Два пъти празнуваме Бабинден – по нов и по стар стил. Дядов ден има само в един край на България. А на дядовците също трябва да отдадем внимание. Много често те, са тези, които отделят по- голяма част от времето си за любимите внучета.

Приятелки,които още нямат внуци ми задават въпроса: Вярно ли е, че обичаме внуците си повече от децата си?

Така ли е?

Около нас е пълно с баби и дядовци, които дават мило и драго за внуците си. А синовете и дъщерите им редовно се оплакват, че „много ги глезят" при баба и дядо. Може би това е проява на някаква ревност от страна на родителите? Така е. Всеки е чувал от детето си,че това е неговото дете…..и не трябва да се меси във възпитанието му.

 

Като баба, вече на 3 внучки, често съм си задавала и аз този въпрос. Моят отговор е категоричен: Или обичаш или не обичаш. Няма повече или по-малко. Обичам еднакво. Отговора на дилемата се крие в това, че поведението на вече възрастния човек е различно от поведението и опита на младия. Възрастният човек е правил същите грешки, които правят сега младите, но е имал време да ги отчете, да им направи разбор и сега, когато вече имаме внуци, се стараем да предпазим децата си от нашите грешки. За всяко мъниче светът се ограничава до членовете на семейството. Когато е щастливо – личното му пространство се ограничава до мама и тати, а когато е болно или наранено – дори само до мама. Мама е целият свят, докато детето започне да се адаптира и да приема околната среда. Първият признак, че детето навлиза в нея е първият му приятел или приятелка. Ето затова на детето трябва да се отделя достатъчно време, трябва да го изслушваме, докато има желание да споделя. Трябва да му отговаряме на всички детски въпроси, колкото и да са неудобни. Трябва да наричаме нещата с истинските им имена. Така детето ще се окаже подготвено за агресивността на „ улицата“. Само така можем да го задържим като приятел за цял живот. Когато младият човек стане родител, това е първото, което трябва да осъзнае. Но това става много късно, когато наистина вече е късно. Когато детето се е затворило и споделя своя свят само и единствено с приятелите си.

     Ето, това е отговорът на въпроса "Обичаме ли внуците си повече от децата си?" Не. Просто възрастните сме по-склонни да направим компромисите, които сме пропуснали да правим със своите деца. Затова сме по-отстъпчиви но повече контролираме. Искаме да виждаме усмивка и щастие на личицето на любимите си наследници и много държим да им дадем свободата, която не сме давали на децата си. А само свободният човек може да стане личност. Още повече, че след определена възраст характерът на всеки човек става по-мек и по-благ, особено към най-малките членове на семейството. „Е, остави ги де, не им се карай, те са деца" – най-често чуваната реплика към родителите на нашите внуци. Всяка забрана увеличава агресивността. Всяко повишаване на тона стресира детето. Всяка кавга го затваря в себе си. То започва да се чувства неуверено и несигурно. Започват да го тормозят мисли дали няма да изгуби мама или татко. Как да ги раздели? Детето обича еднакво и двамата. Ето, такива неща започват да терзаят детското мозъче. Това се изразяват в неспокоен сън, стряскане , бълнуване, напикаване,агресивно поведение… Най-вече трябва да използваме поощрението, похвалите и наградите. Именно те стимулират към успехи: да си най-добрият, да си първи, активират желанието за победа… Всяко дете се възпитава от първата глътка въздух и трябва да се използват първичните му инстинкти. Изпусне ли се мигът – в повечето случаи нещата стават неконтролируеми. Много по – лесно е да възпитаваме отколкото да превъзпитаваме.

    Отглеждайки децата си в работеща възраст, ние сме много заети, много забързани и времето, което им отделяме е малко и недостатъчно. За да се справим с всички задачи и в целият този хаос от забързаност не намираме време и сили, които да отделим за децата си. Осъзнаваме това и ни боли, но мислим, че няма какво да направим. Трябва да работим, трябва да свършим всички важни неща на света, а децата ни усещат нашата липса и търсят нашето внимание. Разкъсвани сме от задачите, които обикновено са неотложни. Грижата за потомството не се изразява само в храна и дрехи. Когато децата ни поемат своя житейски път, ние развиваме чувството за вина спрямо нашите деца, заради вниманието и любовта, които сме можели да им дадем в повече. Като остареем и вече не бързаме за никъде, това чувство започва да ни тормози и ние не можем да се справим с него. И докато търсим най-доброто решение, се оказва, че нямаме време за наваксване, а децата са пораснали и вече не търсят вниманието ни, защото имат други приоритети и защото и те вече имат деца.

И тогава на помощ идват внуците! Тези копия на нашите прекрасни, но вече пораснали деца. Те са спасението – можем да изкупим чувството си за вина, като се отдадем изцяло на внуците си. Опитваме се да предпазим децата си от нашите грешки със съвети – разковничето на раздора. Точно това правим повечето баби и дядовци. Ние вече можем и искаме да отделим колкото може повече време и внимание, за да покажем и предадем опита си на децата си и обичта си – на своите внучета. Готови сме да компенсираме всички пропуснати мигове. Готови сме да изиграем всички неизиграни игри, да загърбим дори най-важни ангажименти, защото детето расте неудържимо и бързо. Няма време! Виждаме, че живота наистина е много кратък. Зашеметяваме се от всеки успех на внуците си (защото сме пропуснали някои от успехите на децата си) и искрено се възхищаваме на интелекта на 3-годишните си внучета, защото сме оценили възможностите на децата ни, чак когато сме остарели и вече те имат свой свят, в който могат и без нас. Но те са нашият свят! Те завинаги остават нашият свят. Те са нашата подкрепа. Те вече са по – умните и по – можещите от нас. И те ще осъзнаят всичко това като нас, когато застанат на нашето място и си дадат сметка, че и те вече не са част от света на любимото си дете. Ето, това е, което ме кара да мисля , че и внуците, и децата се обичат по един и същи начин. Просто възрастта и социалния статус се променят с годините и това съвсем естествено променя начина, по който показваме и изразяваме нашата обич.

     Възрастните се нуждаят от това най-много, защото когато спрат да ходят на работа социалните им контакти рязко намаляват.

Децата са пораснали – вярно, идват от време на време, но пък и винаги бързат, както бързахме и ние. Ето защо, когато се появят внуците, ние грейваме. Раздаваме своята обич и угаждаме по всякакъв начин. Голямата ни награда е, когато получим най-прекрасната целувка на света – искрената, чистата целувка от децата на своите деца. Думите, изречени от звънтящите гласчета на внуците, стоплят сърцето ми така, както нищо друго на този свят.

    Ето, тези радости в живота ни, са една от причините да „глезим" повече внуците си, а не по-голяма обич, която изпитваме към тях. Разбира се, не е хубаво да прекаляваме с обгрижването, вниманието, и с разрешените неща, защото когато те са прекомерни, задължително слагат отрицателен знак пред поведението на лабилните детски характери.

    Когато нашите родители остаряха, а ние узряхме – осъзнахме, че е трябвало и с тях да си говорим по често. И те отново стават част от Нашия свят. И започваме да го правим, (макар и доста късно). Обсъждаме проблемите, изказваме мнение. Така ние, по – младите баби и дядовци успяваме да разберем от нашите родители за нашите грешки и да стигнем до сравнително близки заключения. Като говорим с тях и с децата ни, всички тръгваме и вървим в една и съща посока. Внуците ни ще бъдат изградени личности и възпитани хора. Ще се избегне излишното разглезване, в същото време баба и дядо ще се чувстват полезни , необходими и Обичани.

    Всеки човек иска да обича и да бъде обичан!

 

---

ПОСЛЕДНИ СТАТИИ:

КНИГАТА "ТОВА СЕ СЛУЧИ ПРЕД ОЧИТЕ МИ" НА ЙОРДАН ВАСИЛЕВ – ПАДЕНИЕ ЗА ПРЕХОДНАТА МЕМОАРИСТИКА

„В РАННА ЕСЕН КРАЙ РЕКАТА СЛИЗАТ ВЕЧЕРИТЕ…” – Георги Н. Николов 

СПОМЕН ОТ ДАВОС: ЕЛИТ В ЕЛИТА – Даниел А. Бел (Давос)
 

„НО ВЯРАТА МИ В БОГА НЕ УМРЯ. И С ОТРАЗЕНА СВЕТЛИНА НЕ СВЕТИХ…" – Георги Н. Николов (В.Търново)
  

РАЯТ И АДЪТ ГРАДЯТ ЦВЕТЕН ХИМН В ЧОВЕШКАТА ДУША… – Георги Н. Николов (В.Търново)
  

ДУМИ НА КРЪСТ – Марко МАРКОВ

ЙОХАНЕС ХИСТЕРС ПОЧИНА НА 108 ГОДИНИ

ВИНИЛОВИ ДУШИ – Цветозар ЦАКОВ

Posted by Общество. Нет on мар. 15 2012. Filed under Култура. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry