УОЛТЪР РЪСЕЛ МИЙД: АДМИНИСТРАЦИЯТА НА ОБАМА НЕСЪМНЕНО НЕ ИСКА ВОЙНА С ИРАН

ТЪРГОВСКИТЕ ИНТЕРЕСИ МОЖЕ ДА НАТЕЖАТ ПОВЕЧЕ ОТ ИНТЕРЕСИТЕ НА СИГУРНОСТТА

 Уолтър Ръсел Мийд е роден на 12 юни 1952 в Южна Каролина. Дълги години е старши съветник в института на Хенри Кисинджър.  Професор по международни отношения в Бард колидж. Преподава в Йейл. Един от водещите геополитически анализатори Съединените щати. При посещението си в Индия даде интервю за в. Хинду.

Ако преизберат президента Обама какви ще са неговите първостепенни външнополитически приоритети, или какви трябва да бъдат?

Ако Обама бъде преизбран, не очаквам съществени промени по големите приоритети. Разбира се, държавният секретат Клинтън ще подаде оставка, а ние все още не знаем кой ще е новият секретар. Това ще бъде сигнал за това накъде иска да върви администрацията. Мисля, че Азия ще остане ключов елемент в политиката и Съединените щати ще се опитат да намалят своето присъствие в Близкия изток, особено военното, докато продължават да следват своите интереси. Политиката на опити да се работи с умерените ислямистки групи в Близкия изток ще продължи. Усилията за избягване на военен конфликт с Иран, докато се убеждават иранците да спрат с ядрената си програма, също ще продължат. Друго съществено не се очаква ако бъде преизбран.

Сирия ни дава впечатление за геостратегическата роля на Съединените щати. Дали подкрепата за сирийските не е подкрепа за сирийската демокрация, а има за цел да задържа Иран?

Това може е би е повече цел на саудитите и някои други регионални сили, които взеха водеща роля във въоръжаването. Някои хора в САЩ смятат, че Съединените щати трябва да правят повече за сирийските бунтовници и че саудитите и другите ще увеличат сектантската природа на конфликта като фаворизират религиозните сили за сметка на демократичните. Причината да няма една политика е трудността ясно да се идентифицират групите и да се формират работещи партньорства. Ако Съединените щати постигнат това на което се надяват в Сирия то би били либерално-демократично управление отворено към всички религиозни групи. Съединените щати не се радват на естеството на сирийското управление през последните 30 години, а има вероятност да не се радват на естеството на сирийското управление в следващите 30 години.

Вярно е и, че за Иран да види своята регионална позиция малко или много разпарчетосана през последните няколко месеца е един от факторите, които определените хора в Съединените щати се надяват да доведе иранското правителство до преосмиляне на ядрената си програма. Това е, санкциите са далеч по ефективни, аз мисля, отколкото повечето иранци и всъщност повече хора по света смятат, че са. Процесът на разработване на ядрен капацитет отне повече време, отколкото иранците очакваха и залогът за тяхната регионална позиция е огромен.  Преди година Иран можеше убедително да се представя за първата линия в анти-американската съпротива и про-ислямската борба с Израел. Сега имаме Хамас, който отрича Иран, скъсва с него, което има страхоте делегитимиращ ефект върху иранската позиция в Близкия изток. Вече не само саудитите и страните от залива, които все повече застават срещу Иран, но Турция има все по-централна роля. Хората в Техеран трябва да гледат на ситуацията като на кошмарен сценарий и някои се надяват те да осъзнаят, че ако политиките им не работят може би трябва да опитат нещо работещо.

От американска гледна точка Иран има легитимна и сериозна роля в региона. През 1979 Иран беше един от най-близките регионални съюзници, и много от геополитическите въпроси, които правеха смислен този съюз съществуват и днес, а в Иран има и много обществени сантименти, не толкова сред управляващия духовенство, за друг тип отношения  със Съединените щати. Администрацията на Обама несъмнено не иска война с Иран, и несъмнено не иска иранско ядрено оръжие, така че докато събитията се развиват в региона тя се надява, че нещо ще накара Иран да промени политиката си. Президентът Обама започна мандата си като се обърна към иранците; той беше сериозно критикуван в САЩ за това, че не взе страна по време на Зеленото движение в Иран по време на преизбирането на Ахмадинеджаб, но то възнамеряваше да изпрати сигна на иранския режим, че Съединените щати наистина има желание да работят с него ако промени политиката си. Това все още е неговата позиция.

Доколко притеснена е администрацията на Обама от това, което се чува от Израел (срещу Иран), и какво прави тя, за да е сигурна, че ситуацията няма да излезе от контрол ако Израел направи нещо прибързано?

Мнозина от високопоставените американски официални лица от сферата на сигурността посещават Израел, за да поддържат комуникацията и да успокояват израелците. Проблемът е, че САЩ и Израел работят по различни програми във връзка в Иранската ядрена програма. Ще дойде време, когато израелските военни няма вече да чувстват че са способни да спрат развитието й, и ще дойде време, когато Съединените щати ще почувстват, че са загубили тази си способност. Но това не са едни и същи моменти, защото Съединените щати имат много по-голяма способност да действат ако решат, че се налага. Ключът към подхода на президента Обама е да даде на дипломация абсолютният максимум от време… санкциите определено са част от това, а увеличаващите се санкции означават да се даде максимално време на иранското правителство да помисли върху различни преговорни подходи, които да бъдат изпробвани.

…Санкциите не засягат аятоласите в смисъл на тяхната лична консумация, но режимът се нуждае от публична подкрепа. От гледна точка на обикновенния ирански гражданин се вижда ненужната икономическа катастрофа, която идва в резултат на санкциите и резултатите от случващото се в Сирия, при което целият регион се обединява срещу теб. Хората в Иран обвиняват режима повече, отколкото външните сили. Иран не е абсолютна тирания, като някои други режими; има информационен и комуникационен поток, връзка с иранската диаспора, и общественото мнение не се радва на случващото се. Мисля че режимът се сблъсква с проблеми, които го подтикват към преосмисляне.

Дали мозъчният тръст на американската външна политика се отдалечи от теорията за баланса на силите на Хенри Кисинджър?

Работата, която свърших върху историята на американската външна политика ме накара да видя, че двете са малко или много са непрекъснати. В Съединените щати има твърде различни начини на мислене относно възприемането на нацията и нейните международни интереси и отговорности, и те се коренят в различни субкултури, и региони,  и идеи, начина по който работи американската конституционна система, като нито един от тези гласове не може да бъде постоянно изключен от процеса на правене на външната политика. Ние така сме построили нещата, че малцинствата имат всякакви блокиращи правомощия; не може да ви назначат за посланик без одобрението на Сената, но всеки един сенатор може да блокира номинацията без да дава обяснения, а другите сенатори от любезност няма да гласуват номинацията… един посланик има сто началника, а не само един.

Във всеки един момент американската външна политика се съобразява с няколко различни идеологически и културни сили, но никога няма случай, когато някоя от тях има пълния контрол.  Това създава огромно разнообразие в политиките от администрация до администрация, когато различните сили печелят или губят надмощие във вътрешните битки, но в същото време води до пренебрегване на дългосрочната приемственост, което може и да видите.

Подходът политика на силата – баланс на силите, Вестфалска държава – никога не е доминирал, дори когато Кисинджър беше държавен секетар, той приемаше декларациите за човешки права като част от  Хелзинския процес, което по-късно определи като един от най-големите си успехи, но на което тогава не даваше много тежест.

Мисля, че президент Обама работи в рамките на три от нашите четири национални приоритета. Първият е един вид англо-американска политика на силата, баланс на силите, държавни интереси, и също търговски интереси… базираният на търговията световен ред е много по-влиятелен в американската външна политика, дори сред реалистите, отколкото класическия баланс на силите на Метерних; а търговските интереси може да натежат повече от интересите на сигурността. Това е една от причините Кисинджър да се чувства като интелектуален чужденец в Америка.

Вторият, който е важен за Обама, е идеята, че Америка е агент на глобалната демократична трансформация… вярването, че причината за война е лошото управление, и следователно, за да се чувства Америка сигурна и спокойна вкъщи, трябва да се отървем от тираничните, диктаторски, анти-бизнес правителства по света, и Обама лично отдава на това голямо внимание. Мисля, че това е заради неговата лична житейска история на афро-американец, при която патриотизмът се разбира като вяра в демократичната трансформация на самата Америка. Той се възхищава на това каква може да стане Америка, повече отлколкото на това каква е. И това е свръзано с една идея за Америка като променяща се сила по широкия свят, а също и  у дома.

Но когато се кандидатира за президент, той тръгна от друга платформа, че за да запази демокрацията вкъщи Америка трябва да избягва прекалените войни и сложни ситуации. Така че той се противопостави на Иракската война, но после нахлу, забележете, в Либия, за да строи демокрация.

Колебанието между различните школи е характерно за американските президенти. Споменете си Джими Картър, който едновременно се опитваше да намали американското глобално присъствие, но натискаше за човешки права… прави това от 225 години. Вероятно ще продължим да се люшкаме между тези школи до някое време; те са дълбоко вкоренени в националната ни идентичност.

Къде се вписва във всичко това стратегията „Водни лилии”*? Съединените построиха доста големи, постоянни бази в Ирак и Афганистан, а Кларк Фийлд и Събик Бей  (Филипините) все още са американски бази след подписани споразумения.

Според всички споразумения с Ирак, иракското правителство трябва да е съгласно за използването на която и да е база, а не мисля, че хората в Съединените щати виждат голям шанс това да се случи. Що се отнася до война с Иран, саудитите и кувейтците отдавна ни натискат да се движим по-бързо. Хората понякога не разбират целия натиск върху Съедиените щати, който идва от Израел. Същият натиск идва и от страните от Персийския залив и той в известен смисъл е по-последователен. Така че няма недостиг на бази, ако мислим по отношение на Иран.

Всъщност Съединените щати се изтеглят… до точка при която базите от всякакъв вид стават все по-маловажни. Безмоторните самолети, които се управляват от Арканзан не се нуждаят от подобни съоръжения. Някои от първите бомбардировки в Ирак се извършваха от самолети, които излитаха от Съединените щати и се връщаха обратно там. Самолетоносачите са източник на сила, но също така са и много лесна мишена.

––––––––––––––––––

*Стратегия при която САЩ  изграждат  нови, малки, непристъпни военни бази с малко на брой войски, спартански условия на максимално места по света (пустини, планини) – България, Румъния, Полша, Киргизстан, Мавритания, Кокосови острови, Джибути. Използваната аналогия при която, когато е на лов жабата може да скача от лист на лист. Идеята е да има максимален брой листа, които да покриват максимално територия.

Интервю на Нирупама Субраманян, Арвинд Шиварамакришнан и Рагхувир Шринивасан.

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=5292

Posted by on авг. 28 2012. Filed under Интервю. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.30232 лв
 CHF =  1.68883 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.19534 лв
100  RUB =  2.90021 лв
 USD =  1.66595 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.