Явлението „приятелски огън” съпътства прехода

Понятието “приятелски огън” стана популярно в медиите около войните в Ирак и Косово, като повод американският правителствен ПР да замаже гафове, в които са поразявани граждански обекти, невинни жертви и съюзнически войски и снаряжение, сбъркани с вражески.

Понятието “приятелски огън” беше използвано и от президента на Републиката Георги Първанов по повод на скандала около досието му, при това с прозрачен намек, че огънят идва от партийната централа, чийто ръководител беше в периода 1997-2001 – тази на БСП. Наистина червената депутатка Татяна Дончева буквално дни след това надмина реториката на Иван Костов, Методи Андреев и Атанас Атанасов като открито обвини президента в съпричастност не само към Първо управление (Външното разузнаване), а и към доста по-осъдителното Шесто управление (“Борба с идеологическата диверсия”, т.е. доносниците, които съобщаваха за антиправителствени вицове, неподходящи прояви на отделни хора и кривване от официалната линия в държавни, научни и творчески институции). Да се коментират обвиненията на Дончева е излишно. В крайна сметка тя е, която с голяма енергия се изказва по всякакви въпроси, без да си даде зор да разбира подробностите. Но определено забърка допълнително проблем в явно ставащите все по-крехки отношения на президентството с БСП.
Интересното, е че приятелски огън между президентите и партиините централи на издигналите ги партии, е имало през целия преход. В различните случаи запалката е държана ту от партиина, ту от президентска страна, но огънят е имал поразяващ ефект и за двете страни.
Президентът в периода март-август 1990 г. Петър Младенов беше подложен на силен натиск от опозиционното тогава СДС да подаде оставка по повод т.нар. “танкова касета”. Независимо от споровете (и до сега, 17 години по-късно) около автентичността на репликата “Най-добре е танковете да дойдат”, президента подаде оставка не толкова заради гражданския натиск, колкото заради откровената сделка между премиера от БСП Андрей Луканов и деницата, които се бяха разбрали една от водещите институции – президентската – да се даде на СДС. Именно затова през 1990 г. редовите избиратели на БСП не бяха мотивирани по никакъв начин от централата си да подкрепят президента, който извърши прехода, свали Тодор Живков в рамките на пленума от 10 ноември и като цяло беше един рядко миролюбив човек с дипломатическа школовка. Разбира се, след сделката между Луканов и Желев се отвори пътя за падане от власт и на самия Луканов няколко месеца по-късно.
През 1992 година президента Жельо Желев е издигнат не без известни колебания от СДС за поста. През август 1992 година той атакува остро на пресконференция управлението на СДС под ръководството на Филип Димитров. Безспорно към онзи момент екипа на Филип Димитров беше съставен и действаше в остра конфронтация не само с опозицията, но и със синдикати, работодатели, медии, бизнеса, гражданското общество, по-умерените в самото СДС. Опита на Желев да коригира талибанския подход в СДС тогава беше посрещнат на нож от сините, а неминуемото падане на кабинета няколко месеца по-късно беше свързано от тях с предателството на Желев. Вече паднали от власт сините организираха палаткови лагери, в които се горяха книгите на президента, а още по-некоректното и отвратително от всяка човешка гледна точка бяха възгласи от рода: “Да ти умре и другото дете” (малко по-рано една от дъщерите на Желев се беше починала).
Отношенията между Желев и СДС, даже и в условията на управлението на Жан Виденов, не се подобриха и по идея на няколко десни политолози бяха организирани т.нар. “първични избори” за кандидат за президент от демократичните сили. На тези избори Желев беше кандидат на Мозер и Савов, а Петър Стоянов – на СДС. Стоянов, чиито политически и управленски опит се свежда до няколко месеца като зам-министър на правосъдието и година като депутат и зам-шеф на сините, побеждава в съотношение три към едно. Това отваря пътя му за президентския пост.
Периодът 1997-2001 е уникален, защото е единственият, в който Парламент, Правителство, Президент са от една и съща партия, без реална коалиция с други партии. Именно тогава Иван Костов се оформя като “Командирът”, който притежава реалната власт в тази управленска комбинация. Ситуацията се усложнява от това, че макар и популярен в началото Костов няма умопомрачителният президентски рейтинг на Стоянов. Това създава определена ревност между двете страни на Дондуков и оформя следващият залп на приятелски огън. Повод за него е идеята за президент да бъде издигнат Симеон Сакскобургготски. В онзи момент “Царят” е свещена крава, която никой не критикува, към него има високи надежди, а мълчанието му се отдава не на слабото познаване на българския език, а на тайнственост и мъдрост. Той би бил идеален кандидат за коалиция на десните с други центристки партии и формации, би породил интерес и носталгия, не е бил у нас, тъй че не е омазан в партиини битки и няма компромати з него. В тази ситуация има един проблем: Къде да бъде дянат Петър Стоянов и дали той ще се даде без бой?  Стоянов ангажирайки своята квота в конституционния съд бързо стига до решение на съда, че Симеон няма право да се кандидатира за президент. В отговор бившето дете-монарх прави партия, печели избори, издухва СДС от правителството, което оголва и президентството на Стоянов. За президент е избран Георги Първанов и наблюдателите започват да залагат на коя година от президентството му ще се заредят пушките на “приятелският огън”…
Всъщност сценарият “приятелски огън между президента и неговата партия””има три важни фундамента.
Първо – Президентите имат винаги висок рейтинг, който идва от авторитета на самата институция, както и от дадената й по Конституция роля на орган, който не влиза в конфликти и не взима спорни решения. При високият рейтинг президентите се виждат като скала на фона на брулените от проблеми правителства и партии, чиито авторитет започва да пада веднага след поемането на властта. Тук може да задейства или механизмът на това президента да опита да поучава партията си, или на партията – да се освободи от опеката на президента.
Второ – Партиините президенти (а от 1990 насам са управлявали бившият генсек на БКП Петър Младенов, бившият лидер на СДС Желев, бившият зам-лидер на СДС Стоянов и бившият ледер на БСП Първанов) имат свойте определени амбиции да влияят върху процесите в партиите, които са ги издигнали. Те имат и лобитата за това. Пък и погледът на нещата от партиината камбанария на оцеляване и опониране е един, а от държавната – друг.
Трето – По нашата Конституция има сложен баланс на трите големи институции: Президент, Кабинет, Народно събрание. Това кой ще е водещият политик в страната понякога е въпрос на личен характер. Покойният Любен Беров беше премиер, чиято дума не се чуваше, докато при Иван Костов премиерът беше водеща фигура в държавата и другите институции изпълняваха волята му. Именно подобни търкания за неформалните механизми на властта също създават проблеми между президент и неговата партия, особено ако тя е на власт. Впрочем, тези проблеми винаги са се раждали именно в подобна ситуация – когато президент и правителство са произхождащи от една политическа сила.
Важното е да се напомни, че във всичките случаи приятелският огън е поразявал и двете страни, ако не краткосрочно, то със сигурност стратегически. От това противопоставяне са губили както партиите, така и президентите.

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=378

Posted by on авг. 22 2007. Filed under Гледна точка. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.26158 лв
 CHF =  1.68475 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.20226 лв
100  RUB =  2.83669 лв
 USD =  1.66468 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.