ОБИЧАМЕ ВНУЦИТЕ СИ ПОВЕЧЕ ОТ ДЕЦАТА СИ ???

Приятелки,които още нямат внуци ми задават въпроса: Вярно ли е, че обичаме внуците си повече от децата си?
Така ли е?
Около нас е пълно с баби и дядовци, които дават мило и драго за внуците си. А синовете и дъщерите им редовно се оплакват, че „много ги глезят" при баба и дядо. Може би това е проява на някаква ревност от страна на родителите? Така е. Всеки е чувал от детето си,че това е неговото дете…..и не трябва да се меси във възпитанието му.
Ето, това е отговорът на въпроса "Обичаме ли внуците си повече от децата си?" Не. Просто възрастните сме по-склонни да направим компромисите, които сме пропуснали да правим със своите деца. Затова сме по-отстъпчиви но повече контролираме. Искаме да виждаме усмивка и щастие на личицето на любимите си наследници и много държим да им дадем свободата, която не сме давали на децата си. А само свободният човек може да стане личност. Още повече, че след определена възраст характерът на всеки човек става по-мек и по-благ, особено към най-малките членове на семейството. „Е, остави ги де, не им се карай, те са деца" – най-често чуваната реплика към родителите на нашите внуци. Всяка забрана увеличава агресивността. Всяко повишаване на тона стресира детето. Всяка кавга го затваря в себе си. То започва да се чувства неуверено и несигурно. Започват да го тормозят мисли дали няма да изгуби мама или татко. Как да ги раздели? Детето обича еднакво и двамата. Ето, такива неща започват да терзаят детското мозъче. Това се изразяват в неспокоен сън, стряскане , бълнуване, напикаване,агресивно поведение… Най-вече трябва да използваме поощрението, похвалите и наградите. Именно те стимулират към успехи: да си най-добрият, да си първи, активират желанието за победа… Всяко дете се възпитава от първата глътка въздух и трябва да се използват първичните му инстинкти. Изпусне ли се мигът – в повечето случаи нещата стават неконтролируеми. Много по – лесно е да възпитаваме отколкото да превъзпитаваме.
Отглеждайки децата си в работеща възраст, ние сме много заети, много забързани и времето, което им отделяме е малко и недостатъчно. За да се справим с всички задачи и в целият този хаос от забързаност не намираме време и сили, които да отделим за децата си. Осъзнаваме това и ни боли, но мислим, че няма какво да направим. Трябва да работим, трябва да свършим всички важни неща на света, а децата ни усещат нашата липса и търсят нашето внимание. Разкъсвани сме от задачите, които обикновено са неотложни. Грижата за потомството не се изразява само в храна и дрехи. Когато децата ни поемат своя житейски път, ние развиваме чувството за вина спрямо нашите деца, заради вниманието и любовта, които сме можели да им дадем в повече. Като остареем и вече не бързаме за никъде, това чувство започва да ни тормози и ние не можем да се справим с него. И докато търсим най-доброто решение, се оказва, че нямаме време за наваксване, а децата са пораснали и вече не търсят вниманието ни, защото имат други приоритети и защото и те вече имат деца.
И тогава на помощ идват внуците! Тези копия на нашите прекрасни, но вече пораснали деца. Те са спасението – можем да изкупим чувството си за вина, като се отдадем изцяло на внуците си. Опитваме се да предпазим децата си от нашите грешки със съвети – разковничето на раздора. Точно това правим повечето баби и дядовци. Ние вече можем и искаме да отделим колкото може повече време и внимание, за да покажем и предадем опита си на децата си и обичта си – на своите внучета. Готови сме да компенсираме всички пропуснати мигове. Готови сме да изиграем всички неизиграни игри, да загърбим дори най-важни ангажименти, защото детето расте неудържимо и бързо. Няма време! Виждаме, че живота наистина е много кратък. Зашеметяваме се от всеки успех на внуците си (защото сме пропуснали някои от успехите на децата си) и искрено се възхищаваме на интелекта на 3-годишните си внучета, защото сме оценили възможностите на децата ни, чак когато сме остарели и вече те имат свой свят, в който могат и без нас. Но те са нашият свят! Те завинаги остават нашият свят. Те са нашата подкрепа. Те вече са по – умните и по – можещите от нас. И те ще осъзнаят всичко това като нас, когато застанат на нашето място и си дадат сметка, че и те вече не са част от света на любимото си дете. Ето, това е, което ме кара да мисля , че и внуците, и децата се обичат по един и същи начин. Просто възрастта и социалния статус се променят с годините и това съвсем естествено променя начина, по който показваме и изразяваме нашата обич.
Възрастните се нуждаят от това най-много, защото когато спрат да ходят на работа социалните им контакти рязко намаляват.
Децата са пораснали – вярно, идват от време на време, но пък и винаги бързат, както бързахме и ние. Ето защо, когато се появят внуците, ние грейваме. Раздаваме своята обич и угаждаме по всякакъв начин. Голямата ни награда е, когато получим най-прекрасната целувка на света – искрената, чистата целувка от децата на своите деца. Думите, изречени от звънтящите гласчета на внуците, стоплят сърцето ми така, както нищо друго на този свят.
Ето, тези радости в живота ни, са една от причините да „глезим" повече внуците си, а не по-голяма обич, която изпитваме към тях. Разбира се, не е хубаво да прекаляваме с обгрижването, вниманието, и с разрешените неща, защото когато те са прекомерни, задължително слагат отрицателен знак пред поведението на лабилните детски характери.
Когато нашите родители остаряха, а ние узряхме – осъзнахме, че е трябвало и с тях да си говорим по често. И те отново стават част от Нашия свят. И започваме да го правим, (макар и доста късно). Обсъждаме проблемите, изказваме мнение. Така ние, по – младите баби и дядовци успяваме да разберем от нашите родители за нашите грешки и да стигнем до сравнително близки заключения. Като говорим с тях и с децата ни, всички тръгваме и вървим в една и съща посока. Внуците ни ще бъдат изградени личности и възпитани хора. Ще се избегне излишното разглезване, в същото време баба и дядо ще се чувстват полезни , необходими и Обичани.
Всеки човек иска да обича и да бъде обичан!
ПОСЛЕДНИ СТАТИИ:
КНИГАТА "ТОВА СЕ СЛУЧИ ПРЕД ОЧИТЕ МИ" НА ЙОРДАН ВАСИЛЕВ – ПАДЕНИЕ ЗА ПРЕХОДНАТА МЕМОАРИСТИКА
„В РАННА ЕСЕН КРАЙ РЕКАТА СЛИЗАТ ВЕЧЕРИТЕ…” – Георги Н. Николов
СПОМЕН ОТ ДАВОС: ЕЛИТ В ЕЛИТА – Даниел А. Бел (Давос)
„НО ВЯРАТА МИ В БОГА НЕ УМРЯ. И С ОТРАЗЕНА СВЕТЛИНА НЕ СВЕТИХ…" – Георги Н. Николов (В.Търново)
РАЯТ И АДЪТ ГРАДЯТ ЦВЕТЕН ХИМН В ЧОВЕШКАТА ДУША… – Георги Н. Николов (В.Търново)
ДУМИ НА КРЪСТ – Марко МАРКОВ
ЙОХАНЕС ХИСТЕРС ПОЧИНА НА 108 ГОДИНИ
ВИНИЛОВИ ДУШИ – Цветозар ЦАКОВ
Коментари
Short URL: http://obshtestvo.net/?p=4356