РАВНОСМЕТКА

petar dokovНещо в мен се напъва да ме убеди, че току що споделеното подозрение не е случайно, подплатено е с предишни преживявания; не се вслушвам обаче в предупреждението, повикът е много по-силен. Завръщам се у дома и отново – за кой ли път – се оказвам на грешно място в грешно време. В очите на мнозина чета: грешник си и ти. Тъй ми е май писано, все бягам като дявол от тамян от нагласата на Гюро Михайлов, а твърде често се вписвам сполучливо в ролята на Марко Тотев.

Вече е ясно, у дома не заварих това, с което бях израснал и от което бях избягал преди години. Дотук добре, но не намерих и другото, за което бях копнял през цялото време.

На мястото на сгушените къщици и бетонни халета се виждат обрасли с тръни руини, около тях шетат чевръсто мургави и бледолики предприемачи. Като мравки мъкнат към Вторични суровини тленните останки на миналото. Разграждат стария си мравуняк, без да са си построили нов. Някакво опиянение е притъпило техните инстинкти, не забелязват как на хоризонта се трупат буреносни облаци.

Желязната завеса е разфасована набързо и продадена за скрап, сувенири и реституционни права. Прозорците и терасите на ниските етажи на панелките обаче са бронирани с яки стоманени решетки. Един чуждестранен журналист реши, че зад тях вероятно живеят затворници и лагерници. След това изпрати телеграма до своя вестник отвъд Океана:

Победа! Архипелаг ГУЛАГ е разбит на милиони едва забележими островчета! Те се свиват непрекъснато и вече не са опасни за Новия Глобален Ред!

Да, но съществата зад решетките не са дорасли за тази благодат. Страхът е обладал поривите към свобода, на мястото на сковаващата идеология пируват разпасани идоли от епохата на Желязната пета. Вярно е, комините вече не бълват отровен дим, а реките започват да се избистрят от отровните утайки. Хората обаче не бързат за работа, а са умислени, кахърни. Просто няма работа.

Не, бомби не са падали, не са вилнели урагани, бреговете не са помитани от цунами. Победителите в Студената война просто са поломили надеждите, не са останали кули към висините. Ни на Изток, ни на Запад.

Не стига всичко това, а се налага да отговарям и на трудни въпроси. Питат ме хората право в очите, излъганите надежди дават свобода на тяхната язвителност:

Вие май нещо друго ни обещавахте по „Свободна Европа”!

Длъжен съм да отговарям, в някаква степен съм съпричастен с делата на ликвидатори, погромаджии, пладнешките хайдуци на държавата и „свободната инициатива”. Бяхме вдъхнали на мнозина вяра, че от пепелта на миналото ще възкръсне птицата Феникс. Вместо нея наоколо кръжат доволни лешояди, единствено те са уверени в насъщната си дажба. Вятърът носи из буренясалите полета и безлюдни улици рефрен: научих магарето си да не яде, а то взе, че умря… Западни наблюдатели хвалят нашите управници за постигнатия напредък.

Ще се опитам да отговоря с предварителната нагласа, че моите обяснения няма да бъдат достатъчни за оправдателни присъда; просто съм длъжен – не само на доверчивите си слушатели, а и на себе си.

Преди моето бягство бях повярвал, че враговете на моите врагове ще станат мои приятели. След като се озовах при тях, започнах да им помагам с надежда, че те ще прогонят от земята ни чуждите натрапници и техните местни сатрапи. Същите, които прокудиха от родината мен и десетки хиляди други изгнаници.

През какофонията в ефира убеждавах братята си, че демокрацията и пазарната икономика ще ги измъкнат от международната изолация, изостаналостта, недоимъка. Вярвах, че моите нови приятели ще направят България съвременна страна. Така, както чрез Плана „Маршал” бяха вдигнали на крака изравнената със земята Германия след края на Втората световна война. Нищо, че преди това тя е била техен отявлен противник.

При нас – мислех си аз – преустройството щеше да бъде много по-леко и с по-малко капитали. Доста бе построено, необходимо бе само да се модернизира, имахме и подготвени специалисти в новите технологии.

Така мислехме ние, но плановете на нашите работодатели са били доста по-различни; естествено, те не са намерили за нужно да ги споделят с нас, това би наранило мотивация ни. Нашите очаквания се сбъднаха само в едно – една крепост на реакцията и мрака бе принудена да изтегли гарнизоните си от Източна Европа, обръчът около нея бе затегнат. Всичко това стана без да гръмне пушка.

Доста късно разбрах: поредните „освободители” не са имали друга цел. И наистина, от какъв зор ще развиват производството в придобитите нови територии, след като страдат от свръхпроизводство и безработица у тях си! Къде по-разумно е да им подхвърлят от излишъците си, вместо да създават там конкурентно производство! При това на харизан кон петалата не се гледат; спокойно могат да ни изпращат продукти с изтичащ срок на годност, а ние ще ги гледаме с възхвала и благодарност.

Тук няма как да не си спомня още един път мой разговор с Алекс Алексиев, на времето специалист във влиятелния американски мозъчен тръст „Ранд”. Като такъв той бе командирован и за шеф на групата икономическите съветници на Филип Димитров. Нека не се питаме напразно на коя страна е бил лоялен той.

Преди това за кратко време Алексиев бе директор на българския отдел на Радио „Свободна Европа”, ръководеше нашите усилия за демократизация на българското обществено мнение и достойно посрещане на американския начин на живот.

Предложих му да започнем серия от предавания за дейността на кооперациите в Западна Европа, така да помогнем за преобразуване на насилствено създадените у нас ТКЗС-та. Предложението ми бе обосновано – земята се обработва в комасиран вид, изградени са язовири, напоителни системи и индустриални мощности в помощ на селското стопанство. Всичко това да се върне под контрола на собствениците и да започне да работи по принципите на свободната пазарна икономика…

Алекс не ме изчака да свърша, изгледа ме ехидно и процеди през зъби само:

– Господин Доков, аз пък защо си мислех, че нашата работа е да унищожим кооперациите.

В началото виждах в тази политика стремеж да се лишат комунистите не само от политическа власт, а и от материална база за тяхната дейност; това ми се струваше донякъде разбираемо. Месеци след пристигането на Алексиев в София бяха създадени Ликвидационните комисии, неговите съвети се оказаха неотразими за властта.

Общото бе „реформирано” в безстопанствено, източено и обезценено; опияненото от очакване мнозинство не се опита да реагира. Боновете от двете вълни на „масовата” приватизация бяха изкупени на безценица и обогатиха неясни стопански субекти. Системи от квоти, субсидии и изкуствени изисквания към продуктите погребаха мита за „свободната пазарна икономика”.

Последиците днес са видни – внасяме скъпи продукти, на които бяхме традиционни износители; не сме конкурентни и на домашния пазар. Не запазихме дори суверинитета на нашето кисело мляко, Лактобациликус Булгарикус не успя да ни помогне; истинско българско мляко вече има само в Япония.

Тази тенденция е валидна не само в областта на селското стопанство, тя бе наложена на всички отрасли. Мнозина днес твърдят наивно, че виновни за това са калпавите наши политици. За Бога, не им вярвайте – става въпрос за целенасочена и добре организирана политика на глобалните играчи, нашите просто изпълняват лоялно техните поръчки; слушкат и папкат.

Стана дума за комунистите. Те имаха предварителни планове и делови връзки с „гнилия” капитализъм, реформираха се светкавично и станаха стопански и финансови лидери. А „десните” им противниците са в деликатно положение – нямат право да твърдят, че да си богат е срамно.

Достатъчно често забравяме, че идеологията и политиката са само лъскави опаковки на чужди икономически интереси. Поради тези и други геополитически съображения, План „Маршал” бе неприложим за нашата част от Европа. Вместо него бе разработена управленческата технология Перманентно затягане на коланите. Тя работи успешно повече от две десетилетия, но очевидно нейните възможности не са изчерпани – животът някак си продължава. България и други народи отпаднаха от списъка на зависимите от Русия източноевропейски държави, за да бъдат включени в списъка на бедния Юг.

Бежанският поток продължи да тече в същата посока, но стана къде по-пълноводен! Талантливите, квалифицираните и находчивите бързо разбраха, че родната страна няма нужда от тях. Новите господари се нуждаят от техните умения и знания за благоденствието в собствените им държави.

Независимо от цялата мизерия, изнемогващи държави подготвят дефицитни кадри за богатите. Съгледвачи подбират най-доброто, нещо като кръвен или мозъчен данък, но тук за насилие от отомански тип и дума на може да става. Всичко изглежда доброволно, свободно и като награда за отличен успех, стига да оставим настрана безизходицата у дома.

Новите властелини следват старата политика – колониите не бива да се развиват, защото един ден могат да усетят силата си и да проявят стремеж към независимост. Най-будните поданици пък са подложени на съблазън, култивират ги съгласно техните изисквания и ги и приобщават към политиката на империите.

Заради тези опасения, задморските територии не бива да имат и собствени армии, достатъчно е да предоставят контингенти за горещите места по света. Малките, по-скоро техните лидери, трябва непрекъснато да усещат нуждата от закрилата на големите и да се борят за тяхното благоволение. Тук неволно се прокрадва някакъв рефрен от предходното минало – Дружбата с големия брат е като слънцето и въздуха за всяко живо същество.

Вярно е, не това обещавахме по западните радиостанции. Днес, когато всички е видно, няма как да се гордеем с ролята си на проводници на чуждоземни интереси. Можем само да смънкаме, че не сме знаели за истинските планове на нашите работодатели. Естествено, незнанието и късогледството не се достатъчни доказателства за оправдателна присъда, но се надявам да бъдат приети поне за облекчаващи вината обстоятелства.

Едва в началото на 2013г  попаднах на реч Алън Фостър Дълес от 1945 г. пред висши офицери от американската армия. Половин година преди представителни части на съюзниците Великобритания, Съветския съюз, Съединените щати и Франция да дефилират на Парада на победата в Берлин, шефът на ЦРУ представя план за войната срещу Съветския съюз и неговите сателити. И ако борбата срещу болшевизма е оправдана, то речта показва и нещо друго – войната е и срещу народите на тези страни. За доказателство ви представям извадки от документа с гаранция, че не излизам извън контекста.

Ще свърши войната. И ние ще хвърлим цялата материална сила на САЩ за измамване и оглупяване на хората от социалистическите страни. Съзнанието подлежи на промяна. Незабелязано ще заменим човешките ценности с фалшиви, в които да вярват. Как?

Ще намерим единомишленици и помощници в самата Русия. Епизод по епизод ще се разиграва грандиозна трагедия към гибелта на най-непокорния народ на земята и необратимото угасване на неговото самосъзнание.

Литературата, театрите и киното ще прославят най-ниските човешки чувства и страсти. По всякакъв начин ще поддържаме и издигаме така наречените художници, които насаждат и втълпяват в човешкото съзнание култ към секса, насилието, садизма и предателството – с една дума, всякаква безнравственост.

Незабелязано, но активно ще съдействаме за безпринципността на чиновниците и рушветчийството. Бюрократизмът и недобросъвестната работа ще бъдат издигнати в добродетел. Честността и почтеността ще се осмиват и ще се превърнат в ненужни отживелици.

Простащината и наглостта, лъжата и измамата, пиянството и наркоманията, животинският страх на един от друг, предателството, безсрамието, национализмът и враждебността между народите – всичко това ще култивираме и то ще даде обилен цвят.

Малцина ще се досещат или разберат какво става. Тях ще превърнем в посмешище и измет на обществото. Ще изтръгнем духовните корени на болшевизма, ще опошляваме и унищожаваме основите на родната нравственост.

Главният залог ще бъде върху младежта. Ще я разлагаме, развращаваме и лишаваме от чест. Ще създадем човек с консумативна психика на елементарен потребител. Всичко това ще извършим под девиза: „Защита на правата на човека и гражданските му свободи”.

Тъкмо така и стана. А като си помисля, Радио „Свободна Европа” е създадено от ЦРУ и години наред работи като част от него. По-късно е трансформирано в независима организация с идеални цели, но парите идват от същото място. На емблемата на радиото е изобразена звъняща камбана, тя има за цел да събуди народите от Съветския блок за съпротива срещу комунизма. Ние се гордеехме, че работим, за да станем излишни. Сега е ясно за кого бе нейният последен звън.

Очертаните в речта на Алън Дълес цели се преследват агресивно и след като Западът наложи своето влияние в Източна Европа. Това също е доказателство, че американската политика е имала други цели, а не някаква си там борба против болшевизма.

Вече стана дума за стратегията „затягане на коланите”, тя си има и официално име – Планът „Ран-Ът” за „плавен преход към пазарна икономика”. Може би в тайните архиви той носи откровеното название Операция „Раундъп”. Знаете, това е препарат за борба с плевелите, но изследванията показват, че предизвика и вродени дефекти у хората. Преводът от английски пък означава „обграждане и отвеждане на добитък към лобното му място”.

Едва след като се запознах с речта на Алън Дълес и явните части на „Ран-Ът”, разбрах по-добре и истината на Алекс Алексиев. Съзнавам, всичко изглежда порочно и трудно за вярване, но подобен инструментариум са използва и в развитите капиталистически държава.

След всичко казано може да изглежда нелепо и излишно, но ми се иска да споделя още нещо – понякога ми казват, че при бягството си през 1978 г. съм проявил голяма смелост. В първия момент това звучи приятно и се напъвам да приема мнението като комплимент. Вместо благодарност към събеседника обаче през мен пробягват съмнения в неговата искреност или здравомислие.

Малко пресилено е бягството да бъде въздигнато в ранг на смелост. Нещо повече, знам – за  моите близки това е било авантюризъм, егоизъм, безотговорност към техните съдби. Доста тъпо би било да се изстъпя пред тях и да декларирам с политически апломб: после отечеството си обичам най-много вас. Те биха приели подобно твърдение като злокачествена ирония, не бих си повярвал и аз.

Вярно е, изпращах по някой и друг долар, но парите не могат да бъдат пълноценен заместител на син, съпруг, баща. Вече споменах: бях ги изоставил в качеството на заложници на един безпощаден режим. Ясно е кой е платил сметката за тъй наречена моя смелост, аз бях на безопасно разстояние и не страдах в нищета.

Тъй си мисля при подобни случаи и съм убеден, че в този ред на мисли няма никакъв дефект. Някакво дяволче в мен обаче пробутва и друго възможно обяснение, вероятно иска да намали чувството ми за вина и да укрепи моето самочувствие. Намесва се друго светоусещане, което също претендира за валидност.

Ето за какво става дума.

За да избягаш от плен или затвор, се изисква смелост и изобретателност; или поне безразсъдност. Първото от тези качества не винаги е изява на силен характер, може да дойде и като реакция на безизходно положение.

Когато човек е притиснат в ъгъла, той е способен на неочаквани дори за него дела; вместо разума властта поема инстинкта за самосъхранение. Перспективата за доживотен затвор намалява страха от опасностите, рискът бледнее пред шанса за глътка свобода. Няма как да превърнеш надзирателите си в снежнобели ангели, те ревностно потискат всяко отклонение от затворническия правилник. Можеш само да избягаш от тях – стига да събереш сили и шансът да бъде на твоя страна.

В България от онова време наистина се чувствах като в затвор, в който всички скандират в хор вярност към управниците. Тъкмо това натежа на везните при решението ми за бягство. По-младите могат да разберат донякъде това чувство от времето, когато сини хунвейбини пресрещаха хората по улици и площади с безапелационния призив присъда:

Който не скача е червен!

Кое от двете дадени обяснения има по-голяма сила, не се наемам да съдя. Знам, несъвместими са, но не мога да отхвърля нито едното, нито другото; живея и с двете. Опитвам се да се издигна над тях, уверявам се – двойнствеността е присъща на всяко човешко същество. Понякога ми се струва, че бягството е сила на слабия; друг път – че то е слабост на силния. Вероятно еднозначен отговор няма, поведението зависи от особеностите на всеки характер и конкретната обстановка.

Имах и други планове, които днес изглеждат наивни до отчаяние, но животът в изолация тогава им придаваше реалност. Въобразявах си, че ще информирам свободния свят за положението у нас и  с това ще предизвикам ответни действия. Там открих, че хората на власт са наясно с нашите проблеми, но не виждат причини да се месят във вътрешните работи на други страни.

Пропагандата в България бе създала впечатление, че на Запад има силни емигрантски структури, които работят против режима у нас; възнамерявах да се присъединя към техните усилия.

Да, ама не било точно така. Българските имигрантски организации започват дейност през първите години след 1944-та. В началото те наистина се готвят за освободителни операции, дори извършват нападения около границите ни с Турция  и Гърция.

Постепенно обаче хората в тях разбират: делото за освобождение на България не може да бъде българска работа, то може да дойде само в резултат на международни сътресения; необходим е нов освободител.

Вярно е, понякога между двата блока прехвърчат искри и това възражда хъшовските настроения. Бурята обаче отминава и става ясно – спазарените от Сталин, Чърчил и Рузвелт сфери на влияние изглеждат неприкосновени и свещени. Лидерите на двата свята седят спокойно на общи маси и се уверяват взаимно в добри намерения.

Властен е принципът за мирно съвместно съществуване, който ще даде превес на по-добрата идеология. Договореностите в Хелзинки бяха нанесли сериозен удар върху надеждите на старите имигранти за завръщане у дома – с тях Западът признаваше официално легитимността на режимите от Съветския блок. Всичко това ми подейства изтрезняващо и ерозира в значителна степен мотивите за моето бягство.

Тази нагласа се промени едва при Роналд Рейгън, той окачестви Съветския съюз като Империя на злото. Направи го по радиото, в което работех тогава – Гласът на Америка. Беше последователен и за сравнително кратко време успя да убеди господарите на Кремъл, че имат един единствен изход – да приемат с достойнство краха на Империята и идеологията си.

Михаил Горбачов схвана безизходността на положението и се подчини на уроците на историята и препоръките на победителите. Разпуснат бе не само Варшавския договор, а и самият Съветски съюз. С това Горбачов стана любимец на Запада и бе награден с най-високия орден на Конгреса на Съединените щати. Знаят там – добрата работа заслужава поощрение.

Всичко това става в сферата на голямата политика, нашето участие в западните радиопредавания се свеждаше до ерозиране на вътрешната подкрепа за комунистическите режими и подготовка за посрещане на новите освободители.

След края Студената война предаванията за присъединените вече страни са закрити, мисията е изпълнена. Нашите лекции по демократизация на масовия слушател стават излишни, посланици и чужди съветници инструктират и кастрят открито и директно нашите правителства. Те чуват и се слушат, знаят от Алеко – не си е келепир да бъдеш опозиция.

Автор: Петър Доков

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=6040

Posted by on ян. 24 2013. Filed under Позиция. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.33059 лв
 CHF =  1.76982 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.1826 лв
100  RUB =  2.85034 лв
 USD =  1.67998 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.