ПРЕКЪСНАТО КОМЮНИКЕ ОТ ОТДЕЛ МЕЖДУНАРОДНИ ДЕЛА

Hunter22 Май, 1975

Автор: Хънтър С. Томпсон (на снимката)

Победихме французите и ще победим американците. Те ще изгубят войната в деня, в който военната им мощ е в зенита си и огромната машина не може да продължи повече напред…..защото всичките пари и сила ще са като камъни около врата им. Неизбежно е.

Генерал Во Нгуен Зиап, 1696

Неделя сутрин, 3.55 ч, горещ, влажен Сайгон… и отново съм без лед. Валя през цялата вечер и откритият бар тук, в хотел Континентал, затвори рано. Страниците в тетрадката ми тежат от влага, синьо-белите плочки на пода са подгизнали и гуменките ми се пързалят напред-назад в елегантния ритъм на човек потъващ в лапите на Страха.

Празното канче за лед е най-малкия проблем; за да го напълня трябва само да излезна в тъмния коридор и да събудя някой от хилавите старци, които спят неспокойно, с бели пижами, върху зелени бамбукови постелки, на извитото стълбище отпред, което води до лобито. И най-малкото докосване или шум би ги събудило веднага и тъй като вече спят на прага ми почти седмица, те се примириха с постоянните нощни разправии с леда със същия търпелив фатализъм, с които аз се примирих с постоянните бомбандировки на артилерията под перваза ми, на около 5-6 мили по на юг. Никога преди не съм чувал такава канонада, дори и от безопасно разстояние, така че въобще не съм сигурен дали заглушените експлозии, които блъскат леда в канчето ми всяка вечер, са отправени в моя посока или пък в обратната.

Тази нощ е значително по-тихо от обикновено, което предполагам е злокобен знак, че Виет Конг и Северновиетнамските въоръжени сили, които така или иначе са обградили този град-вулкан от три страни, прекарват спокойните утринни часове, търкаляйки в калта смъртоносните 130 милиметерови оръдия, съвсем малко по на север от Биен Хоа и жалките останки на това, което доскоро бе известно като най-мощната американска самолетна база на света. Последните доклади от фронта сочат, че две-трети от 18та дивизия на армията на Южен Виетнам, която трябваше да защитава Биен Хоа на 15 мили извън Сайгон, по една или друга причина вече не са сред нас, а останалите боеспособни войски наброяват едва 500 души.

Миналата седмица, точно преди да ми се наложи аварйино пътуване до Хонг Конг за присадка на костен мозък, 18та дивизия се състоеше от 3 полка, всеки по 2000 човека, които изненадващо устояваха врага в битката при Хуан Лок, същата битка, която повечето експерти обявиха едновременно за началото и края в “Щурма на Сайгон”.

….положението е меко казано сериозно. На картата на Виетнам, която виси в стаята ми, в хотел Континентал, където съм спрентал отдел Международни Дела на списание Ролинг Стоун,  може със съвсем просто око да се види, че разстоянието между Биен Хоа и Сайгон е точно колкото една цигара Дънхил или пък малка транзисторна батерийка, което хич не е далеч, както и да го мерим. В главите на всички врели и кипели военни кореспонденти, които са заели стаите на хотел Континентал, а също така и на хотел Каравел, на около 200 метра срещу прозореца ми, няма грам съмнение, че всеки момент улиците на Сайгон ще се напълнят с вражески къртици и танкове. Общо взето, чакаме да ни изтръгнат от постелите обжарени от поредица експлозии, заливащи улиците на едва развидилен Сайгон с полудели журналисти газещи се като плъхове в надпревара да стигнат до една от аварийните точки за евакуация, които вчера бяха публикувани от Амерканското посолство. 14те такива точки за евакуация най-вече представляват високи сгради с обширни покриви, в центъра на Сайгон, където всички ще се струпат за да ни натоварят в хеликоптерите и понесат до самолетоносачите на 7ма флота,  а от там набързо до закътаната морска база в Субик Беи, Филипините.

Това, разбира се, е абсолютна лудост. Да предположим, че ракетен снаряд взриви лобито на хотела точно под краката ми, аз веднага бих се консултирал с упътването за аварии и бих видял, че мойта точка за евакуация е “Пан Ват Дат”, номер 3, което естествено нищо не ми говори и съвсем спокойно би могло да бъде адреса на будоар в Макао, или пък уличния прякор на третото синче, потекло на древен и горд южно-виетнамски род, който скоро се е запознал с опиума и си купил няколко броя черни копринени пижами шити на ръка.

Съвсем възможно е, че някои от ветеран-кореспондентите, които в момента хъркат дълбоко по хотелските си стаи, са наясно със значението на “Пан Ват Дат”, номер 3….но така или иначе, аз съм единственият англо-говорящ буден в този ранен час и дори да заритам като животно по вратите в коридора и да закрещя диво – БАНЗАЙ!!! СВЪРШЕНИ СМЕ! – то всичкият този грохот не би подбудил дори най-малкото недоволство, тъй като повече от половината гости на този елегантен, колониален хотел тази вечер са пияни, напушени или грубо казано – безпомощни жертви на опиума.

Разклатеното правителство на генерал Нгуен Ван Тху наложи вечерен час и това се оказа последният пирон в ковчега на светския живот в града.  Всички барове, ресторанти и кръчми затварят в 20.30ч. за да може персонала да се прибере преди 21ч., точно преди воиници и разни откачени полицаи да засноват из улиците с изрични заповеди да стрелят на месо.

Целта на вечерния час е да разубеди нощните къртици и прочие терористи, които биха имали силното желание да лазят по ъглите, да хвърлят бомби или общо казано да правят проблеми. Един от най-болезнено очевидните ефекти на вечерния час е да превърне всички ни в затворници, всяка вечер от 21 до 6 сутринта, в който и хотел да сме отседнали и след около месец подложени на такъв режим, доста хора почват да се огъват и да търсят опора в кой ли не порок или грозно пристрастяване, което им попадне пред очите. Всеки се разбива по различен начин и то паралелно с политическата гледна точка преобладаваща в различните хотели. Ветераните знаят, че хотел Континентал обикновено е пълен с обратни комуняги и маниаци наркомани, докато Каравел, който е значително по политически консервативен, клони най-вече към поркане и въргал. Вчера например, в бара на Каравел, спор между английски журналисти и пилоти от аеролинията “Летящия Тигър” избухна в насилие и сериозен побой над един от англичаните….докато по същото време, в хотел Континентал, единствените жертви бяха намерени в стая, два етажа над моята, където половин дузина американски жураналисти бяха срутени до колене от жестока комбинация опиум, ликьор Пернод и брутална камбоджанска трева.

Това са хората, на които бих разчитал в случай на ракетна атака. Днес следобяд се опитах да им покажа как да боравят с отвратително скъпите, но пък технически опростени радио предаватели, които донесох от Хонг Конг, надрусани с около 1000 дози приспивателно – Ломотил и кофа потентно лекарство срещу повръщане – Еметрол, но в такова състояние, дори и най-интелигентните кореспонденти на списанията Time и Newsweek не можаха да се сработят и с най-елементарното уоки-токи……Аз реших да остана в хотела с радиото (Sanyo Transworld Blue Impulse 7700) и да установя района на радио обхват с помощта на мойта група некадърници, които за целта планираха да подкарат джипа в най-голямото задръстване в центъра на Сайгон и да подържат радио връзка между уоки-токитата и базата (мойта стая). Между другото същият този скапан сценарий ме очаква, когато плана за хеликоптерна евакуация разпространен от Американското посолство се оттече в тоалетната заедно с колоаката от полудели изроди воиници гърмящи с М-16 по хеликоптерите от димящия ад отдолу…..,така че ми се стори като добра идея да изпробвам обхвата на уоки-токитата и да се подготвя за идният кошмар.

Теста беше абсолютен провал. Кореспондентът от Time цъкна грешния бутон на радиото си и трескаво започна да предава на грешния канал, а пък човекът на Newsweek така и не можа да схване значението на простата инструкция “натисни за да говориш” – факт, който ме остави да крещя безумно в предавателя от моита стая без да получавам нищо освен откъслечни бръщолевици на виетнамски….и после, след около 5 часа, намерих и двете уоки-токита още включени, малко недоразумение, което ни коства 12 от последните транзисторни батерийки в Сайгон. Само на около стотина метра от хотела, в небезизвестния пазар на джебчиите, има още сумати такива батериики, но повечето са използвани или пък отдавна изгърмяли за да влезнат в употреба в критична ситуация.

Всъщност единственото нещо, с което всички тук са съгласни е, че никой си няма грам представа какво да прави в момента, в който вулкана изтрещи и ни засипе с горещи 130 милиметрови шрапнели и човешка плът, превръщаики улиците на  Сайгон в Азиатското повторение на “Последните дни на Берлин”. Дори да предположим, че аерогарата все още е отворена, то неизбежната паника в града би ни попречила да стигнем до нея навреме…и след като летището изпуши или е залято от вражески орди, то тогава единствения шанс за евакуация  остават аварийните точки за сбор и дебелите търбуси на хеликоптерите Чинук.

Абсолютен кошмар! Всеки един от жителите на Сайгон, които е в очакване да е заклан от Виет Конг, след като падне блокадата, знае съвсем точно местоположението на американските точки за евакуация, и си държи радиото настроено, денем и нощем, на американската честота – 99.5FM, точно както всички нас тук в хотел Континентал, които барикадирани очакваме кодирания сигнал за началото на евакуацията: “Температурата е 40.5 градуса и се качва” придружено от първите 8 нотки на весела коледна песничка. А пък дори някой виетнамец да си няма радио и да не е чул за сборните точки, той може просто да изтича до все по-рехавата американска зона с големите хотели и да последва първия полудял журналист галопиращ по разнебитения тротоар с куфар в ръка. Шумът на огромните хеликоптери около покривите на високите сгради ще бъде заглушаващ, особено като ги удари жарещата лава на ракети и къртечни откоси.

Телекс

От: Хънтър Томпсон, отдел Международни Дела, стая 937, хотел Континентал, Сайгон

До: Пол Сканлан, списание Rolling Stone, Сан Франсиско

20ти Април, 1975

Всички тук са адски нервни, буквално до мозъка на костите си. Челните отряди на армията на Северен Виетнам са само на около 5км извън града и всеки момент се готвят да обезвредят летището….така че ако няма вести от мен проверете дали нещата са тръгнали на зле.

Лора Дженкинс, редакторката на Newsweek, току-що изпрати едно от своите типчета до местния Битак за да ни вземе бронежилетки, каски и няколко байонета, последните напоследък се оказаха изненадващо търсена стока тук. Аз правих няколко опита да се снабдя с пистолет, но по понятни причини такъв не може да се купи дори и със злато. Някои от старите кучета журналисти предлагат да си вземем автоматични пушки М16 за в хотела, да се защитаваме от вилнеещи тълпи, поне докато не пристигнат хеликоптерите. Общо взето ситуацията е от типа “Братя, хвърляйте телата”, въпреки че другата половина журналисти настояват, че дори и най-малката покутевица от страна на хотела само би привлякла вниманието и огъня на истинските грозници в града. Не съм сигурен точно на чия страна съм, но не е лоша идея да имаме няколко М16 под ръка, не срещу Виет Конг или армията, а по скоро срещу паникьосани дезертьори или подивели туземци, на които им се прииска да се възползват от последната възможност да пречукат един от 500те американски кореспондента заклещени в Континентал или Каравел.

Също така, моля те, предай на Ян, че трите уоки-токита, които донесох от Хонг Конг, сега се ползват от други журналисти тук в хотела, но в момент на внезапна тревога ще послужат на хората отговорни за евакуацията. Когато Пхеном Пен бе евакуиран кореспондентите трябваше да изоставят всичко – пишещи машини, видео камери и прочие….О, боже, сега ни се разказа играта…току-що Лора Палмър се върна от летището и донесе вести на лудост, паника и отчаяние, които явно преобладават из подплашената тълпа американци. Планът за евакуация е включен в пълна сила (това стана току-що) и хората ги ринат в самолетите като кюмур в печка. Получавам същите сведения и от други кореспонденти, които са били в тази посока….Остават ми само около 2 часа до вечерния час; изключено е да стигна до офисите на Международната преса, тъй като местните военни имат изрична заповед да стрелят първо и да питат после.

Намирам се буквално в центъра на урагана. Най-висшата цел на генерал Зиап е Сайгон и в последната седмица той прекара 325та “Стоманена“ дивизия от север насам. Стоманената дивизия е същата, която издумка французите при Диен Биен Пфу и ако ген. Зиап не изневери на своя изтънчен вкус за прецизност и драма, то тогава съдбата на Сайгон е завинаги решена. Хуан Лок е вече напълно откъснат, заедно с около 10,000 войски на южно-витенамската армия, а пък Биен Хоа е под постоянен ракетен обстрел от известно време насам. Ген. Зияп е обградил Сайгон с 10 пълни дивизии, руски (и американски) танкове и 130 милиметрови оръдия готови по всяко време да нанесат светкавично брутален блиц.

Доста хора тук са на мнението, че южно-витенамската армия ще се бори до край преди да се втурне да бяга обратно към града. ….но аз лично знам, че битката за Сайгон вече е приключила и веднъж размърдали се мравките на  Стоманената няма да спрат дори за пиш-пауза, докато не влезат в Сайгон. А това е въпрос на часове.

Боже мили! Току-що получих достоверната вест, че нещата изведнъж се сдухаха напълно и щурма на Сайгон се очаква да започне довечера или утре, но не искам да споделям повече подробности по телекса. Така че очаквайте всеки момент кoмюникето да прекъсне….всъщност може да се наложи да използвате горе написаното като начало, или пък край на статията, придружен с бележка от редактора с обяснение защо историята е така недовършена и разнебитена. Всички тук са под изключително напрежение.

Превод: Светлин Шамли

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=5994

Posted by on ян. 17 2013. Filed under Позиция. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.27151 лв
 CHF =  1.67609 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.21616 лв
100  RUB =  2.81397 лв
 USD =  1.65664 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.