ОРИАНА ФАЛАЧИ – МЕЖДУ ПОЛИТИКАТА И ИЗКУСТВОТО, ЖИВОТА И ИДЕАЛИЗМА

Ориана Фалачи беше от онези луди личности, които имаха смелост да се обявят срещу останалите луди. Управляващите света, подкрепящите неговата несправедливост и превръщащите я в норма на нормалността.

 На 15/09 се навършиха точно шест години от нейната смърт, но книгите и публикациите й продължават да будят общественото любопитство. Въпреки, че считаше себе си повече поет, отколкото журналист, и в предсмъртната си книга „Интервю със себе си – Апокалипсис” призна, че даже е мразила журналистическата професия и обясни защо.

 „Ненавиждам интервютата. Винаги съм ги ненавиждала, като започнем от тези, които правехме с така наречените силни-на-деня. За да стане добро едно интервю, то трябва да се промъкне, да задълбае в сърцето на интервюирания. А това винаги е предизвиквало объркване в мен. Винаги съм смятала, че в подобно действие има някакво насилие, жестокост.”

 Като говорим за тях, едно от най-известното е с Х. Кисинджър, в което бившият американски държавен секретар най-накрая признава, че войната във Виетнам била „безсмислена и вредна”. Самият Кисинджър след разговора обобщава, че това е „най-катастрофалното“ интервю, което е давал през цялата си политическа кариера.

 Италианката се прочу повече с интервютата си, отколкото със своя писателски талант. Нищо, че романите й също се продаваха като топъл хляб. Толкова много се прочу, че славата се оказа тясна за родната Италия и я издигна на ниво топ-журналист през ’70 години. Въпреки, че световния успех постигна главно с журналистическата си кариера и дори в американските университети по журналистика се изучава нейния непоправим стил превърнат в еталон на професията, оприличаваше и намираше себе си повече в лоното на творческите личности. Не случайно на надгробната й плоча, която посетих  през април с големи букви под нейното име е записано не друго, а „Писател”.  Това е било нейното последно желание преди да напусне тялото си.

 Ала за мен си остава най-добра и в двете. Дори сега, разгръщайки статията, ми е много трудно да се разгранича и да не поставя личните си пристрастия на първо място, а едва след това с няколко думи да се опитам да припомня на бърз пробег на драгия читател коя всъщност е Ориана Фалачи три дни след 15 септември, датата, на която пък преди шест години, знам повтарям се, почина в родната Флоренция.

 Трудно ми е и да не използвам клишета. Ето например иска ми се да напиша: Едва ли материалът ще се получи много добър, понеже „каквото и да кажа, все ще бъде малко”. Честно казано изобщо не вярвам, че ще се получи най-малкото… добър. Твърде амбициозно и отговорно е да пиша за човек, чийто портрет е зад мен окачен в рамка.

 Идеализмът на твореца и несъгласието с реалността; политическият наблюдател дълбаещ в низините на тази професия, за да изкорени маската на лицемерието от лицето на световните лидери; възвишеният ум милеещ за всеобща справедливост. Ориана Фалачи затова беше толкова противоречива личност. Защото нейният най-чист идеализъм  й изиграваше лоша роля в съпоставка с не по-малко развития обективен поглед. Според мен тя не бе нито повече журналист, нито повече писател. Вярно, и двете едновременно беше. Но ако трябва да я определя само с една дума обаче, няма да се двоумя и изпадам в дилеми и излишни вайкания, ще кажа, „според мен тя бе философ” и точка.

 Съвременен философ, който обожаваше да прекарва часове в ровене на пожълтели страници на стари издания на класици и обожаваше да цитира Адам Смит, Алексис дьо Тьоквил, Сократ и други бележити за развитието на културата и историята автори. Освен това изучаваше старите строители на света, държавници от различни нации, и ги коментираше сякаш и тях бе срещала, и тях бе интервюирала. Ала важното е, че го правеше с прецизната си точност и увлекателно с неконтролирана безцеремонна емоция, вероятно последната наследена от темперамента на Ботуша.

 Освен че е първата италианка отразявала войната във Виетнам, за която написа книга „И така да е било”, е една от малцината докоснали се очи в очи  с Я. Арафат, Ф. Фелини, И. Ганди, Ф. Кастро, Ч. Чаплин, Г. Меир, А. Маняни, както и с други известни личности вътре и извън политиката, винаги, за да изтръгне от тях последната останала капчица в интерес на истината.

 Истината – която цял живот търсеше и защитаваше със всички налични средства. Подобно на живота. Ако трябва дори с оръжие. А нейното оръжие бяха думите. Тя стреляше винаги в целта и не остави никой безразличен към това, което казваше.

 Сякаш сраснала се с политиката, едва десет годишна участва в антифашистки прояви и пренася храна и куршуми на съпротивата. По-късно в младостта първоначално е с леви убеждения, после се отказва от тях и от всички останали, разочарована от обективните обстоятелства. Изстрелва едни от най-тежките думи срещу Комунизма и едновременно срещу Демокрацията. Отправя нападки срещу Запада, като с критиките си опитва да го промени и окрили, и срещу Изтока е безпощадна. Ляво и Дясно, споделя, са един отбор гонещ топката. Напада открито Исляма, последната й, както винаги, самостоятелно оглавена битка, така и осъжда бездействието, съдействието и страха на Църквата. Макар че не е религиозна, израснала в религиозна и католическа Италия, тя неволно става защитник на Християнството, за да се опита да опази своя дом от тероризма и от поведените армии държащи най-модерното оръжие, това на утробата, емиграцията настъпваща към изплашената и станала твърде слаба Европа пред промените на глобализацията. Опита се да защити и статута на мюсюлманската жена, малтретирана, осакатявана и унижавана в някои мюсюлмански държави напълно законово, заради културните различия на ислямския свят, и заради това, както и поради още много други описани надлежно причини в „Силата на разума” и продължени в „Интервю със себе си: Апокалипсис” , тя бе негов най-върл противник. Исляма или Апокалипсиса – все едно. За Ориана Фалачи нямаше разлика между двете.

 „Колкото повече мисля толкова повече се убеждавам, че в различния свят всички са еднакви. Всеки самозабравил се политик попадна под нейната критика, за да го приземи. А фактът, че редовно е заплашвана със смърт, не я спира, а я прави по-силна и непримирима.

 Хората като нея, вярваха, че могат да променят света на лудите, лудия свят, защото и те самите бяха луди. Има друга лудост, различна от психично разстройство, тя самата го е написала най-точно и кратко: „Днес смелостта се счита за лудост” и винаги си го припомням с пресни примери от реалността. Смелост наречена (или превърната) в Съдба. Хубав пример за такава личност е друг италиански общественик и друг мой любимец – казва се Роберто Савиано. Въпреки, че разобличава кланове на мафията и плаща за това с непрекъсната опасност от предумишлено убийство, прекарва живота си всеки ден на различно място заобиколен от охрана, го коментират и подиграват, че визуално изглеждал не по-малко различен от мафиотите.

 Да, наистина е странно, но на нея пък й бе лепнат прякор „фашист”. Аз бях чел за това, но не го вярвах, докато не се убедих сам. Една вечер в бар в Италия се запознах и заговорих с италианец малко по-голям от мен, който едва ли не я ненавиждаше. „Защо, каква е причината да не я харесваш?” – исках да чуя становището му, но дори до интелектуален спор не се стигна, защото рече: „Тя е фашист!” и после демонстративно ми обърна гръб , а спора свърши, разбира се без да е започнал, с моята отворена уста зейнала няколко секунди във въздуха. И дотам.

 Луда беше Ориана за съвременността, в която живеем. Тя го знаеше добре. Съвременност лишена от истински политически лидери и герои, пак според самата нея. И отново по мнение на Фалачи всяко нещо, колкото и да изглежда само черно или само бяло, си има изключение. Най-върло се застъпваше за мюсюлманския журналист Рахман Ал Рашид. И страдаше, защото такива като него в мюсюлманския свят издъхват в затворите или биват обесвани.

 По отношение на лидерите изключението бе Осама Бен Ладен. Ахам, не се чудете,  затова го каза, тъй като можеше с месеци да не се появява в телевизионното пространство, но само като дръзне да го стори за минута, мигом омагьосваше хиляди сподвижници, съобщението му се коментираше и тълкуваше с месеци, възприет за новия месия на мюсюлманите и едва ли не за новия пророк Мохамед. Кой друг успяваше да въздейства така в последните години? Буш ли? – който американците мразеха повече от самия вдъхновител и съорганизатор на атентатите и даже с удоволствие изглеждаше, че биха си го разменили за президента. Блеър, Арафат, Нетаняху ли? Стрелям напосоки, но който и да спомена, все равносметката няма да се измени и няма да се окажа сбъркал.

 Като говорим за лудите (не онези с психично разстройство) и се разграничим съзнателно малко (и за малко) от флорентинката,  може би въпросът не е толкова, че не успяха, а че се опитаха да променят света около себе си. Тази тяхна лудост щеше да се превърне в разумна, ако не бяха толкова хулени, мразени, обиждани, само защото със същата сила хулеха, мразеха, обиждаха  душевната пошлост и грозота. Бранеха обществото, за което не останаха напълно чути, напълно разбрани. Обществото навярно винаги е мразело свободните и свободата, защото в цялост никога не е било напълно свободно. Затова забравя свободните и се прави, че не ги забелязва. Така ги наказва. Те са извън стадото, те са черните овце. Неотдавна малкия парк именуван „Ориана Фалачи” в Милано беше надраскан с черни букви и думите: „Кучка, по-добре, че умря!”. А по площади пацифисти са скандирали: „Курвата Ориана! Курвата Ориана!”. Обявена от тях за „войнолюбец”, за това, че отстояваше до последния си дъх именно свободата и се сражаваше единствено със силата на мисълта и словото. Извън нормата, извън нормалността са. Вярно е. Но и е редно да си припомним поговорката: „Животът обича смелите”. Едва ли човек като Ориана Фалачи ще бъде някога напълно забравен.

 Времето отминава и отмива само непотребните умове.

 Достойните автори не кокетничеха със собствените си личности, а говореха от името на по-висша цел, избягваха да се изтъкват, за да погалят своето его. И изживяха живот, който почти изключи тях самите или по-скоро ги включи в пълна пара, за да се предадат сами в жертва на техния, именно на собствения си живот. Жертвата да бъдат истински хора в него.

 Дори във физическия пример го стори жената с проницаем поглед. Участваща като кореспондент в най-горещите и отдалечени точки на света, за да ги отразява, тя на няколко пъти попада на косъм от смъртта. Но не разказва за това. „Не обичам да си правя пиар на свой гръб”. На една мирна демонстрация в Мексико прераснала в престрелки е надупчена с куршуми и хвърлена в моргата, където се събужда. Дори тогава не желае да говори, но снимката с бягащата кореспондентка междувременно преди да бъде улучена обикаля света и няма как да не го направи, когато всички вече го знаят. „Не съм от онзи тип хора, които се правят на герои и героини, защото отиват в страна където се води война, и въпреки че през цялото време са си стояли в хотела, нещо ги било одраскало.” – обобщава студено.

 Журналистът и писател, философът Ориана работи като военен кореспондент и във Виетнам, Близкия изток, отразява индийско-пакистанската война. През 1963 г. се премества в Ню Йорк и работи за вестник „Ню Йорк Таймс”, списание „Лайф” и за лондонския вестник „Таймс”.

 Нейната голяма любов е известния революционер, чиято история разказва в „Един Мъж”, осъденият от хунтата на разстрел Алекос Панагулис, който в последствие е освободен, навлиза в политиката и по неизвестни обстоятелства умира в автомобилна катастрофа. Тяхната връзка трае само три години, но до края на живота си остава единствената й любов. Чрез романа тя го „възкръсва” за милиони читатели, а иначе по отношение на себе си –  винаги пази ревностно своя личен живот. „Един Мъж” получава интерес от киното, но авторката отказва да бъде филмиран от опасение, че любовта им ще бъде изопачена. Подписването на контракт с филмова компания за нея означаваше, че продава за пари най-ценното, което пази в сърцето си.

 Както през ‘70-те години предизвиква широка дискусия за абортите с романа „Писмо до едно неродено дете”, така след 11 септември есето й: „Гордостта и Яростта” разпали темата за сблъсъка на религиите. Осъди тероризма и започна яростна словесна война срещу него, като междувременно остави личната борба с рака, която води десет години, за да се жертва за по-голяма от себе си кауза. Да поведе борбата срещу друга болест, много по-страшна и голяма от нейната трагедия. Ракът, който се снишава и диша над Запада. Десет години в които мълчеше и тъкмо беше започнала работа върху новия си роман тя най-сетне проговори. Погреба романа недовършен със себе си в онази септемврийска утрин.

 Ала и остави завършени, превърнали се веднага в бестселъри своите последни деца (както наричаше книгите си), а аз ще допълня: порасналите и изградени днес войни, защото продължават да се издават и преиздават през годините на различни езици и да се четат, а с това да не се предават, подобно на рецептата вкоренена в думите на тяхната противоречива и строга майка: човек трябва да бъде смел и да не продава за нищо разума и своето достойнство. Дори да го нарекат: „Фашист”, „кучка”, „курва”, „войнолюбец”.  Дори в съвременността; в онази прикрита несправедливост, издялана и вкоренена в нормата на нормалността, да го нарекат „луд”.

 Независимо къде точно е между политиката и изкуството, живота и идеализма. Тя бе еднакво стъпила и на четирите стъпала. На особено рядък център, тази навярно неоткриваема и недостижима скала на човешкото място във Вселената, която обитаваше непоправимият индивидуалист, черпеше енергия от извора на всичките посоки едновременно, за да не изпадне никога духом и остане вярна на себе си. Тя служи за пример за младото поколение, към което често се обръщаше директно или индиректно. Особено днес то има нужда от подобни авторски четива, които да им отворят очите и бъдат подготвени за утрешния ден, в чийто ръце той ще бъде. А Ориана няма да я има…

 Утрото е само техен наследник.

В лично качество използвам пространството в „Общество” да публикувам своето едноименно стихотворение „Ориана” и се надявам това да не подразни неговите посетители.

ОРИАНА

Умът ти е гора, Ориана!

Лете най-жаркото Слънце я пали,

а като то си отиде най-студената Луна

лечебно и с мекота я гали.

И ти си именно там горе сега…

А аз отдолу се мъча да те съзерцавам,

но не мога.

Помня те с твоята си цигара,

димяща, и същевременно с

погледа си, изящния, който

виждаше най-малкото камъче.

Приседнала на някой

празен кратер, обливана си с

мислите си приютени

в сребърна светлина.

На същата кръгла Луна,

в която не пеят нивга птици.

Но и си тук на тази долна земя.

Тъй като писа,

достатъчно дълго писмо ми написа

и аз непрекъснато го четя,

усещайки между пръстите си

присъствието ти…

Ала плика не адресира точно до мен,

а в интелектуална битка със страшни врагове.

И една срещу цяла армия от циници

изглежда победиха те, но помисли си,

на Луната сега си така близо до Панагулис и

божествените светкавици и искрици

проблясвайки в небето като електрически жици

са участта, която ги зове.

Умът ти е гора, Ориана!

Дълбок, ясен и висок,

дървояд на Историята,

на страната Либерта – патриот.

С пространни спадове и върхове.

Огромни дъбове всред зелена

морава спят в нея от векове.

Край тях реки от разум се

вливат в морето ни от лъжи,

а последната есен, помниш ли,

червените рози бавно

започнаха да капят цвят,

и да застаряват,

Исусе Христе,

от пладне до зори.

Но и днес…

Умът ти е гора, Ориана!

В нея духат далечни

ветрове от други светове

и техният мирис на хартия

пресичат Съдбата ми

с остра линия от мастило.

Поклон пред теб!

Ориана

Поет

Журналист и

ЧОВЕК

 

Автор: Владимир Домозетски

Септември 2012

cvs Copegus

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=5344

Posted by on сеп. 18 2012. Filed under Айсберг. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.25494 лв
 CHF =  1.67882 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.1946 лв
100  RUB =  2.81593 лв
 USD =  1.64674 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.