НЕ „НАВСЯКЪДЕ Е ТАКА”

НЕ „НАВСЯКЪДЕ Е ТАКА”

Христо Христев
 Заместник-председател на Българска социалистическа младеж
Председател на Форума за социално развитие

Няколко месеца преди очакваното присъединяване на България към Европейския съюз, страната е изправена пред реалната опасност, членството й в Съюза да бъде отложено, или да бъде формално приета, като последиците от присъединяването й в ключови сфери бъдат блокирани за опредлен период от време.

Вече се изписаха и изговориха доста неща около този проблем, а вероятно тепърва дебатът ще се задълбочава. Но като че ли в целия медиен и политически шум, които се вдига по темата, остава встрани основният въпрос, който трябва да си зададем – защо и как стана така, че след 17 години реформи и 10 години целенасочена подготвка за членство в ЕС, България е в унизителното положение, да е първата страна, чието приемане в Съюза при вече подписан договор за присъедянване, е поставено под въпрос?
Вероятно за националното ни самочуствие и за комфорта на определени политически фигури, е най-удобно е, да приемем за пореден път, че проблемът не е в нашия телевизор и че например – „България става жертва на вътрешните проблеми в ЕС”. Подобно твърдение отразява отчасти някои обективни реалности в Съюза, като блокиране влизането в сила на новия Конституционен договор на ЕС, непрестанните спорове оклоло бюджета или все по-задълбочаващите се разлики между отделни държави членки във философията за бъдещето на Обединена Европа. България обаче не е Турция, нито дори Полша или Румъния. Влизането на нашата страна в ЕС нито ще струва особено много на Европейския бюджет, предвид на неговите размери, нито ще окаже съществено влияние на политическите баланси между различните лагери в Съюза. И ако до отделните държави членки и европейските институции не достигаха все повече данни за разстването на процесите на корупция, злоупотреба с пулбична власт и ресурси и липсата на адекватни действия срещу организираната престъпност у нас, надали щяхме да сме в положението, в което се намираме днес. Защото очевидно не „навсякъде е така”, не навсякъде политиката е сведена до грозна политическа търговия, безцеремонно обслужване на лични интереси или интересите на явни и неявни икономически кръгове, не навсякъде поведението на тези, които упражняват публичната власт се диктува от коруптивни и клиентелистики механизми.
Поемайки всички необходими ангажименти, свързани с членството в ЕС,  българската полтичиеска класа в няколко разноцветни вариации, реши че така както обещава какво ли не на българските граждани, след което по един и същи начин забравя за ангажиментите си, потъвайки в лично облагодетелстване, попдомагане на „обръчи от приятелски фирми” и злоупотреба с публичен рерсурс, по същия Бай Ганьовски начин ще успее да излъже и европейските си партньори. Но Европа не е станала това, което е, защото се оставя всеки нагал тарикат, политически шмекер или добре възпитан крадец, да й се качват на главата и да пренасят на европейски ниво политическата логика и практика, с които са потопили дълбоко в блатото собствените си държави. Да корупция има и в страните от ЕС, в институциите на Съюза, да злоупотреби с публични позиции и ресурс се срещат и там, да и в тези географски ширини се случва политиците да не изпълняват своите ангажименти. Разликата е в пропорцията и в обхвата на случващото се. Разликата  е в това, че ако в Германия, Франция или Брюксел подобния явления са изключение от общите правила, които се наказват, когато станат известни (достатъчно е да си спомним как беше освободена предсрочно Комисията на Жак Сантер през 1999 година, какво стана с Хелмут Кол в Германия, как беше пометена цялата италианска политическа класа в края на 80-те и началото на 90-те години на 20 век или пред какви обвинения е изправен сега Жак Ширак във Франция), то в България корупцията и клиентелизма се превърнаха е същност и логика на политиката, вписването или примиряването с които е абсолютно условие за участие в политическия процес.  
И неслучайно през последната година различни европейски институции много ясно подчераха, че виждат и разбират каква е ситуацията в България, какви са проблемите които страната има с оглед на присъединяването си към ЕС, както и това, че българската държава системно не предприема необходимите действия за тяхното преодоляване. Като основна пречка пред развитието на странта недусмислено беше посочено разрастването на корупцията и предопределената от нея неефективност на публичната власт в ключови сфери като правосъдие, вътрешна сигурност, усвояване на европейските фондове. Ясно беше казано също, че е крайно време да се спре с декларациите, стратегиите и обещаният и да бъдат предприети реални действия по визиранитв проблеми.
За изминалите девет месеца от своетo формиране обаче, настоящото управление не намери сили, воля и решимост, за да направи това. Оставайки в добрите традиции на българска политическа сцена, то заложи на общополитически маневри, показни акции на МВР, дипломатически совалки, „лобиране” и все по-объркано, разнопосочно и безмислено говорене как ще се бори с корупцията и организираната престъпност. Само че никога и никъде подобни мерки за борба с корупцията не са дали резултат.
Вече няколко години и политически фактори, и експерти, и граждански структури, и външни наблюдатели упорито предлагат и отстояват възможни решения, които са доказали своята ефективност в страни, които са били в сходна ситуация. Поредното управляващо мнозинство обаче се държи все едно, че подобни решения не съществуват и залага на прокламирането на „етични кодекси” и други подобни мерки от символично естество, които нямат реален правен ефект.  А когато механизъмът на функциониране на полтическата система и на  упражняване на публичната власт са дълбоко проядени от корупция и клиентелизъм, да твърдиш, че със спазване на правила от морален характер ще преодолееш тези проблеми е направо смешно, ако не цинично.
Следва да се подчертае, че още при формиранието на управляващата коалиция редица фактори подчератаваха определящото значение, което ще има за успеха на новото правителство предприемането на решителни действия за борба с корупция. Изтъкнато беше, че именно такива действия и връщане  упражняването на публичната власт в логиката на обществения интерес трябва да бъдат изведени в основен приоритет на левицата. Предложено беше още в първите дни на новото управление да се придвижи приемането на няколко ключови мерки като въвеждането на реално публично финансиране на политическите партии, гарантирането на реална публичност на имущество на висшите длъжностни лица, подобряването на уредбата на обществените поръчки, формирането на специализирани правораздавателни звена за борба с корупцията, по подобие на модела на операцията „чисти ръце” в Италия. През изминалите месеци темата беше повдигната и от Президента Георги Първанов, които неколкократно предложи създаването на специална агенция за борба с корупцията. Поради липса на политическа воля или на небоходимата компетентност обаче, не беше направено нищо в тази посока.
Нещо повече, родни депутати се позволиха дори да се оптитат да премахнат и символичните елементи на публичност, които в момента законът предвижда по отношение на имуществото им, въпреки че съществува специална европейска практика точно в обратната посока. Дори в съседна Румъния вече няколко години имуществените декларации на депутатите са достъпни за всеки, които се интересува от тях на интернет страницата на румънския парламент. Особен принос в задълбочаване проблемите пред присъединяването на страната към ЕС обаче несъмнено има Движението за права и свободи и неговият лидер Ахмед Доган. Защото да се опитваш най-безогледно да натрапваш на обществото, че политическата реалност „от Америка до Япония” е корупция и клиентелизъм, и едва ли не да искаш от гражданите да се примирят с това, е не просто нагло и цинично. В момент, когато Европейската комисия пряко критикува България точно заради тези проблеми и поставят под въпрос присъединяването на страната към Съюза, ако не бъдат предприети реални действия за тяхното преодоляване, подобни политически изявления са си открит саботаж.  И въпросът защо един несъмнено умен и опитен политик, какъвто е Ахмед Доган постъпва по подобен начин е повече от интересен.
В цялата тази ситуация може би има и нещо позитивно. Може би най-накарая ще си дадем сметка, колко тежък е проблемът с корупцията, която е обхванала публичния сектор и обществените отношения. Корупционните практики разибира се не се новост и съвсем не датират от последната година. Но ако през първите години на прехода корупционните практики, можеха да бъдат считани за някакъв остатък от епохата на тоталитарния комунизъм или за неизбежно измерение на мащабната политческа и икономическа трансформация, която протича в страната, то масовизирането на корупцията и утвърждаването й като основен елемент на политическия живот в края на 90-те и осбено в годините след 2000-2001-ва, е изключително опасен процес, които засяга устоите на демократичната система.  Защото, ако една авториатарна или тоталитарна власт се базира на силата на принудата и репресията, спрямо хората които управлява, демократичната държава почива на доверието на гражданите в институциите, на убедеността им в смисъла от у     частие в демократичния процес, на готовността им да подкрепят една или друга политика. Именно този механизъм на доверие и уастие засягат корпицонните процеси, именно делигитимирането на публичната власт в очите на гражданите е най-тежкото поражение на корпуциятя. Защото демокрация, в която мнозинството от гражданите не вярват и в чиито политически механизми не желаят да участват, е обречена на стагнация и обществен разпад.  
Точно такива тенденциите характеризират развитието на българската политическа система от 2000-2001 година насам. Все по-високо ниво на недоверие в основните демократични институции, все по-голям негативизъм към традиционните политически партии, все по-ниско ниво на участие в избори, все по-осезаеми радикални нагласи в обществото и нарастваща склонност за подкрепа на крайни политически формации. Това е картината на една задъблочаваща се криза на политическата система, предизвикана от разрастващите се форми на корупция и клиентелизъм, от упражняването на публична власт за обслужване на един или друг личен интерес, на един или друг „обръч от приятелски фирми”, но никога в интерес на обществото.
Достатъчно ясен показател, че този процес минава всякакви нормални граници и кризата в българската политическа система приближава своята критична точка, бяха изборите за Народно събрание през юни 2005. Липсата на реална и адекватна реакция на основните политически фактори и след този праг, очевидно принуди европейските инситуции да реагриат и да поставят по-нататъчната ни интеграция в ЕС във зависимост от предприемането на действия за ограничаване на корупцията и последиците от нея. Защото ако досега корупционните процеси носеха вреди преди всичко на българскатото общество, то с присъедияването на България към ЕС коруцпията, превърната във философия на властта, е заплаха за цялата интеграционна система и за гражданите на останалите държави членки.
Ако и в тази ситуация българската „политическа класа” продължи да се  бори с корупцията на словестно-декларативно ниво, докато цялостната логика и форми на нейното поведение задълбочават тези проблеми, ако българското обществото не застави тези, които е избрало, да работят за него да правят това вместо „да се усмихват на приятелски фирми”, под въпрос ще бъде поставено не просто присъединяването към ЕС, а смисъла и същността на целия процес на демократични реформи в България.

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=603

Posted by on апр. 13 2006. Filed under Анализ. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.30371 лв
 CHF =  1.68824 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.21649 лв
100  RUB =  2.83363 лв
 USD =  1.64286 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.