Разкритията на един немски журналист

Udo UlfkotteПроблемът за влиянието на чуждестранните НПО върху формирането на „демократично коректните“ обществени нагласи в страната – обект на външно влияние, не е български патент, описан в книгата на Достена Лаверн „Експертите на прехода“. Сходна е ситуацията и във водещата европейска държава – Германия, смятана за мотора на европейската интеграция и просперитет. Това става ясно от нелицеприятните разкрития на немския журналист Удо Улфкоте, разказващ за редакционната подчиненост на германските медии на политиката на САЩ в Европа.

            „Имате ли усещането“, споделя Удо в предисловието на своята книга „Купените журналисти„(Gekaufte Journalisten), изд. „Коп Ферлаг“, „че медиите често ви лъжат и манипулират вашето съзнание“. Седемнадесетте години работа в един от влиятелните и авторитетни национални германски всекидневници „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“ (Frankfurter Allgemeine Zeitung) помагат на Удо да усвои тайните на идеологическото задкулисие и методите на пропагандната работа. Основната теза на немския журналист е, че той и неговите колеги са принудени да лъжат или да премълчават истината в техните статии и репортажи (с други думи, да боравят с фразеологията на политическата коректност). В този смисъл журналистите не определят, а следват редакционната политика на медиите, за които работят.

            Улфкоте оприличава неговата родина с „бананова република“, в която принципите на свободата на словото (в т.ч. зачитане на алтернативността на гледните точки в медиите) не се прилагат на практика. По думите му дори 70 години след края на Втората световна война Германия е третирана като победена държава. Затова стратегическата обвързаност на Берлин със САЩ и НАТО е безапелационна. Преобладаващото мнозинство немци са против разполагането на ядрено оръжие на тяхна територия. Но това не пречи на американците да държат ядрени арсенали в своите военни бази в Германия.

            „Праволинейността“ на немските медии е резултат от членството на повечето немски журналисти (работещи в основните германски национални медии) в неправителствени организации, фондации и пресклубове с подчертана атлантическа насоченост. Тези НПО са проводници на политиката и стратегическите интереси на САЩ в Германия и ЕС като цяло. Удо признава, че и той е бил част от политически зависимата журналистическа гилдия. Избирането му за почетен гражданин на американския щат Оклахома, той свързва с неговите проамерикански писания в пресата. Книгата на Улфкоте е рядък пример за критична самооценка и житейски катарзис на един утвърдил се, във водещите германски медии, журналист.

            Вашингтон осигурява своето медийно-пропагандно и идеологическо присъствие в Германия чрез широка мрежа от проатлантически неправителствени структури, финансирани чрез специални частни и обществени инструменти (грантове). Най- активните сред тях, прокарващи едностранчиво пропагандни материали в германските медии, са:

„Атлантически мост“ (Atlantic Breucke), учреден през 1952 г. като организация с нестопанска цел, осигуряваща взаимната военнополитическа обвързаност между Берлин и Вашингтон. Организацията оказва експертно-консултанска помощ в сферата на икономиката, финансите и образованието. В „Атлантическия мост“ членуват повече от 500 влиятелни политици, учени, банкери (финансисти) и журналисти.

„Берлинската американска академия“ (the American Academy in Berlin), създадена през 1994 г. с оглед насърчаване на научния и културен германо-американски обмен. Академията отпуска студентски стипендии в сферата хуманитарните дисциплини и организира за немските журналисти публични лекции с участието на водещи американски политолози и експерти в сферата на дипломацията и международните отношения.

„Институтът Аспен“ (the Aspen Institute), със седалище във Вашингтон. Институтът открива филиал в Берлин през 1974 г. Основните сфери на дейност включват организирането на съвместни конференции и съвещания на представителите на германския и американски политически, стопански и културен елит.

            В списъка на мощните лобистки организации на САЩ в Германия и другите държави от евроатлантическата общност (миловидно наричани „независими тинк-танкове“) влизат още „Немския Маршал фонд“ (the German Marshal Fund), „Американския съвет за Германия“ (the American Council for Germany) и „Института за европейска политика“ (the European Policy Institute). Последният е част от мрежата на фондациите на „Отворено общество“.

            Американските неправителствени структури, опериращи на територията на Германия не са пряко свързани с работата на американското посолство в Берлин, но получават нужната политическа и логистична подкрепа от него. НПО секторът е ефективен инструмент на меката сила, която американската дипломация умело използва в междудържавните отношения.

            Парадоксалното, според Удо Улфкоте е, че въпреки яснотата относно целите и задачите на американските политически лобисти в Германия, германското държавно ръководство (чрез каналите на немското разузнаване (BND-Bundesnachrichtendienst), което по презумпция е призвано да отстоява суверенитета и независимостта на страната, само е търсило тяхното съдействие да насочва немското обществено мнение в правилната за американците посока.

            Опасенията, че Германия е ограничена в суверенитета си държава, се засилват и от сведенията за т.нар „Акт на канцлера“ (Kanzlerakte). Актът представлява германо-американски конфиденциален правнообвързващ договор, който всеки встъпващ в длъжност канцлер на Германия подписва и се задължава да спазва. Съгласно договора, Федералната република се задължава до 2099 г. да съгласува всички стратегически решения в сферата на политиката и икономиката с основния си евроатлантически съюзник – САЩ. САЩ получават правото да съхраняват златния резерв на „Бундесбанк“ (германската централна банка) във Федералния резерв (централната банка на САЩ). Все пак германците започват постепенно да си прибират златото у дома. Така например, през 2015 г. по информация на „Дойче Веле“, Берлин е успял да си върне 110 тона (от Париж) и 100 тона (от Ню Йорк) златни запаси. Франкфурт се превръща в най-голямото хранилище на германските златни резерви, възлизащи по думите на члена на управителния съвет на „Бундесбанк“ Карл-Людвиг Тиле на 3380 тона.  Американците също получават пълен контрол върху немските СМИ, кинопродукция, образователните институции (средни училища и университети). За съществуването на „Акта на канцлера“ става известно през 2007 г. от публикуваната от австрийското издателство „Арес-ферлаг“ (Ares-Verlag) книга „Немската карта“ на немския генерал-майор от резерва Герд Хелмут-Комос (ръководител на военното разузнаване на ФРГ в периода 1977-1980 г.) В интервю за най-голямата немска медийна групировка „Ди Цайт“ (Die Zeit), заемащият поста на федерален министър за специални поръчения Егон Бар през 1969-1974 г. и след това на министър за икономическото сътрудничество в социалдемократическото правителство споделя, че „Акта на канцлера“ е бил подписан от Вили Бранд и неговите предшественици Конрад Аденауер и Курт Кизингер. Последен път „Акта на канцлера“ е подписан от Ангела Меркел през 2007 г., въпреки че настоящият канцлер категорично отрича това. Прес-службата на Федералното правителство определя като легенда съществуването на „Акта на канцлера.“

Валери Чернев  

18 февруари 2016 г.

Общество.нет (цитирането на автора, изданието и активните линкове са задължителни)

Мненията на редакцията и на автора/ите могат да не съвпадат.

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=13006

Posted by on фев. 18 2016. Filed under Анализ. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.