„ДУХЪТ МИ СТАР ЩЕ РАЗПОВИЕ ЗАБРАВЕНИТЕ ПИСМЕНА…”

Georgi NikolovАвтор: Георги Н. Николов

Във време на дълбоки заблуди, че духовно сме равностойни на света, загърбвайки изконно родното, все още у нас бродят възрожденци. Те не скитат от град на град, като Паисий и отец Матей. Не се опълчват срещу съвременни модни веяния. Не отправят анатема към люде на перото, представящи чужди образци за свои. Всеки творец има своя път към Голгота и при всеки той е различен. За едни е „обременен” с престижни постове, платено венцехвалене и впечатляващи тиражи. Събиращи прах по книжните витрини – ответен дар за немощта на своите създатели. Други се борят с живота. Мизеруват, но не хленчат: ситите властници имат алергия към истинската дарба. Затова пък редките им книги, излезли по чудо след години тишина, са нашенски дар Божи. В тях мислещият българин открива предците си, гордата си история и правото на достойно съществуване. Открива себе си, а това е най-вярната награда за твореца, вдъхнал вяра в съвременниците за нещо по-добро…
Сред тях е Георги Ангелов със стихосбирката „Ненамерени хроники”- ИК „Хермес”, Пловдив, 2013 г. Тя продължава оправдания му интерес към историята като извор на изстрадани поуки за човечеството на всички времена. Нейните факти могат да бъдат изкривявани, крити, или покривани с розов пласт боя. Но истинността им – митологизирана реалност – е винаги с корени в човешкото съзнание. Някога. Оглежда се в него и днес и ще пази случилото се за безкрайното бъдеще. Дори ако хорският мравуняк, в момент на ядрено умопомрачение, реши да се самоунищожи. Георги Ангелов беседва с историята, носеща скрижали на биологична библия. Писана в грохота на войни, или в мирна съзидателност и светло просветление. Съчетана с евангелските писмена на Създателя, тя обяснява присъствието ни на планетата. Грешките ни, гордостта ни и дълбоката илюзия, че олицетворяваме всемира. Някой трябва да разказва, да спомня случилото се. Да вниква зрящо в това, което има да се случва. А най-вече: да буди заспали съвести сред руините на националното ни достойнство. Да убеждава изумени слушатели, че и ний сме дали нещо на света. Че нашият народ има градивна мисия, равнозначна с мисията на всички народи. С тези задачи Ангелов пристъпва към градежа на своите хроники:
Все някога като в магия
под светналата висина
духът ми стар ще разповие
забравените писмена.

И ще почувствам всичко живо,
приел съюзницата – Смърт,
а думите ми мълчаливо
към своите ще потекат.                                   *  *  *

„Ненамерени хроники” е изградена от две взаимно допълващи се части. Първата се фокусира върху планетата от митичния Ной. Картинно лъкатуши през пещерните обиталища, ранната античност, Христовата Голгота. В Елада на Омир, през Рим, Византия и кръстоносните походи…  до европейския Ренесанс. През географското опознаване на света и Пушкинова Русия до, условно казано, прага на нашето време. Това поетично встъпление, сплав от историческа достоверност, библейска нравственост и естетически съждения, буди читателя за мащабите на времето. Властвало преди него и осенено да бъде във вечността. Всяка творба е театрална сцена, върху която се възражда миг от паметта на човечеството. В своите изначални мигове то е първичен океан от биологична магма. Разумът, доколкото съществува, обслужва единствено физическото оцеляване. Подобните на човеци същества разглеждат и „чуждия” като телесна храна – алегоричен намек, че днес се случва същото, макар в политически и социален план. Първите духовни искрици, с пещерните си рисунки, са също напомняне. Че в интелектуалния модел на личността през безброй хилядолетия винаги е заложен стремеж да остави след себе си нещо, да бъде запомнена. Проява на тих бунт срещу неизбежната тленност, отгръщаща следващата страница за нови поколения. Тази част от книгата на Ангелов може да се разглежда и като самостоятелна творба: мозайка от поетични разкази, споени в условно единство върху развитието на обществото напред.  По редовете шестват имената на богове и на реално съществували люде: поети, военачалници, императори. Чрез посланията им, непряко,  се докосваме и до сивата маса, макар нейният час още да не е настъпил. Защото според автора някой осенен от съдбата трябва да я води напред. Желязно да стисне в един единствен, общ юмрук атавистичните й щения в името на държавността. На предпочетена религиозна доминанта, на замисляна агресия над други племена и народи, или на собствените си приумици. Именно обобщеното понятие  „личност” в градината на своето време, в различни епохи и исторически обстоятелства, е лирически герой на книгата. И тук откриваме градация. Над всички – военачалници, духовници, откриватели, Ангелов поставя творческата личност. Белязана с печата „луд” откакто свят светува, та  до днес. В гражданската пирамида тя заема особено място и се раздвоява. Практичните се поставят в нечия услуга. Истинските дарования търпят присмех и декларативно неразбиране. Те озлобяват низшите духом още повече. Защото, осъзнавайки интелектуалната си дарба, са борбени и мислят  самостоятелно.  Византиецът Михаил, Франсоа Вийон, Молиер, Шекспир, Пушкин, Есенин… подлежат на ругателства, или куршум. Но са осъдени на безсмъртие от своя най-верен съюзник: времето. В прашните ъгли на паметта мъждукат имената на нявгашни величия. Творческите личности горят с ярко-ароматен пламък в човешката цивилизация. Която, погледнато обективно, би била немислима без тях. Привидната ирония, с която Георги Ангелов пее за тях, още повече засилва усещането им за значимост пред „радостите” на пълния стомах, ситото доволство и еснафската изолация от всеки инакомислещ:

О, Шекспир ли? Познавам го – един
от многото драскачи на пиеси.
Бракониер. Ръкавичарски син.
Живееше със някаква метреса.
Съседи бяхме – помня го добре:
известен беше, Бог да го пожали,
със навика си често да се вре
във кръчмите на крайните квартали.
Приказваше си сам на глас. Дори
твърдеше: “В мене има други хора.”
Но виждахме, че пише за пари.
Издържал с тях и копеле, говорят.
Пиесите му? Не, не съм ги чел.
Но мисля, че и сам не ги ценеше.
Една – две гледах. Глупост без предел.
Но както казах, твърде беден беше.
„Укротяване на опърничавия”

Втората част от „Ненамерени хроники” също може да се разглежда самостоятелно. Тя се отразява във вече разказаното за света и поставя акцент върху България. Имам чувството, че след дълъг, уморителен път авторът присяда край своето си родно огнище. Ще ни разказва тихо, но със страст, за Аспарух и Тервел. За богомилите, за чужди нахлувания в светите ни земи и за потоците пролята невинна кръв. За бранни победи и унизително робство, отхвърляно пак и пак от горди предци – Евтимий с манастирската молитва на заточеник, Паисий със слово, Волов с дарен на свободата живот… Но ще има ли слушатели? Ще има ли следовници сред читателите с твърдението, че българският род е дал много на света? Че според атонския монах „голям е той бил и пак ще да стане?” Не живеем ли във време на измамни миражи за власт и богатство? Забравяйки, че в отвъдното не отнасяме нищо друго, освен собствените си грехове?
Несъмнено да, ще има… И всеки, прочел „Ненамерени хроники”, трябва да се самоопредели: българин ли е, или безродник. Може ли с нещо да помогне на страната си, вместо да я хули, тръгвайки на гурбет. Книгата  на Георги Ангелов, особено във втората си част, е ново утро за спящи съвести. За хора, които още могат да се гордеят с миналото си и с дедите си. Вместо да търсят поредния телевизионен сапунен сериал. Поетът не просто възражда героиката на родовата памет. На личното „аз” за себе си и обществото, родено векове назад, за да оцелее, търсейки брод към модерно бъдеще. Той полемизира, противопоставя имена и събития на делника в днешна България. Отново бедност,  разделение, отчаяние. Отново властни христопродавци се разпореждат с людските съдби, така, както с паметта на Левски в Народното събрание – някога. Страшно е:

В дома на глухонемите деца,
затрупан под снега от две недели,
разбираш по изпитите лица,
че на доброта сме обеднели.

И с трън да завъртиш тук няма нищо,
което да издава, че светът
за тях се е загрижил – те са нищите,
които чака благодат отвъд.                                                  *  *  *

Да, в България царува „нов” ред. Законите са избирателно – безпристрастни,  човек за човека е вълк. Силните на деня могат всичко. Слабите нека мрат. Над всички в сивотата на явна безнадеждност размахва криле куха политическа реторика. Нима сме робско племе? Нима бунтът на Балканджи Йово е смешен и морално овехтял? А семейството – тясна клетка, в която млади и стари се давят във взаимна неприязън? Може би. За жалост, „снимките” от нашата действителност, намерили място по страниците, са верни. Чест прави на автора, че не смекчава циничната им реалност. Че не ни утешава с благи надежди за промяна. Връщането му в историята е опит да ни дари с мъничко гордост за дела, макар сторени не от нашите ръце. Да ни спомни, че сме потомци на гордо племе. И вместо да роним сълзи пред трудностите, да погледнем в съседните  дворове. Където близки по съдба народи градят реалното си бъдеще върху костите на почитани герои. Вместо да протягат ръце за къшей към по-щастливи държави от близо и далеч. Личното достойнство според Ангелов се корени върху националното достойнство. Върху бойните знамена пред Одрин и само там ли? А днес, в нечия политическа угода, дадени за храна на молците в сбутан музеен ъгъл. Кой отново ще се прежали, за да насочи гражданството към по-добър хал? Кой е новият месия, издигащ иконата на България над всичко и над всички? Къде са поетите, хората на духа? Навярно вече строят барикади?

Чужди са ми като юдаизъм
за повярвал във Христа човек
крачещите тези катаклизми,
буренясалият им хендек.

Видно е, България умира.
Но вторачени във своя пъп,
те се дуелират със всемира
все едно, че той им има зъб.

„Писатели”

Ако е вярно, че в пространството и времето съществува прераждане на националната доблест, на патриотизма, „Ненамерени хроники” илюстрират именно този феномен. В плоскостта на Ботев – Захари Стоянов – Вазов – Смирненски – Вапцаров – Пеньо Пенев и цялото ято от Априлския повей. Тук е мястото на Георги Ангелов с блестящата събитийна интерпретация в новата му книга. Уверено твърдя, че връщането на автора в миналото е вид новаторство за съвременната българска литература. Защото в днешните й образци, особено в младата поезия, темите са почти лишени от историчност.  Там, като в криво огледало, се мярка една непозната, идеализирана Европа и светът такъв, какъвто биха искали да е. За тяхна жалост ще кажа, че в писаното слово чудотворно зачатие не е възможно. Истинското творчество винаги започва от реалните дадености на историята, фолклора, бащината стряха, за да се влее в днешния ден и в полета на мисълта… някъде. Дори символизмът е следствие от живия живот, макар и като негово бягство. Бих преименувал „ненамерените” хроники на Георги Ангелов на „пролетни” хроники. Защото написаното в тях е покана за събуждане на българското общество в името на страната ни. На нейния авторитет, нявгашна слава и човешки права. В името на хората по нейните полета и балкани. В името на нашите общи мечти и начинания. Далеч от ярема на чуждестранни наглеци, канени да деребействат от политически бакали. Книгата „Ненамерени хроники” е творбата, целебно оздравяваща днешния ни ден. Време беше да се роди, да! Отдавна беше време…

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=6476

Posted by on май 24 2013. Filed under Култура. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.36409 лв
 CHF =  1.82243 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.27071 лв
100  RUB =  2.73897 лв
 USD =  1.79368 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.