БЪЛГАРСКИТЕ ЖЕНИ – В ГОЛЯМАТА ПОЛИТИКА

Petia Pachkova

Авторка: доц. д-р Петя Пачкова  (ЮЗУ „Неофит Рилски”, Благоевград). Текстът е публикуван в Годишника на катедра „Философски и политически науки“, година II, УИ“Н.Рилски“, Благоевград, 2012, с. 294-359

            «Не обичам еманципираните премного жени. Не, те са вредни и опасни. Жената трябва да си остане жена – нежна и добра, а не началничка. Жената началник не е началник. Тя е смърт, тя е гибел за мъжа.

            Жена министър не бива да става. Жена големец – също. Жената е добра само когато вярва в мъжа си и го обича. Жената началник не вярва на никого. Тя е емоция, а властта и политиката искат железен юмрук. Това не е шега работа. А е най-сериозната работа – да подсигуряваш спокойствието на един народ, сигурността на една държава и хляба на една нация»

Атанас Буров

            За моя радост от днешните мъже могат да се чуят и по-различни оценки за жените – началнички…                                                

            Тази студия е опит да правя обобщения за женската част на политическия ни елит. Без претенции за изчерпателност на проблематиката и изводите. В нея повече поставям проблеми, като давам отговор /и то понякога частичен/ само на част от тях.

ХХХ

Изследвания за жените в българския политически елит

            Като начало трябва да уточня, че под елит разбирам всички, които заемат елитни позиции в основните политически институции, независимо от активността им, от качествата на тяхната работа или личност.  

Почти липсва анализ на поведението на жените в политиката – има или няма специфики. Налице са най-вече анализи на поведението на отделни жени – политички – и то в печата обикновено, не толкова в научните издания. Т.е. те са повече в полето на интереса на политическата журналистика, а не в това на учените.

            Каквото е написано, е написано повече от жени, особено такива, които гравитират около женски организации. Но има и мъже, които се интересуват от проблематиката.

            Напоследък е налице малко по-засилен интерес към количествените показатели – относителен дял на жените в основните властови институции, на кандидатките за различни постове. Но проблемите в това отношение са много.

            „Както на Изток, така и на Запад достъпните статистически данни в много случаи са непълни: статистиките остават общи в своята същност и тяхното разграничаване според пола се използва само по отношение на националните парламенти. На местно и регионално ниво трябва да се разглеждат разпръснати и непубликувани източници на информация, за да се направи опит за представяне на цялостната картина… Тази трудност при определянето на точното място на жените в политиката е само по себе си доказателство, че този въпрос не е разглеждан като сериозен проблем от правителствата, които обикновено му отделят слабо внимание. Ние знаем, че на Запад женските движения трябваше да водят дълга борба преди националните статистици да започнат да разделят данните по пол – още много остава да бъде направено в тази област. В Централна и Източна Европа, където такъв натиск не е познат, положението е доста по-лошо, което става ясно при изследванията по пол и на социалните отношения. Оказва се много важен фактор, че статистиките, засягащи съществуващите неравенства между мъже и жени на всички нива, са жизненоважни за информацията. Те често са използвани като стимул за откриване на дебат и за проправяне на път за анализи на социалната и политическата реалност с всичките им противоречия” /Хайен 2000: 192-3/.

            Качественият анализ на женското присъствие в българската политика също така е крайно недостатъчен.

Прави се известен опит за паралел между жените в управлението в периода преди Десети ноември и след него. За съжаление обаче сравнението страда от факта, че към периода на „социализма” и към сегашния период доминира доста идеологизиран, ненаучен подход. И тук е налице страхът на много автори и авторки да не бъдат заклеймени като носталгици и носталгички. Признава се, че при „социализма” са направени много неща от властта за равнопоставянето на жените и мъжете. Но зад това обикновено се търсят пъклени мотиви у управляващите и това се отразява на оценката на резултатите от тяхната дейност, дори когато са позитивни.

Типичен пример в това отношение са статиите в книгата „Майки и дъщери” /Полис, 1999 г./. Налице е доста преувеличена и предвзета критичност спрямо еманципацията на жената при „социализма”, като към по-различна от тази в западните страни. А всъщност тя следва същата логика и минава горе-долу през подобни етапи като в тези страни. Някои неща се обясняват като причинени не от етапа на общественото развитие, както е всъщност, а като причинени от тоталитарния характер на политическия режим.

Сякаш управляващите в несоциалистическите страни с пълни шепи раздават равноправие и нямат икономически и всякакви други скрити и открити мотиви за това. Всъщност номенклатурата раздаваше равнопоставеност по същите икономически причини както и елитите в развитите капиталистически страни – извеждането на жената извън дома се наложи като необходимост във връзка с развитието на индустрията. И, макар и неохотно, управляващите мъже трябваше да разширят правата на жените във всички сфери. Не случайно в световен и в български мащаб инициатори и обоснователи на еманципирането на жената са всъщност мъже. Като еволюцията беше същата – първо и по-бързо в производствената сфера, след това и по-бавно – в управленската сфера.

Трудно ми е да приема без резерви следното заключение на Корнелия Славова: „Тези противоречиви дискурси налагаха двойни стандарти на жените. Като прибавим към това разминаване и двойно ограниченото социално и домашно пространство, можем да разберем защо жените не бяха удовлетворени нито в дома, нито на работа” /Славова 1999: 44/. И сега при демократичния политически режим двойните стандарти си остават двойни. А удовлетвореността на жените от техния живот дали се е повишила е под голям въпрос.

Авторката е по-права за друго: «В някои отношения ние сме изостанали спрямо Запада: източноевропейките никога не са имали нито времето, нито възможността да изживеят като група цели периоди като например «култа към дома», женствената мистичност» или «мита на красотата»… Но в други отношения ние като че ли сме изпреварили с 50-60 години някои развития на Запад… Някои придобивки за жените, като платен двугодишен отпуск по майчинство, болнични за майката, детски помощи от държавата, безплатен достъп до детските градини и образователните институции, установени още през 50-те години, отново изпреварват във времето постиженията на жените от Запада /Славова 1999: 47/.

Трудно ми е да приема и твърдението на Красимира Даскалова, че «в крайна сметка дефинираното от комунистическата пропаганда «равноправие» не бе в интерес на жените и по същество цялата комунистическа политика бе изцяло патриархалистка» /Даскалова 1999: 100/. Повече съм склонна да приема друга нейна теза, че «ако равноправието се схваща… като гарантирано право за упражняване на «обществено полезен труд», бихме могли да приемем, че (при почти пълната заетост на жените през 80-те години на нашия век) по времето на комунизма в България то е съществувало. Ако обаче надникнем по-дълбоко в картината на професионалната реализация на двата пола, ще установим очевидни диспропорции между женското и мъжкото присъствие в управленските структури, в ключовите за обществото и икономиката на страната отрасли, в заплащането на труда във феминизираните професии, ще стане явна преднамереността при определяне на даден вид труд като «квалифициран» или «неквалифициран» и пр.» /Даскалова 1999: 100/.

Но тази теза трябва да се допълни с тезата, че това е логиката на развитие на отношението към женското равноправие не само на «комунистите», но и във всички капиталистически страни, защото иначе звучи точно като идеологизирана, а не като научна оценка. Защото, както казах по-горе, навсякъде по света се започва с изравняване на жените в професионалната сфера и успоредно с това и дори закъсняващо – в другите сфери. Освен това никъде по света не е постигнато пълно равноправие – дори в скандинавските страни. Напротив в много от развитите страни дисбалансите са огромни – в САЩ, в Япония, в някои европейски страни. Освен това поради икономическите последици от глобализацията в развитите страни е налице деградация и в това отношение. Въпреки демократичния политически режим дискриминацията на жените се увеличава, прави се крачка назад от постигнатото. Ретрадиционализират се в някаква степен взаимоотношенията между половете. Това е така, защото се увеличава безработицата, неформалната икономика, емиграцията – все фактори, които по-пряко или по-косвено съдействат за дискриминацията по полова и друга линия. Защото все повече хора, в това число жени стават ненужни за легитимния пазар на труда, а в сферата на неформалната икономика са нужни, но безправни. Защото все повече жени от неразвитите страни емигрират в развитите и дават възможност за тяхната безогледна дискриминация като подриват основите на постигнатото от американските и европейските жени по отношение на равноправието. Едни и същи американци например се съобразяват с желанията на еманципираните си жени и в същото време заедно с тях подлагат на робски режим хиляди детегледачки от Третия свят /Еренрайх 2004/.

Права е и Корнелия Славова, че „на Запад се забелязват подобни тенденции на ре-традиционализиране на женските роли, т. нар. backlash(връщане назад) – свързано предимно с правото на аборт, сексуалния тормоз на работното място и възкресяването на идеологията на моралното мнозинство. Като цяло «връщането назад» е повик на десницата за завръщане на минали ценности и институционални форми, които отнемат постиженията на прогресивните социални движения. Най-общо казано, консервативните идеологии на новата десница проповядват завръщане към ядреното семейство – към привилегии за бялата раса и мъжете, както и националистични позиции» /Славова 1999: 45/.

            Интересно е сравнението по образователно равнище на жените в „социалистическите” парламенти и в тези след Десети ноември. Според Лилия Методиева /Методиева 1999/ при „социализма” чрез жените се гони представителност на различни прослойки от хора /например работнички/ и затова не малка част от депутатките са без висше образование. Това според нея може би допълнително е омаловажавало и без това незначителната роля на жените в парламентарната дейност. Но тя се задоволява при обяснението само с тази причина. А може би трябва да се има предвид и фактът, че тенденцията за увеличаване на жените с висше образование по онова време се развива постепенно заедно с развитието на образованието като цяло. Освен това и част от мъжете в управленския ни елит по „социалистическо” време не беше с висше образование, което сега е един от аргументите срещу неговото управление. А образованието се развива като отражение на все по-голямата индустриализация на страната и все по-голямото усложняване на международните отношения.   

            Днес висшето образование е по-очертано изискване и към мъжете, и към жените, независимо от характера на политическия режим.

В статията на Филипина Филипова се прави интересен анализ на образа на жената в един български вестник /”Нощен труд” от 90-те години/ и се анализира ролята на езиковите средства, на изказа за внушаване на определени мисли и чувства по отношение на жената в различните й роли. При социализма според нея „образът на работещата жена… можеше да се види навсякъде, за да изпълва сърцата с гордост от независимия статут на българката. Откритите разговори за женската сексуална привлекателност се считаха за проява на буржоазен вкус, влизащ в разрез със социалистическия морал.

Интересното е, че пропагандният модел работеща жена бе съчетан с идеализираните модели на жената – добра домакиня. На жената се препоръчваше да надмине мъжа на работното място, но да му угажда у дома. Едва ли е необходимо да се отбележи, че подобни очаквания от страна на обществото само подсилваха стереотипи, установени в региона от векове.

И двата модела – работеща жена и жената – добра домакиня, бяха идеологически в основата си. Те бяха структурирани около идеята за работливата и грижовна (следователно покорна) гражданка. Анализът на текстове, отразяващи по един или друг начин процеса на демократизация в българското общество, показва, че докато първият модел е все още запазен, то вторият претърпява радикална промяна при новите социални и политически условия в страната. Днес се подчертава женската привлекателност в качеството й на сексуален стимулант и желано притежание. Домакинята се стопява на заден план и се превръща в задължителен (често скучен) придружител.

Наистина жената и мъжът присъстват в езика по различен начин. Мъжете рядко биват определяни като мацковци, гаджета или блондини. Жените напротив. Семейното положение на мъжа си остава неоразличено чрез обръщението «г-н», докато жените на «Нощен труд» са задължително госпожици или госпожи. И щом напуснат професионалната си сфера, се превръщат или в изкусителки, или в съпруги и нежни половинки» /Филипова 1999: 78-79/.

Този текст поражда доста мисли.

На първо място, подсказва, че е време, както във Франция чрез закон наскоро направиха, да се откажем от понятието «госпожица». То води до различие в подхода към мъжете и жените и е проява на дискриминация – излишен акцент върху семейното положение на жената, какъвто няма за мъжа. Липсата на протести в това отношение от страна на жените, както и на женските организации показва недостатъчната им зрялост.

На второ място, авторката нарича идеологически модели, които всъщност са икономически. Не става дума за комунистическа или някаква друга идеология, а за икономически съображения. Освен това, даже и да е така, авторката забравя, че идеологията винаги оформя икономически и социални интереси на хората. По времето на «социализма» номенклатурата се опитваше да освободи жената в сферата на труда, за да използва потенциала й за бързата индустриализация на страната. В същото време управляващите мъже /като всички мъже на тази земя/ се опитваха да ограничават мераците на жените да са повече свободни, отколкото на тях им се виждаше полезно и изгодно.

Както във Франция след буржоазната революция. Тя провъзгласява правото на равнопоставеност по полов признак, но мъжете убиват Олимпия дьо Гуж, която прибързала да повярва на този лозунг. А през 19 век има редица опити на управляващите мъже за канализиране на женския протест и аспирации /Даскалова 1999/. Затова се развива и феминисткото движение – движение на други повярвали в лозунга жени.

На трето място, днес голяма част от жените са излишни за икономиката на страната. Затова управляващите се опитват да ги превърнат в украшение на мъжа, да насочват мислите им към други неща – не към борба за равноправие в труда, не към професионално усъвършенстване и др. под., а към грижа за външния им вид, към успяване чрез сексапил /по-лесно да си намериш богат мъж/, хората да се занимават с изневери и семейни проблеми, вместо с разсъждения за икономическа експлоатация, равноправие в труда и др. под. опасни теми. Затова езикът на вестниците е такъв, какъвто е. Затова собствената съпруга е скучна, недостатъчно красива, а чуждата жена, любовницата е сластна, интересна и красива. По-добре да има интриги, скандали, убийства от изневери, а не стачки и граждански неподчинения.

Затова нашата буржоазия в периода след Освобождението до 1944 г. е използвала също различни дискриминационни практики. И е подпомагала, и е пречела на развитието на женското равноправие, защото не е можела да осигури достатъчно работа на жените в мъжкия професионален свят, те са били по-нужни в селскостопанската работа в аграрна България. И идеологическите лозунги за равноправие, които е трябвало и по външнополитически причини да възприема, са били съобразявани с реалността, с развитието на икономиката, с нуждите й от женска работна ръка. Затова думите на Буров са такива, каквито ги посочих в мотото на статията… Затова не случайно в авторитетното списание «Философски преглед» през 1943 г. се явява текст: «Личностното изграждане на жената представлява един кръг. То изхожда и свършва във възсъздателните й органи. Затова вместо мозъкът у нея се развива тазът. Вместо центърът на разума и отвлечената мисъл у нея се засилва половото и то углъбява първичното» /Даскалова 1999: 87/. Жената е вечната майка-природа « с късите и дебели нозе, които й служат не толкова за ходене, колкото за опора на широкия й таз, приютил в себе си новия живот» /Даскалова 1999: 88/. «Главният душевен център у мъжа е неговият мозък… Главният душевен център у жената са нейните полови органи, с всичката първичност на техния характер» /Даскалова 1999: 88/.

Между другото последното твърдение за природната сексуална ориентираност на жените е в доста голямо противоречие с широко разпространената и мултиплицирана теза от страна на мъжете /за съжаление и от много жени/, че изневерите на мъжете не били нещо страшно, защото били само израз на тяхната по-голяма сексуалност, на първичността на половия им нагон. А при жените било страшно, защото освен секс, жената търсела и духовна връзка. Но когато трябва нещо да се оправдае обикновено се оправдават и противоречията… Разчита се на това, че малко хора ще ги забележат.

            Според Коцева «доминиращите в западното мислене представи за жените като обезвластени и подчиняващи се на мъжките авторитети същества бяха успешно заменени в социалистическата идеология с образа на навсякъде-присъстващата «свръхжена» (да си припомним триединния модел за жената като майка, труженичка и общественичка)» /Коцева 1994: 43/.

            «Социализмът не успя да отмени напълно деленето на мъжки и женски сектори в икономиката, но успя да произведе няколко трайно стърчащи «над средното» световно равнище тенденции в България, а и на Балканите като цяло. Например общата заетост на жените в икономиката е доста над средната за Европа. Жените на средни и висококвалифицирани позиции, включително в типично мъжки сектори на икономиката, са над средното. Жените в политиката и управлението – също… след изборите за европарламент през юни т.г. България отново излъчи над средния за ЕС брой евродепутати, в този случай за щастие дами със сериозна политическа и професионална биография» /Коцева 1994: 46/.

            Доста автори и авторки по линия на модерното и всеобхватно критикуване на времето между 1944 и 1989 г. се чудят как да оценят по-активното участие на жените в обществения живот тогава. Хем се радват на еманципацията на жената, хем я подценяват, защото била наложена от комунистическата партия отгоре. Хем се радват на квотите за жени в управленските органи, хем този факт се опитват да го подценят, защото не бил като естествен резултат от активността на жените.

Според мен триединният модел за жената, независимо от това кой го е наложил, независимо от възникващите от него трудности за много жени по онова време има своето положително, трайно, историческо значение за еманципирането на българската жена и българския мъж. С всичките противоречия и сложности на този процес, които не са уникални само за този тип страни. Независимо, че депутатките са били издигани от партията и от среди, които не винаги са давали реална възможност на жените да са пълноценни в тази си дейност, самото наличие на депутатки и участнички в органи на властта е съдействало за променянето на мисленето на мъжа и жената, за обогатяване на управленския опит на жените.

            Максим Мизов също твърди, че при сациализма„представителството на жената във властта и в управлението на държавата и обществото е формално и символично, не е достатъчно отговарящо на социалните ? възможности и добродетели. То даже е по-скоро политико-идеологизиран образ, отколкото неговото пълнокръвно (духовно и практическо), мащабно социално въплъщение /Мизов 2010: 16/.

            Но според него положението след Десети ноември не е много по-добро. Той твърди, че „преходът към демокрация скоропостижно забрави и направо помете постиженията на инструменталната женска представителност в държавната власт и в управленската инфраструктура, характерни за социалистическия период. Съпоставимостта между рекрутиране на жените в миналото и в бленувано-жадувания преход към демокрация е направо шокиращо изобличителна спрямо „грижовността” за съдбата на българките. Включването на жените в горните етажи или по коридорите-лабиринти на властта в днешното ни бурно време е целесъобразено изцяло с коварно определени и меркантилно скроявани пропорции и дози. Последните имат тайната мисия да укрепят и гарантират стереотипите на маскулинизацията на властта, дай придадат още по-впечатляващ и печелещ мачистки дух и фасон. Дори малцината жени депутати са обективно и субективно принудени да възприемат и самоотвержено да демонстрират маскулинизиран стил на политическо мислене и поведение, на „мъжкарско” реагиране и изява. Най-тъжното е, че тези съкрушителни промени проникват дори в езика им, в начина им на общуване и изказ, които винаги са били особена територия на женската индивидуалност, на нейното по-човечно отношение към ближния или към далечния човек и прочее /Мизов 2002а: 83-84/.

Според него „днес дори и перфидната експлоатация на женски и детски образи в изборни политически кампании с нищо не допринасят за практическо изменение, за реално подобряване положението на българските жени. Те отново чевръсто, но и сервилно обслужват мъжките властови щения.

Всичко това е в пълен контраст с някогашните леви идеологеми, според които властта е призвание или дълг в защита на обществото, на човека и на човешкото в тях самите. Не че тогава политиката е била имунизирана срещу всичко гореспоменато, или че е била пълноценна реализация на прокламирания хуманистичен и социален идеал. Тя е била по-езотерична, умело и властно прикриваща истинските си образи и дела. Липсата на политически плурализъм и демокрация правят доста по-трудно разкриваеми мъжките “игри”, сценарии и тайни във властта.

Сега прежният монопол във властта е практически невъзможен. Днес вече политиката или властта публично са достатъчно разголени, представени в ослепителния блясък на техните одиозни, меркантилни и асоциални мотиви, сценарии, премеждия и последици за обществото” /Мизов 2010: 17/

В емпирично изследване под ръководството на Ана Мичева от 2000 г. се прави стъпка към качествен анализ, но само в рамките на оценките за качеството на работата на жените – политички от страна на самия политически елит. А по-независим анализ на самото качество по линия на редица качествени показатели липсва.

            Опит по посока на развитие на качествения анализ е статията на Лилия Методиева за вербалното участие на жените-депутатки. За съжаление дори в заглавието й става дума за жени депутати! /Методиева 2005/. Констатира се, че жените, които мълчат в парламента са повече като процент от мъжете, които правят същото. Но този факт би трябвало да се анализира по-комплексно. Може би една от причините е в исторически насадилата се склонност на жените да дават правото на мъжа да изразява и техните мисли на публични места, а да се опитват да влияят зад  кулисите, да го правят свой говорител, както често се случва и в семейството. На парламентарната трибуна в голям брой от случаите не става въпрос за убеждаване на депутатите помежду им, а за изразяване на позиции, насочени към обществото. Т.е. съществената работа се върши преди парламентарната трибуна, отзад, в комисиите, в кулоарите или на заседанията на парламентарните групи. А на парламентарната трибуна са говорителите, тези, които трябва да убеждават обществото. Така че са възможни варианти на мълчаливи, но всъщност много активни и влияещи депутатки, както и на такива, които са по принцип пасивни и неефективни. Въпросът е да се установи какво е съотношението им и това спрямо поведението на мъжете. В тази статия отговор на този въпрос не се дава.

            Например Теодора Дренска за няколко години в Народното събрание не е направила нито едно изказване. Но според някои тя иначе била активна и работлива депутатка. Други депутати и депутатки се оказва, че правели поне по едно изказване, за да излязат от списъка на мълчаливците.

            Според Донка Дончева /в интервю с нея като депутатка в парламента, доминиран от СДС след 1997 г./ около 10 % от законопроектите са внесени от жени, а процентът на участията им при обсъжданията е по-висок, защото те са по-активни /Методиева 1999/.

            Според Татяна Буруджиева има нови, модерни полета на политологичния анализ – например „изследването на спецификата на кампанията на жената политик /Буруджиева 2007/. Тук най-интересен е въпросът за това как реагират избирателите на негативната кампания, когато се води от мъж и когато се води от жена, претендент за политически пост. Има съществена разлика в отношението и засега данните категорично показват, че жената и в политиката трябва да си остане жена, а битката да не се води като военно действие. Не е приемливо и да се води „мръсна“ кампания от жените политици. Защото обществото, дори и модерното, приема по различен начин жените. Особено когато са политици.
            Другата интересна посока на изследванията е какъв трябва да е стилът на поведение и дори говоренето на жените в политиката. Според Буруджиева, ако на мъжете все още е позволено почти всичко – да имат дефекти, да са с очила, да имат по-фриволно поведение, да говорят на жаргон, то при жените някак се налага изискването да се държат така, че да не се срамуваме от тях. Да са добре поддържани, елегантни, но и загрижени, модерни – в смисъл  напредничави в идеите си, но и достатъчно консервативни в поведението си. На тях все още е лепнат образът на майката и любимата, но е доста опасно да се превърнат в безкомпромисен и с мъжкарско самочувствие боец” /Буруджиева 2007: 22/.

            Както се вижда дотук изследванията на поведението на жените в

политиката касаят различни аспекти на това поведение без да се достига до по-комплексни изводи за него.

ХХХ

Фактори за поведението на жените в българския политически елит

            Изключително интересен е въпросът за факторите, които предопределят поведението на жените в политиката. Става дума за сложен комплекс от фактори – общозначими, специфични за България или специфични за дадена конкретна ситуация.

            Нормативната база. В българското законодателство се закрепва формалното равенство по пол, но липсват по-ефективни механизми, гарантиращи това

равенство. До началото на 21 век няма разпоредби за позитивни, насърчителни мерки от страна на държавата за реалното равноправие. Според Тишева „в политиката и в уставите на партиите в България липсват всякакви специални програми, споразумения и системи на квоти за набиране и издигане на жени и оттам за увеличаване на участието на жените в политиката. Липсва и политика за насърчаване от страна на държавата спрямо партиите за въвеждане на такива практики /Тишева 2001: 98-99/. А насърчаването от страна на партиите е решаващо, защото 4-процентният праг, условията за финансиране и условията пред независимите кандидати определят големите партии като основен фактор за развитие на тези процеси. Жените имат по-малък достъп до лостовете на властта и финансовите ресурси. В някои страни като Франция финансирането от държавата се поставя в зависимост от приемането на критерии за равнопоставеност при подреждането на листите. Според нея е хубаво е да се въведат квоти. „В предизборните платформи на по-големите партии у нас все още липсват всякакви аргументи в полза на издигане на кандидати-жени, на усъвършенстване на механизмите за равноправие, на решаване на проблемите на жените. По тази причина тези аргументи нямат и медийно покритие в периода на предизборната кампания, липсва и медийна политика по проблемите на равноправието” /Тишева 2001: 102/.

            В Закона за защита от дискриминация от 2004 г. вече пише, че „държавните и обществените органи и организации на местното самоуправление провеждат политика на насърчаване на балансираното участие на жени и мъже… в управлението и вземането на решение” /чл. 38/. Чл. 39, ал. 1 гласи, че ако кандидатите за заемане на длъжност в администрацията са равностойни по отношение на изискванията за заеманата длъжност, държавните и обществените органи и организации на местното самоуправление назначават кандидати от по-слабо представения пол до достигането на най-малко 40-процентно представителство от него в съответните административни звена”. С други думи квотата се отнася само за местното самоуправление, докато европейската практика е насочена към избираемите длъжности на всички нива на управление /Методиева 1999: 87/.

            Разбира се различните формално-административни решения могат да се проблематизират като фактор, който стимулира по-активното женско участие в политиката. Например квотите. Често пъти те се преценяват като изкуствен, т.е. подразбира се до голяма степен вреден, механизъм за подпомагане на женската политическа активност /Копринаров 2010/.  

            Разбира се използването на квотите има своите рискове. Но, ако обществото иска да развива женската активност и да се ползва от възможностите на жените, може да си позволи да поеме тези рискове. Както например в сферата на образованието – квоти за определени прослойки от хора с цел подпомагане тяхното образователно равнище и съответно интеграция. Въпросът е прилагането на квотния принцип да е добре обоснован и съпроводен с развитието на други необходими условия за политическа активност на жените, особено с подпомагането им да изпълняват семейните си функции и това да не води до други видове дискриминация. Въпросът е и в това прилагането на квоти, на праг на паритета и др. под. съдействия на жената да не води до намаляване на ефективността на управлението. В това отношение например са особено полезни някои от формите на работа на неправителствени организации и партии – специалното обучение на жените за политическа дейност – преди и след избирането им на определени постове. В това отношение биха били полезни и мрежи от жени, които да се подпомагат помежду си.

            Самото количествено увеличаване на жените в политиката в резултат на квоти води в един момент до своите положителни следствия. Вярно е, че част от тях влизат не според квалификацията си, а според степента си на лоялност към лидерите. Но това е така и при мъжете, макар и без квоти. Друга част от жените влизат не според квалификацията си, а според атрактивния си външен вид. Но при част от тези жени в един момент настъпва промяна и те се зареждат с желание за реално участие в управленския процес. Освен това атрактивността им не значи непременно неспособност за политическа активност.

            Вярно е също така, че квотите поддържат донякъде пасивност у жените, очакване по този начин да се развиват, а не в резултат на други форми на предварителна активност. Има такъв момент, но и тук ми се струва, че влизането в управленски структури увеличава амбицията, знанията и уменията. И по логиката на приказката, че «апетитът идва с яденето», пак може да бъде от полза.

            С други думи не случайно във все повече страни се използва този метод за стимулиране на женската политическа активност. Въпросът е той да върви ръка за ръка с други методи за стимулиране.

            Лилия Методиева счита, че не е целесъобразно създаването на специално министерство на жените, защото то само ще потвърди неравнопоставеността на жените. А трябва да се работи за равнопоставеност във всички министерства. От друга страна, Янка Такева констатира, че България се различава от другите страни в региона, че е последната страна в Източна Европа, останала без парламентарна комисия по проблемите на жените и без правителствена агенция, отговорна за изпълнението на политиката на равните възможности /Такева 2001/. Всъщност в 40-то Народно събрание е имало подкомисия по правата на жените в рамките на комисията по правата на човека. Но според някои оценки тя е била много неефективна.

            Така че и въпросът за институционализирането на равнопоставеността има различни решения и те се нуждаят от всестранен и внимателен анализ.

В българ­ските парламенти след Освобождението българките не присъстват като партньори на мъжете. Част от тях получават избирателно право едва през 1938 г. През октомври 1944 г. се издава Наредба-закон за изравняване правата на двата пола. А получават пълно и равно избирателно право едва през 1945 г. До 1944 г. законодателната дейност е изцяло мъжко занимание. В периода 1962-1990 г. се наблюдава тенденция към увеличаване на участието на жените в парламента, като броят им е средно около 20 процента /Йотова 2011/. Въпреки това в решаващия управленски орган – Политбюро на ЦК на БКП – има само две жени – Цола Драгойчева и Людмила Живкова.

В процентно отношение жените парламентаристки са повече през годините на «социализма». Най-голям е този процент  в VIII Народно събрание (1981 г.) – 21% (87 жени от 400 депутати), а най-малък е в VI Народно събрание (1971 г.) – 18,75% (75 от 400).

            Въпреки елементите на дискриминация процесът на еманципиране при „социализма” осигури възможност за придобиване на професионална подготовка и проникване на жените и в политическата сфера. При „социализма”, макар и не особено много, но имаше представителки на женския пол на различните равнища на властта. До 1989 г. имаше неформална квота за жени – от различни социални прослойки, в това число и работнички от производствената сфера. Но поради специфичната спомагателна роля на парламента по онова време, както и поради характера на изборите, в които нямаше публичен дебат между кандидатите, тяхната политическа активност и влияние бяха доста по-различни от тези на сегашните депутатки. Но в какво точно се състои разликата би трябвало да се подложи на по-сериозен анализ.

            Като пример за сериозна политическа активност може да се спомене поведението на Нешка Робева в парламента през 1987 г., когато тя се прояви като по-смела и по-активна от мъжете в парламента по повод решението за новото регионално деление на страната. Единствено тя се осмели да гласува против предложението на партийното ръководство.

 Началото на демократичните промени е белязано с рязко намаляване на женското присъствие в парламента. Само 8,5% (34 от 400) от избраните депутати в VII-то Велико народно събрание са жени.

„Трябва да се подчертае, че по отношение на мястото на жените в политиката в Източна Европа след 1989 година се извършиха много промени. След една начална фаза, през времето на която процентът на жените, избрани за народни представители, претърпя голям спад поради края на квотната система, което цифрово се изразява често с по-малко от 10% участие в местните или националните избираеми органи (сравнено с 25% или 30% преди), известно подобрение беше отбелязано през последните две или три години в повече от една страна, и в частност в Полша… Така, както и на Запад, гласуващите показаха доверието си в жените кандидатки, което накара партиите да отделят повече внимание на позициите на жените и да им предоставят подходящи места в списъците на кандидатите /Хайен 2000: 192/.

            Активността на жените нарасна и в количествено, и в качествено отношение. И вече имаме примери за жени – премиерки, вицепрезидентки, повече министърки, за повече депутатки и кметици, общински съветнички, областни управителки, за шефки на политически партии, посланички.

            В последните три парламента представителството на жените надхвърля 20 на сто. В 38-то е 26,3 %, в 40-то цифрата е около 22%, а в 41-то Народно събрание има 20,8% жени.

Самото наличие на политички – депутатки, министърки, посланички, политически лидерки и т.н. е стимулиращ фактор. Макар и недостатъчно според теоретичните изисквания, те сами по себе си стимулират други жени да следват техния пример.

България спада към европейския модел, който е малко по-различен от скандинавския. Със сравнително развита еманципация на жената и в същото време с голяма разлика в представителството на мъжете и жените в политиката, ясно очертано второстепенно място на жените.

            Българката е сравнително еманципирана политически. Данните за участието й в различните органи на държавната власт, както и в политическите партии показват доста висок процент на това участие, в сравнение с редица региони по света. България през 2005 г. е на 37 място в световната класация за участие на жените в парламентарната институция. А през 2009 г. е на 50 място.

                        В същото време е налице изоставане от най-добрите образци. Особено с оглед на целта на Пекинската платформа – 30%-но участие на жените.

            Въпреки тенденцията към увеличаване на участието на жените в държавните органи продължава да е налице т. нар. «стъклен таван» в политиката. На участието на жените пречи недостатъчното му регулиране в общото и избирателното законодателство, липсата на достатъчно насърчителни норми и практики на политическите партии, някои реалности в политическия и икономическия живот в страната.

            С други думи тенденцията за все по-активно участие на жените в политиката на ръководни постове е положителна, макар и с колебания и спадове. Тя самата става фактор за стимулиране на политическата амбиция и участие на жените в политиката.

            Характеристиката на настоящия исторически етап като преходен от един политически режим към друг е фактор за изкарването на преден план и на случайни жени. Но това до голяма степен важи и за мъжете. «Настоящият социалнополитически живот извежда често пъти на повърхността съвсем случайни, неудачни личности, които в други по-спокойни и нормални условия, при по-стабилни критерии на политическа оценка, самите те не биха помислили за политическа кариера или дори да бяха проявили такъв стремеж, не биха били допуснати до нея» /Михова 2000: 186/.

            Вярно е, че новият политически режим дава по-голяма политическа и икономическа свобода за публична защита на интересите. Жените имат възможност да застават зад различни идеологически и политически позиции и институции. В същото време обаче има известно завръщане към партиархални ценности, «което заплашва да задуши гласовете на жените, вместо да ги освободи» /Такева 2001: 83/ и пречи на част от жените да участват активно в политическия живот и да заемат политически длъжности.

            Основен фактор за положението на жените в политиката е мъжкото съзнание и самочувствие. Всъщност отношението към еманципацията на жената на мъжката половина от човечеството е твърде противоречиво, нееднозначно и променливо. Общо взето логиката е да допускат еманципацията дотолкова, доколкото е необходима за икономическото развитие, но, ако могат, да я ограничават и в производствената сфера, а още повече в семейството и в политическата сфера.

            Тенденцията е все повече мъже да оценяват възможностите на жените в политиката. Според Светлана Дянкова жените „са абсолютно равнопоставени с мъжете. Колегите ни възприемат съвсем еднозначно и адекватно. Възприемат ни като партньори, с които може да се изработва един или друг законопроект, едно или друго решение, един или друг акт на Народното събрание” /Методиева 1999: 69/.

            Но много мъже все още мислят, че жената трябва да си знае мястото на обслужващ персонал. Че не й е работа да определя политиката, т.е. стратегията в обществения живот. Много мъже доста ревниво пазят позициите си в сферата на политиката. А те са доминиращият фактор в партийните ръководства и държавните органи. Колкото по-неконкурентоспособни се чувстват, толкова са по-ревниви. Демонстрират до голяма степен привидно желание жените да се намесват в политическата дейност. Действително не поставят формални забрани за участието на жените, но на практика правят твърде малко в реалното съдействие. Особено що се отнася до издигането на жени на съответни постове. По време на предизборни кампании доминираните от мъже партийни ръководства често не намират достатъчно достойни за кандидати жени и затова в една или друга степен сред кандидатите винаги доминират мъжете. Те се слагат на по-предни позиции, за да имат повече шансове да бъдат избрани. А и повечето хора са свикнали да се доверяват повече на мъжете в тази сфера и са по-склонни да ги предпочитат пред жените – кандидатки. Българките-министърки обикновено заемат най-популярните постове за жени – здравеопазване, социална политика, образование, екология, докато по-структуроопределящите остават за мъжете – икономическите, външнополитическите.

            Голяма част от мъжете в политиката смятат, че след като има нормативни възможности за развитие на жените в политиката, не е необходимо да се прави нищо друго. А един от основните проблеми е всъщност превръщането на номативната уредба в реална практика, като за това е нужно изработването и вкарването на съответни механизми и отношение, което в най-голяма степен зависи от мъжете в политиката.

            Навсякъде развитието на еманципацията е свързано с полинатоварване на жената – освен в къщи, и в работата. Не само при „социализма”. Лека-полека, за да се разтовари жената, се създават съответни институции и механизми, които да й помогнат да решава всички проблеми едновременно. В това число и все по-активно включване на мъжа в домакинската работа. И положението на жената зависи от това доколко пропорционално върви процеса на навлизането й в професионалната сфера и разтоварването й в домакинската сфера и отглеждането на децата. Това е политико-социологически въпрос – ефективността, характерът на еманципацията и на женското присъствие в обществото и политиката зависи от балансираността в развитието на различните страни на женския живот. Когато се пуска жената в професионалната сфера, в това число и в политическата сфера, но не й се осигурява помощ в майчинските функции и домакинството, нейният живот се затруднява и обратно. Затова част от способните за политическа кариера жени се въздържат от такава. Затова е голямо значението освен на мъжете в политическите ръководства, но и на собствените съпрузи и партньори, които се съгласяват да поемат част от семейните ангажименти и ролята на сянка на публичната личност в лицето на съпругата или партньорката. Добър пример на еманципиран и съвременен мъж в това отношение ми се струва, че е съпругът на Йорданка Фандъкова.

Съпрузите в много по-малка степен са свикнали да стоят на втори план, да бъдат в сянката на жена си, която е публична личност, по-известна, с авторитет, да я придружават на различни публични места. Тази роля по исторически причини им е по-чужда и ги дразни. Много по-малко мъже /отколкото жени/ са склонни да влязат в тази роля и да я изпълняват по правилата на играта. Така че много повече мъже /отколкото жени в подобна ситуация/ вероятно обезсърчават парньорките си да станат публични личности, а, ако все пак те станат такива, са по-склонни да са недоволни, нетърпеливи, неразбиращи и непрощаващи. Не съм срещала статистика по въпроса, но съм склонна да вярвам на хипотезата, че в такива случаи конфликтите в семействата, разделите и разводите са по-чести отколкото в обратния случай. Доколкото ми е известно подобен проблем е една от причините за раздялата на сегашния френски президент и неговата бивша партньорка и майка на четирите му деца – Сеголен Роаял.

            Пренатовареността на жените със семейни ангажименти, липсата на достатъчно равноправие в семейството и справедливо разпределение на ролите, е фактор със силно възпиращо въздействие за жените. Те нямат физическото време за нужните социални контакти, които са изключително важни за политиката.

             Калина Йотова проблематизира някои характеристики на прехода у нас. Според нея мачизмът е широко разпространен в посткомунистическия свят, но той подчертава мъжката сила и власт по отблъскващ начин, макар и да цели точно обратното – да установи баланс. Поради политическите сътресения мъжете установяват, че знанията им са обезценени, качествата им – ненужни, способността им да осигуряват стабилност в семейството – пречупена, професията – неактуална. И докато се търси новата идентичност, се поражда недоволство срещу обективното овластяване на жените както в частния, така и в публичния сектор. Социалният механизъм е разбираем, но не и приемлив /Йотова 2011/.

            В добрата патриархална традиция загубата на мъжкото превъзходство по отношение на работната сила посредством деиндустриализацията – т. е. в полза на леката промишленост и услугите (т. нар. женски сектори на икономиката), се превръща от личностна драма в същинска драма на прехода, отбелязва авторката. Според нея, когато жените загубват работата си и са принудени да се оттеглят в дома, драмата им остава лична и аполитична. Домакинята не е политически субект и затова в момента безработицата е основен политически проблем, докато растящият брой домакини е явление, което не се забелязва /Йотова 2011/.

            Мъжете имат много по-голям исторически опит в управлението на обществените дела. Имат исторически опит и в използването на различни техники за поставяне на жените в подчинено положение. Например следните техники – незабелязване; подиграване; укриване на информация, за да сте по-неподготвени; двойното наказание – виновен си и, ако го направиш, и ако не го направиш; чувство на срам и вина /Нордстрьом 2008/.

            Меглена Кунева обича мисълта на Махатма Ганди, която има отношение към въпроса: „Първо ще се опитат да те изплашат, след това – да ти се надсмеят, после няма да те забелязват и накрая ти ще победиш”.

            Там и доколкото мъжете /собствени и чужди/ стимулират потенциала и амбицията на жените, резултатите са добри и обратно. Т.е. основен проблем е превръщането на потенциала на жените в реалност.

            Част от жените, от своя страна, съдействат на мъжете, които ги ограничават формално и най-вече неформално, като предлагат на пазара на политическия труд по-рядко и по-малко амбиция за постигане на по-високи постове и по-сериозни ангажименти в политиката. Въпреки големия си потенциал за качествена изява в тази сфера. И въпреки нуждата от „женска ръка” за хуманизиране на тази дейност. Фактор за по-слабото им представяне е липсата на достатъчна политическа амбиция /Пачкова 2010/. Все още в България много малко жени имат амбиция да се развиват в сферата на политическото, да участват активно в политически събития, да градят политическа кариера в партии и в държавни институции. А още по-малко да правят амбицията си публично достояние. Често им липсва достатъчно вяра, че са еднакво способни в сравнение с колегите им.

И според Янка Такева проблемът в много случаи се състои в „готовността на самите жени да се преборят на политическата сцена. Да преодолеят страха си от обвинения във феминизъм, които нерядко се отправят към тях като напълно достатъчен аргумент за несъстоятелността на техните претенции” /Такева 2001: 88/.

Повечето жени в България по принцип са по-малко склонни от българския мъж да се стреми към управленски позиции в различните сфери на обществения живот. А това се пренася и в отношението им към търсене на ръководни политически позиции. Да работи активно и квалифицирано – да, но не непременно като ръководен фактор. Това е мисленето на много повече жени отколкото мъже. Въпреки напредъка и в това отношение, твърде много са българките, които имат управленски качества, но не желаят да ги използват и да се стремят към постове, особено в сферата на политическия живот. Тази липса на управленска амбиция се трансформира в липса на политическа управленска амбиция. За разлика от много български мъже, които и без управленски качества, се стремят към постове в йерархията, в това число и към политическа кариера.

„Факт е, че в моменти, когато жените могат да окажат по-сериозна съпротива срещу елиминацията им от властта или управлението, те не правят нужното или достатъчното, за да коригират или да премахнат грешните властови логики, техники, практики и управленски шаблони/Мизов 2010: 21/.

Достатъчно са жените, които имат образование, професионална квалификация и други ресурси, които при достатъчно тяхно желание и подкрепа от обществото биха могли да превърнат в политическа дейност. Но единици са тези, които си признават, че искат да станат политички. Например Моника Панайотова признава, че още от гимназията е искала да стане политичка, влиза в младежката организация на ГЕРБ – става нейна ръководителка. Повечето жени в политиката не са си представяли такава кариера или са прикривали желанието си, понякога дори от себе си.

Това произтича донякъде от съществуващото все още различие в очакванията спрямо жената и спрямо мъжа. Все още в много по-голяма степен се очаква от мъжете да правят политическа кариера. Ефектът от социализационния процес е все още такъв, че много по-малко се очаква от жената да гради политическа кариера, макар че има голям прогрес в разчупването на това отношение.

Например от малки, особено в училище, момичетата все още ги учат да не са агресивни, за да успяват. Че агресивното, активното поведение не е женствено поведение. Че трябва да чакаш да те поканят /както се върнахме към практиката да чакаш да благоволят да ти поискат ръката/. Доминира внушението, че момичетата трябва да са внимателни, да се въздържат. А момчетата се окуражават да са смели, агресивни, да се изказват /дори когато няма какво да кажат/, да настояват. Свидетелка съм на резултата от това възпитание сред студентките и студентите.

Много са мъжете, които априори отричат различни общочовешки качества у жените и ги приписват само на мъжете. За голямо съжаление има и много жени, които правят това. Това е в голям ущърб на развитието на жените. Първо, защото качествата не могат да се измерят много точно, доколко са женски, доколко са мъжки, тъй като има огромно разнообразие от поведения. А в същото време вървят митове и легенди, слухове, клюки по повод качествата на половете. Второ, и да има известна разлика в качествата на мъжете и жените, те не са генетични, а се формират от социалната среда. Когато социалната среда изисква „мъжки” качества у жените, те постепенно се формират у тях. И те стават общочовешки, а не мъжки или женски.

В такъв смисъл не бих могла да приема без резерви някои мисли на Корнелия Нинова /Кънчева, Диана/. Тя разбира мъжкото поведение така: думата ти да е повече от закон /толкова много мъже доказват, че това не е мъжко качество, защото има твърде много изключения, а в същото време толкова много жени показват, че държат на думата си/. Да не поставяш себе си пред отбора /творците, революционерите в различните сфери са ценни с това, че далеч не винаги са отборни играчи/. Да не изоставяш в тежък момент човек, да не лъжеш, да си последователен, да не интригантстваш зад гърба на другите /това било изключително мъжко качество – как тогава да си обясним компроматните войни, „предателствата” на политически играчи и т.н., които досега са били предимно мъжка работа/, да не мрънкаш, да умееш да слушаш, да не говориш много, да умееш да носиш отговорност. Намирам за твърде жалко, че една жена – политичка по такъв начин обижда жените, в това число колежките си в политиката. А всъщност и себе си.

Гледам с огромни резерви и на изказването на Салиха Емин – лидерката на младежката организация на ДПС, че харесвала мъжкото у жените – политички. Вероятно това откровение е донякъде логично за една жена в политиката, която е представител на турския етнос. Защото в него е по-голямо деленето на мъжки и женски качества, на мъжко и женско поведение. Но е доказателство и за манипулативната същност на подобни деления по принцип.

Едва ли отговарят на истината тези като тази: че е мъжки стил на поведение когато става дума за характаристики като властност, решителност, дързост /Сивов 2010:48/. В историческото развитие жената е имала своята приоритетна сфера на изява – в дома, в семейството. Там тя е властвала, решително е отстоявала своите позиции, имала е свои властови ресурси. Била е мека, била е и жестока. Не случайно в много художествени произведения има изключителни образи на свекървата като властна фигура в семейството. Да си припомним «Железният светилник» на Димитър Талев например. Друг е въпросът, че тази властност не се е проявявала толкова на политическата сцена. Жените много успешно са изпълнявали «мъжките» роли в живота по време на войни и други подобни екстремни обстоятелства. Образите на жени – владетелки или близки на владетели също доказват, че жената може да е властна, решителна и дръзка в зависимост от полето на дейност, които обществото й отрежда.

            Специфичен фактор за политическата активност на жените е и това, че «от жените, които решават да се заемат с политическа кариера, се очаква много повече, отколкото от мъжете и се изисква много повече, отколкото от мъжете. Жените в политиката непрекъснато трябва да доказват своята компетентност и своите качества. Такова изискване към мъжете няма» /Тутен 2001: 127-8/. Това са думи, отнасящи се за Франция, но вероятно имат основание и за България. И възпира част от жените, които преценяват, че за едни и същи резултати не си струва да се изразходват двойно и тройно повече усилия.

Обществото не е достатъчно доверчиво към компетентността на жените в политиката. „Съществува убеждение, документирано от редица електорални сондажи, че жените нямат необходимите професионални качества и опит. Общественото мнение е много взискателно към качествата на жените, насочили се към политиката и в същото време се отнася с голямо снизхождение към грешки, допускани от мъжете-политици” /Мичева 2001: 105/.

Въпросът за рекрутирането на жените в политиката и за ролята на политиката на партиите в този процес е много интересен. Поведението на отделните партии, тяхната вътрешнопартийна демокрация са до голяма степен фактор за създаване и прилагане на действителни механизми, гарантиращи равенството на половете.

            Въпреки че е налице положителна тенденция – отчита се ръст на дела на жените народни-представителки, все още желаното представителство от 30-40% както казах е стратегическа цел. За съжаление тя не е част от програмите на повечето политически партии. И мъжете, а и жените в тези политически партии не работят достатъчно в името на тази цел.

            Когато партиите са нови и нямат достатъчно кадри за управлението, те са по-склонни да прибягват до включването на повече жени в листите си и при назначаването на различни постове в йерархията на институциите. А това от гледна точка на жените става в голяма част от случаите случайно. Някои от тях откровено споделят, че са им предложили ненадейно и е трябвало спешно да вземат решение.

Твърде често тези жени са действително образовани и качествени в някаква сфера, но нямат нужния управленски опит и извоюван политически авторитет. Така че участието им в управлението се оказва твърде често за сметка на ефективността му. За тях това е свързано с много напрежение и грешки. Само част от тях успяват в хода на работата да наваксат липсващия опит и знания за институциите и сферите, в които работят и да си изградят политически авторитет. А други се провалят и наливат масло в огъня на тези, които смятат жените за некадърни да управляват и да се занимават с политика /например случаят с Румяна Желева/.

В крайна сметка разбира се, те дори да слязат от политическата сцена, са натрупали известен управленски и политически опит и знания, които могат след това да използват в личния си живот и професионалната си  практика. Заразени са с политически интерес и по-голяма готовност за политическа активност.

            Според някои изследвания и в западните страни малка част от жените влизат в политиката осъзнато, като са си поставяли за цел да се образоват и подготвят за тази социална роля. В българската политика може би това се случва още по-рядко. Според Татяна Кметова жените в българската политика попадат доста случайно, а партиите не проблематизират достатъчно равноправието в работата си. В още по-голяма степен случайно влизат доста жени в листите на новите партии – НДСВ и ГЕРБ. Не случайно от техните редици са и „най-мързеливите” депутати и депутатки според различни журналистически класации.

Независимо от причините, поради които издигат жени на различни видове постове, тези партии реално съдействат за политическата еманципация на българката и за стимулиране на нейната амбиция за политическа активност. Още повече съдействат, когато след като са издигнали жени без политически опит и авторитет, се опитват да издигнат компетентността им по време на мандата им по различни начини. Например с различни видове обучения – за участие в предизборна кампания, за ефективна работа на различни постове и т.н.

В НДСВ е силно застъпено женското присъствие поради все по-налагащия се върху нашата политическа практика европейски модел. Камелия Касабова признава, че е номинирана от Симеон Сакскобургготски и защото е жена, за да има парламентът ни по-европейско излъчване. Вероятно и поради факта, че когато Симеон изгря на политическата сцена мъжете за партийна кариера се бяха и поизчерпали и е трябвало да се търси и сред жените. Според някои автори например в местните избори жени се предлагат повече за по-малки райони, където има по-голям недостиг на кадри.

Интересно е сравнението на политиката на партиите, което прави Боряна Димитрова: „Привличането на голям брой жени в царската листа, дори да е било замислено като „антураж”, трудно може да се впише под знаменателя на мачо културата. Симеон Сакскобургготски е много далеч от подобен типаж. Логиката на подбора по-скоро съчетава 3 линии – центризъм и умереност, акцент върху европейските критерии за равенство между половете и една обща визия за „естетизация” на политиката чрез привличането на успели и впечатляващи жени.  Става дума за стратегия, а не за случайност – за това красноречиво говори фактът, че дори когато групата на НДСВ в предишния парламент рязко намалява, пропорцията на жените остава почти непроменена. Съвсем различна е логиката при останалите партии. При тях очевидно жените са поставени на по-задни места и затова, когато листата е къса, делът на мъжете в парламента рязко скача („Синята коалиция”, БНС, ДПС), а когато листата е дълга, както в случая с ГЕРБ, делът на жените нараства, но не до твърде високи нива» /Димитрова 2009: 42-43/.

Управляващата партия ГЕРБ също налага все повече жени и не малко висши постове в държавата се заемат от тях – първата председателка на парламента, министърки, кметици на столицата и други селища. Известни са думите на Бойко Борисов: „Жените имат по-силни характери от мъжете, защото когато кажат „не“, това значи „не“, и не са толкова корумпирани“. Според него жените са по-верни, работливи, неподкупни, не ходят на обяд, не пият в кръчмата, не крадат, езиково са подготвени, като ги изпратиш някъде – вършат работа, имат по-твърд характер от мъжете. Доколко е искрен това е отделен въпрос. Със сигурност знае да ги ласкае. Но вероятно донякъде го и мисли. Все пак, когато е кмет, от 7 заместници си назначава 5 жени за заместник-кметове.

Лансира се идеята, че той се заобикаля с жени, за да изпъкне неговата мъжественост. Вероятно и в това има известна доза истина. Но независимо от субективните мотиви на Борисов и партията му, обективният резултат е допълнително утвърждаване, налагане на жените на политическата сцена, разгаряне на тяхната политическа амбиция. «По-важното е обаче, че от героини в собствените им истории Борисов ги произвежда в героини в историята на страната. Срещу много работа и най-вече срещу много преданост» /Бъчварова 2009/.

            В БЗНС Анастасия Мозер е явление само по себе си, но тя стана лидерка заради баща си. Огледалният образ на Людмила Живкова. Лидерството на Анастасия Мозер е изключение, потвърждаващо правилото. То е резултат не толкова на нейни особени заслуги към земеделското движение и партии преди да стане лидерка, а на роднинската й връзка с фигурата на виден земеделски водач – Г. М. Димитров. Друг е въпросът за оценката на нейното лидерство – доколко е сравнимо с това на мъжете – партийни лидери. Това е достойно за по-сериозен анализ.

Прави впечатление, че много жени са в основата на създаването на новите и новите-стари партии – на национално ниво, както и в създаването на местни структури на новите партии, в предизборните им кампании. СДС – Елка константинова, Виржиния Велчева, Блага Димитрова, Надежда Михайлова, Зоя Комитова; ДПС – Емел Етем; ГЕРБ – Душана Здравкова, Цвета Караянчева, Лили Боянова, Теодора Георгиева, Даниела Дариткова, Йоана Кирова, Моника Панайотова; Атака – Цвета Георгиева; БЗНС – Анастасия Мозер, Елена Кирчева; НДСВ – Стела Банкова, Ирена Варадинова и т.н.  

            В по-старите партии, с исторически традиции, с „мъжко” минало и с повече настоящи мъже с политически биографии, склонността и необходимостта да се залага на жените е по-малка. Там жените трябва доста повече да се потрудят, за да се издигнат на някакви политически позиции.

            В БСП жените по-трудно си пробиват път, но когато са на по-високи постове, това обикновено е резултат на някаква действителна тяхна активност в партията преди това и открита или скрита, но амбиция за израстване. Затова и те са по-успешни като политически фигури. В парламентарните групи на БСП жените не надхвърлят 20 % през този период. Но в повечето парламенти депутатки на БСП са едни от най-изявените и активни фигури.

            Според някои по-критични оценки БСП е балканска партия, с ориенталски подход към жените. Мисленето на БСП е такова – да има жена за демонстрация на равноправие, на еманципация, за запълване на дупки. Жените се използват за демонстрация, че се съобразяват с разни критерии, на по-ниски равнища се използват като борци, пехота, но не и там, където това носи привилегии и предимства, власт.   По-консервативен е и електоратът й. БСП се е опитвала отгоре да наложи да се издигат повече жени, но долните структури не са склонни.

            В едно отношение начинът на издигане на жените не е по-различен от издигането на мъжете в политиката. Това става в резултат не на цялостната им активност, а за съжаление в много голяма степен в резултат на медийната им активност. Тези, които са активни най-вече в партийната, в организационната работа, обикновено си остават на по-ниско равнище. Ако не станат медийно познати и признати или по някакъв друг начин чрез връзки, близост с партийното ръководство имат малък шанс да се издигнат в йерархията.

От 37-то НС до 40-то НС най-големият дял на жените в парламентарните групи от 18 % в групата на Коалиция за България достига до 42 % в групата на НДСВ в 38-то Народно събрание /в 40-то НС е отново висок – 39,6%/ . Днес е най-голям относителният дял на жените /43 %/ в групата на ГЕРБ. Но има парламентарни групи, в които делът на жените е нисък.

            Участието на жените в общинските съвети отбелязва слабо повишение. На местните избори 1999 г. са се кандидатирали за кмет на община 199 жени от 1573 кандидата /12,6%/, а за кмет на кметство 1154 жени от 5578 /2,0,1%/. А са избрани 23 кметици на общини от 262 /8,8%/ и 236 от 1695 /14%/ кметици на кметства, общински съветнички 1235 от 5252 /23,5%/. На местните избори от 2011 г. – от 29 кандидатки – 7 са кметици на общини; от 5 кандидатки за областни кметици – една избрана в Перник; кметици на кметства – 47 избрани; в листите за общински съветници – избрани жени от 45% в София-област до 3% в Кърджали. От общинските съветници на БСП 32,64% са жени.  

             Партиите общо взето не проблематизират достатъчно проблема с дискриминацията на жените и неравенството в предизборните си платформи и програмите си. Анализът на местните предизборни платформи показва, че почти не се говори за женските проблеми.В много малко от предизборните програми на политическите партии за парламентарни избори изобщо се споменават жените. Ако е споменато нещо, то е предимно свързано с майчинството, закрила на майчинството и семейството и др. под. Но не се поставя за цел издигането на тяхната политическа активност, тяхното участие в управлението на различни равнища.

            „В предизборните платформи на по-големите партии у нас все още липсват всякакви аргументи в полза на издигане на кандидати-жени, на усъвършенстване на механизмите за равноправие, на решаване на проблемите на жените. По тази причина тези аргументи нямат и медийно покритие в периода на предизборната кампания, липсва и медийна политика по проблемите на равноправието” /Тишева 2001: 102/.

Но ми се струва, че има известно развитие по отношение на вътрешнопартийния живот.

            БСП в новата си програма проблематизира въпроса за равенството при включването на мъжете и жените в политиката, обещава да утвърждава норми за равностойно участие на жените в ръководните органи на партията. И като че ли се опитва да прави това. На 47-я си конгрес през 2008 г. прави важна стъпка към утвърждаване принципа на паритета. Налице е делегирано членство на жените във Висшия съвет на партията. Изискването за паритетно представителство на двата пола при делегираните членове на НС не е изрично подчертано, но въвеждането на принципа за паритета в чл. 17 на Устава е нова крачка в правилната посока.

            Според Правилник за структуриране на областните съвети на БСП през 2009 г. вече във всяка област областните координаторки на Обединението на жените-социалистки са членове на тези органи. В устава са налице следните положения: на общинската конференция се делегират членовете на ръководството на женското обединение /чл. 33/, в Областния съвет се делегират ръководителите на женското обединение /чл. 38, ал. 4/, делегати на конгреса са и делегираните членове на ръководството на женското обединение /чл. 39, ал. 1, 1.4/, в Националния съвет – също са делегирани /чл. 38, 2.2/. Изобщо представителки на женското обединение се делегират във всички ръководни органи на всички нива. Женското обединение има право да номинира кандидати за изборните длъжности. Но няма квоти при определянето на кандидатурите.

Женската организация на БСП издава бюлетин „За паритет и солидарност”. В него се проблематизира въпросът за участието на българските жени в политиката. Застава се зад тезата, че трябва да се борят за 40%-на квота на жените в управлението, каквато е политиката на ПЕС. Тази задача е станала донякъде и партийна политика – доколкото е записана като норма в партийния устав. В него пише, че „във всички ръководни органи на партията се осигурява равнопоставеност при представителството на двата пола, но не по-малко от 40 % за всеки един от тях” /чл. 17, ал. 2/.

Основна задача на организацията е стимулиране на женското участие в нормативната база, обучението на жените на ръководни позиции в партията, провеждане на кампании, които да заострят вниманието към проблемите на женското участие в политиката, участие в предизборни кампании.

            През 2005 г. от 182 члена на Висшия съвет 55 са жени – 30%. Всяка от 28-те области е представена и от жена във ВС чрез делегирано членство.

На местните избори 2007 г. от 264 кметове на общини 24 са жени, 10 от тях издигнати или подкрепени от БСП. 2007 г. – на евроизборите – от 18 – 7 са жени, две избрани. Избрани са 123 председатели на ОС, издигнати от БСП, 27 са жени.

            През 2008 г. от 181 члена на Националния партиен съвет 29% са жени – 54.  От 21 членове на Изпълнителното бюро 7 са жени. От общо 31 члена на Общопартийната контролна комисия 19 са жени.

            Въпросът е практиката дали съответства на устава. 2009 г. в ръководния орган на БСП жените са 29,67%, в ИБ – 33,33%, председателят! на Обединението на жените-социалистки е секретар на НС на БСП. През 2007 г. – от председателите на общински и районни съвети на БСП – 27% са жени.

            През 2009 г. от 264 общински председатели 32,95% са жени, областни председатели! – 21,42% /Николова 2009/.

            В Коалиция за България през 2009 г. жените са 17,50%. При изборите за ЕП – 6 кандидатки от 17 кандидати – 35,29 %. А в ЕП след изборите от 2009 г. жените в българския състав са 47%, което е сред най-добрите примери.

            В устава на НДСВ предвижданията за равноправие на половете са доста по-скромни – в Националния съвет по право влиза председателката на женската организация на НДСВ. Според устава на СДС председателката на Съюз на жените към СДС е по право член на НИС. В устава на ДСБ, ГЕРБ, Атака, Политическо движение „Евророма”, ПП ВМРО – Българско национално движение, Новото време, ПП „Движение Гергьовден” – няма специални клаузи по въпроса.

            Всъщност въпросът за това кои от партиите имат женски организации е много интересен? Наличието им, статутът им и тяхната активност е сериозен фактор за стимулирането на мисленето и практиката по посока на равнопоставеност на половете и показател за осъзнаването от една партия на важността на тези въпроси.

            БСП има най-силна женска организация, която е кооптирана към партията – Обединение на жените-социалистки. Преди това около БСП гравитира организацията на Емилия Масларова – Демократичен съюз на жените, който известно време е коалиционен партньор на БСП в парламента. Както споменах по-горе Обединението издава бюлетин вече няколко години с главен редактор Нора Ананиева.

            Тази дейност на БСП е в резултат и на историческия опит на партията и нейните предшественички за създаване и организиране на българското женско движение преди Девети септември, както и между Девети септември и Десети ноември. Женската й организация най-зряло поставя въпросите на равнопоставеността, съчетава делегиране на ръководствата й в ръководствата на партията, наличие на национална и местни структури. Останалите партии са по-назад по някои от трите показателя или и по трите. Те по-трудно формулират актуален дневен ред, най-важните проблеми, свързани с проблематиката на жените, ориентират се повече към благотворителност, не винаги работят за създаване на силни местни и национални структури. Всъщност другите партии масово създават женски организации в периода между 2005 и 2008 г., най-вече за да се приспособят към европейските тенденции и критерии.

            Партийните ръководства допускат повече жени да станат евродепутатки, може би защото мъжете смятат, че това е по-маловажната позиция, че е по-добре да си депутат в национален мащаб, че там се прави реалната политика. На изборите през 2009 г. четири от основните формации залагат на жени водачки на листи – Меглена Кунева, Филиз Хюсменова, Надежда Михайлова, Румяна Желева.

            Фактор за включване в управлението и дейността на политическите партии на жени е и партийната идеология.

            По принцип в левите партии жените са на по-добри позиции отколкото в другите партии. В българската история БСДП като социал-демократическа партия е първата политическа сила, която проблематизира еманципацията на жените и формулира съответни искания. Така е и в другите европейски страни.

            Според Красимира Даскалова „повечето от мъжете в европейските леви партии през XIX и началото на ХХ в. схващат като своя задача извършването на революция в политическата и икономическата структура на съвременното им общество, която няма нищо общо с частния живот. За тях единствено жената е отговорна за възпитанието на децата и за дома и тягостните всекидневни битови  задължения са изключително нейни. Дори когато проектите им съдържат искания за облекчаване на ежедневните домашни грижи, те предвиждат това да стане не чрез равното им разпределение между членовете на семейството, а за сметка на  обществени заведения за хранене и отглеждане на децата. В това отношение родните социалисти не правят изключение… Включването на искания за еманципация на жените е политическа стратегия на партиите, целяща най-вече привличане на по-голям електорат, и когато партийните интереси подсказват други приоритети и алианси, женските искания лесно се елиминират” /Даскалова 1999: 94/.

            Единствената ми забележка към този текст е, че в него прозира известно често срещано неразбиране на същността на партийните идеологии. Те се разглеждат като нещо откъснато от действителността, само плод на субективни настроения и воли. А и в конкретния случай става дума за това, че левите партии се съобразяват освен с основната тенденция при капитализма – разширяване на полето за равноправие на жените в сферата на труда, което е резултат от индустриализацията, но и с темповете на тази индустриализация, които в България не са много бързи. И икономиката бавно разширява възможностите си за приемане на жените в професионалната сфера. Така че исканията на жените е трябвало да се ограничават, дори понякога в противовес със стратегическите цели на определени партии. А тук се включва и историческата традиция и традиционното мъжко мислене като фактори за не особено силно желание жената да се равнопоставя – особено в дома.

            В левите партии по-често се проблематизира въпросът за равнопоставеността и се предприемат различни стъпки в тази посока. По-напред са във внедряването на квотния принцип. Обикновено имат и свои женски организации, които са и по-добре внедрени в ръководствата на партиите, работят по-добре с други женски организации. Днес в България консервативните и либералните партии успешно ги конкурират в степента на представителство на жени в националните изпълнителни органи на партиите. Пример за това е нашата ситуация, при която БСП, която по идеология все пак е на по-леви позиции в нашия политически спектър, е по-напред с материала със сигурност на теория, а в някои аспекти и на практика. Но в други аспекти изостава. СДС имаше лидерка, НДСВ – също, БСП – не.

            Това може би още веднъж показва, че в идеологията и още повече в практиката на българските партии трудно могат да се открият много съществени различия. Че разликата между ляво и дясно е твърде относителна /Пачкова 2012/. И че характерът на обществената ситуация /в случая преходна/ се отразява по-силно на поведението на партиите, както и други специфични фактори – например влизането ни в ЕС, отколкото техните идеологии и стратегии.

            При фашизма доминира традиционалисткото мислене, защото на Хитлер и Мусолини му трябват войници и трябва някой да ги ражда и отглежда, докато мъжете воюват. Затова връщат жената в къщи, а тя тъкмо е била започнала да излиза от дома. И у нас днес националистите пледират за укрепване на българското семейство, но с оставане на жената в къщи. С риториката и внушенията си националистическите партии по принцип насърчават майчинските функции на жената /Хайен 2000: 193-4/. Според тях укрепването на семейството и отглеждането на деца може да се осигури с връщането на жената в къщи. И се явяват женски организации /като Християнското женско движение например/, които твърдят, че ролята на съпруга и майка са основни за жената.

            Струва ми се, че не е толкова случайна липсата на жени в ръководството на партия „Атака”. Нейната идеология по принцип е лишена от доста от демократичните принципи на мислене и политическо поведение. Антитурските мотиви от действителен проблем, свързан със защитата на българския национален суверенитет, се развиват при тази партия в идеологическа основа на расистки, етнофобски, недемократични идеологеми, позиции и практики. Те се отразяват и на отношението към жените като към по-непълноценен политически субект. Независимо дали е ясно изразен или стои като непризната основа на политическата практика на тази партия.

            Вероятно не е случайно, че в 40-то НС процентът на жените в парламентарната група на Атака е 6 %. Впоследствие има известен напредък с включването на жени в парламентарната група на партията. Вероятно не е случайно и това, че новата партия – издънка на Атака, се оглави не от Капка Георгиева, а от Димитър Стоянов.

Подобен нисък е процентът на жените и в групата на ДПС – в 38-то Народно събрание е 4,8%. Този процент като че ли съответства на тенденцията към патриархализиране в средите на електората на ДПС по време на прехода. Свързан е с доминирането на мюсюлманската религия сред този електорат, със занижаването на образователното му равнище, особено на женската му част, с увеличаването на влиянието на религиозното образование. Интересен в това отношение е случаят през 1992 г. когато предлагат на Емел Етем да стане председателка на русенското ДПС, за сформирането на което има големи заслуги. Тя отказва, защото смята, че хората по места няма да я подкрепят тъй като е жена. Но все пак тя стана член на ръководството на партията и вицепремиерка, което показва, че отношението към жените в политиката е сложно и динамично.

Има известна разлика в политиката на партиите и по отношение на представителството на жените във висшите им органи и в местните им ръководства.

            Доста български жени участват в различни граждански сдружения за защита на различни каузи. Те се включват активно, творчески, находчиво, образовано и компетентно. В същото време обаче и в тези сдружения не рядко се чувства психологическата нагласа, готовността на много жени да оставят в ръцете на мъжете управлението на различните видове дейности. Някак по-подходящо им се вижда да участват като изпълнителки, като работни мушици, без да се захващат с управлението на процесите, без да поемат по-голяма отговорност на основата на задълбочаване на управленските си познания, на усъвършенстване на управленските си качества, на градене на авторитет.

Все пак доказателство за това, че и в това отношение има доста голям напредък, е наличието на жени, ръководещи такива сдружения. Функционират и десетки „женски” неправителствени организации, ръководени от жени и борещи се за правата на българските жени, срещу тяхната дискриминация.

Според статистиката гражданските организации твърде често се ръководят от жени /Владимирова 2000: 183/. В Чехия около 85% от тези организации се ръководят от жени. От една страна, това подпомага тяхното развитие, натрупването на управленски и организационен опит, усета към обществените проблеми и начините за тяхното решаване. От друга страна, вероятно показва, че жените използват тези организации за свое поле на творчество и активно действие. В сфери, които са забравени от политиката, от официалната власт, където трябва да се работи и работи. Без особени облаги и слава. Без необходимостта да се подмазваш на мъже-партийци, които да те издигат в листи или по други начини. Т.е. своята управленска амбиция те я прилагат в тази сфера. И доказват деловите си способности. Много работа – малко слава. При мъжете пропорцията като че ли е обратна – може и с много работа, може и с по-малко работа – но непременно слава.

            Световната практика показва, че е много важно да се създават мрежи от жени-политички на национално и регионално ниво, които да подпомагат навлизащите в политиката жени.

Смята се, че поне 30-ина процента трябва да са жените в дадена институция или сфера:

– за да се държат повече като жени – да налагат проблеми, които са им близки като на жени, да въвеждат управленски практики, различни от мъжките /например работно време, по-съобразено с техните семейни ангажименти, без да е в ущърб на работата/, да отстояват собствен стил на изразяване /например без грубости/, да не допускат мачистки изрази и подмятания като нещо нормално и т.н.

– и за да бъдат признати като пълноценни партньори. Под този праг те в по-голяма степен се съобразяват и подчиняват на мъжкия дневен ред, стил на поведение и т.н. Дори част от тях обезкуражават другите жени да ги търсят, подкрепят и избират /Владимирова 2000: 179/. Сякаш няма никаква специфика и проблеми, произтичащи от факта, че са жени.

Политическата амбиция има значение за начина, по който жените се стремят към политическа активност и кариера. Когато жените са поканени от партиите е едно, а друго е, когато те самите осъзнават възможностите си и се борят за представителство и защита на политическата си воля. В първия случай те обикновено нямат особена амбиция да правят политиката по-женска, следват мъжките правила. Във втория те са по-склонни да се борят за промени, за защита на интересите на жените и налагане на техните представи за политически живот и политическа борба.

Положителен фактор за активизиране на жените в политиката е интересът на младежта към политическата сфера като поле за дейност. Може би за такова нещо говори интересът към политологията като университетска специалност и по-конкретно количеството студентки по политология спрямо студентите по политология. Студентките доминират /за съжаление това се отнася само за жените от българския етнос/. И говори за отвореността на младите жени към политическото, към политическата кариера. Тези студентки и техните близки явно смятат за принципно възможна тази кариера.

През периода преди Десети ноември нямаше такава специалност, което отдалечаваше жените от представата за възможността професионално да се подготвят за политическа кариера. И като завършат такава специалност да имат естествените очаквания, че обществото трябва да им използва знанията и уменията /каквото е очакването на сегашните студентки/. И въпреки високата обща степен на еманципация на жената по онова време реалната еманципация на жената в политиката оставаше на заден план. Цола Драгойчева заемаше пост на член на Политбюро най-вече поради заслугите си в борбата против фашизма. Людмила Живкова – другото голямо женско име, разви политическата си кариера поради семейната си връзка с Тодор Живков. Дори според някои и това нямаше да се случи, ако Владимир Живков – синът – имаше повече качества за политическа кариера. Вероятно той щеше да е избраникът.

Медиите са важен фактор за стимулиране на политическата амбиция и израстване на жената. Те формират ценности, в това число колективизъм или индивидуализъм, егоизъм или солидарност, които са пряко свързани с необходимата за политическата активност амбиция.

От една страна, информацията в медиите за политически активни жени в България и в други страни, дава пример на българките в това отношение. Стимулира политическата им амбиция. Наличието на все повече жени, работещи в медиите, също е фактор за увеличаване на уважението към жените-политички. Защото те обикновено им симпатизират.

От друга страна, няма сериозно проблематизиране на проблема за равноправието на половете. Предаванията, списанията за жени са общо взето за битността им като майки, консуматорки на козметични и други изделия, субект на красота и др. под., но не толкова за битността им като политички. Темата се внася рядко и най-вече по повод на конкретни случаи. Според Такева «жените в политиката често се сблъскват с груби сексистки нападки в работата си и злепоставяне от страна на медиите…» /Такева 2001: 85/. Медиите, особено журналистките в медиите, са много отговорни за неизползването на женския род на думите. Непрекъснато журналистки говорят за „Колегата” Шишманова, „Колегата” Велева и т.н…

Връщането на много жени в къщи поради липса на работа, ретрадиционализацията на ролите на жената води до интересни явления в медийната политика. «Женствената жена  е пасивна и удовлетворяваща, винаги с добър външен вид и издокарана. Като изрядна домакиня и добра майка тя изпълнява най-важната си социална роля. Като възпитава децата в ценностите и традициите на съответната култура, тя осигурява и възпроизводството на нацията. Нейните добродетели са домашните добродетели, нейният женски свят се съсредоточава в дома. Тези разбирания бяха особено експонирани в медийното представяне на Ренета Инджова, първата българка министър-председател, назначена именно «да се грижи» за нацията през втората половина на 1994 г. През повечето време личността и делата й бяха непрекъснато умалявани чрез образи от домашния бит (пролетно почистване, размятане на метлата, помитане на пода) асоциации със семейството (послушна дъщеря, непълнолетна, която се нуждае от закрила) или образи на декоративната жена (нервно потропваща с високите си токчета, размахваща ръка, облечена в бял сатен)» /Рийвз-Елингтън 1999: 181/. Поведението на Ренета Инджова и днес продължава да следва същата логика – тя не се срамува да споделя с журналисти, че днес в блока, в който живее изпълнява ролята на чистачка…

Масовата култура с акцента върху външността, разглеждането на жената като украса на живота и мъжа подрива сериозния подход към нейните управленски и делови възможности.

«В изследването си върху неравенството на половете в масовата култура Р. Стоилова посочва, че например рекламите тук много повече утвърждават, отколкото оспорват съществуващи стереотипи:

– приемливото и уместното за единия пол се разглежда като недопустимо и нежелано за другия, т. е. акцентът се поставя върху разделението и различието, а не върху унифицирането;

– проблематичен е публичният идеал за жената, в който решаваща за успеха на жените е външността;

– наблюдава се определена „сексуализация на пубичната арена”;

– грижата за дома и семейството се поставят като приоритет за жената;

– спектърът от роли, в който са разпознати мъже, приемани за модел и стандарт на поведение е по-широк от този, приеман за жените.

Цялостният ефект от всичко това според авторката е деградация на личността до едни или други нейни атрибути (красивото тяло, умението да готви, приемането на установените порядки наготово, без нужда от критическо преосмисляне, по презумпция за правилност и нормалност). Този, да го наречем традиционен начин на конструиране на идентичността, бива споделян от представители и на двата пола» /Костова 2010: 57/.

Акцентът върху външния вид се поставя повече за жените в политиката, отколкото за мъжете в политиката – откъде си купуват дрехите, колко и какви обувки носят, колко често и къде си правят прическите и т.н. За мъжете тази информация е много по-малко, но «положителното» е това, че това все повече се отнася и за тях. И тяхната външност и битови навици стават обект на интерес и ровене от страна на медиите. Но ми се струва, че колкото е по-сериозен един политик, колкото повече го уважават за политическата му дейност, толкова по-малко се занимават с битовите подробности около него. Някак по-неуместно звучи да се занимават с обувките и прическите му, а и той предпочита да говори за други по-важни неща.

                 Всички тези социални процеси имат и лингвистични проекции. Отразяват се на езика, с който общуваме /Пачкова 2008/. Сферата на езика участва активно във формирането на отношение на жените към политическата кариера, както и във формирането на отношение към жените-политички.

            Когато езикът не отразява правилно реалното участие на жените в политиката, това смалява техния политически авторитет и доверието към техните управленски способности, стимулира дискриминацията им в тази сфера. Логично е мъжете да са по-малко заинтересовани от употребата на женския род в политическия живот. Но, от друга страна, става дума и залипсата на достатъчна амбиция на жените да се борят за „женския род” в езиковото общуване, страхът да не ги обвинят в излишно самочувствие и предизвикателност. Те саморъчно пишат, че са политици, а не политички,

президенти, а не президентки, депутати, а не депутатки, кметове, вместо кметици. В резултат на частичната, на недостатъчната еманципация на жената в политическата сфера езиковият еквивалент на пренебрежението е рядката употреба на женски род на „премиер”, „президент”, „министър” и др. под. във всекидневния език и пълната им липса в официалния език. В медиите продължават да говорят само за „държавни мъже”, а трябва да се говори и за „държавни жени”. Вече има доста примери в историческата практика за такива успешни и заслужили за държавното развитие жени. Което би трябвало да предполага и употребата на женския род на съответните думи. Както във всекидневието, така и в официалния език.

            Неотразяването в езика на действителния принос на жените в различните обществени сфери, от една страна, е резултат на определени обективни и субективни причини, но, от друга страна, е причина за задържането на равноправието между половете. То води до стимулиране на пренебрежението към постиженията на жените в сферата на политиката, а оттам и на тяхната дискриминация в заплащането, в издигането в йерархията. Води до усещането, че участието на жените в политиката е случайно, временно и по изключение. Дори на някои по-активни и ефективни жени-политички им казват „мъжкарани” може би с идеята, че това е комплимент.

            Може би за пример на българските партии трябва да послужи ГСДП. В новата й програма е въведен и женският род – навсякъде термините се дават в двата рода. За Ангела Меркел в немския език измислиха канцлерин като алтернатива на канцлер за стимулиране на употребата на женския род.

            Много отрицателен фактор е използването на мъжкия род от самите защитнички на женското равноправие, от членуващите в партийните женски организации. Много рядко те използват женския род на думите, на длъжностите и т.н. и не се борят за налагането на женския род в политическия език.

            Историята ни, времето на робството също са фактор. В България нямаме вдъхновяващи примери на жени – реални владетелки. До края на робството, а и през класическия буржоазен период. На практика през този период жените изобщо отсъстват от властта, от активно участие в държавния апарат. С оглед на петвековното робство, формиралите се по нашите земи стереотипи и обществени механизми до голяма степен обясняват позицията на жената в българското общество. Нежният пол по подразбиране е онзи, който се поставя по-ниско в социал­ната стълбица.

            Жените в политиката (не само у нас) имат по-малко историческо самочувствие. Общо взето в историческото минало мъже са носителите на революционни идеи, те са извършвали историческите промени, макар и с помощта на жените. Това може би е една от причините жените да имат по-малко самочувствие, че могат да са новатори, когато става дума за качествено нови идеи, за излизане от вече утъпкания коловоз. По-малко смели са да налагат мислите и емоциите си. Трябва да са много убедени в ценността им за да ги споделят. Мъжете по-смело предлагат, по-безцеремонно, дори безпардонно. Но в част от случаите именно такова поведение се оказва новаторско и евристично.

            Към това може да се прибавят като важни фактори за политическото развитие на жените науката и образованието, съдържанието на учебниците и изобщо посланията на образователната ни система.

            От една страна, повишаването на образователното равнище на жените, равностойните им резултати в учебните заведения показват на жените, че те имат големи възможности за развитие. Навлизането им в науката и все по-големите им постижения в тази сфера също им внушава, че щом могат да настигат мъжете там, защо да не могат и в сферата на политиката…

            От друга страна, училището, както вече споменах, има доста негативни послания спрямо момичетата от гледна точка на развитие на увереността им, че могат да се развиват в сферата на политиката.

            В тази посока на мислене са интересни заключенията на Красимира Даскалова /Даскалова 2004/. Авторката изследва някои български учебници по история.

Според нея официалният дискурс, развит в учебниците по история, може да бъде видян като скрита програма за гражданско обучение. Предполагаемо “универсалният” език, на който са написани учебниците, не е невинен, а идеологически манипулативен. Той притежава мощна символна власт и изгражда образи, формира нагласи, ценности и модели на поведение, репродуцира йерархичните патриархални отношения в различни социални области.

Въпреки че експлицитният главен актьор в учебниците е безполовият и безтелесен “българин”, цялостната картина на миналото, създадена от тях, фактически привилегирова само обществените и политическите действия на “първия пол”, а ролите и опитът на жените не са причислени към новия канон за национална история.

            В българските учебници жените през Средновековието се представят като олицетворение на интригантство и перфидност. Женското присъствие в учебниците е свързано със или предвещава/заплашва с хаос. Както забелязва един колега: “Почти винаги появата на жени в българската средновековна история е представено в учебниците по история като катастрофа за българската държавност”. Принцеси и царици, най-привилегированите от „жените“ (и най-малко на брой) са представени или като пасивни актриси в събития, управлявани от мъже, или като агресивни съпернички и съблазнителки в състезание за трона/властта. Докато е ясно, че участието в живота на обществото тогава е източник на културни модели, които формират социалното поведение, изобщо не е ясно дали тези жени са имали някаква значима обществена роля. Репрезентациите на български царици, които са принадлежали на етническия “друг” са особено интересни. Като чужденки те са наричани в този учебник „еврейката Сара“, „унгарката Ана“, „византийската принцеса Мария“ и т.н. Те следват моделите на истинското ксенофобско (специално антигръцко) националистическо представяне, конструирано в романтичния период на „националното Възраждане“, усилено още поради автентичния език на религиозното женомразство на средновековното християнство, използвано от авторите.

            Женски образи се споменават във връзка с множеството династически бракове през Средновековието. “Жените” присъстват в “Историята” в качеството им на дъщери, внучки, сестри и родственички на властващите мъже, в някои случаи дори без своите имена, т.е. представени са не като отделни личности, а като роднини на велики мъже. Поради патриархалния и устен характер на средновековната култура “жените” се отбелязват в документи и литературни текстове от епохата единствено като рефлексия на мъжките представи и фантазии за тях.

            Образите на жени, открояващи се на страниците на учебниците по история, представят „жената“ като “другия” – фундаментално различен от “мъжа”, като непроменящо се природно същество: раждащо и отглеждащо деца, прекарващо целия си живот вкъщи или на полето, грижещо се за малките неща от всекидневието и „предпазвано“ от активност във влиятелната публична сфера. Репродуктивната („естествена“) „функция“ се представя като основната, ако не единствена роля на българските жени в миналото… Това, което прозира от страниците на учебниците, е сексистката визия, че „жената“ – естествено, природно, пасивно, чувствително и майчински грижовно същество, е напълно „потопена“ в своята женскост и сексуалност, докато „мъжът“ е представител на пола си само във връзка с „жената“ и неговите атрибути се считат за универсални.

            Фактът, че някои от авторите на учебници са жени, по никакъв начин не променя „консервативния“ и центриран върху националното дух, който преобладава сред представителите на професията. Принадлежността към „втория пол“ се оказва недостатъчна за жените-исторички и не им помага да видят ограниченията на съществуващите интерпретативни рамки по отношение на жените и половете. Техният тематичен професионален избор е обусловен от социалните и образователни институции, към които те принадлежат.

            До подобни изводи стига и о ирония на съдбата надеждите, свързани с управлението на слабия пол, следват един аргумент, обслужвал дълго стремежа жените да се държат по-далече от политиката. Този аргумент се основава на тезата, че жените са принципно различни от мъжете – по-социални, по-морални, по-състрадателни. Именно поради тази причина се твърди, че те не са подходящи за насилствената природа на властта. Въпросните твърдения са измислени около 1800 г., но и днес има изследователи на човешкото поведение, които се опитват да го докажат. Твърди се, че средностатистическата женска хормонална система въздига в култ сътрудничеството, докато мъжката предпочита състезанието. Според заглавието на един бестселър с удобен формат мъжете произхождат от Марс, а жените – от Венера. Това обаче е теза с две остриета. С нея консервативно настроените се оправдават, че въпреки големите промени все още твърде малко жени заемат водещи позиции, защото единственото им предопределение било друго. Положително настроените пък се позовават на биологичната връзка, за да заявят, че именно жените ще спасят света от мъжките войни, кризи и борби за надмощие /

Тя е права в твърдението си, че потърсим ли в историята доказателства, че биологията е била съществен фактор за влизане във властта и за упражняването на власт, няма да ги намерим. Определящи винаги са били не хормоните и активността на мозъка, както твърдят социобиолозите, а индивидуалните дарби и обществените правила. Преди появата на тезата за специфичната социална и морална компетентност на жените общото схващане е било съвсем просто: жените са непостоянни, недалновидни и по-слаби физически и интелектуално. Затова жените най-често оставали извън властта. Въпреки това е имало жени императори, крале, министри – в случаите, когато кръвта била решаваща, когато роднинството било по-важно от пола.

Според Йотова грижата за другия отстъпва пред себичността, голия интерес, тшеславието и пр. В това мъжете имат опит и предимства, разполагат с несравнимо повече шансове или ресурси. Не че по природа са по-пригодни за политиката, а защото историята на властта е предоставяла повече възможности, статусни позиции или роли на техния пол и е възпроизвеждала нескончаемо и многостранно властовия им статус. Жените никога не са могли напълно да се “докажат” във и чрез властта.

            Корените на основните пречки за равноправно участие на жените в политиката могат да се проследят назад във времето. Те са обусловени от социално-историческата действителност, икономическите и правните фактори.

            Религията също е активен фактор във формирането на политическата активност на жената.

            Религиозните идеологии са едни от най-консервативните идеологии. Те най-упорито се съпротивляват на равноправието на половете. Променят се, но с най-бавни темпове. В различните периоди повече или по-малко влияят на поведението на жените – в политическата и в другите сфери, на формите и степента на участието им в политическия живот.

            Например в модерна страна като Израел под влияние на специфични фактори, вероятно много свързани с мястото и ролята на Израел в света, особено с отношенията му с арабските страни, е налице интересен процес на дееманципиране на израелската жена. Разраства се влиянието на крайните религиозни партии и общности, които връщат назад процеса на изравняване на половете. До степен, в която дори чуждите инвеститори се съобразяват с това и не смеят в рекламните си материали да изобразяват жени, а когато го правят, то не е в други социални роли, освен в патриархални. До степен, в която се иска сегрегирането на жените – те да пазаруват в едни часове в магазините, а мъжете – в други. Или едните да вървят по едни тротоари, а другите – по други. В същото време, за да пазят страната си, налагат и на момичетата да отбиват военна служба.

            По принцип религиите в по-развитите страни, в индустриализираните страни играят второстепенна роля като фактор, но съвсем не маловажен.     

            Разбира се има известна разлика между различните религии в това отношение. Например между индуизма и сикхизма. Сикхизмът е по-напредничава религия, която в някаква степен се опитва да върви в крак с времето и допуска еманципирането на жената. В Индия например сикхите са по-готови да приемат промените в женското битие и обществен статус, които съпровождат модернизирането на страната. А индуизмът в много по-голяма степен поддържа старите статуква и социални взаимоотношения.

            Католическата религия в Европа и света също е един доста консервативен елемент. И досега тя се опитва да възпрепятства свободата на жената по много линии. Например по отношение на свободата й да решава дали и кога да прави аборт. Едва напоследък във Ватикана решиха, че абортът е легитимен, но само когато се налага по здравословни съображения /т.е. досега и този е бил забранен – каква впечатляваща грижа за здравето и щастието на жената!/. А този въпрос лежи в основата на свободата на жената изобщо, защото касае най-важни решения в нейния живот.

            В бившите „социалистически” страни преходният период създаде доста благоприятни условия за масовизиране на религиозните вярвания, за безпрецедентно вярване на гледачки и баячки, за голямо връщане назад в това отношение. Особено силно е влиянието им в някои страни – например в Полша – на католическата религия.

            В България също се наблюдава такъв процес на десекуларизация, на разрастване на влиянието на религиите. Например на християнската. До степен, в която в университетите, които би трябвало да са една от най-нерелигиозните институции в съвременен тип страна като нашата, финансови стимули се раздават на преподавателите не за 24 май – празника на науката и образованието, а за религиозен празник като Великден. И за щяло и нещяло се правят водосвети и се викат попове…

            А християнската религия продължава да стои зад основните си антиженски постулати – за раждането на жената от реброто на мъжа и др. под. Продължава да възпроизвежда практики, които внушават второстепенността на жената – липсата на жени-свещенички като посредници между човека и бога и др. под. Продължава да възпроизвежда негативното си отношение към основни функции на жената /майчинските/ чрез образа на Дева Мария /заченала непорочно/ или чрез образа на изкусителката на невинния мъж Ева и т.н., и т.н. А зад всичко това стои образът на Христос, който продължава да си бъде мъж.

            Особено рисково е и разрастването на влиянието на мюсюлманската религия у нас. Тя е в основата на много процеси, които заплашват българския национален суверенитет, българското национално единство и не на последно място досегашните успехи на българската нация в процеса на изравняване на възможностите за развитие на двата пола. Не случайно много български мюсюлманки се върнаха масово към традиционните си облекла, масово напуснаха светските училища, масово се върнаха към мислене и практики, които пряко ги поставят в подчинена и неравна позиция. Това ги отдалечава от соловата активност в политиката.

            Българският елит от началото на преходния период много последователно и настоятелно работеше за увеличаване на религиозността и разпространението на суеверията в българското общество. И резултатите са повече от впечатляващи. Темата за ролята на религията в обществото е може би единствената тема, която в медиите не се поставя по друг начин освен като изразяване на поддръжка на религиозните вярвания по принцип. Съмненията относно социалната роля на религията са абсолютна тема-табу. Няма друга тема, по която медиите да са толкова единни в посланията си.

            Жените в политиката изобщо не правят изключение. Те все по-масово носят кръстчета и демонстрират религиозност. За голяма част от тях това е чисто лицемерие и демагогия, защото те в действителност не са вярващи. Но се подчиняват на изискванията на елита. Симптоматични са в това отношение думите на Диляна Грозданова през 2009 г.: Аз съм вярваща, но не съм много религиозна, честно казано. Общо взето, българите сме така. Някои много парадират с набожност, но…” /интервю по ТВ7, 14.11.2009 г./. Тя е от по-откровените…

            А други са религиозни, което пък показва равнището на тяхната интелигентност. На депутатката на НДСВ Румяна Станоева например й се явява Богородица… Сигурно й подсказва какви решения да взема в парламента…

            Така че еманципирани жени, политички, които под влияние на волята на българския елит да бъдем все по-религиозни, демонстрират религиозност и стимулират религиозността на населението, съдействат пряко за политическата пасивност на българската жена и за неравноправието между половете. Колкото и да се борят евентуално по други линии за равнопоставеност, те по тази линия съдействат за неравнопоставеността.

            В зависимост от степента на активност и масовост на религиозните вярвания в една страна ролята на религията се променя, но си остава нейното регресивно в това отношение влияние.

            Според Мичева положителни фактори за женската равнопоставеност в политиката са процесът на демократизация, примерът на вече изявени жени, качествата на жените, липсата на предубеждения спрямо тях. А негативни  тежката икономическа ситуация и семеен товар, който носи главно жената, маргинализацията на много жени по линия на безработица и др., мисленето, че политиката е мъжко занимание, егоизмът на мъжете, агресивността на политическата борба, неприсъща на женската природа, липсата на женска солидарност и подкрепа, жените са пасивни, жените-политици! не присъстват в медиите, жените са склонни към работа в сътрудничество за кауза, те са прагматични и предпазливи, не вървят напред със зъби и нокти, липсва им самочувствие, предпазват се от сексуална манипулация.    

            Специфични фактори, свързани с характера на преходната ситуация, може да се търсят във влошеното жизнено равнище и бедността сред голяма част от жените. Разочарованието от резултатите на прехода води до това, че много жени гледат на политиката допълнително като на нещо мръсно, безполезно за тях, не вникващо в интересите и проблемите им. Не вярват, че личното им участие би допринесло с нещо за подобряване на ситуацията. Желанието на жените от тези страни да стоят по-далеч от политиката е по-силно от това на жените в западните страни. Това е свързано и с идеализирането на семейната единица като гаранция за щастие. А това се допълва и с риториката и внушенията на националистическите партии, които насърчават майчинските функции на жената /Хайен 2000: 193-4/. Според Хайен желанието на жените от бившите «социалистически» страни да стоят по-далеч от политиката е по-силно от това на жените в западните страни /Хайен 2000: 193-4/.

ХХХ

Поведение на жените в българския политически елит

Бойко Борисов вика Корнелия Нинова да се разберат като мъже…

            Според Татяна Буруджиева до 2001 година жените политици са „три типа. Първият се олицетворяваше от „класната“ – жена, отдадена до степен на забрава на реализацията на мъжкото политическо его. Години на самоотвержен труд и пренебрегване на собственото Аз им гарантираше пост и признателност, която се полага на винаги верните. Напред, но не достатъчно. Властни, но защото са сенките на „великите“. Те са неизменен фон на политиците, дори техни говорители, но никога заплаха. Защото се изживяват по-скоро като любящи майки. Във всяка от т.нар. традиционни партии точно този тип има най-голям шанс за партийно израстване. Може би това е причината днес в политиката те да преобладават. Не само в българската политика.
            Това е повод в научните книги по политически маркетинг, когато се анализира имиджът на жената в политиката, редица автори да твърдят, че най-важното е тя да не прилича на жена. Така е най-успешна. И примерите са с политици като Тачър, Мейър, Олбрайт. Все жени, предизвикали не един злостен коментар, че политиката остава територия на мъжете.
            Вторият типаж са жените „на и с политиците„. Внучки, майки, сестри – жени, издигнали се в политиката или присъстващи в нея поради своето име. От тях не се очаква нищо повече от това да са жени, т.е. да не си забравят мястото. Много интересен е примерът с Дора Бакояни – най-успешния кмет в историята на Атина. Нарочена, че присъства в политиката поради и в сянката на своя баща и на своя мъж – и двамата представители на едни от знаковите за гръцката политика родове, – Бакояни се превърна в най-яркото лице на гръцката политика. Гърците и Европа я „откриха“. Но това щеше да е невъзможно, ако не беше си проправила път в политиката благодарение на името.
            Третият тип са жените-лица. На принципа – около политиците винаги трябва да има младежи, за да се внуши връзката с бъдещето и младостта на страната им. По същата логика всяка партия има своите хубавици – електоратът трябва да се привлича. В България отдавна от лица, надничащи от рекламните материали в началото на 90-те, се премина на политически лица високо в йерархията на отделните партии. Обикновено зад тях при по-сериозно взиране можем да открием истинските режисьори. Тези жени политици са известни и властни,  докато вършат работата на поста, на който са ги поставили. Така изглеждаха нещата дори с листите на НДСВ от 2001-а. Тогава определенията за новия парламент бяха основно в посока увеличения коефициент на красота. Стана дори модно да се пише коя как се облича, с каква прическа е и някак от само себе си се оформиха женски и мъжки съревнования” /Буруджиева 2007: 22/.

            Всъщност изказванията за особеностите в поведението и качествата на българките в политиката са много и най-противоречиви. Общо взето обаче няма сериозни изследвания, които да доказват с представителна и достоверна информация едно или друго твърдение. Тук ще предложа различни мнения, с част от които съм съгласна, други поставям под съмнение, а трети не приемам.            По какво си приличат и по какво се различават жените в политиката от мъжете в политиката? Ще си позволя поне да задам този въпрос и да се опитам да започна отговора му.

            Според някои анализи жените са по-почтени, трудолюбиви и упорити. Жените са по-малко склонни към политическо заиграване. По-принципни и последователни са. Твърдения, които подлежат на доказване.

            Според други и у нас жените поддържат трайното съществуване, семейството. Мъжете са по крайностите. Имат високи постижения, но и зловещи пропадания.

            Опитът на жените, «отнасящ се до отделянето на общественото от частното по исторически причини е различен от този на мъжете. По тази причина те често публично поставят проблеми, които обикновено са считани за принадлежащи на личната сфера /Хайен 2000: 197/. «Жените са склонни да дават предимство на практическите действия пред теоретичните обсъждания /Хайнен 2000: 199/.

             Според Светлана Дянкова „жената, която се е заела с политика… е по-отговорна и по-дисциплинирана, взема и по-нестандартни решения… А Елена Поптодорова мисли, че жените са  по-прецизни, по-добросъвестни като нагласа, по правило. Жената е по-педантична дори. Иначе народните представителки са много различни. Често пъти казваме: да, жената трябва да влезе в политиката, за да внесе хармония, омекотеност, здрав разум, но това не е непременно правило. Знам случаи, в които има по-екстремни, по-крайни изказвания на жени – народни представителки, но това също влиза в тази широка палитра от индивидуалности, която в крайна сметка трябва да бъде един парламент. По отношение на добросъвестност, педантичност, пак казвам, ние сме най-малко една крачка напред» /Методиева 1999: 70-72/.

            Според някои жените са по-добри преговарящи.

            Меглена Кунева не смята, че чарът е чисто женски приоритет и качество, особено в политиката. И действително не е така. Това се потвърждава от тенденцията на все по-силно превръщане на изборните кампании в шоу, където чарът е един от факторите за победа – и на мъже, и на жени. Харизмата какво е, освен чар? А говорим за харизматични лидери – мъже…

            «Въпрос към М. Кунева: Някога усещала ли сте се като жертва на мъжкия шовинизъм, на пренебрежителното отношение във висшите политически кръгове?

            – Не. Ако това е станало, значи са били достатъчно прикрити, за да го направят зад добрите думи на колегиалната състезателност. А и шовинизмът може да бъде и женски. В смисъл, че една жена може да е предубедена към друга много повече от мъжете» /Тодорова 2008: 7/.

            Според изследването на Мичева интервюираните мъже и жени от българския политически елит смятат, че жената – политически лидер има много качества. „Тя е неагресивна и води успешно преговори, толерантна, с бързи реакции, отговорна, стриктна, честна, по-неподкупна, задълбочена, всеотдайна и много добър организатор, работлива е, но не се самоизтъква. Тя е крехка и емоционална, но не се огъва. Жената може да бъде много силна, когато реши да се бори и да защитава ясни и принципни позиции /Мичева 2001: 109/.

            Според Такева «всички изследвания показват, че жените са по-отворени към острите социални проблеми и ги изнасят в челото на политическия дневен ред, докато мъжете повече мислят за пробив във властта, за идеология, външна политика и глобални теми… Жените от различните политически партии успяват да се разберат по-добре помежду си, отколкото мъжете, и по важните социални въпроси гласуват единно» /Такева 2001: 92/.

            Според някои жената е по-добра в управлението на определени области на обществения живот – образование, екология, социална сфера и т.н. А според други – тя може да е добра във всички сфери.

            Този разнобой показва субективността на мненията и че те не са достатъчно достоверно доказателство. Те трябва да бъдат подкрепени с доказателства, с научен анализ на дейността, с по-обективни критерии. А, от друга страна, разнобоят показва, че тези качества може би просто не са нито „женски”, нито „мъжки”. Защото има по-отговорни и по-безотговорни жени и мъже в политиката, подкупни и неподкупни, работливи и мързеливи…

            Според мен няма съществена разлика в основните насоки, в които мъжете и жените в политиката тласкаха общественото развитие през преходния период. Жените спазват правилата на играта, слугуват на когото трябва не по-зле от мъжете. Защитават интересите на новата българска буржоазия. Опитват се и да станат нейни представители или идват в политиката като нейни представители. Логика на поведение – типична и за мъжете – политици.

            Често се среща тезата, че жените са по-ревностни поддръжници на съществуващите социални структури. Но активното участие на жените в нашия преход не доказва ли точно обратното? Че те имат доста големи заслуги и за развитието на преходните ситуации, за съществената промяна на съществуващите структури и статуква? И това се отнася за всички бивши «социалистически» страни.

            Има доста примери у нас и в световен мащаб, особено напоследък, които показват, че жените биват избирани на висши позиции именно в период на криза, на преход, на екстремни условия.

            Когато по време на политическата криза през 1994 г. имаше нужда от служебно правителство, не направиха ли Ренета Инджова премиерка? Не вкара ли във властта ГЕРБ много жени именно освен в преходна, но и в кризисна обстановка?

            Според Рейхан Салам икономическата криза в Исландия докарва на власт първата откровена лесбийка – министър-председателка. Литва за пръв път избира жена за президентка – опитна икономистка с черен колан по карате. «Макар че не всички страни ще реагират на кризата с изхвърляне на некадърните мъже, тенденцията е реална и глобална. Голямото прехвърляне на властта от мъжете към жените по всяка вероятност ще бъде драматично ускорено от икономическата криза, защото все повече хора осъзнават, че агресивното и рисково поведение, позволило на мъжете да се окопаят във властовите позиции, както и култът към мъжкарството се оказват деструктивни и ненужни в един глобализиран свят» /Салам 2009: 37/. «Сега се оказва, че мъжкарите в силно доминирания от тях глобален финансов сектор не само са създали условията за световния икономически колапс, но в този процес са били подпомогнати от доминирания отново от мъже държавен апарат, чиято политика – съзнателно или не, изкуствено е насърчавала мачисткото поведение» /Салам 2009: 38/.

            Едва ли е вярно това, че мъжката доминация в управлението на икономиката и политиката е основната причина за съвременната криза. По-скоро има доста по-важни от тази причини, но тъй като електоратът не се ръководи от научни съображения при избора си на хора на политически позиции, не е невероятно именно по този малко повърхностен, но по-близък до интелектуалните му възможности, начин да се опита да намери алтернатива и изход от ситуацията. Като дава доверието си по-често на жени.

            Една от тези причини е обективната тенденция на нарастване на отраслите в съвременната глобализирана икономика, които позволяват женския труд в тях, независимо от усилията на «мъжките» държави да удължават изкуствено живота на «мъжките» отрасли.

            Интересно е да се сравнят жените и мъжете по продължителността на политическата си дейност. Вероятно при мъжете тя е доста по-голяма. Защото вероятно по-голяма част от тях правят политическа кариера по-мотивирано, осмислено, желано, по-малко случайно… И затова по-задълго се задържат на различни постове. Но преходността на периода и сред мъжете увеличава процентът на случайно преминаващите през политиката и не задържащи се много в нея. Депутатите, които са имали по един мандат в нашия парламент са голямо количество. Нашите депутати са по-млади от европейските си колеги, за по-кратко време присъстват в парламента.

  „Революцията” и у нас изяде своите деца. Първото „поколение”, от първите години на демокрацията, до голяма степен предаде властта на второто „поколение”. Много от лицата от първите години след Десети ноември вече не са активни фигури в политиката. В това число и много жени. Леа Коен, Снежана Ботушарова, Виржиния Велчева, Ренета Инджова, Златка Русева, Елка Константинова, Елена Кирчева, Ани Младенова, Мариана Христова и т.н. Други устояха по-дълго време, набираха сили и израстваха в йерархията – Надежда Михайлова, Екатерина Михайлова, Анастасия Мозер, Нора Ананиева… 

            Безспорно е, че жените са по принцип с по-малък опит в политическите дела и борби. В някои ситуации това може би им пречи да намерят най-бързия и ефикасен път за решение на проблемите. А в други им помага. Например когато не са роби на статуква и неписани закони и си позволяват да поставят нови проблеми, по нов начин да решават стари проблеми по логиката – по-незнаещият е по-свободен.

            Логично е да се очаква, че една от спецификите на жените в политиката би трябвало да бъде грижата за равноправието на жените. В някои западни страни когато ще издигат жена на определен пост, я питат има ли „женска” активност.           В България не е имало особено силно феминистко движение до Девети септември 1944 г., а след Девети правата на жените са им дадени до голяма степен наготово поради желанието на номенклатурата да използва максимално интензивно женския труд за модернизирането на съответните страни. Това води до логични следствия. Едно от тях е, че когато жената стане депутатка например, тя не смее да се бори за правата на жените, за квотен принцип и др. под. за да не я обявят за феминистка. Когато не си се борил за нещо, по-малко го цениш и по-малко си загрижен за неговото продължение. В такъв смисъл избраничките на народа и преди Десети ноември, и сега често разочароват жените, които са възлагали надежди на тях, че след заемането на определен пост ще работят за равнопоставеността на половете.

            Оказва се, че не малка част от жените–политички не желаят да се ангажират с каузата за борба за равноправие между половете. Тези от тях, които се смятат за талантливи, не искат да се обръща внимание на пола им, защото се чувстват достатъчно пълноценни, дори по-талантливи от много мъже-политици. Смятат, че е логично жените със способностите си да се издигат, а не с допълнителни външни изкуствени подтици и грижи и, ако не са се издигнали, значи не го заслужават. Може би такъв е случаят с Татяна Дончева. Тя, когато е била в апогея си, не е обръщала особено внимание на женските организации и на проблема.

            Жените, които са участвали в работата на Европейски институции, се връщат с по-развито съзнание за това, че трябва да се работи за равноправието на жените и участието им в политиката.

            Струва ми се парадоксален, дори срамен случая с Партия на българските жени и поведението на нейната лидерка Весела Драганова. Партията, която имаше парламентарно присъствие, не съдейства достатъчно за приемане на законопроекта за равните възможности и едва ли може да се каже, че като цяло е съдействала особено много за изравняването на реалните възможности на жените. Освен с подкрепата на закона срещу дискриминацията. Лидерката й използва партията за други по-прагматични цели. Дори заявяваше, че не е феминистка и че приемането на закон за равните възможности би било неуместно признание за това, че жените в България имат проблеми. Сякаш с прикриването на проблема той ще изчезне.

            Може би пример за негрижещите се за женското равноправие е Гергана Паси – тя се обявява за противник на феминизма и еманципацията. Което е меко казано доста нелогично поведение, особено след като се ползваш от плодовете на еманципацията и резултатите от борбите на феминистките. Ако не си загрижен за равнопоставеността и съдбата на жените в политиката, поне дължиш известно уважение към усилията и борбите на тези жени.

            Предизборните платформи на жените кандидатки не отразяват по някакъв особен начин проблемите на жените и дори думата „жена” почти не се среща. С други думи не се отличават особено от платформите на мъжете – кандидати.

            Други български политички се ангажират с „женската” кауза. Интересно е да се направи по-подробен  и задълбочен анализ доколко и как контактуват с неправителствените женски организации, с профсъюзите. В 38-то Народно събрание се организира женски клуб, който да обсъжда различни въпроси, включително и такива, свързани с равноправието. Но той не е активен и съществува за кратко.

            Анастасия Мозер смята, че „ние всички трябва да работим за по-голямото представителство на жените в законодателната власт и във всички слоеве на нашето общество, но затова трябва и всички жени да работят, защото никой няма да ни даде нищо наготово, а ние трябва да подкрепяме жените-кандидатки, да ги издигаме на отговорни постове, за да нямаме причина после да се оплакваме, че ги няма… Трябва да кажа, че в нашето БЗНС и в Народен съюз, където има жени, те са най-активните, най-инициативните. Има клуб на жените-земеделки. Аз лично винаги съм подкрепяла кандидатурите на жени в нашата организация, но и там трябва да сме максимално настоятелни” /Методиева 1999: 71/.

            Къдринка Къдринова прави опит за частична характеристика на поведението на български евродепутатки.

            Антония Първанова, която е сред най-активните членове на Комисията за правата на жените и равенството между половете Европейския парламент. Първанова е инициаторка за разработването на бъдеща директива на ЕП за премахване на насилието срещу жени. Тя е подела също и кампания за привличане на вниманието към шокиращите случаи на заливани с киселина жени в България. Може да се допълни, че тя се занимава и с въпросите на дискриминацията на жените. Тя е и вицепрезидент на международната организация „Жени-Лидери в Европа”.

            Илияна Йотова от групата на Прогрсивния алианс на социалистите и демократите изказва подобни възгледи и за женската солидарност, и за отпуска по бащинство, и за доминиращото мъжко присъствие по ръководните административни постове. Илияна, която е бивша телевизионна журналистка, смята обаче, че при взимането на решения в институцията често се налага мъжката гледна точка просто защото сред жените невинаги има единство и “някой все предава четата”. Тя не е привърженичка на квотите, смята ги за нещо изкуствено и е убедена, че самите жени трябва да бъдат по-мотивирани да воюват, за да се наложат, отколкото да чакат обществото наготово да им постила права и гаранции. “Първо, трябва да си лидер по душа, да си силна, малко да си “перде”. Защото, когато една жена тръгне по избрания път, става по-уязвима от мъжа – това съм го виждала многократно не само в България, но и в други страни на ЕС. Веднага започват – този й е любовник, затова тя е тръгнала натам, онзи я спонсорира и тя затова така… Това са подмятания, много по-често отправяни към една жена, отколкото към един мъж. Пак казвам, че тя трябва да е с характер, добре професионално подготвена, трябва да може да устои на всичко това, за да докаже, че  наистина е по-добрият избор.

            Българската евродепутатка от ЕНП Надежда Михайлова е на мнение, че засилването на ролята на жените в евроинституциите е логично: “В периоди на сериозни изпитания и кризи жените са търсени съветници и участници във взимането на решения, тъй като чувството им за отговорност е много високо, имайки предвид ролята им на майки. Както се шегуват много мои колеги, жените последни се предават в сложни ситуации. Бих добавила, че често сме и много по-малко конформисти от мъжете, търсим нестандартни решения, а това е може би най-важното в сложни моменти като сегашния.

            Българската евродепутатка от АЛДЕ Филиз Хюсменова е по-умерена в изискванията към женското представителство в евроинституциите: “Струва ми се, че не е толкова съществено да се гонят количествени измерения. Хората в европейските институции не се разделят на мъже и жени в професионално отношение. Всеки трябва да докаже на какво е способен, да отстоява аргументирано позиции, да се развива. За съжаление не може да се каже същото за други сфери на обществения живот. Все още жената е тази, която полага повече грижи за домакинството, за децата, за възрастни родители, на нея й е по-трудно да отдели от времето си за кариерно или научно развитие. Все още има работодатели, които няма да предпочетат жена, защото тя излиза често в болнични заради детето си или няма да остава след работно време. Необходима е промяна – да се създадат на жените по-добри условия, за да се реализират по свой избор. Няма лошо, ако жената желае да е домакиня, но също така ако например управлява фирма и трябва да пътува в командировки, да има гъвкаво работно време, условия за пазаруване и за отглеждане на децата… Аз подкрепям временното използване на квотите. Скандинавските страни, Франция и други държави могат да се похвалят с добри резултати от квотното представителство.”

            “Българският модел” пък е вдъхновението на още една млада българска евродепутатка от ЕНП – Илияна Иванова “Виждам, че през този мандат жените, особено младите, имат много осезаемо присъствие в ЕП. Не само като брой и позиции, заемани в комисиите и делегациите, но и като личности и визия. Аз идвам от държава, в която е естествено  жени да заемат ръководни постове както в частния сектор, така и в политиката, и в държавната администрация. Така че намирам това дамско присъствие в ЕП за напълно нормално. Виждаме го и в състава на новата Европейска комисия, включително и в лицето на българския комисар – г-жа Кристалина Георгиева, която е един безспорен пример и модел за мен за изключителен професионализъм и класа”/Къдринова 2010/.

            Грижещи се за равноправието между половете чрез участие в неправителствени организации и по други начини са и други жени-политички – Елена Поптодорова, Ирина Бокова, Нора Ананиева, Емилия Масларова, Маруся Любчева, Петя Ставрева, Надежда Михайлова, Надя Антонова, Атанаска Тенева, Лиляна Кръстева, Милена Паунова, Снежина Чипева, Даниела Дариткова, Даниела Петрова.

            Може би е парадоксален и случаят с Емилия Масларова – председателка на Демократичния съюз на жените, със заслуги в дейността по осигуряване на равноправие на половете. В същото време тя твърди, че не е феминистка, защото „обича мъжете, семейството и живота по двама” /Кр. Даск. М и д. стр. 105/. Изглежда в нейния случай се касае за неправилно разбиране на феминизма като мъжемразство. Не се взема предвид наличието на различните и многобройни клонове на феминизма, само при част от които става дума за нещо подобно.

            Мисля, че има доста основания да се вярва на тезата, за която споменах по-горе, че когато жените са прекалено малко в различни политически институции, организации, органи, те се държат по-мъжествено и от мъжете. Но когато те имат по-равноправно участие биха могли да изявят и някои свои по-„женски”, но точно заради това по-нужни за политиката качества. Всъщност не става дума за някакви «женски» качества, а за ориентация на жените в политиката към решаване на проблеми, които са им по-близки поради историческата традиция и реалното им битие.

            Когато са в политиката и то достатъчно много, жените ориентират дневния ред на институциите в по-„женска” посока, към решаване на проблеми, които мъжете по-често забравят или подценяват.

            В статията си Катя Владимирова изрежда проблеми, които жените поставят, когато имат достатъчно влияние в местната власт. Това са проблеми на социалната сигурност, услугите, образованието. Променят взаимоотношенията между избраните и администрацията в местните служби, между избраниците и населението, така че местното управление да отговаря повече на нуждите на населението. Променят времето за политика и времето в селището от гледна точка на удобството на гражданите. По-голямо внимание се отделя на проблемите на жените – насилието, безработица, бедност и др. под. Включват въпроси, които иначе или не се включват в дневния ред на местната политика или не им се обръща сериозно внимание

            Всъщност и мъжете им дават повече сферите, свързани със социалните въпроси, образованието, подпомагане и др. под. Пазят за себе си другите. Това може да се интерпретира и като клопка, която предотвратява навлизането на жените в другите сфери.

            Според образованието си сред най-активните български политички доминират юристките. Което вероятно е естествено, защото юридическата професия е доста подходяща за политическа кариера, особено в парламента. Но подобна доминация има и при мъжете.

            Според процентът на висшистите в нашия парламент през тези години България е сред европейските лидери. През 1990 г. – 95% са висшисти, а през 2001 г. – вече са 99%. Жените в това отношение не отстъпват на мъжете.

            Езиковата подготовка на жените-депутатки, поне според биографичните им справки, е добра. Изполват по един или повече чужди езици.

            Необходим е по-задълбочен анализ на съотношението между образователна и професионална подготовка, лични качества и самоподготовка на политичките спрямо длъжностите и дейностите им. Общо взето при повечето има съответствие между подготовката им и сферата, в която работят. Но има и фрапиращи примери на разминаване. Може би такъв е случаят с Десислава Атанасова – министърка на здравеопазването без медицинско образование.

            Четейки биографиите на много жени в българския политически елит човек се чуди дали да се възторгва или да се притеснява. Имам предвид следния факт. За доста от тези жени /най-вече от по-младите генерации/ се оказва, че те имат твърде много дипломи за завършени бакалавърски и магистърски нива на образование, както и различни видове специализации, част от които в чужбина. Натрапват ми се два варианта за обяснение. Или имаме работа с изключително способни, почти гениални политички. Или става дума за резултат от девалвацията на образованието, за нарасналата възможност да получиш диплом за някакво образование – или пряко срещу пари, или при занижени критерии за завършване. Вероятно картината е пъстра, но при всички случаи става въпрос за правилна ориентация на тези жени поне в едно отношение – да запълват сиви-то си с повече такива факти. А иначе трябва да се направи сериозен анализ на това доколко тези дипломи отговарят на техните действители знания и умения – от една страна, а, от друга страна, доколко ефективно използват тези знания и умения в своето израстване и в управленската си дейност.

                              Разлика има в смелостта на жените да се предлагат или да демонстрират готовност да бъдат издигани за партийни лидерки. По-малко жени се опитват да се преборят за политически лидери на своите формации. Някои успяха да се наложат. Най-дълго партийна лидерка е била Анастасия Мозер /на БЗНС-НС и на Обединени земеделци/. За по-кратко време – Надежда Михайлова. Христина Христова продължава да е лидерка на НДСВ. Елка Константинова беше лидерка на РДП. Весела Драганова на Партията на българските жени…

            Мисля, че типичен пример за лидерка /не партийна/ е Ирина Бокова. Тя изминава дълъг и труден път, по който не може да й се помогне особено много, ако тя няма собствени качества, опит и амбиция, за да се наложи като ръководителка на световна организация като ЮНЕСКО. Още повече, че е жена, от Източна Европа и от славянска страна.

             Тъй като партиите са основен механизъм за политическа кариера повечето жени израстват по партийна линия. Или участват в създаването на нови партии и възстановяването на стари, което е типично за всеки преход, или се издигат във вече създадени партии. Тяхната биография е зависима от съдбата на политическата им сила, от волята на партийните ръководства и от собствената си способност добре да се ориентират и да работят умно за своето израстване.Eкатерина Михайлова, Надежда Михайлова се налагат постепенно заедно с развитието на СДС.

            Меглена Кунева в това отношение се оказа добре ориентирана спрямо ролята на партиите и по-успешно работеща след отчуждаването си от партията-ракетоносител. Тя дълго време запази връзката си с НДСВ, докато не се почувства по-уверена, активно работи, обикаля страната, убеждава електората и постигна действително впечатляващи резултати на президентските избори през 2011 г. И закономерно стигна до идеята, че в политическия живот може да се наложи само с помощта на партия. Друг е въпросът дали ще успее. Докато Татяна Дончева като че ли се предовери на действителния си авторитет в парламента и не отчете нуждата от някои други фактори за собственото си политическо развитие. И движението й издъхна преди да се е родило.

            Но има и много други, които биват взети от други сфери без да са партийни активистки – по линия на така наречените „граждански квоти” – БСП – Весела Лечева, Татяна Дончева, СДС – Елеонора Николова, НДСВ – Румяна Георгиева, ГЕРБ – Юлиана Колева. Някои след това стигат до ръководни постове.

            Някои са реализирани в други сфери и заемат високи позиции в политиката без особен политически опит заедно с налагането на нови партии – Камелия Касабова, Лидия Шулева. Това им коства много напрежение, грешки, обвинения. Ето какво споделя Лидия Шулева в едно интервю: „Като министър най-важно за мен беше, ако има някаква работа, да се свърши. И тъй като съм доста припряна – на мига и веднага. Обаждаха ми се много депутати и кметове от страната с молба да се видим. И понеже графикът ми беше безкрайно натоварен, първо ги питах – по какъв въпрос? Ами – по такъв и такъв. След което бързах да се обадя че съм го решила. Ако не можех – отговарях, че няма смисъл да си губим времето и приключвах. По-късно разбрах, че политикът не трябва да постъпва така” /Петкова 2012/. И стига с известно закъснение до извода, че «политикът трябва да се срещне с човека, защото за него е по-важно да има личен контакт. Аз не си давах сметка за тези неща, и избирах работата пред срещите с хората. Разбрах го по-късно. Моята грешка беше, че мислех, че мога да съм в държавното управление, без да се занимавам с политика. Няма такова нещо…» /Петкова 2012/.

             Някои жени  попадат сравнително случайно в политиката /особено характерно за преходните периоди/, не им харесва, оттеглят се и се реализират в други сфери. Например Виржиния Велчева става майстор – стъклар, има галерия за стъклени изделия. Тя смята времето, отдадено на политиката за прахосано. Не е колективен играч.

            Други идват неподготвени, без партиен и политически опит, но се зарибяват и продължават опити за съществуване в политическата сфера – например Юлияна Дончева, Биляна Раева, Нина Радева, Петя Гегова.

            След политическата кариера жените имат различни видове изява. Някои си имат стабилна работа или захващат нови неща. Част от тях влизат в бизнеса, защото вече са събрали връзки и познания, могат и да лобират. Част от тях си движат предишни ангажименти – преподавателки, адвокатки. Част от тях забогатяват по време на депутатстването си. Част от тях залязват преди да са изгрели.

            Изкушавам се да спомена един пример за депутатка, чието присъствие в парламента има странно влияние. Ако човек не заплаче, може и да се разсмее, когато слуша нейните излияния. Става дума за Марина Василева. Тя споделя пред в. “168 часа“: “Като го видя, ето тук (боцка се в сърцето) изпитвам приятно и необяснимо потрепване. Царят има такава голяма аура! Цялата ме изпълва! Царят свети целият! В неговата светлина се чувствам слята с Космоса! Подарявам му всичката си чистота и честност“ /Джоева 2004/. И още: “Като пионерче спечелих първо място на национален фестивал по пеене. Имам силни роли в драмсъстава. Показвана съм в кинопреглед. Аз съм актриса по душа…  Имам дарба да плета и мога да шия по 24 часа в денонощие! Пускам нежна музика, започвам едно сако и го оставям призори, когато е готово. Подарила съм полички на всичките си приятелки. Идеите ми се раждат леко и около мен все се чудят: Как можа да вникнеш в тези нагънати плохички само с един поглед в журнала!“ /Джоева 2004/.

            Ирена Варадинова от НДСВ – друг бисер. Тя оглавява класациите за най-мързелив депутат и казва: „В областта на политиката не са много жените, които са успели на моята възраст да се реализират в Народното събрание. Все още не се усещам политик, но пък се усещам в свои води, що се отнася до законодателната дейност. Не мога да свикна – и сигурно няма да свикна – с лицемерието в парламента. Това ме убива! Потиска ме и чувството на някакъв колективизъм, който се изисква от нас. Разкъсва ме тази неудовлетвореност! Но си давам сметка, че обществото няма готовност да чуе това, което мислим като личности…
            На политика не съм се учила. До деня, в който бях вписана като кандидат-депутат, съм била абсолютно аполитична. Формирала съм мнението си от медиите, от обществените контакти. Натрупала съм някаква енергия, която сега ми помага. Ако изпадна в депресия, излизам и си купувам някаква дреха. Обличам я веднага и това ме зарежда с енергия” /Интервю, в. Сега, 11 февруари, 2002 г./.

            Случайното попадане в парламента, без достатъчна партийна активност преди това се отразява на интензивността на напускане на депутати от определени политически сили. Това става обикновено по-масово от новите политически сили, които събират депутатите си по по-неясни критерии, в по-голяма зависимост според възможното, а не според необходимото. По този въпрос би могло също да се направи по-задълбочен анализ.

            За „случайността” на попадането в парламента вероятно говорят и годините на някои депутатки, особено от новите партии. От НДСВ – Ралица Агайн /25 години/, Гергана Грънчарова /28 г./, Биляна Раева /33 г./, Сийка Димовска /25 г./, Нина Чилова, Адриана Брънчева /29 г./, Петя Гегова /30 г./, Любка Качакова /31 г./; от ГЕРБ – Любомила Станиславова /26 г./; от Атака – Деница Гаджева – /22 г./, Калина Крумова /24 г./ и т.н.

            Ще бъде честно да се каже, че мъжете в парламента имат естетически вкус – действително повечето от жените в него са доказателство за българската красота. Особено по-младите.

            Болшинството активни жени в политиката са семейни, повечето с едно или най-много с две деца. Има изключения – Юлиана Колева /ГЕРБ/ има три деца. Има и доста неженени и разведени, без деца. В това отношение може да се каже, че българските политички не дават най-добрия пример на нацията и на останалите български жени при наличния демографски упадък.       

            Общо взето в личното си поведение жените все по-бързо се изравняват с мъжете, възприемат качества, поведение, които са били типични доскоро предимно за мъжете. Сега все повече стават типични и за жените. Това произтича обективно от еднаквото им служебно положение и възможности. И тук се оказва, че не половата характеристика е доминираща и определяща, а социалното ти положение и роля. Така че си позволявам да предложа някои хипотези, без да мога на този етап да ги докажа.

            Преди масовото навлизане на жените в управленската сфера, предимно мъжете използваха властта за нечисти сделки и нелегитимно забогатяване, защото за това даваше възможност служебното им положение. Днес и жените смело вървят по техния път, макар че все още изостават. Вече има доста случаи на разследвани и съдени политички – Нина Радева, Лидия Шулева, Емилия Масларова и др. Има малко жени, осъдени за използване на служебното си положение, за извършване на престъпления, както и много оправдани, защото вече имат властовите ресурси да влияят на съдебната власт. Което преди това е било приоритет и възможност само на мъжете. Така че думите на Борисов, че жените са по-малко корумпирани, може би все още са верни, но скоро може да престанат да бъдат верни и жените да се изравнят с мъжете в това отношение. Защото те не са по-малко мотивирани да устройват себе си и семействата си, а сега вече все повече имат тази възможност сами да го правят. Средата е все по-изкусителна. А и те едва ли са по-устойчиви на изкушения. Така че условията да бъдеш корумпирана все повече ще бъдат налице.

            Едно от доказателствата за тази тенденция е фактът, че депутатките наред с депутатите не се борят много за ограничаване на възможностите си докато са в парламента да развиват и бизнес дейност – например да са еднолични търговци. Това не е записано в правилника на НС. Според статистиката например през 2009 г. в парламента работят следните еднолични търговци – Адриана Брънчева, Весела Драганова, Весела Лечева, Даринка Станчева, Лиляна Кръстева, Нина Радева, Христина Петрова, Мима Ненкова. Друг факт е, че и редица депутатки, наред с много депутати, не подават прецизни декларации за имуществото и доходите си.

            Симптоматичен, грозен и прословут пример за опита на жените в политиката да използват нелегитимни средства за забогатяване и регулиране на общественото си положение бе поведението на Калина Илиева, шефката на Фонд „Земеделие” с нейните фалшиви дипломи.

            Според Максим Мизов политиката и властта се оказват „доходоносен занаят, превръщат се в “златна” професия, която дава шансове за лесно и бързо забогатяване. Формално за тях съществува свободен достъп за всички, но реално само избраниците или способните за фасадната демокрация, псевдодемокрацията и пазарната джунгла стават из/годни. И това също не значи, че всички във властта са откровени или прикрити мерзавци, негодници, използвачи, хрантутници и престъпници. Обаче моралният портрет на хората от властта очевадно става все по-одиозен, публично неприемлив, отрицателен и ескалиращо заклеймяван от гражданството. И приносът на мъжете в този дух е доста по-голям от този на жените” /Мизов2010: 18/.

            Разликата между мъжете и жените в политиката е може би тази, че „жените разполагат с по-малки финансови и други ресурси, или пък са по-ограничено представени в криминогенните контингенти, така че не могат да се конкурират успешно с мъжете в новите реалии. Независимо от обстоятелството, че преходните реалности дават шанс и на редица жени да попаднат (по различни причини) в корупционни или в криминални схеми и практики за придобиване на богатства и статуси. Възможностите за искрометни кариери, за бързо забогатяване създават предпоставки и условия за лесно падане на морални скрупули, бариери. Те изкушават и прелъстяват човешката природа – в т.ч. женската също. А падението на жената често предизвиква по-голям интерес или отзвук” /Мизов 2010: 18/.

            Жените все повече по светлия пример на мъжете вероятно ще започват да използват служебното си положение да притискат хора, да извършват сексуално и психическо насилие над подчинени – мъже и жени. Както мъжете – спрямо подчинени жени. Това е един вид историческо отмъщение. По подобие на историческото отмъщение на евреите – които на вековната дискриминация спрямо тях отвръщат с все по-голямото си участие в управлението на света.

            Жените все повече възприемат и мобилния тип начин на живот с всичките му особености и недостатъци – непрекъснати пътувания /например евродепутатките/, работа с много хора от различни прослойки и страни,  създаване на нови контакти и връзки, известно пренебрегване на съпрузи и деца, физическа и психическа преумора. Все повече вероятно ще изневеряват на мъжете си, ще развалят семействата си, все повече ще се заразяват със съзнанието, че всичко им е позволено. Което доскоро беше присъщо повече на мъжете в политиката.

            Политическите битки ще ги научават на все повече трикове и мръсни номера, които по-рано използваха предимно мъжете. Защото в домакинската работа и отглеждането на деца те не им бяха необходими. Като участници в политическия живот обаче тези номера са им необходими за да оцелеят и да работят и вероятно ще се окажат не по-малко талантливи от мъжете. Вероятно се различават най-вече по познанието си за тях и опита в прилагането им.

            Еманципацията на жената–политичка си личи и в нейното облекло. Явно все още жените в политиката се самодискриминират и залагат над костюма като основно работно облекло. Често този костюм е с панталон. В това виждам голяма доза прагматичност, защото се оказа, че тази дреха е твърде удобна и жените като цяло имаме вече голям афинитет към нея. Част от костюмите са с поли, което ги приближава до женскостта. Но роклята като типично женска дреха общо взето малко присъства в работното облекло на политичките. Може би защото тя в най-голяма степен би ги отличила като различни от мъжете. Или защото мъжете в парламента държат дрескодът да продължава да е „мъжествен”.

            За съжаление частично трябва да се съглася с думите на Валери Найденов, че „ако до възхода на ГЕРБ във властта преобладаваха жени украшения, то днес на мода са жените експертки. За истински лидерки обаче е много рано да се говори. Разбира се и при предишните управления имаше компетентни бюрократки… Но ударението бе по-скоро върху дамите, които украсяваха властта… Днешните властови дами вече не са украшения, а компетентни домакини. Мястото им не е в будоара, а в кухнята. Те са надеждни и верни изпълнителки на волята на мъжествения лидер… При новото управление са на мода жените служителки… Жените са по-изпълнителни, по-организирани и по-старателни в детайлите. Затова те са идеалните допълнения към мъжествения лидер, какъвто е Бойко Борисов. С други думи привидната феминизация на управлението всъщност обслужва доминиращия мъжкар” /Найденов 2010/.

            Засега в политиката жените са повече в ролята на сиви кардинали, на изпълнителки на идеите на мъжете, в ролята на обслужващ персонал на мъжете – лидери, дори в ролята на украшения. По-малко в ролята на лидери и управленци. Засега повече събират опит, управленски умения и познания. Кога ще стигнат до следващия етап – да са лидери и управленци наравно с мъжете – животът ще покаже.

            За малко повече от половин век – толкова!

Literatura

               1. Abrasheva 2009: Abrasheva, Marchela, Osobenosti na balkanskiya macho. – Foreign Policy       

         Bulgaria, 27, 2009

  2. Burudzhieva 2007: Burudzhieva, Tatyana, Sofiyski test za modernost. – Tema, 39, 2007

  3. Bachvarova 2009: Bachvarova, Albena, Zhenskiyat krag na Boyko Borisov. – Trud, 22.09.2009

  4. Vladimirova 2000: Vladimirova, Katya, Zhenite v upravlenieto. Uchastie v mestnoto samoupravlenie. – V: Trud, zaetost i bezrabotitsa, UI „Stopanstvo”, 2000  

  5. Valcheva 2001: Valcheva, L., Zhenskite dvizheniya v Balgariya – potentsial i aktivnost. – V: Savremenniyat svyat i zhenata, S., 2001

  6. Daskalova 2004: Daskalova, Krasimira, Zhenite v balgarskite uchebnitsi po istoriya. – V: sastav. Krasimira Daskalova i Korneliya Slavova, Zhenski identichnosti na Balkanite, S.: POLIS, 2004

  7. Daskalova 1999: Daskalova, Krasimira, Feminizam i ravnopravie v balgarskiya HH vek. – V: Mayki i dashteri, Polis, 1999

  8. Dzhoeva 2009: Dzhoeva, Tanya, Deputati do posledno. – Tema, 48, 2004

  9. Dimitrova 2009: Dimitrova, Boryana, Macho politicheska kultura v BG variant. – Foreign Policy Bulgaria, 27, 2009

  10. Erenrayh 2004: Erenrayh, Barbara, Arli Hohshild, Globalnata zhena, S.:

Siela, 2004

  11. Yotova 2011: Yotova, Kalina, Zhenite vav vlastta. – Novo vreme, 2, 2011

  12. Kmetova 2005: Kmetova, Tatyana, „Mazhete i zhenite sa ravni, no ne i ravnopostaveni“. – http://www.cwsp.bg/htmls/page.php?category=444&id=635.

  13. Koprinarov 2010: Koprinarov, Lazar, Zhenite v politikata – za i protiv kvotniya printsip. – V: Savremennata zhena – roli i obrazi. Sast. P. Pachkova, Ant. Nikolova, G. Popova, Bl.: UI, 2010

  14. Kostova 2010: Kostova, Lyuboslava, Priliki i nesaotvetstviya mezhdu utvardeniya sotsialen obraz na balgarkata i novite sotsialni predizvikatelstva na savremennostta. Kriza na identichnosti. – V: Savremennata zhena – roli i obrazi. Sast. P. Pachkova, Ant. Nikolova, G. Popova, Bl.: UI, 2010

  15. Kotseva 1994: Kotseva, T., Zhenskite saprotivi v posttotalitarnata realnost. – Sotsiologicheski problemi, 3, 1994

  15. Kadrinova 2010: Kadrinova, Kadrinka, Zhenski internatsional. – Tema, 9, 2010

  17. Kancheva 2011: Kancheva, D., Nyamam nishto lichno kam Borisov, ne znam zashto sam mu slabost, intervyu s Korneliya Ninova. – V. 24 chasa, 21.04.2011

  18. Metodieva 2005: Metodieva, Liliya, Zhenite deputati v 39-to Narodno sabranie i tyahnoto slovesno predstavyane, v: Rod e red v balgarskata kultura, S., 2005 g.

  19. Metodieva 1999: Metodieva, Liliya, Zhenite v parlamentarniya zhivot na stranata ni. – V: Mayki i dashteri, S.: Polis, 1999 

  20. Mizov 2002a: Mizov, Maksim, Ese za mnogolikoto nasilie i zhenskata oris. – Ponedelnik, 3-4, 2002

  21. Mizov 2002b: Mizov, Maksim, Balgarkata – nevedomite drumishta na zhiteyskata y oris. – Novo vreme, 3, 2002

  22. Mizov 2010: Mizov, Maksim, Balgarkata, prehodat kam demokratsiya i vlastta. – V: Savremennata zhena – roli i obrazi. Sast. P. Pachkova, Ant. Nikolova, G. Popova, Bl.: UI,  2010

  23. Mihova 2000: Mihova, Genoveva, M. Nikolova, Koy i zashto glasuva za zhenite?, v: Trud, zaetost i bezrabotitsa, UI „Stopanstvo”, 2000 g.          

  24. Micheva 2001: Micheva, Ana, Ima li shans balgarkata dnes za ravnopostavenost v politicheskiya zhivot. – V: Savremenniyat svyat i zhenata, S.: 2001

  25. Naydenov 2010: Naydenov, Valeri, Feminokratsiyata u nas e prividna. – V. 24 chasa, 08.03.2010

  26. Nikolova 2009: Nikolova, K., Doklad za deynostta na Obedinenieto na zhenite-sotsialistki za paritet i solidarnost v BSP za perioda dekemvri 2008 g. – septemvri 2009 g.. –  Za paritet i solidarnost, 3-4, 2009

  27. Nordstryom 2008: Nordstryom, S., Saprotiva sreshtu rabotata po ravnopostavenostta na polovete i tehniki na dominirane. – V: Rakovodstvo po ravnopostavenost na polovete za mestni vlasti, TSIPZH, 2008 

  28. Pachkova 2008: Pachkova, Petya, Diskriminatsiya ili da?. – Novo vreme, 5-6, 2008

  29. Pachkova 2010: Pachkova, Petya, Zhenskata politicheska ambitsiya. – V: Savremennata zhena – roli i obrazi. Sast. P. Pachkova, Ant. Nikolova, G. Popova, Bl.: UI, 2010

  30. Pachkova 2012: Pachkova, Petya, Lyav i desen politicheski elit. – V: Granitsite – filosofski i politicheski prochiti, Faber, 2012

  31. Petkova 2012: Petkova, Valentina, Intervyu??? s Lidiya Shuleva. – V: Trud, 27.07.2012

  32. Rezultatite 2009: Rezultatite ot izborite za Evropeyski parlament prez 2009 g. i predstavitelstvoto na zhenite. – Za paritet i solidarnost, 3-4, 2009

  33. Riyvz-Elingtan 1999: Riyvz-Elingtan, Barbara, Maykata-svetitsa: edin postmoderen model za postkomunisticheski zheni? – V: Mayki i dashteri, Polis, 1999

  34. Salam 2009: Salam, Reyhan, Erata na mazhkata dominatsiya svarshva. Bez maytap, Foreign Policy Bulgaria, 27, 2009

  35. Sivov 2010: Sivov, Vasil, Ot proletarskata emantsipatsiya do kiberfeminizma. – V: Savremennata zhena – roli i obrazi, Sast. P. Pachkova, Ant. Nikolova, G. Popova, Bl.: UI, 2010

  36. Slavova 1999: Slavova, Korneliya, Feministki raznorechiya: Iztok – Zapad. – V: Mayki i dashteri, Polis, 1999 

  37. Takeva 2001: Takeva, Yanka, Balgarskata zhena v obshtestveno-politicheskiya zhivot. – V: Savremenniyat svyat i zhenata, S.: 2001

  38. Tisheva 2001: Tisheva, Genoveva, Pravni aspekti na uchastieto na zhenite v politicheskiya zhivot. – V: Savremenniyat svyat i zhenata, S.: 2001

  39. Todorova 2008: Todorova, M., Meglena Kuneva: haresvam sastezaniyata. – Ema, 1, 2008

  40. Tuten 2001: Tuten, Gislen, Zhenite se dokazvat neprekasnato /Intervyu na Velislava Dareva/. – V: Savremenniyat svyat i zhenata, S.: 2001

  41. Filipova 1999: Filipova, Filipina, Zhenata v edin balgarski vestnik. – V: Mayki i dashteri, Polis, 1999

  42. Fotev 2000: Fotev, Georgi, Rumyana Stoilova, Zhenite – spravedlivost dnes. Kota, 2000

  43. Hayen 2000: Hayen, Zhaklin., Vlastta i razdelenieto y po pol v Iztochna Evropa: lokalni izmereniya. – V: Trud, zaetost i bezrabotitsa, UI „Stopanstvo”, 2000          

  44. Guide 2 Women Leaders, http://www.guide2womenleaders.com/ (konsultiran prez noemvri 2010 g.); „Women Political Leaders, 1945—2010“, http://www.terra.es/personal2/monolith/00women.htm

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=7061

Posted by on окт. 15 2013. Filed under Айсберг. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.36409 лв
 CHF =  1.82243 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.27071 лв
100  RUB =  2.73897 лв
 USD =  1.79368 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.