УПРАВЛЯЕМИЯТ ХАОС

КАК САЩ ПРЕФОРМАТИРА В СВОИТЕ ИНТЕРЕСИ ГОЛЕМИЯ БЛИЗЪК ИЗТОК

Пьотр Ахмедович Искендеров e старши научен сътрудник в Института по славянознание на РАН, кандидат на историческите науки.
 

Събитията, случващи се в послените месеци в близкоизотчния регион, при цялата им динамичност и противоречивост, адекватно се подреждат в реализирането на концепцията на т.нар. Голям Близък изток. Тя бе разработена от администрацията на предишния президент на САЩ – Джордж Буш-младши и е взета на въоръжение от настоящия стопанин на Белия дом Барак Обама.
Става въпрос за глобален сценарий, предвиждащ прекрояване на регионалното геополитическо пространство, при това в отделни случаи може да става въпрос за неговата фрагментация. Целта на дадения проект е предотвратяването на появата на територията на Големия Близък изток на големи самостоятелни играчи и обезпечаване на САЩ и на техните най-близки съюзници на пълномащабен контрол над енергийните ресурси и маршрутите на тяхното транспортиране. В географски план проектът има максимално разширен характер, включващ богатите на природни ресурси страни от Северна Африка и стратегически важните държави от Югоизточна Азия – Индонезия и Филипините.
Американците се заемат с изработванета на своите приоритети в близкоизточния регион още в края на Втората световна война. Именно тогава един от водещите геополитически стратези на това време – ръководителят на Центъра за стратегическо планиране на Държавния департамент на САЩ Джордж Кенън – отдава на Югоизточна Азия ролята на доставчик на  суровини в бившите метрополии – преди всичко на Великобритания и Япония. Африка той е предложил да се предаде на разпореждане на европейците. Що се отнася до Близкия изток, то Кенън е настоявал за  „стратегическато значение” на именно този регион за американските геополитически интереси.
През 1945 г. американският Държавен департамент определя Близкия изток като „неизчерпаем стратегически източник на енергия, който е един от най-привлекталните трофеи в световната история”. При това особено място се отрежда на Персийския залив като „може би, най-привлекателният обект на икономически притенции от гледна точка  на чуждестранните инвестиции”. Президентът на САЩ Дуайт Айзенхауер формулира за Близкия изток ролята на „най-стратегически важния регион в света”. Към аналогична гледна точка се придържа и Великобритания, която традиционно е най-близкият съюзник на Вашингтон в близкоизточните работи.
Наистина, далеч не всички в американската структура на властта са съгласни с  по-горе приведените  оценки,  което в много отношения обяснява определени колебания и противоречия в близкоизточната политика на Вашингтон.
В частност, експертите от Националния разузнавателен съвет на САЩ (National Intelligence Council – б.пр.) в обнародвания през 2000 г. доклад „Глобални тенденции – 2015” препоръчват на Белия дом да разглежда като основни региони доставящи енергоресурси държавите от Латинска Америка и Западна Африка, доколкото износът на енергоресурсите от тях е „в много отношения е по-надежден и стабилен в сравнение с Близкия изток”. Обаче в същия този доклад се прогнозира, че „стратегическата значимост на енергийните ресурси на Персийския залив в близките години неотклонно ще се увеличава”. Именно този фактор и на необходимостта да се противодейства на усилията на други държави в усвояванета на тези ресурси, е основание на американската разузнавателна общност да заключи, че: „толкова силният стремеж да контролира региона, независимо от това, ще изпитва ли САЩ за в бъдеще потребност от неговите ресурси или не”.
Решаването на дадената задача на настоящия етап бе призвана да се улесни с  операциите на САЩ в Афганистан и Ирак, които позволяват на американците да направят поредната крачка към това, да  се „затвори обръча” около Персийския залив, и  им помогна да създадът цялостна военна база в самото сърце на близкоизточния  нефтеносен район – Ирак.
Що се отнася за основните идейдно-политически принципи на самата концепция на „Големия Близък изток”, то те бяха формулирани от президента на САЩ Джордж Буш-младши в доклада на Националния фонд за демокрация (NED –  National Endowment for Democracy – б.пр.) на  6 ноември 2003 г. А вече в аналитичния доклад, подготовен от експертите на  Националния разузнавателен съвет на САЩ към момента на встъпване в длъжност на Барак Обама в началото на 2009 г., ситуацията в близкоизточния регион се разглежда преди всичко от гледна точка на противодействие на ядрените амбиции на Иран, което бе един от основните международни приоритети на републиканската администрация. Експертите напомнят, че „Турция, О.А.Е., Бахрейн, Саудитска Арабия, Египет, Либия са проявявали или проявяват интерес към строителство на нови обекти с ядрена енергия”, и следователно „бъдеща демонстрация на ядрените възможности на Иран, която усилва възприемането на неговите намерения и способности да развива ядрено оръжие, потенциално може даде дополнителен импульс на редица държави за това, да иницират собствени ядрени програми за въоръжение”.
При президентството на Джордж Буш-младши противодействието на ядрените планове на Иран е централен елемент в концепцията на Големия Близък изток. С идването в Белия дом на Обама тази линия временно отслабва, обаче в последно време (особенно след завършването на „горещия” стадий на либийската криза) тя отново излиза на авансцената. Пролог към по-активна намеса на САЩ и техните най-близки съюзници в лицето Великобритания и Израел в иранските работи става последният доклад на МАГАТЕ, съставен от безпрецедентно твърди тонове и носещ максимално разгърнат характер в сравнение с предишните аналогични документи.
В частност, документът трактува водещите се в Иран изследвания като „нямащи реално отношение към нищо друго, освен към създаването на атомна бомба”. Докладът споменава иранската ракета „Шахаб-3” като възможен обект за поставяне на ядрена бойна глава със заявен обсег на полета до 2000 километра. Следва също така да се вземе под внимание проникналата в средствата за масова информация данни, че най-малко две държави – Великобритания и Израел – непосредствено се занимават разработването на военна операция против Иран. Съдейки по информационните „вметвания” в израелските средства за масова информация, министър-председателят на страната Бенямин Нетаняху вече е приел по принцип решение за удар по иранските ядрени обекти, аналогично на бомбардировките през 1981 г. на иракския реактор и през 2007 г. на сирийски обект, който предизвикваше подозрения в Тел Авив.
Израелското ръководство засега се въздържа от удар по Иран (липсва и единство в правителството на страната) поради  опасението от ответни мерки от страна на Техеран, който обеща да блокира Ормузския пролив през който минава около 40% световната нефтена търговия.
Това може да наруши реализацията на американската стратегия в Големия Близък изток, насочена тъкмо да обезпечава максимален контрол над доставките на енергийни ресурси от региона на Персийския залив. Както се изрази експерта от британския Институт на обединените кралски въоръжени сили Малкълм Чалмърс, нападение над Иран може да „породи ранена мечка с абсолютно непредсказуеми последствия”.
Съществува реална заплаха, че развитието на ситуацията около Иран ще излезе извън контрола не само на МАГАТЕ или ООН, но и на самите САЩ. По мнението на Трита Парси, не трябва да се допуска безконтролно „дрънкане на оръжия” от страна на Израел. „Колко дълго тази игра на балансиране на границата на войната може още да продължи… до тогава, когато тя ще се превърне в самоизпълняващо се пророчество?” – задава печалния въпрос експертът.
Следва също така да се има предвид немаловажното обстоятелство, позволяващо на САЩ да оправдаят военна операция даже и при липса на ясна констатация от ООН и МАГАТЕ относно военните ядрени разработки на Техеран. Става въпрос за американската стратегия за национална сигурност, изплозвана от Белия дом за обезпечаване на международно правово обосноваване за нахлуването в Ирак. Един от нейните ключови постулати бе формулиран от тогавашния държавен секретар на САЩ Колин Пауъл в изказването на Световния икономически форум в Давос в началото на 2003 г. То прозвуча по следния начин: Вашингтон има суверенно право да приема военна сила в интерес на самоотбрана против страни, които притежават оръжие за масово унищожение и сътрудничат с терористи.
Обаче в настоящия момент в САЩ върви обновена версия на този документ, съгласно която военна сила може да бъде използвана даже против тези държави, които засега не разполагат с оръжие за масово унищожение или конкретни програми за негово разработване, но имат „намерение и възможност” да реализират такива планове.
Подготовката на военен сценарий за решаване на иранския проблем в изгодна за САЩ и техните съюзници посока е само едно от направленията на реализирането на концепцията на Големия Близък изток, встъпила в нов етап през юни на тази година (в разгара на гражданската война в Либия и ръста на нестабилност в Сирия, Йемен и другите страни от региона). Именно тогава ключови представители на администрацията на Барак Обама очертаха кръга от бъдещи партньори на САЩ в региона. Отначало съветникът на президента по въпросите на вътрешната сигурност и борбата с тероризма Джон Бренън обявява за „задълбочаване на сътрудничеството” с властите на такива държави, като Йемен, Сомалия, Ирак, Пакистан и страните от Северна Африка. А по-късно държавният секретар Хилари Клинтън в числото на силите, с които САЩ е намерен да изгражда отношения, споменава египетската радикална ислямистка организация „Мюсюлманските братя”.  Както е известно, в САЩ доскоро действаше забрана за дипломатите да контактуват с официални представители на „Мюсюлманските братя”. Сега вече на представителите на властите на САЩ е разрешено да встъпват в преки контакти с представителите на партия, основана през 1928 г. с цел не само да построи в Египет ислямска държава, но и възраждане на халифата „от Испания до Индонезия”.
Аналогична политика на поддържане на сили, свързани с международния тероризъм, Западът провежда и в Либия. Става въпрос за „Либийската ислямска боева група”, създадена през 70-те години на миналия век, а от втората половина на 90-те години става част от „Ал Кайда”. Тяхното организационно единство бе окончателно оформено през 2007 г. В настоящия момент в рамките „Либийската ислямска боева група” се откроява нейното политическо крило – „Либийско ислямско движение за промени”, което претендира за ръководна роля във формиращите се с подкрепата на САЩ и НАТО нови властови структури в страната.
Взаимодействие на Запада с терористични ислямиски групировки се наблюдава и в Сирия, където на такива тях се отрежда главна роля в свалянето на президента Башар Асад.
Симптоматично е, че именно днешните сирийски власти по-активно от другите държави в близкоизточния регион водят бобра с новите съюзници на САЩ в лицето на „Мюсюлманските братя”.
По-нататъшното развитие на сиуацията около Сирия много ще зависи от решенията, приети по линия на Лигата на арабските държави (ЛАД). Последната, както показаха и събитията около Либия, в настоящия момент води линия, все по-ясно съответсваща на целите и интересите на САЩ и техните най-близки съюзници. Министър-председателят и министър на външните работи на Катар (страната най-активно изказваща се за военна намеса на НАТО в либийския конфликт и даже оказала на операцията военно съдействие) и едновременно ръководител на  кризисната група на ЛАД занимаваща се със сирийските работи шейх Хамад бин Джасем бин Джабер ал Тани вече заяви, че „сирийското правителство не изпълнява своите задължения в рамките на арабския план”, и заради това комитетът на министрите на ЛАД трябва да приеме „необходимите решения”. Както става ясно от документите на ЛАД, приети през последните два месеца, инициатор на засилване на натиска върху Сирия е именно Катар. Що се отнася до западните държави, то там основен съюзник на САЩ, както и в случая с Либия е Франция. Именно министърът на външните работи на Франция Ален Жюпе първи от европейските държавни ръководители направи изявление за това, че от настоящите сирийски власти „няма какво повече да се очаква”.
Антисирийската реторика на лидерите на САЩ и ЛАД ни задължава да си спомним характеристиката, дадена от един от водещите американски журналисти, Дейвид Игнатиус на военната операция в Ирак. Той саркастично я е нарекъл „най-идеализираната война на съвременността”. Нали „нейното повече или по-малко свързано логическо обосноване, освен хвърляния в очите на целия този прах за оръжия за масово унищожаване, свързани с „Ал Кайда”, се гради върху идеята за необходимостта от сваляне на репресивен режим на властта в името на демократичното бъдеще на страната”.
Интересно е, че дори и тогава такива известни американски експерти, както Торн Шанкер, Дейвид Грийнберг и Майкъл Стейнбергер прогнозират последвалите развития на събитията в посоката на известната днес „Арабска пролет”.  
Според Торн Шанкер, „решението за началото на военните действия с цел сваляне на Садам Хюсеин и провокиране на вълна от демократически революции в целия арабски свят в значитена степен ще подпомогне разклащането на системата на международните отношения”. Тогава се появи първата констатация за това, което днес може да се смята за неопровержимо доказателство, че усилването на терористичната активност има пряко следствие от политиката на САЩ в региона на Близкия и Средния изток. Видният американски специалист по проблемите на Близкия изток и международния тероризъм Фауаз Джергиз (в момента преподава международни отношения в Лондонското училище по икономика и политически изследвания) изтъква „невероятно стремителен ръст на призиви към осъществяване на джихад по цялата планета от страна на различни ислямистки групировки, в сравнение на незначителното равнище на такива настроения до терористичната акция от 11 септември”. За това пише и друг известен американски изследовател по проблемите на световната сигурност Артур Шлезингер. Той посочва, че именно действията на администрацията на Буш в Ирак доведоха до това, че „вълната от съчувствие и състрадание” към американците след терористичните актове от 11 септември 2001 г., прерастна във „вълна на негодувание във връзка с високомерната и милитаристическа насоченост на политиката на САЩ” и съответственно, към  устойчиво и стремително „нарастване на недоволството” от действията на Вашингтон на международната арена.
По този начин, времевото, географско и концептуално скачване на динамиката на ръста от терористична заплаха и развоят на реализирането на основните постулати на политиката на САЩ в Близкия изток дава основания за тяхната тясна взаимна връзка.
Заради това не трябва да има съмнения, нито в твърдите намерения на САЩ да  измести настоящия сирийски режим, нито в неизбежно произтичащия от това нов скок на терористична активност в близкоизточния регион.
Следва особено да се подчертае, че американците действуват в Сирия косвено чрез Саудитска Арабия и нейните регионални съюзници, явяващи се едновременно регионални конкуренти на приятеля на Дамаск – Техеран. Както отбелязват експертите, „страхът от укрепване на позициите на Иран и неговите съюзници особено се е засилил при саудите във връзка с въстанието на шиитите в Бахрейн, в което, съдейки по всичко Иран е взел участие,  действайки също и чрез шиитите в Ирак и част от шиитите в Йемен. Всичко това се вижда от Саудитска Арабия и другите сунитски монархии от залива – Кувейт, Обединените арабски емирства като настъпление на Иран и неговите съюзници (сирийския режим и „Хизбула”). Ако се вземат под внимание „съобщенията за опитите да се достави в Сирия оръжие от Ливан от страна на движението „Мустакбал”, оглавявано от Саид Харири, основно спонсорирано от Саудитска Арабия с подкрепата на американците, то това още един път подтвърждава, че Саудитска Арабия е главният външен фактор,  подгряващ в Сирия протестните настроения и прехвърлящ ги от мирни протести към стрелба по военни и палеж на правителствени сгради”.
Вземането под американски геополитически контрол на Сирия и Иран ще бъде  поредното звено на преформатиране на близкоизточния регион. Характерно е, че действията на Вашингтон в региона Голям Близък изток се вместват в циничната, но не лишена от аргументи формула, изведена от известния американски политолог Боб Хърбърт: „Петролът и финансовите – са двете основни теми, които никога открито и публично не са обсъждани в САЩ. Тези важни въпроси са били дадени в ръцете на различни майстори на задкулисната политическа борба, и сега много от тях вече изчисляват своите печалби”. Заедно с това, „преформатирането” на Големия Близък изток е в посока на реализиране на „теорията на управляемия хаос”, позволяваща да се мине без вземане под контрол на конкретни източници на енергоресурси и тръбопроводи от силите на американската армия.

Специално за Столетия.RU
Превод от руски: Борислав Ангелов, политолог

http://www.stoletie.ru/geopolitika/upravlajemyj_khaos_2011-12-26.htm

 


Последни публикации:

РОЖДЕСТВЕНСКО ПОСЛАНИЕ „УРБИ ЕТ ОРБИ” ЗА 2011 Г. НА ПАПА БЕНЕДИКТ ХVІ

ХЕЛМУТ КОЛ: АКО ИСКА ДА ПОСТИГНЕ УСПЕХ ЧОВЕК ИМА НУЖДА OT ХАРАКТЕР И ГОЛЕМИ РЕШЕНИЯ

ПЕТЪР ХРИСТОЗОВ: БЪЛГАРИЯ СЕ ПРОДАВА

ГЕОРГИ ИВАНОВ: БЪДЕЩЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЦЪРКВИ В САЩ Е ЗАСТРАШЕНО

ПАРАЛЕЛНИ СВЕТОВЕЦветозар ЦАКОВ
 
 

БЕЗ АЛКОХОЛ ПОД 21 ГОДИНИ Лаура ШЛЕЗИНГЕР

РОКО БУТИЛЬОНЕ: НЕ Е ВЯРНО, ЧЕ ЕВРОПА ВЕЧЕ НЕ Е ХРИСТИЯНСКА

ЗАТВОРИТЕ КАТО САНАТОРИУМИСюзън ЕСТРИЧ
  

ТИМБИЛДИНГЪТ – НАЧИН НА УПОТРЕБА – Даниел ПАНЧЕВ

СЪЗДАВА СЕ НОВ ВОЕНЕН СЪЮЗ В ЕВРОПА ИНИЦИРАН ОТ ВАЙМАРСКИЯ ТРИЪГЪЛНИК

В КРАК С ВРЕМЕТОЦветозар ЦАКОВ
 

ЧЕТИРИ ВОЙНИ ПО СРЕДАТА НА ИКОНОМИЧЕСКИ УПАДЪК – Едуард КОХ

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=4209

Posted by on Дек. 29 2011. Filed under Айсберг. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.26158 лв
 CHF =  1.68475 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.20226 лв
100  RUB =  2.83669 лв
 USD =  1.66468 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.