ми да е бил особено критично настроен. Впоследствие разбрах, че е имал вече няколко прояви на смел и активен учен. В статията си за модата през 1964 г., за която споменах. В книгата си „Социализъм и отживелици” през 1967 г., в която се отнася критично към системата за привилегии на активните борци и особено на техните деца.

Може би не е споделял с нас, тъй като сме били още сравнително млади – ученици и студенти. Но по-скоро и той е бил увлечен в строителството на новото общество, вярвал е в него и е работил с ентусиазъм. Смятал е недостатъците на времето за временни. Символ на това време беше ходенето ни на вилата в Княжево. Там не си спомням разговори с особено критичен привкус.

Ето и неговите думи: „Натрупването на факти за слабости и деформации през известен период не променяше цялостната ми положителна гледна точка за развитието, за общественото устройство и ръководството начело с Тодор Живков. Години наред аз продължавах да смятам, че социално-патологичните отклонения могат да се ограничат до възможния минимум и възловите проблеми на икономиката, както и на останалите сфери на обществения живот могат да се решават под ръководството на Живков… Натрупването на отрицателни впечатления най-напред предизвикваше въпроси, след това се трансформира в безпокойство, самото безпокойство се изостряше, за да достигне с течение на времето оня критичен момент, отвъд който гледната ми точка се промени качествено” /49 стр./. Тази еволюция в мисленето вероятно е била характерна за повечето българи.

През 80-те години лека-полека зачестяваха случаите, когато изказваше критични мнения заради едно или друго явление в живота или постъпка на управляващи и др. под. Когато се събирахме вече във вилата в Бояна в събота и неделя обикновено на обяд или вечеря все по-често се коментираше как икономиката зацикля, как на партийни форуми се вземат формални или неправилни решения. Все повече нарастваше безпокойството му, че за неговата сфера се вземат решения без неговото участие, а той носи отговорност. Че не се използват предложенията и знанията му.

Критичността му особено се засили след преименуването на българските турци. Първо, той не смяташе такъв подход за правилен. Второ, името му се свързваше с процеса без той да е участвал във вземането на решението за такъв процес. Трето, виждаше пагубните последици от този процес.

През 1986 г. издава книгата „Оптимално функциониране на социалното управление”, в която се поставят под съмнение основни стълбове на управлението дотогава – например монополизма на комунистическата партия в политиката, липсата на партиен плурализъм.

Все по-сериозен става конфликтът му с ръководството на партията и държавата по повод обсъждането и приемането на Юлската концепция през 1987 г. Поставя болезнения проблем за занижените темпове на икономическо развитие и много въпроси от сферата на управленската дейност.

През 1987 г. влиза в конфликт и по повод скандала с корумпирания етрополски прокурор, когото властта в крайна сметка оневинява.

През есента дойдоха събитията в Софийския университет, когато изключиха от партията четирима преподаватели заради критични изказвания на партийна конференция.

През 1988 г. интересен пример за нарастване на протестните настроения в обществото бяха конгресите на интелектуалците – артисти, писатели, художници. На тези конгреси стана очевадно, че те искат промени. Не бяха склонни да избират хората, които им се налагаха отгоре, искаха промени в стила на работа и управление. Баща ми беше поставен в ситуация, когато споделяше причините за техните недоволства, сам преди това ги беше изразявал на различни места, а трябваше да държи линията на партията.

На 8 март 1988 г. Комитетът за екологична защита на Русе прожектира документален филм по повод обгазяванията на града. Поради вече оформеното недоверие към баща ми и неговата лоялност към режима той е изключен от участие в дейностите по санкциониране на членовете му. А от 28 март е пуснат в принудителен отпуск.

Една от големите промени в моя живот беше свързана с изгонването на баща ми от ЦК. През юли 1988 г. го снемат като секретар, а в края на годината го изваждат от състава на ЦК.

Всичко стана заради неговото собствено мнение, което по редица пунктове влизаше в противоречие с партийната линия. Той е единствен от висшата номенклатура, който беше изгонен радикално, бързо и по всички линии. Имал е и досие в Държавна сигурност. Обикновено дотогава във висшите ешелони тези, които отиват на заден план в някой момент, биват преориентирани –примерно към дипломатически постове. Запазват им се и някои привилегии. Например персонална заплата, вила или служебна кола. На баща ми му взеха всичко и завинаги в рамките на два дни.

Не че от това ни е заболяло особено много. Ние не бяхме потребителски настроени. Но то беше показателно за степента, в която баща ми е ядосал Тодор Живков и неговите приближени. Това беше радикално излизане от рамките на номенклатурата. За разлика от излизането на други номенклатурни кадри от активни позиции.

За съжаление днес историците, които би трябвало да разграничават някои неща, не разграничават баща ми от другите номенклатурни кадри, махнати от постовете им. Това е техният начин да възвеличават други кадри, които не са имали в такава степен опозиционни (някои биха ги нарекли дисидентски) прояви.

По-силен беше моралният шамар. Беше направена специална пропагандна кампания за обосноваване на неговото махане от ЦК. Вероятно защото имаше много хора, които го уважаваха за интелигентността и демократичността, за почтеността. Той имаше реален авторитет сред хората.

В Съображенията на Тодор Живков за преустройство на духовната сфера от април 1988 г. има специален текст за баща ми, че не се е справил с духовния живот и че е виновен за опозиционните настроения сред интелигенцията. Баща ми действително има „вина” за тези опозиционни настроения, доколкото винаги се е пазил от ролята на прекалено строг цензор на техните творчески намерения и изяви. Винаги се е опитвал да стимулира творческата свобода и е защитавал част от по-смелите кадри в художествената сфера, искащи да кажат и нещо критично за нашия живот. Но по-голямата „вина” е на целия режим като цяло, на характера на общественото ни развитие, което бе стигнало до своя таван и започваше деградацията.

Няколко дни след снемането му като секретар на ЦК в Ботевград на разширен пленум на Общинския комитет на партията се организира заклеймяването му на регионално равнище.

Пропагандната кампания включваше и публикуването на уж написаното по желание на комунисти от VI-та първична партийна организация в квартал Лозенец писмо, в което той бива обвиняван в щяло и нещяло. Това писмо подготвя психологически изваждането му от ЦК.

В онзи период ми беше много интересно поведението на хората около мен. Изобщо в критична ситуация аз обикновено се държа като изследователка. Не се поддавам на емоциите, не се депресирам. А наблюдавам другите – техните емоции и поведение. Правя си равносметки. Отчитам си грешки. Опитвам се да поправям грешки. Затова не мога да се похваля, че съм била депресирана. А сега това е твърде модерно…

Общо взето мога да кажа, че не съм разочарована от никой от близките ми приятели. Явно така съм ги подбирала, че те не се отметнаха от мен и семейството ми в тези години. Изобщо в никой период нямам големи разочарования от приятели. Това ми се струва много показателно за характера и морала ми. А аз винаги съм имала доста приятели. И никой не ме е предал. Това говори за критериите ми за подбор и за честността и грижата ми към тях.

По това време и колегите ми се държаха добре. Влизаха ми в положението, дори ме уважаваха за това, че имам такъв баща. За съжаление част от тях след Десети ноември се превърнаха в толкова големи демократи, че аз не можах да следвам големите им стъпки към демокрацията и правилните партии и доста се отчуждихме.

Подобно беше положението и с приятелите на баща ми. Те му дадоха своето рамо под различни форми. Така че не се чувствахме изолирани и обезнадеждени. Напротив баща ми се радваше, че е изключен от управленски функции в този период, когато вече се виждаше, че нещата не вървят на добре. Не му се наложи да участва активно в преследването на интелектуалците, които ставаха все по-активни в своята дисидентска дейност (не случайно голяма част от тях запазиха своето уважение към него и досега). Не му се наложи да е активен фактор в духовната сфера когато пропагандната дейност на режима все повече се отдалечаваше от влиянието на реалната обществена среда. Ножицата се разтваряше между пропагандни тези и реалност. Той беше активен фактор във времето, когато пропагандната дейност на режима беше по-близка до реалните тенденции в общественото развитие и му се е налагало по-малко да си криви душата.

Общо взето тогава вярвах безрезервно на баща ми – на оценките му, одобрявах трудовете му, подкрепях критичния му патос. Когато се е допитвал до нас дали да критикува активно, дали да се опълчва срещу дадени неща, аз винаги съм била „за”. Никога не съм го карала да се спотайва. Напротив, аз си падам малко авантюристка в това отношение. Интересна ми е борбата – в личния и в професионалния живот. Не я избягвам, а напротив. От нея се уча на познание за хората и живота. Не обичам да съм единица от стадото. Винаги съм имала собствено мнение и съм го отстоявала. Подобно на баща ми.

Той вероятно е главната причина за борческата ми натура. Защото майка ми не беше боркиня. Тя затова и си отиде толкова рано от живота. Не можа да понесе някои катаклизми. Не ги възприемаше достатъчно рационално, а повече емоционално и те я убиваха.

Конкретна причина за смъртта й е вкарването на баща ми на „Развигор” за пет месеца. По онези скалъпени обвинения, по които обвиниха някои номенклатурни кадри за помощите, които държавата е давала на партии от Третия свят. Баща ми осъди държавата в Страсбург по това дело. То беше типичен политически процес, като тези по сталиново време. Действието се развива през втората половина на 1992 г. (баща ми е на «Развигор» от 23 юли до 23 декември), когато управляваше СДС, правителството на Филип Димитров, на най-големите демократи.

Е, баща ми използваше активно времето в килията за да прочете книги, които не бе успял да прочете дотогава и да напише книгата си „Живковизмът през призмата на една лична драма”. Използва рационално времето си. Докато майка ми през това време се тревожеше. Това й изпили нервите и няколко месеца след като баща ми вече беше излязъл от „Развигор” по повод един нещастен случай в рода ни, тя получи инсулт и набързо си отиде. За този факт от родовата биография имам доста основания да бъда много критична към новите обществени условия за живот, и особено към властта на тези, които наричат себе си демократи, а в някои отношения са по-големи автократи от тодорживковата номенклатура.

А събитията около баща ми са много симптоматични за демокрацията у нас и по света, за характера и на съда в Страсбург. Докато течеше делото в Страсбург (а то тече цели 8 години) в медиите и къде ли не баща ми го наричаха крадец, корумпиран номенклатурчик, грабител и др. под. Искаха да връща 26 млн лв. на държавата. Все едно си ги е сложил в собствения джоб. Около всички избори демократите използваха тези дела срещу номенклатурни кадри като коз срещу БСП. Напомняха, да не би някой да забрави, колко са били крадливи. Когато делото приключи с оправдателна присъда, защото съдът не намери юридическо основание да ги осъди, в печата не излезе почти нищо по въпроса. Една информацийка от няколко реда срещу многото страници изписани преди това срещу тях. Никой не им се извини за моралните, материалните и здравословните щети.

А на всичкото отгоре съдът се отказа от първоначалното си решение и не им даде никакви пари като компенсация за преживяното. А преди години по същия казус относно Луканов и Огнян Дойнов взе друго решение – овъзмезди ги с една не лоша сума. В този съд работеше тогава и бившата партийна секретарка и голяма българска демократка – Снежана Ботушарова. Едва ли е съдействала на много безпристрастния съд да вземе правилно решение по казуса. А за поведението на нещастника Иван Татарчев не искам да си спомням.

За характеристиките на нашата съдебна система по онова време писах статия „Новоизлюпва се стар Трибунал”. Ето част от нея: „Някога инквизицията искала от обвиняемите да докажат своята невинност, сами да опровергаят свидетелските показания. Днес демократът Иван Татарчев пише в резолюция по молбата на политически „развигорец” за пускане под гаранция следното: „Не може да се отмени мярката за неотклонение, защото нямаме доказателства, че лицето Х няма да избяга”. Вместо той да докаже, че ще избягаш, ти доказвай, че няма да избягаш…”.

Около престоя на баща ми на „Развигор” ме изпълваха все по-хубави чувства към слабите, страхливите, към хората без собствено мнение, готови да се нагаждат към всичко и всекиго. И особено много към тези, които за един ден се пребоядисаха и забравиха миналото си. Слава богу, че не съм злопаметна, та се опитвам да забравям някои от тези неща и да общувам с тези хора.

                                               ххх

И така, дойде с гръм и трясък, с много надежди и оптимизъм, с много илюзии и митове прословутият Десети ноември!

Преживях еуфорията и радостта от събитието. Следях подробно и всекидневно какво става по площадите, на Кръглата маса и т.н. От една страна, се радвах и надявах на по-добри времена за страната и народа ни. От друга страна, все повече се плашех от конфликтността и агресивността на времето. Все повече виждах, че на преден план излизат демагози, хората, които лесно захвърлиха предишните си биографии, които сочеха номенклатурата и нейните деца с пръст. Независимо за какво и колко са виновни.

А аз не смятах да се срамувам от миналото си, дори от членството си в партията. Отказах се от партийно членство (не само в БКП, а изобщо от партии) без демонстрации, а по естествен път. Защото виждах, че научният анализ, към който се стремях, изисква да страниш от партии. Това ти дава по-голяма възможност да оценяваш събитията по-безпристрастно. И да критикуваш по-спокойно. От членство в БСП се отказах и по лични причини – поради отношението към баща ми.

Но почти винаги съм гласувала за БСП, може би по-последователно от нейните членове. И най-важното – в научния си анализ на много проблеми аз продължавам да смятам, че БКП е партията, която е направила особено много за модернизирането на България и че нямам основание да се срамувам от членството си в нея. С всичките ми критични оценки, бележки и емоции. При всичките й вини за катаклизмите в живота на обществото и семейството ми.

Не смятах да се отказвам и от марксизма като научна методология. И до днес смятам, че марксизмът като материалистическа философия, като съчетание между материализъм и диалектика, е достоен да ми бъде научна методология. И до днес смятам, че изясняването на характера на капитализма от Маркс е едно от най-големите интелектуални постижения на 19 век. Че неговите научни произведения са висш пример за правилност на мисълта, за богатство на познанието, за изразителност и разбираемост на стила. С цялото ми уважение към таланта на Макс Вебер смятам, че той не може да стъпи на малкия пръст на Маркс. А днес много мои колеги искат тихомълком да заместят Маркс с Макс.

За разлика от преди, днес имам различно отношение към представите на Маркс за комунистическата формация. Първо, за съжаление вече я смятам за неосъществима. Поради много причини. Второ, във възгледите си за нея Маркс прави компромис с основна теза на собствената си методология. Когато анализират с Енгелс преминаването от една към друга обществена формация, те търсят в недрата на старата формация зараждащата се като доминираща социална сила на следващата формация. В робовладелското общество се заражда феодалната класа, във феодалното – буржоазната. А в комунистическата се оказва, че доминираща роля трябва да има работническата класа, т.е. управляваната класа по времето на капитализма. Не става ясно защо ще се промени тази закономерност на общественото развитие. И ми се струва, че работническата класа действително няма този исторически потенциал. С всичко това не искам да кажа, че капитализмът ще е вечен. Вероятно и той ще бъде сменен от нова обществена формация, но тя едва ли ще е толкова красива и справедлива, колкото би ми се искало.

За разлика от мен повечето мои колеги се отказаха повече или по-малко демонстративно от марксистката методология. Макар че едни от най-видните демократи, оперативни политолози на десните политически сили са всъщност бивши преподаватели по оплютите научен комунизъм и исторически материализъм.

На една научна конференция се изказа бившият мой преподавател по исторически материализъм, който ме зарази с уважението си към тази дисциплина, проф. Димитър Иванов от катедра „Политология” в Софийския университет. Той заклейми така наречените научни комунисти, но не каза нищо за историческите материалисти. Имах намерение да му задам някои въпроси, като започна с изразяване на уважението си към него като мой преподавател по исторически материализъм. Но той най-демократично си отиде и не даде възможност да го питаме и разпитваме… Същият този колега много демократично си другаруваше дълги години с един от видните научни комунисти Огнян Минчев, трансформирал се в един от най-големите демократи след Десети ноември. А последният беше забравил, че видният номенклатурен кадър проф. Минчо Семов оцени заслугите му към научния комунизъм и предложи малката му докторска дисертация /което е прецедент в научните среди/ да се превърне в голяма. Така че той е голям доктор по марксистка философия.

Марксизмът в неговата научна част се изхвърли или изцяло, или почти изцяло от учебните програми в университетите. Произведенията на класиците на марксизма се препоръчват спорадично и абсолютно недостатъчно. Библиотеките и университетските читални също захвърлиха масово като непотребна вещ книгите им и дори при желание от студентите, те трудно могат да се намерят. Станаха почти апокрифна книжнина. В същото време и досега в литературата по различните дисциплини се предъвкват имената на едни и същи американски или европейски автори с далеч по-малки приноси за развитието на човешката мисъл.

За да е по-качествено и по-малко политизирано образованието в предлаганата литература и изобщо в учебния процес би трябвало да фигурират по-балансирано представителите на различни научни течения и школи, на различни интерпретации на политическите режими. Едва ли трябва да следваме светлия американски пример в учебния процес – по редица обществени дисциплини да не се препоръчват или почти да не се препоръчват европейски автори, а само американски. Т.е. да се осакатяват студентите.

Идеологизираното поведение на някои учени и преподаватели стигна и до по-далеч. През последните години се наблягаше на автори и концепции, които натоварват масите, обикновените хора с по-големи отговорности в сферата на политиката, за наличието на едни или други режими, отколкото доминиращите обществени прослойки. По тази логика се пренебрегваше научното обяснение на ролята на масите за общественото развитие и се преувеличаваше значението на представите на автори като Хана Аренд или Густав Льобон по въпроса, които са доста повърхностни и манипулативни, но удобни за елита.

Интересът” стана срамно понятие, защото било марксистко, направи се нещастен опит да бъде заменено с понятието „ценности”. На научни съвети някои бивши преподаватели по научен комунизъм и исторически материализъм с апломб поставяха под съмнение приносите на автори, които не са се отказали от използването на понятието „интерес” в научните си анализи. И съответно гласуваха против тяхното професионално развитие. Например демократът Димитър Иванов направи подобно нещо по време на мойто хабилитиране.

Подобни на него демократи допускаха да се говори само за обществен интерес. Но той не е ли съвкупност, резултантна от индивидуалните и групови интереси на хората в едно общество?

Без откровеното изследване на индивидуалния, груповия, кастовия, класовия и т.н. интереси не е възможно да се обяснят елементарни поведения на хората. Поведението на политиците също изглежда безсмислено, неоправдано, или оправдано само с част от реалните му причини, ако не се видят стоящите зад него интереси.

И това се прави в общество, което се обявява за либерално, за почиващо на гърба на частния интерес, на пазарния интерес на отделния икономически субект. Т.е. от една страна, с всички сили в обществената практика се стимулира индивидуализма, частния егоистичен интерес, отрича се ролята на духовните мотиви за поведение. А, от друга страна, в теорията се отрича самата категория „интерес”, което е напълно нелогично от научна гледна точка. Това противоречие обаче е заложено в учебните програми и курсове на повечето преподаватели.

По логиката на същата идеологическа „срамежливост” в началото на прехода за класовата борба престана да се говори или тя се представяше изопачено, превратно, или направо се отричаше. Срамежливо се говори за капиталисти, а някои преподаватели и учени и до днес избягват термина. Дори и след като самите капиталисти започнаха откровено да се определят като такива. А основният им вестник открай време си се нарича „Капитал”. За работническа класа почти никой не смее да спомене. Ползват се други по-неясни и неточни понятия.

Това става във времето на деградация на западната социална държава, когато класовото сътрудничество се смалява и се увеличават класовите конфликти. Когато сме свидетели на все по-масови и активни граждански протести.

Изобщо „класата” стана срамно понятие. С изключение на „средната класа”. Тя беше любимка и на политици, и на обикновени хора. Още повече на много преподаватели. Но както те, така и най-активните изследователи на средната класа не обясняват тя среда на какво е. На планини и долини, на реки и океани или на други две класи…

И капитализмът се оказа нещо различно от капитализъм – посткапитализъм, мрежово общество, общество на знанието и други подобни. Само не и капитализъм. По същата логика е масов страхът от концепцията за „социализма” като държавен капитализъм. Докато сериозните автори на Запад говорят за различни видове общество – диво, глобално, постмодерно, дигитално, нерегулирано и т.н., но общо взето все капиталистическо.

Цивилизационният модел на типологизиране на обществата неуспешно се опита да замести формационния. А всъщност дори тези, които отричат формационния подход в теоретичните си разсъждения, на практика го използват задкулисно в анализите си. А когато не го използват, анализите им са доста безтегловни. Не случайно в теорията не се забелязва точно определение на цивилизация. Не случайно най-цитираният автор, който борави с този термин – Самюел Хънтингтън, прави типологията си върху различни критерии, така че тя става недостатъчно обоснована и доста противоречива.

Революцията като понятие, отразяващо важен обществен феномен, беше изхвърлена от учебни програми и курсове. Стана също срамна дума. Еволюцията изгря на хоризонта като единствено поносима и желана – в теорията и практиката. В същото време съответните автори и преподаватели не се отказаха да се радват на Френската буржоазна революция като реален исторически феномен. Не престанаха да преподават ученията на най-важни буржоазни автори, пледиращи за необходимостта от тази революция в обществените отношения. Защото в противен случай щяха да поставят под съмнение една от най-важните основи на съвременния капитализъм – неговия извор. И своята идентификация с него. С други думи налице е отново изключително противоречие между теория и историческа практика, между наука и идеология, между подкрепа на едни тези и понятия и загърбване на други, неразривно свързани с първите.

При анализа на прехода в бившите „социалистически” страни проливането или непроливането на кръв за много автори се оказа най-важен критерий за определянето на процеса като еволюция или революция. Там, където се е проляла кръв, било революция, а там, където не се е проляла, било еволюция. А това изобщо не може да бъде научен критерий. Историческото развитие на човечеството всекидневно доказва, че еволюцията на обществените отношения не е по-малко кървава от революциите. Фактите показват, че 20-годишната социална еволюция в България взе доста повече жертви отколкото политическата революция през и след 1944 г. Така че критериите за еволюционност или революционност са в същината на процесите, а не в технологията и цената на тяхното протичане.

Отричането на марксистката методология доведе до редица проблеми и във връзка с изследването и преподаването на различните видове политически режими. Във връзка с доминиращите тези и концепции, тяхната евристичност или идеологизираност. И представянето им на студентите в процеса на обучението по политология.

Досега в обучението на политолози и студенти от други обществени специалности очевадно и застрашително доминира преподаването на демокрацията като основен и желан политически режим. Студентите са лишени от възможността да познават достатъчно добре останалите видове режими. За да се учат от историята и да са способни да различават характерните особености на различните режими и в момента по света.

По тази логика студентите рядко и несистемно изучават „социалистическото” ни минало. Преподавателите, които се опитват да анализират това минало априори се обвиняват в носталгични чувства към режима. А неуважението към миналото води до формиране на национален нихилизъм и мазохизъм, твърде вредни за развитието на България в момента. В същото време буржоазният период преди 1944 г. се представя в прекалено розова светлина. Не се разкрива логическата връзка между този период и поведението на българската буржоазия и следващия „социалистически” период. Недостатъчно се акцентира на осакатеността и недоразвитостта на демокрацията преди 1944 г. в България. Пораснаха и симпатиите към българските монарси, несъразмерно на приносите им за българското развитие. До степен да си изберем за премиер Симеон Сакскобурготски. Големи диктатори от величината на Стамболов се представят само откъм светлата им страна.

В българската обществена литература доминира разглеждането на режимите най-вече от гледна точка на тяхната политическа демократичност и съвсем недостатъчно от гледна точка на икономическата и социалната им възможност, целесъобразност и ефективност. Тази изследователска позиция доминира и в процеса на преподаването.

Основен недостатък е едностранчивостта на интерпретацията на политическите режими. Тоталитарните и авторитарните режими са белязани само с минуси, а демократичните – само с плюсове. Много бавно и постепенно авторите, в това число и преподавателите, се изтръгват от демократичното си опиянение, от страха си да не бъдат обявени за апологети на катастрофирали недемократични режими и започват по-обективно да оценяват и демократичните, и недемократичните режими. В България тази еволюция е видима. Но далеч не е достатъчна.

По-правилна е позицията на тези автори и преподаватели, които подчертават не само недостатъците, но и плюсовете на тоталитарните и авторитарните режими. Които напомнят, че именно в такива режими човечеството е живяло досега и се е развивало, творило е, създавало е своите постижения, своите паметници на културата, над които се дивим и маем и сега. Аз се опитвам да бъда от тези преподаватели.

Защото всички политически режими имат своите плюсове и минуси, свое зараждане, разцвет и упадък. Всъщност възникването и развитието, както и упадъкът на тези режими, са резултат на много сложен комплекс от причини, който във всяка отделна страна има и своята специфика. Затова и режимите не са напълно идентични по своите характеристики. Някои са по-меки, други – по-жестоки, някои по-дълготрайни, други – по-краткотрайни. Някои по-ефективни, други – по-неефективни.

Но за да се получи тази сложна и многостранна, по-обективна оценка е необходимо да се разгледа развитието на всички обществени явления при даден режим, а не само на някои от тях. Т. е. трябва да се приложи научният подход и да се минимизира идеологическият подход.

Много са авторите и преподавателите в България, които анализират само плюсовете на буржоазните демократични режими. Т.е. не използват пълноценно научния подход в анализа си. В своите учебни програми те обикновено не препоръчват на студентите произведения на автори, различно мислещи от тях, критично настроени към демокрацията като политически режим. С други думи съвсем недемократично лишават студентите от възможността да избират подходи, концепции и изводи относно развитието и същността на политическите режими.

  Тези автори си затварят очите за опасностите от развитието на демокрацията при определени исторически обстоятелства. В това число в България в момента.

При демократичен режим например ограничаването на потреблението на масите от хора в името на по-далечни във времето, но важни за обществото цели, е трудно осъществимо. При демократичен избор на партии и лидери в управлението, когато масите от хора оказват действително електорално влияние, т.е. партиите и лидерите в някаква степен са действително зависими за положението си от обикновения човек, твърде често техни добри намерения не могат да се осъществят. Когато трябва да се вземе от хората в името на общи или по-далечни и абстрактни цели, те не винаги са склонни да се съгласяват. Например при решаването на глобалните проблеми на човечеството народите оказват твърде сериозно задържащо въздействие поради своя егоизъм и нежелание да ограничат потреблението си на различни видове стоки и услуги.

Основен въпрос при преподаването би трябвало да бъде за връзката между демократичния политически режим и развитието на пазарната икономика. Когато се изследва по-внимателно тази връзка, се вижда, че те не само се подпомагат при определени условия, но и че си противоречат, взаимно си пречат. Активната социална политика, защитаваща различни групи от населението, също влиза в огромно противоречие с пазарния механизъм. Ако стремежът е социално общество, не може да се боготвори пазарния механизъм, а да се регулира и ограничава.

До Десети ноември виждах у много мои колеги приспособленство и конформизъм, но това, което виждам днес е много по-мащабно и жалко. Първо, защото този конформизъм противоречи на идеологемите за демокрацията и второ, защото страховете са много по-големи от преди. По мое време човек можеше да се страхува, че ако не е партиен член или противоречи на партията няма да направи кой знае каква кариера. Но без работа едва ли щеше да остане. Днес при тази безработица вече се страхуваме, че ще останем не само без кариера, но и без хляб. Ще сме безработни. И си налягаме парцалите, и не говорим за марксизми, против частната собственост, против новите ни спонсори, против религията…

Заради всичко това не ми харесва духът в катедра „Политология” в Софийския университет, защото там са събрани прекалено много оперативни политолози на основните партии и академичната атмосфера никаква я няма. Защото там има прекалено много хора, забравили откъде са тръгнали и какви идеи са изповядвали. Така че в крайна сметка Софийският университет, искайки да ме накаже, ми направи услуга.

Когато дойде демокрацията аз физически се страхувах от „демократите”. Да не ме посочи някой с пръст и да вземе да ме набие на митингите, на които ходех от изследователски интерес. Защото знаех, че поведението им не е последователно. Те сочеха с пръст само тези деца на номенклатурчици, които не се отказаха от бащите си, от тяхното дело, не си захвърлиха демонстративно партийните книжки и не оплюха тотално „социализма”. А считаха за демократи и свои хора всички останали, които го направиха. Които бързо-бързо се пребоядисаха.

Ето и последният случай – новата регионална министърка в правителството на Бойко – със здрави „комунистически” корени. В същото време, в което той плюе всеки ден по „комунизма” и комунистите.

Моята почтеност към миналото, нежеланието ми да се пребоядисвам, да се отказвам от марксистката методология, от роднините си и т.н. повлияха отрицателно на научното ми развитие. И то в новите уж демократични условия.

Видя се, че тенденцията е към ликвидиране на така наречените лаборатории като научни звена в университета. Никой не се интересуваше особено от това, което правим в лабораторията, както и при „социализма”. По-оправните ми колеги се насочиха към катедрата по политология. Започнаха да им дават да четат курсове лекции. Дори и на хора без защитен докторат и без особени публикации като колегата ми Димитър Димитров. На мен и Тодор Танев, и Огнян Минчев като ръководители на катедрата ми обещаваха курсове лекции и след това нищо не се случваше. Усещах неприязънта на хората, които се считаха за големи демократи. Аз бях твърде различна от тях и не им бях приятна. И не се тупах в гърдите за всъщност много по-демократичното си мислене. Не умея и да се подмазвам. Така че предишните ни колегиални и добри взаимоотношения се развалиха най-вече по политически и поведенски причини и различия.

Лека-полека част от хората от лабораторията се прехвърлиха и на щат в катедрата. Мен не ме поискаха.

Години наред се чувствах аутсайдер в Софийския университет. Той не ме пожела истински. И при демокрацията. Повериха ми едно-две чрезвичайни участия пред студентите и с това се приключи. Курсът, който ми бяха обещали за постоянно, го махнаха от програмата за да имат оправдание, че не ми го дават. Изглежда се страхуваха, че няма да обучавам студентите на достатъчно демократични знания и усещания.

А аз действително съм човек, който не идеализира демократичния политически режим. Както и не неглижирам „социалистическия” недемократичен режим. Аз имам мислене на учен, а не на идеолог и искам да предоставя на студентите научни, а не идеологизирани знания за политическите режими и политическата действителност. В такъв дух си позволявам да съм привърженик и на нетолерираната концепция за „социализма” като „държавен капитализъм”. И една от основните ми тези е, че така нареченият „социалистически” период е бил нормален период от нашето развитие, дошъл на хоризонта по много сериозни причини и допринесъл много за модернизирането на страната. И то точно защото е бил недостатъчно демократичен. С всичките особености на култа към личността и липсата на партиен плурализъм.

В такъв дух си позволявам да говоря на студентите и за недостатъците на демократичния политически режим.

По причина на моето свободомислие и свобододействие се сблъсках и с нови форми на цензура. Например когато четях лекции в Новия български университет и развивах концепцията за държавния капитализъм пред студенти по политология, един от тях, явно много „демократично” настроен, си позволи да ми каже, че говоря глупости и явно веднага се е оплакал. Така че колежка от катедрата, към която четях лекциите, веднага ме привика да ме пита какво им говоря на студентите. Обясних й, че тази концепция няма нищо общо с носталгията по „социализма”, защото според нея този период е свършил своята работа и си е отмрял по естествен начин, както си отмират всички етапи на общественото развитие. Всеки от тях има генезис, разцвет и отмиране. В такъв смисъл всички крокодилски сълзи, които се изляха през тези 22 години за краха, за края на „експеримента”, за отмирането на „социализма” като нещо уникално, невиждано и нечувано нямат нищо общо с науката.

Освен това най-големите „демократи” от моите колеги спрямо мен и до днес използват и друга изпитана тактика – на замълчаването. Не ме цитират, не споменават книгите и статиите ми, за да не ги рекламират. А аз като „недемократ” ги цитирам, когато видя нещо интересно в публикациите им. Независимо от личното ми отношение към тях и общата ми оценка на творчеството им. Напоследък цитирах дори Евгений Дайнов, за една от книгите на когото имам публикувана отрицателна рецензия в сп. „Ново време” /ноември, 2001/.

Но това си е личен техен проблем. В науката този, който работи, в крайна сметка получава своята положителна оценка. Този, който прави идеология, не пише научни трудове, а само доклади до партийни централи и чужди спонсори – печели пари и временна известност.

Изобщо политиката в сферата на науката на „най-демократичната” партия – СДС беше в пълен унисон с уличното название на партията „Стани Да Седна”. Не ставаше въпрос за принципи, за действително научни критерии за издигане на кадрите, а за закони от този на Панев от 1992 г., с който по административен път и по ненаучни критерии се ограничаваха някои и се възвеличаваха други. Страстната критичност срещу партийното членство при „социализма” като фактор за научно развитие беше само за парлама. Да не се забелязва тяхната не по-малка, а може би и по-голяма ненаучност в критериите и факторите за кадрово развитие.

В тази връзка ми хареса напоследък казаното от Иво Христов /журналиста/: Синята десница винаги е била фарисейска в идеологията си. Българските антикомунисти са късно заявили се борци срещу злото в минало време. Стигат до нелепици. Манипулаторите на протеста /летния през 2013 г. – ПП/ обявиха ден за почит към паметта на Георги Марков. Сиреч едната вечер почитаха паметта на писателя – жертва на живковизма, а предния ден протестираха ръка за ръка с телохранителя на същия този Живков”/Христов, Иво, Спонтанният протест срещу олигархията премина в кич, в. „24 часа, 21 септември 2013/.

В тази връзка се сещам и за друга изява на нашите най-големи демократи. В началото на демокрацията, когато икономиката започна периодично да изхвърля от пазара различни прослойки от хора и те се чудеха как да оцеляват, част от тях заложиха на самозадоволяването. Само и само да не умрат от глад и да избегнат емигрирането. Никога няма да забравя как един от талантливите, но недоразвили се български социолози Румен Димитров призоваваше българите да зарежат самозадоволяването и да наблегнат на развитието на пазара, на пазарната икономика. Оказваше се, че не животът на българите е важен. По-важно беше самоцелното развитие на пазарната икономика. А самият той, вместо да се грижи за нейното развитие, забегна в далечна Австралия да спасява себе си и своето семейство…

Като дойде демокрацията и аз бях вдъхновена и зарадвана от падането на тодорживковия режим. Доста й вярвах. Но много бързо се осъзнах. Още от първата година видях, че морал и демокрация, истина и демокрация са коренно различни неща и могат много да си противоречат.

Толкова омраза видях след 1989 г., толкова жлъч и ненавист, толкова глупост, че сърцето ми става все по-безмилостно. Все по-малко страдам за хора, които знам, че със собствената си глупост и неадекватно поведение сами си вкарват автоголове, а после се сърдят на режимите, на държавата, на другите около тях. И в същото време, когато ги критикуват, искат от тях помощ, подкрепа и разбиране.

Ето какво прочетох на 8 септември 2011 г. във вестник „24 часа” – символ на демокрацията и то в редакционен материал! Съвсем откровено ми забраняват да мисля по алтернативен начин! „В наши дни не може да има две мнения за епохата на Живков. Той бе диктатор съветска марионетка и в неговата България се живееше зле… Това че след Втората световна война България преживява своята индустриална епоха и че 80 % от населението за първи път получават достъп до баня и тоалетна, се е случило въпреки Живков, а не заради него”. Да се чудиш – да плачеш или да се смееш!!!

Едни от най-големите демократи станаха кадрите от художествената сфера. Днес четем само автобиографии на артисти и артистки. Гледаме ги само тях в предавания по телевизията. Само тях ги питат за мнението им. Учените ги няма нийде никакви. Никой не се интересува какво мислят, какъв живот водят, с кого спят.

Така медиите ми формират все повече резерви към артистичното съсловие, преекспонирайки ги. Почвам да ги гледам със съжаление, а понякога и с презрение заради напъните на много негови представители да се правят на звезди. А тяхното поведение все повече заприличва на звездното от Холивуд. И то като пошло и евтино негово копие. И червеният им килим стар и окъсан, и тоалетите им не от Версаче. И всичкото им е смешно подобие.

Акцентът е върху сексапила им, върху мъжествеността и женствеността им. А не върху духовността. Все гледат да се разголят. Това го имат вече за правило. Да те хване срам да гледаш.

По-рано артистите ни не се разголваха и пак ги обичахме, разсмиваха ни, разплакваха ни. Постигаха духовния си ефект.  

Съвременните артисти са за по-голямо съжаление от някога. Първо, нямат работа. Второ, ако имат, им я дават американци и италианци и то под тяхното равнище – статисти в глупави мафиотски филми /не случайно напоследък Стефан Данаилов играе все пръв мафиот/. Трето, подражавайки пошло на американската масова култура, се отдалечават от по-близки им култури и изявите им стават още по-пошли и неадекватни. И хващат декиш най-вече сред неориентираните млади хора, чиито космополитни културни критерии са изградени не от големия, а от малкия Холивуд.

Но най-лошото е, че цензурата в съвременна България е по-голяма и от „социалистическата”. Винаги съм знаела, че демокрацията е демокрация само донякъде, но такава безалтернативност в много сериозни отношения в художествения продукт в съвременна България, не съм очаквала. 

Всички работещи артисти и артистки станаха мисионери – грижат се за развитието на духовността на българската нация под формата на вяра в бога.

Никой не смее добра дума да каже за „социализма”. Ако някой от по-възрастните каже такава, то е под шапката на демонстрираното остро отрицателно отношение. Никой не прави художествени произведения без оплюващ смисъл. Особено по-младите, защото по-дълго време ще им се налага да работят в тази хранителна среда. И се самоцензурират. Напротив, надпреварват се кой по-звучно и по-надалеч да се изплюе…

Никой не смее да подхване сериозните проблеми на българина днес – задоволяват се с любови и изневери, като в холивудски сериал.

А комиците! Комиците се занимават с дребните неща – големите са ги оставили за други времена. Занимават се с циничните неща – от устата им се излива цинизъм до цинизма… Не се занимават с големите крадци – сегашните новобогаташи, защото ги спонсорират. Дъвчат само политиците – с дружески шаржове и скечове. Всъщност за да ги направят още по-известни.

Добре де, по-рано номенклатурата им пречела да кажат истината. А сега кой им пречи? Само собствения им страх. Нали са смели демократи? Къде им отидоха и демократичността, и смелостта?

В началото на демокрацията оплюха и селото ми. Пуснаха лъжата за лагера в Скравена – това беше една нагла лъжа от страна на най-големите „демократи” в България. Като нямаха достатъчно реални лагери от социалистическо време, за да подсилят манипулацията за числото на репресираните в страната по времето на живковия режим, те измислиха лагера в Скравена. А такъв не е имало. Съществувало е нещо като трудово-изправително заведение за жени с леко поведение за 6 месеца, а не за политически противници на режима. И няма бити и пребити сред тях.

Така че през 90-те години и началото на първото десетилетие на 20 век като резултат от образователната политика на най-големите демократи ми се наложи да се развивам като човек на свободна практика, макар и формално на щат към университета. Започнах по свои пътища да си намирам ангажименти като лектор. Чела съм лекции от 1993 г. – в Нов български университет, Бургаския свободен университет, Славянския университет, Пловдивския университет, Техническия университет. Бях един от пътуващите преподаватели.

Освен това започнах да си пиша книгите. Без социална поръчка. По вътрешен творчески импулс. През 1996 г. си написах книгата „Елитът в светлината на изборите”. След като бях участвала в едно изследване за предизборните кампании в Софийския университет. Бях направила много интервюта с кандидати за президенти и вице-президенти (трябва някой ден да ги публикувам), т.е. бях събрала доста интересна емпирична информация.

През 2003 г. ми излезе книгата „Елитът на прехода”. Работата ми по курсовете лекции, които четях, на даден етап завършваше под такава форма.

През 2004 г. закриха лабораторията и официално, и останах без работа. Едно от дребните ми удоволствия през последните години в Софийския университет, едно мъничко лично отмъщение за това, че ме оставиха жив труп в тази институция, беше това, че през последните години от пребиваването ми там започнах да не си пускам молби за отпуск. Направих си експеримент – дали някой ще забележи. Естествено на никой не му направи ни най-малко впечатление. Така в рамките на няколко години натрупах много неизползвани дни за отпуск. Всъщност аз никога реално не съм си ползвала големите отпуски. Винаги съм пишела нещо – я нови лекционни курсове, я книги и статии.

Когато напуснах, ми ги възстановиха под формата на няколко хилядарки. Направих в къщи един дългоочакван ремонт. После като започнах работа в ЮЗУ едната ми дъщеря ме майтапеше – мамо, няма ли да те уволняват вече оттам, да направим следващия ремонт…

Работих известно време в една неправителствена организация. Междувременно ме поканиха да стана доцент в Югозападния университет. Кандидатствах в конкурс. Спечелих го, въпреки усилията на някои големи демократи да ми попречат, и отидох там като доцент през септември 2005 г.

В Благоевград се чувствам добре. В по-демократична среда, с по-малко цензура, с по-големи възможности за свободно професионално развитие. Никой не ме е питал какво говоря на студентите. И аз се стремя да им говоря без да се съобразявам с партийни пристрастия и указания, по-далеч от модерните идеологеми, по-близо до научната истина. И смея да се надявам, че те разбират това и се радвам на тяхната симпатия.

В това отношение имам един мил спомен. По инициатива на мой колега от катедрата направихме новогодишен бал със студенти и преподаватели. Организира го един от хубавите курсове философи – задружни, умни и инициативни млади хора. Естествено имаше конкурс за най-добре танцуваща двойка от преподаватели и студенти. Аз имах щастието да попадна в двойка с момче, което едва ли бих могла да нарека най-добрия танцьор на света. И си завиждах тайно на колегите, които въртяха хубави студентки във вихъра на танца. Комисията на конкурса знаеше, че много си падам по танците и се смили над нашата „блестяща” двойка. Дори ни обяви за победители. Аз разбира се благодарих на комисията за нейната обективност и безпристрастност….

В този университет намерих и доброжелателни колеги и приятели. Намерих и шеф, който отговаря изцяло на моите представи за ръководител на научно-преподавателско звено – доц. Лазар Копринаров.

Югозападният университет е добре развиващ се университет. Съдействах активно за акредитирането на специалност „Политология” и имам поле за действие, сравнително висока степен на свобода.

Освен това София като град вече все повече ме задушава. Все повече не мога да я понасям. Все по-антихуманен ми се вижда животът в големите градове изобщо. Напомня ми за рисковото бъдеще на земята. Аз се развивам все по-екологично и повечето неща от живота в големия град ми се виждат все по-ужасяващи. Шумът, въздухът, задръстванията, напрежението на всяка крачка, агресията и престъпността. Травмират ми психиката. И бягам в по-малките селища.

Отиването ми в Благоевград е глътка въздух в преносния и в буквалния смисъл на думата. Все повече разпределям времето си така – колкото може по-малко време в София и колкото може повече време в Благоевград и в Скравена. Използвам плюсовете на живота в трите типа селища. На големия град възможностите за семейно, професионално, културно и приятелско общуване. На малкия град – спокойствието, по-чистия въздух, професионалните ангажименти и приятели. На село – възможности за по-спокойна творческа работа без ангажименти със студенти, активно общуване с хората и с природата, селскостопански труд, разходка с кучета и внучета.

Обичам на селото общуването с хората – все повече хора познавам. Винаги можеш да потърсиш помощ от съсед. На принципа на стария комшулук си предаваме със съседите през оградата я някой плод, я някой зеленчук, я някое парче баница… В София, в блока все още се радвам на това, защото повечето ми съседи са хора от детските ми години. Но като си отидат сигурно няма да се познаваме с новите съседи.

И защото съм демократ по душа и разбирания, както и по възпитание, се стремя да възпитавам студентите си в истински демократични, а не псевдодемократични ценности. В такъв дух на демократичен научен спор, както вече казах, влизам в дискусия чрез книгите и статиите си и с моя баща.

През 2012 г. доживях колега, когото съм критикувала в рамките на добрия научен тон в една моя книга, да ме обвини в плагиатство. Истината е, че аз съм човек, който се опитва да уважава, използва и цитира всякакви автори и ми е неприсъщо да плагиатствам. Неговите твърдения са недоказуеми и противоречиви, вероятно плод на непоносимостта му към такава критика.

През същата година доживях и друг автор, когото много уважавам заради редица негови постижения в науката /Васил Проданов/ да се опитва да ме преборва не с научни средства, а с идеолого-морализаторски. В книгата си … той квалифицира мен и още двама колеги, с които поддържаме концепцията за „социализма като държавен капитализъм” като непослушни овце, отлъчили се от стадото. Оказва се, че не можело след като всички автори в България, освен нас, поддържат тезата за социализма като социализъм, само ние да се цепим от стадото и да поддържаме друга концепция. Нарича ни и привърженици на конспиративни теории, а това е толкова далеч от истината. Точно ние се придържаме най-много в анализа си до търсене на конкретните обективни обстоятелства, породили „социализма”.  

Като демократ по душа съм се заела и да разработвам специфична тема за голяма докторска дисертация – за гражданското поведение /с акцент върху протеста/ на българите. След заниманията ми с поведението на елита, се концентрирам върху поведението на неелита.

Темата за специфичните особености на политическото поведение на българите ме е интригувала винаги. От доста време слушам, че имам психология и поведение на робиня. Обясняват ми от медии, от псевдонаучни трудове, от политически трибуни как сенките от прословутите пет века робство никога не могат да се отвеят, да се заместят с достойно гражданско неробско поведение. Обясняват ми как по времето на „социализма” съм била все превита духом и телом. Обясняват ми как съм родена и живея в нещастна малка страна и от нейните хора не могат да се очакват чудеса от героизъм.

А през всичките тези години съм била свидетел на смелото поведение на много достойни хора и на гърченето и превиването на много други. Историята ни е пълна с гнусни предателства, но и с героични прояви.

Затова ми е интересно да разбера по-точно доколко и как ние сме граждани, доколко и как трябва да си посипваме главата с пепел, доколко да се гордеем с историята и настоящето си.

И закономерно достигнах до тази тема на научен анализ. Искам да се добера до фактите, да ги осветля за себе си и за евентуалната публика. Иска ми се да възпитавам граждански дух, смелост и почтеност у моите студенти. За това мога да допринеса не само с личен пример, но и с научни изследвания.

Темата за политическото поведение на българите, особено на протестното им поведение, е неглижирана в научното пространство. За това има много и сериозни причини.

Не се прави необходимия анализ на формите на протест при „социализма” и не се сравняват със сегашните форми. Тук-там се споменават някои неща, но това не е специален обект за изследване и повече се внушават негативни и необосновани тези, които не градят, а рушат гражданското съзнание на българите.

Ситуацията в България вероятно е подобна на ситуацията в другите бивши „социалистически” страни. Състои се в противоречиви сигнали към обществото от страна на управляващите обществото прослойки. От една страна, се пледира за развитие на гражданско общество, за формиране на активно гражданско съзнание у представителите на нацията, за развитие на политически и партиен плурализъм. От друга страна, чрез най-различни механизми се формира пасивност у хората, идеализиращо мислене, неспособност за изготвяне на адекватна и ефективна стратегия и тактика за борба за разрешаване на обществени и лични проблеми.

С други думи, политическият плурализъм се използва и стимулира от елита само дотолкова, доколкото различните му прослойки да могат да се конкурират помежду си за властта, но да не се дават големи възможности на масите да протестирати да пречат на тази конкуренция. Това е обичайна стратегия на елитите по принцип навсякъде и във всички времена. Обичайна е и за нашия елит.

Едно от доказателствата, че разработването на темата за гражданското, за протестното поведение не е много желателно са малкото научни изследвания по темата, малкото, или недостатъчни, или незадълбочени, или недостатъчно информативни публикации и предавания по медиите. Има много политически предавания и научни трудове, в които се коментират политическите партии, техните елити, водените политики, но твърде малко са тези, които коментират сериозно гражданското поведение на неелита.

За съжаление подобна е ситуацията и при преподаването на политология в българските университети. Не се изучават особено много поведенческите аспекти на политиката. Набляга се на институционалния аспект на политическата действителност, на поведението на институциите, а не на хората. Доминира интересът към поведението на лидера, на елита, а не на масите, на неелита. Учените и преподавателите се грижат най-вече да разработват проблемите за това как елитът трябва да манипулира масите, да ги пленява по време на предизборни кампании.

Доминира интересът към автори, които приемат или доразвиват тезата за разрушителния характер на масите, на народите. А не към тези, които изразяват уважение към тях, към тяхната градивна сила. Относно „социализма” се мултиплицира концепцията за доктриналния му произход. А това е пряк път към отричането на тезата за отговорността и заинтересоваността на масите от развитието на „социализма”. Или се толерира тезата на Хана Аренд и други автори за основната отговорност на масите за развитието на „социализма” и фашизма. А всички тези автори внушават тезата за вината и греховността на масите, за това, че е по-добре да са пасивни, за да се развива успешно обществото.

Както научният анализ, така и преподавателската практика, са насочени предимно към това да се помогне на елита да управлява масите, а не да се помогне на масите да контролират елита.

Този недостиг на внимание към толкова важна обществена тема ме изкуши да се захвана с нея. Тя заслужава да бъде разработвана, за да подпомогне действителното изграждане на развито гражданско съзнание и поведение на масите, да помогне за увеличаването на тяхната гражданска компетентност и да даде отпор на активно възпроизвежданата теза за робското съзнание и поведение на българина. Изследването на действителните възможности на българина да се бори със своите вътрешни и външни проблеми заслужава сериозно научно внимание и много повече изучаване чрез различни дисциплини от студентите.

Хората без елитни управленски позиции имат нужда да знаят как да отстояват каузи и интереси, да защитават себе си, природата, планетата. Техните колективни, солидарни действия са най-важният им властови ресурс. Те са важни и за бъдещето на България като цяло. Без с това да искам да кажа, че масовите граждански действия са винаги насочени към положителни за цялото общество цели.

Друга тема, която ме противопоставя на повечето мои колеги е тази за същността на „социализма”. Както вече казах, аз съм привърженичка на тезата, че „социализмът” е бил форма на развитие на държавен капитализъм у нас. И че тодорживковият режим е допринесъл за развитието ни. И че едностранчивото оплюване на онзи период е вредно за сегашното ни развитие. Пречи на приемствеността, за която толкова много плачат някои хора.

Нарушаването на естествените, нормални взаимоотношения между поколенията също беше свързано с превратното тълкуване на историческото ни развитие. Преходът в България (и в останалите бивши „социалистически” страни) беше съпроводен с очевидни промени във взаимоотношенията между по-възрастните и по-младите поколения. Тези промени бяха причинени не толкова от някаква особена динамика в трудово-производствените отношения, в индустриалния тип общество и оттам в отношенията между поколенията, колкото от икономическите и политическите нужди на новите доминиращи сили.

Новите прослойки на българския елит искаха да изместят „старите”, за да се легитимират пред обществото. „Старите” в новия български елит искаха да се легитимират като нови, като се отчуждят максимално много от стария режим, от собствените си роли в него. Така че всички те заедно подеха агресивната, емоционална, манипулативна, пресилена, но много ефективна атака спрямо така наречения „социалистически” или „комунистически” режим.

Даже и не малка част от тези, които нямаха особена полза от превзетата и прекалена критика към миналото на България между 1944 и 1989 г., се чувстваха длъжни да участват в общия хор на тоталното отричане на неговите постижения, ценности, герои, ритуали. За да не бъдат заклеймени като симпатизанти на този режим.

Оказа се, че през прословутите 45 години в България не е имало никакъв просперитет по никаква линия, че е имало само лични трагедии, нещастия, омраза и др. под. Оказа се, че режимът е творил само глупости, само грешки и престъпления. Че „строителите” на Симеон Радев с всичките им престъпления и недомислици са по-достойни от „строителите” на „социализма” с техните престъпления и недомислици.

В тази връзка бих искала да цитирам пародията «Васил Гоцев» пред в. «Пардон»:

«След предизборния телевизионен диспут по въпросите на селското стопанство помолихме застъпника на СДС г-н Васил Гоцев за кратко интервю. Г-н Гоцев – специалист по Ярослав Радев и социалистическото законодателство, кандидат-депутат в София-окръг, бе любезен да отговори на въпросите ни с обичайната словоохотливост и сладкодумие.

– Господин Гоцев, в предизборната програма на СДС не е ясно какво е отношението му към стоножката, Вашето мнение?

– Преди да отговоря на този въпрос, трябва да се върна малко назад, когато комунистите в продължение на 45 години с терор и репресии заставяха стоножката да ходи на един крак и с патерици, докато в резултат на първите демократични избори властта премина в ръцете на СДС, който през своето десетмесечно управление умножи краката на стоножката с 25 %, които веднага се стопиха при Беровото комунистическо правителство, подкрепяно от БСП и ДПС, и стоножката отново тръгна на куц крак, подкрепяна от бодигардовете на комунистическата мафия.

– Благодарим Ви за изчерпателния отговор. Не ни е ясно обаче дали СДС включва в приоритетните земеделски култури и детелината?

– Преди да отговоря на въпроса, трябва да се върна назад, когато комунистите в продължение на 45 години с терор и репресии изкорениха всички четирилистни детелини и българският народ беше лишен от правото на късмет, докато властта не премина в СДС, който чрез своето деветмесечно управление засади не само четирилистни детелини, но създаде и нови сортове от пет, шест, седем, осем, деветлистни детелини, благодарение на което българският народ заживя в щастие, докато комунистите не натрапиха Беровото правителство, подкрепяно от БСП и ДПС, когато всички листа на детелините бяха обрани и изнесени в чужбина от комунистическата мафия.

– Благодарим, благодарим, г-н Гоцев. А какво бихте казали за ланшния сняг?

– Преди да отговоря на този въпрос, трябва да се върна малко назад, когато комунистите в течение на 45 години с терор и насилие…

– Извинете, че Ви прекъсваме, г-н Гоцев, но чували ли сте българската поговорка «Едно си баба знае, едно си бае»?

– Да, но преди да ви отговоря на този въпрос, трябва да се…

Изключих магнетофона.»

Естествено всичко това се отрази пряко на отношението на по-младите към делото и живота на техните бащи и майки, баби и дядовци. Това дело изглеждаше недомислено, изглеждаше ненормално, неморално, престъпно. Активните строители на „социализма” изглеждаха на младите донякъде като изкопаеми, като хора, от които няма какво да се научи, дори е нежелателно да се учи.

Тоталното отричане на направеното при „социализма” всъщност подсигури психологически тоталното му рушене и разграбване.

С течение на времето под натиска на живота лека-полека се наложи да се споменават и отчитат постиженията на онзи режим в най-различни обществени сфери. Наложи се на „новите” елити да споменават имената на хора, допринесли за развитието на икономически отрасли, на научни области, на художествени сфери, на образователни феномени. Защото просто не можеха да се подминават до безкрай. Защото самите тези хора започнаха да се наместват в партийните листи на новите политически партии и трябваше да им осигуряват рейтинг с професионалните си биографии. Защото станаха собственици на икономически субекти и трябваше да използват историята на своите фирми в интерес на тяхното настояще и бъдеще.

Кадри на различни поприща, получили своите титли, награди и т.н., не пожелаха да се разделят с тях, въпреки отрицателното си отношение към режима, който им ги е дал. Защото те им трябваха за социалния им просперитет. Лека-полека омекнаха в отрицанието си, може би и защото стана очевидно и смешно разминаването между яростната им критика и ползването на облагите от миналия режим. Пък и получиха своето още в първите години след Десети именно чрез пресилената критика на „социализма”.

Оказа се, че България и българите могат да се гордеят с квалифицирани кадри, в това число много учени, които Западът гълта като топъл хляб. И то не „въпреки”, а „заради” успехите на българската образователна система при „социализма”. Защото от новата образователна система засега се явяват повече проблеми, отколкото успехи, повече деградация, отколкото еволюция. Тази система тепърва ще се усъвършенства и ще доказва себе си. Кадрите й тепърва ще доказват предимствата си.

Оказа се, че българските спортисти продължават да се мерят с най-силните в света, че български артисти и музиканти се подвизават на световните сцени наравно със западните. Например във Виенската филхармония, която доскоро не допускаше жени-музикантки, една от трите музикантки понастоящем е българка!

А други, които мислеха, че тоталитарният режим им е пречел да станат космически звезди, разбраха, че просто не са имали и нямат сили за това. Разбраха също така и че развитите страни не си отварят много лесно пазара за всички чужди стоки, дори те да са конкурентоспособни.

През първите години след Десети ноември тодорживковият режим беше щедро обвиняван, че е построил чудовища като НДК. В същото време най-критично настроените към режима партии искат да правят конгресите си в Зала 1 на същото това «чудовище». Всеки уважаващ себе си певец иска да прави концертите си в тази зала. Стремежът да се ползва сградата доказва нейната функционалност и осмислеността на нейното съществуване, а не толкова грандоманщината на миналия режим. Доказва по-скоро приноса на миналия режим за издигането на културата на българина. И то не само на елитния българин.

Оказа се, че българската икономика в много направления е била конкурентноспособна. Не случайно западните държави много държаха да затворят атомната ни електроцентрала. А наличието на атомна енергетика в една страна не е признак за изостаналост… И новият елит в един момент нямаше как да не признае това.

Военната ни промишленост беше разбита по същата логика – да не пречи на печалбите на военно-промишлените комплекси на западните страни.

Една от големите грешки на прехода например беше унищожаването на детските ясли и градини. В интерес на реститутите те бяха подложени на силен идеологически огън. Било идеологизирано възпитанието на децата там, плод били на „социалистическите” напъни да се манипулират децата и др. под. С идеологически мотиви се преследваше чисто икономическа цел – облагодетелстване на определена прослойка от хора. Тези хора имат своите основания да искат възстановяване на имотите им. Но и другите хора имаха основание да искат да има къде децата им да се отглеждат. Можеха по друг начин да се решат противоречията.

Всъщност детските заведения са плод на капиталистическото развитие. Когато мъжът и жената отиват да работят във фабриката и няма кой да гледа децата – се създават професионални обществени институции, които да вършат тази работа. Или системата на детегледачките. В различните западни страни се използват различни варианти. И България като страна, развиваща се по капиталистически път (и в „социалистическия” си период) създаде тази система от детски заведения. Сега големите ни демократи лека–полека я възстановяват, защото няма друг начин да се гледат децата докато родителите им работят в бедна страна като нашата. Но не се извиняват за обидите към онзи режим по тази линия. Не му благодарят, че е развил тази система от детски заведения, за която се оказа, че ни завиждат дори в някои развити западни страни.

Въпреки споменатата еволюция в отношението към 45-те години на „социалистическия” режим камъкът беше хвърлен, недоверието на младите към поведението на техните предци беше посято и то даде своите пребогати плодове. Още повече, че управляващите български партии, имащите ресурси да влияят върху общественото мнение творци, учени, преподаватели, журналисти правят това признание на плюсовете на миналото под сурдинка, прикрито зад общото заклеймяване и критичност, страхувайки се от обвинения в несъвременност и недемократичност.

С подобни безмозъчни изказвания, наливани в главите на младите хора толкова време, дори и у най-спокойно настроените към „социализма”, залегна усещането, че на по-възрастните хора, творили „социализма”, все пак трябва да се гледа критично, със съмнение, без страхопочитание, без кой-знае какво уважение. А да не говорим за тези млади космополити, които съвсем откровено и неограничено не приемат никакви постижения и плюсове на „социализма” и се отнасят с презрение към неговите „строители”, а оттам и към българското като цяло.

С други думи у много млади хора липсва съществена част от отношението към възрастните – уважението към тяхното дело! А това е основният мост за осигуряване на приемственост между поколенията, между ценностите, между ентусиазма на младите и мъдростта на старите.

Тези, които много плачеха за българската история – че в нея нямало приемственост, всичко винаги започвало отначало – всъщност именно те осигуряваха късането на връзката между поколенията. Може би тези, които не хлипаха с крокодилски сълзи над приемствеността, именно те се опитваха да я опазят! В това число с уважението си към българската история, както към буржоазния й период, така и към „социалистическия” й период, с всичките им особености и недостатъци.

Ако сравняваме идеологията и политическата практика на по-влиятелните български партии по тази линия, ще видим, че най-големи заслуги в деформирането на нормалното отношение на младите към възрастните имат десните партии и най-вече СДС. По-малко заслуги, но достатъчно големи, има и БСП.

Огромен принос за сриване на авторитета на по-възрастните български поколения имат и западните ни приятели. Те се скъсаха да чернят „социализма”. И по негово време, и след това. Не оставиха светло петно върху неговия образ. Така те заедно със своите български събратя подготвяха психически младите българи да бягат на Запад, да отдават силите си за просперитета на западните общества, да забравят историята и корените си. Същите тези западни приятели никак не се свенят да използват обучените именно от тези „престъпни” и „некадърни” режими кадри. И се възползват чудесно от техните възможности. Без да благодарят на съответните режими…

А младите ни демократи и космополити, тъй като не намират с какво да се гордеят, необременени от излишен патриотизъм зарязват страната си в търсене само на своето лично щастие. Наливаният в главите им индивидуализъм отрови всякакви кълнове на колективистично обществено чувство и поведение, умори, преди да са се родили, всякакви мисли и готовност и за най-дребна саможертва в името на родината, която те е родила, образовала и възпитала.

Нихилизмът налива вода в мелницата на тези, които се възползват безкомпромисно и интензивно от рушенето на България, на нейната икономическа и политическа мощ, на културния й авторитет. Помага на външните ни „доброжелатели” – държави, международни организации, инвеститори, използвайки формираните нихилистични настроения, спокойно да привличат елитните ни специалисти и българските младежи.

Помага на тези, които учат младите хора на високата нравствена норма – да не уважават бащите и дедите си, защото не вървели по утъпкания от други /”нормални”?!/ народи коловоз. Да не уважават страната си, защото била сбъркала пътя. И приемайки ги в своите демократични обятия да им плащат по-малко отколкото на своите младежи. А те с гузното съзнание, че са недостойни и изостанали българи, да си траят…

Нарушаването на нормалните отношения между поколенията идва и по друга линия. Но отново свързана с интересите на управляващите България прослойки – икономически, политически и интелектуални. По линия на основния им интерес през изминалите 24 години – да атомизират българското общество, да раздухват изкуствени противоречия между различните части на населението, за да могат да се реализират основните социални процеси в полза именно на тези прослойки. За да може да се лиши основната част от населението от най-силните си властови ресурси за влияние върху българското развитие – колективизма и солидарността.

И тук е налице една дълбока перфидност и демагогия. По всякакъв начин се прави опит да се отчуждят хората един от друг, да се десолидаризират, за да не са активни и ефективни граждани. А в същото време се призовават да градят развито гражданско общество.

Друг фактор за деформиране на отношенията между поколенията в България еактивно насажданата потребителска психология, която успешно се формира у младите хора и настройва част от тях срещу възрастните. Настройва ги срещу широко разпространеното мислене у по-възрастните поколения, че може да се работи и човек да се чувства добре и без да е възнаграден с милиони, че в труда могат да се търсят наред с материалните и духовни, социални мотиви.

Може би по тази линия се прехласваме и от отчуждението между млади и стари на Запад. Вземаме прибързано за идеал отношения, при които младите са длъжни сами да се оправят, да си гледат децата, а родителите им, дори и да имат възможност за това – не се чувстват длъжни да им помагат. Отношения, при които младите отиват на гости на родителите си само след специална покана и точна заявка за броя на пържолите, които ще изядат.

А в същото време сме прекалено критични към българските родители, които искат по-дълго и активно да помагат на децата си. Обявяваме веднага това за традиционализъм, за отживялост.  

А може би истината е някъде по средата.

При това положение няма причини да се чудим защо много млади и работещи хора се дразнят на пенсионерите, които ползват елементарното си право на граждани и се придвижват в пространството, когато им е нужно, а не когато младите и работещите смятат за „нормално”. Те не искат да  „жертват” своята свобода и удобства заради по-възрастните, да им благодарят за това, което са сторили за тях. Не смятат за нужно да стават в превозно средство и и да им отстъпват мястото си. Това били вредни пионерски и комсомолски навици. Но когато са в Америка, се прехласват пред подобни навици, но формирани от скаутските организации, пред уважението на хората един към друг.

Не е логично да се чудим и защо млади „демократи” сериозно си мислят, че пенсионерите трябва да бъдат ограничени да гласуват, защото им остава малко живот и не трябва да влияят на ценното им бъдеще. Т.е. са готови да им отнемат това основно гражданско право – да определят собствената си съдба – независимо колко от нея остава.

Защо да се чудим, че толкова млади престъпници не се срамят да крадат и изнасилват нещастни баби.

Изобщо колкото е по-нелогично и непоследователно, по-цинично и неблагодарно мисленето на младите, толкова по-добре за всички, които се възползват от противопоставянето на млади и стари. И вътре, и вън от България.

Всички тези явления се случват повече от закономерно в бившите „социалистически” страни, в това число и в България. Защото са предизвикани, възпитани, отгледани – в училище, на улицата, от политическите партии, медиите, държавните институции. Навсякъде около нас.

Аз се опитвах през цялото време да давам отпор на тази политика и това поведение на много хора. Не спрях да уважавам баща си въпреки номенклатурното му минало. Не спрях да стоя зад приносите на българската социология от «социалистическия» период. Не спрях да уважавам нашите учени, хора на изкуството и постиженията на българите във всички обществени сфери. Това беше моят скромен принос към прословутата приемственост в нашата история.

През целия този период с баща ми активно сме си сътрудничели в научно отношение, в търсенето на истината. Той още по времето на „социализма” ни привикна като напише нещо да ни го даде да си кажем мнението. Дори се майтапеше, че за всяка критична бележка черпи с по един бонбон.

С моето и на брат ми научно израстване това сътрудничество ставаше все по-равноправно и плодотворно.

Същото важеше и в социално отношение. Когато предстояха промени в положението и в поведението му, той се допитваше до семейния съвет.

Още в края на 1989 г. го поканиха да стане заместник-председател на МС. Той се съгласи и сгреши. Не беше за такъв пост, защото в момента управляваше тази част от номенклатурата, която имаше съвсем други представи за развитието на обществото. И той много бързо се отказа от участието си в управлението на страната.

Второто управленско изкушение дойде когато се подготвяха изборите за Велико народно събрание. Поканиха го да стане кандидат на БСП от Ботевградския регион. Той се съгласи, но в последния момент БСП изневери на себе си и се отказа от неговата кандидатура. Издигнаха го като независим кандидат и той спечели. Това е едно от доказателствата за отношението на хората в региона към него. Той беше един от творците на новата ни конституция. След като му свърши мандата реши да се занимава само с наука. И досега това прави. Той е болен на тема четене. Четене и писане. И умора няма.

През 2004 г. в Скравена го избраха за Председател на читалището. Беше такъв до 2007 г. Едва ли друго читалище в България е имало член-кореспондент за свой председател /освен читалището в квартал Изток в София с председател Николай Хайтов/. През това време читалището развиваше суперактивна духовна дейност. Всяка година на втори юни се правеше научна сесия, свързана с историята, с темата за Ботевите четници. Канеха се видни учени, историци да гостуват и четат доклади. Правеха се литературни четения. Издаваха се книги на наши поети. Направи се грандиозен концерт в чест на 100-годишнината на читалището.

Заедно с баща ми участвахме и в борбата против построяването на депо за отпадъци в котловината до селото. Участвахме в създаденото за това сдружение с ръководител Кольо Колев от с. Трудовец.

Изобщо в научните си публикации и личното си поведение смея да мисля, че се опитвам да търся истината и да действам според съвестта си. Някак си усещам, че е под достойнството ми да се съобразявам с налагани ми отвън, от разни заинтересовани субекти тези, концепции, идеологеми. Това ми е създавало и ми създава проблеми. Но предпочитам такива проблеми пред проблема да мисля едно, а да говоря и пиша друго. Понякога ме вкарва в спор с мои колеги и ми разваля личните взаимоотношения. Част от тях лично ми се обиждат. Не могат да отграничат личното ми отношение към тях и отношението ми към научните им позиции. Това е доста характерно за много от тези, които се самообявиха за големи демократи.

Аз по този начин ги и проверявам – доколко държат на критика и умеят да спорят в науката и в живота. Вероятно и тази „автобиография” ще ме „скара” с някои хора, които ще се познаят в мои твърдения и няма да се харесат. И вместо да се сърдят на себе си, ще се разсърдят на мен.

                                ххх

С други думи животът продължава – прекрасен и грозен, възвишен и циничен, интересен и тривиален. И аз го живея.

За допълнителна информация за тези, които се интересуват, прилагам научните и публицистичните си публикации.

Научни

Монографии:

Пачкова, П. (1986). Идейното развитие на поборниците след Освобождението, С., 1986 г.

Пачкова, П. (1996). Елитът в светлината на изборите, С., 1996 г.

Пачкова, П. (2003). Елитът на прехода, С., 2003 г.

Пачкова, П. (2009). Политическа социология, Благоевград

 

Статии:                

Пачкова, П. (2013). Безсилието на съвременния човек. – в: Екология и хуманизъм. Хуманитарни измерения и аспекти на екологическите проблеми, С., Авангард Прима

Пачкова, П. (2013). Жените в политическия елит на България, Изследвания по история на социализма в България. Преходът – II, София

Пачкова, П. (2013). Жените в политическия елит на България, – За паритет и солидарност, 2013, бр. 1

Пачкова, П. (2013). Сериали – «култура на недоразумението» – граждански протест, – Проблеми на постмодерността, Т. 3, бр. 1

Пачкова, П. (2012). Историческите интерпретации като фактор за гражданска активност, в: Гражданският протест. Минало, настояще, бъдеще, 2012, УИ «Н. Рилски»

Пачкова, П. (2012). Клъстерите на капитализма /Приложение в колективна монография/, 2012, УНСС

Пачкова, П. (2012). Българските жени – в голямата политика, Годишник на Катедра „Философски и политически науки”, Т. II       

Пачкова, П. (2012). Ляв и десен политически елит, в: Границите – философски и политически прочити, Фабер

Пачкова, П. (2012). Електронни технологии и управление на гражданския протест, В: IV Международна научна конференция „Е-управление“, Созопол

Пачкова, П. (2012). History and its interpretations: a factor in the civic activity of the Bulgarians, in: Old and New – Past, Present and Future of the Post-communist World, Warsaw, Poland

Пачкова, П. (2011). Гражданска активност на българите, Годишник на Катедра „Философски и политически науки”, Т. I, 1

Пачкова, П. (2011). Патриотизмът – отживелица или необходимост, в: Националната идентичност – съвременен социален контекст и етични рамки, София

Пачкова, П. (2011). Противоречия и идеологеми при преподаването на политология, в: Политическите науки в УНСС – с лице към бизнеса, София, стр. 310-320

Пачкова, П. (2011). Политическа активност и женска солидарност, в: Политологията като наука и академична дисциплина в България: състояние, проблеми, перспективи, УИ «Стопанство», 2011, стр. 271-280

Пачкова, П. (2011). Етнофобията като основа на „успешния български етнически модел“, в: Българският етнически модел – политическа митологема или проблемна реалност, 2011, София, стр. 329-343

Пачкова, П. (2011). Womenactivity,сп. Философски алтернативи (Реферирано списание), кн. 5

Пачкова, П.  (2010). Женската политическа амбиция, в: Съвременната жена – роли и образи, Благоевград стр. 23-29

Пачкова, П.  (2010). Прозрачност в сферата на труда и морални ценности, в: Етиката в българската икономика, София стр. 88-95

Пачкова, П. (2010). Теорията за държавния капитализъм – недолюбвана и неизползвана, Международна политика, 3 кн., Благоевград стр. 66-84

Пачкова, П. (2009). Езикът като отражение на дискриминацията и основание за дискриминация,Notabene, кн. 2.

Пачкова, П. (2009). Political activity and woman solidarity, in: Kongre Ozet Kitabi, Izmir, Turkey

Пачкова, П. (2009). Женската политическа амбиция, Notabene, кн. 12.

Пачкова, П. (2009). Езикът като отражение на дискриминацията и основание за дискриминация, в: Език и свят, Благоевград, стр. 185-197.

Пачкова, П.  (2009). Гражданско общество, медии и демагогия, Notabene, кн. 9,

Пачкова, П. (2009). Медии, солидарност, гражданска активност на младежта, Моралът в българските медии, С, стр. 99-109

Пачкова, П. (2008). Дискриминация или да?, „Ново време“, бр. 5-6, Май- Юни, стр. 21-33.

Пачкова, П. (2007). Политическата толерантност като фактор за развитие на българското семейство, в: Диалог и толерантност в политиката, С., стр. 211-222

Пачкова, П. (2007). Кризисна междупоколенческа дистанция, Ново време, кн. 3, стр. 248-259.

Пачкова, П. (2007). Политическата социология, Социологически хоризонти, Благоевград, стр. 83-96.

Пачкова, П. (2006). Образът на поборниците – преди и след 10 ноември, в: Ботеви тържества в Скравена, 2006 г.

Пачкова, П. (2006). Кризисна междупоколенческа дистанция – фактор за морално развитие на младежта, в: Морал и социализация на децата и младежите в България, 2006 г.,

Поборници след Освобождението, сп. Българско възраждане, Т. 7, 2005 г.

Образование, политика и социален интегритет, в: Общества в преход – теория и практика, 1998 г.

Политическият елит като обект и субект на насилие, в: Гражданите и политиката, 1997 г.

Максимализъм, Енциклопедичен речник по социология, 1997 г.

Историческа социология, Енциклопедичен речник по социология,
1997 г.

Индустриално общество, Енциклопедичен речник по социология, 1997 г.

Electoral Behaviour During Political Transition, in: The 1990 Election to the Bulgarian Grand National Assembly and the1991 Election to the Bulgarian National Assembly,1997

Предизборна борба – 90, Годишник на СУ „Кл. Охридски“, Т. 83-83, 1991 г.

Преустройство и изследване на политическия живот, сп. Социологически преглед, кн. 1, 1990 г.

Проблеми на историческата социология, сп. „Социологически преглед“, кн. 2, 1987 г.

Малкото предприятие като самоуправляваща се система, сп. «Социологически проблеми», кн. 6, 1987 г.

Вярност към Русия, сп. „Читалище“, кн. 3, 1986 г.

Българските поборници и външнополитическата ориентация на България след Освобождението, сп. „Исторически преглед“, кн. 6, 1986 г.

Опълченците в Съединението, сп. „Читалище“, кн. 9, 1985 г.

Отношението на българските поборници към Съединението на

Княжество България и Източна Румелия, Годишник на СУ „Кл. Охридски“, Т. 77, 1983 г.

Максимализмът като социално-психично явление, сп. Социологически проблеми, кн. 3, 1981 г.

 

Рецензии:

 

За „социализма“ – спокойно и аргументирано, сп. „Социологически проблеми“, кн.   3, 2004 г.

Фундаментално произведение на масовата култура, сп. „Ново време“, Ноември, 2001 г.

Интелектуалци за българския политически елит, сп. „Политически изследвания“, кн. 3, 1995 г.

Възражение на един „примирен“ и „деградирал“ българин, сп. „Социологически преглед“, кн. 1, 1988 г.

Историческата социология в действие, сп. „Социологически преглед“, кн. 7, 1986 г.

 

Публицистични

Гаранция, равна на смърт, в. «Учителско дело», 24 януари 1990 г.

«Аполитичност» или скрита «политичност», в. «Работническо дело», 15 февруари, 1990 г.

Раздвоението на новите «социалисти», в. «Народна армия», 7 февруари, 1990 г.

Демагогията, в. „Пулс”, 10 април 1990 г. Съвместителството, в. „Аз-буки”, 5-12 юни 1991 г.

Новият светоглед – мода или спасение, в. „Литературен магазин”, 21-27 юли 1992 г.

Новоизлюпва се стар Трибунал, в. „Дума”, 19 октомври 1992 г.

Нашенецът продължава по инерция да загърбва служебните си задължения, в. „Труд”, 23 ноември 1993 г.

Толерантността – нова характеристика на предизборната борба?, в. „Дар-прес”, 15 октомври 1994 г.

Компромати или… компромати, в. „Дар-прес”, 21 октомври 1994 г.

Настроения и очаквания, в. „Дар-прес”, 1 декември 1994 г.

Да храним ли партиите, в. „Дар-прес”, 5 декември 1994 г.

Войната като политическо средство ще продължи да е актуална, в. „Монитор”, 2 юни 1999 г. – за войната в Юг-я

Независима ли е независимата съдебна власт?, в. „Земя”, 13 декември 2000 г.

Нихилизмът – кому е нужен?, в. „Зора”, 23 януари 2001 г.

Спасение ли е Симеон за страната?, в. Земя, 12 март 2001 г.

Гл.ас. Бицин с поведението си от години уронва авторитета на ЮЗУ, най-лошото е, че сега настройва студентите едни срещу други, в. Струма, 6 юни, 2013 г.

На пръв поглед парадокс…, Общество.нет, 19 юни 2013 г.


Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=6571

Posted by on юни 11 2013. Filed under Култура. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.36409 лв
 CHF =  1.82243 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.27071 лв
100  RUB =  2.73897 лв
 USD =  1.79368 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.