НЕООСМАНИЗМЪТ И СЪРБИТЕ

СПЕЦИАЛНО ЗА ОБЩЕСТВО.НЕТ

Проф. д-р Дарко Танаскович (1948 г.), османист, арабист, турколог и бивш сръбски посланик в Анкара, Баку и Ватикана е автор на повече от 600 трудове и публикации, гост професор в  престижни европейски университети и лектор в Академията за дипломация и сигурност и във Факултета по медии и комуникация, Белград. Специално за сайта www.obshtestvo.net той предостави авторизираното си изказване пред Научната конференция „Неоосманизмът и Република Сръбска” (2010 г.), което предстои да бъде публикувано в списанието за обществени науки „Политея” на Факултета за политически науки в Баня Лука, Босна и Херцеговина. Книгата му  „НЕООСМАНИЗМЪТ. Турция се връща на Балканите” бе преведена и издадена първо у нас в края на 2010 г. След това се появиха нейни преводи в европейски страни и САЩ.

 
Предполагаме, че разсъжденията и анализът на проф. Танаскович за неоосманизма като доктрина и външнополитическа практика на съвременна Турция (независимо, че  конкретното изложение  засяга сърбите), ще привлекат вниманието на нашите читатели. Те са поучителни и за онези, на които е възложено да правят външната политика на Република България в условията на сложната обстановка в Европа, Европейския съюз и в Западните Балкани, където претенциите на дипломацията ни за активност и влияние в региона са несъизмерими с нейните скромни  външнополитически действия и инициативи. Общество.нет изказва специални благодарности на посланик Марко Марков за бележките, превода от сръбски и съдействието за излизането на този материал.
 

НЕООСМАНИЗМЪТ И СЪРБИТЕ

     Натрапчиво самоуверената, амбициозна и активна външна политика, която Турция води  през последните години, откакто на власт дойде ислямистката Партия на справедливостта и развитието (АКП), постави тази държава в центъра на световното публично внимание и я направи предмет на оживени политически обсъждания. Външната политика на официална Анкара се свързва все по-често  с идеологията на неоосманизма, при което мненията за адекватността на това понятие/термин като определение за турската политика са разделени. Макар за неоосманизма все повече да се говори и пише като  за точна диагноза на цялостната държавно-национална дейност на съвременна Турция, все още могат да се чуят и гласове, които отричат оправдаността на подобно дефиниране на нейните преди всичко прагматични действия в международните отношения. Наред с това, че в някои случаи оспорването на неоосманизма е тясно свързано с теоретични постановки, оспорването на неосманизма в голямата си част е оцветено от различно мотивирана „политическа коректност” и по начало не се вмества в границите на безпристрастната научна мисъл. В този случай ще оставим  настрана понятийно-терминологичното обсъждане на неоосманизма и ще изходим от констатацията, че като явление той безспорно съществува, което е и най-важното, докато въпросът за неговото най-подходящо название, макар и важен, е все пак от второстепенно значение. Намери ли се някой по-подходящ термин, няма да бъде трудно той да бъде въведен в научна употреба вместо неоосманизъм, но поставянето под въпрос валидността на термина неоосманизъм в никакъв случай не може да отстрани съществуването на явлението, което се  обозначава с него. А всъщност, с такава подмяна на тезите си служат отделни апологети на днешната външна политика на Турция. Като най-съществено качество на тази политика неоосманизмът съществува и определя насоките по всички линии на дейността на Турция в международните отношения, включително и нейните ходове към и на Балканите, а в тези рамки и спрямо сръбския национален корпус и то във всички държави, където живеят сърби днес. Това намира особено подчертан израз в отношенията на Турция със Сърбия и с Босна и Херцеговина, при което последиците потенциално могат да бъдат особено сериозни за положението на Република Сръбска. Затова е потребно да вникнем рационално в естеството на неоосманизма, да разтълкуваме смисъла и крайните цели на инспирираното от него отношение  на Турция спрямо сърбите, за да може в сблъсъка с този влиятелен регионален и глобален фактор да бъде изградена собствена устойчива външнополитическа доктрина. В този контекст е полезно да припомним ценностно-идеологическата същина и главните характерни черти на неоосманизма.
     Неоосманизмът е преди всичко дълбочинна идеологическа константа  не само на турската външна политика, но и на целокупните усилия на турската нация като силна и влиятелна държава Турция да задвижи всичкия си потенциал за реализиране в дългосрочен план на неоосманисткия проект. А този потенциал никак не е малък. Нещо повече, би могло да се каже, че неоосманизмът е и повече от идеология. Той е стожер на турския манталитет, възприеман като „сбор от начини и съдържания на мисленето и чувствата, които характеризират даден колектив в дадено време”, проявяващ се в постъпките, при което – когато става дума за отношението между манталитет и идеология – трябва да уважим изводите на някои анализатори, че „манталитетът е кожата, а идеологията облеклото”, но облекло, което може да стане кожа.
     Неоосманизмът черпи легитимността за активните си и експанзионистки действия от факта, че Турция е наследница на Османската империя, чийто културно и политическо наследство тя трябва да обнови в съвременните условия. Подчертаваме: в съвременните условия като действа с модерни политически, икономически, ако потрябва, с военни и всички други разполагаеми средства и се възползва от благоприятните условия, които й предоставя дадена регионална  и по-широка международна конюнктура. Изтъкването на съвременните условия и модерни средства, които неоосманизмът актуализира днес, е нужно и заради по-пълното му разбиране, но и заради избягване на забележките, които нерядко се отправят отвисоко при всяко разглеждане на външната политика на Турция  като поредна фаза  в реализирането на трансисторическия неоосманистки идеал, свеждащ се до насмешливо отричане на историзма на някакви предвиждания, че в XXI век може възрожденски да се работи успешно за обновяване на Османската империя. Никой разумен не си и представя подобен невъзможен сценарий, а единствено и  изключително възстановяването на сферата на доминиращо влияние на съвременна Турция, сфера, която би трябвало да съвпада с областите от трите съседни на Турция региони  – Близкият Изток, Кавказ и Балканите – били за по-кратко или за по-дълго време в състава на Османската империя. Значи, пред нас е един прагматичен съвременен проект, идейно и емоционално вкоренен в манталитетната почва на имперската османска носталгия, която у средния турчин е много изразена и силна.
     Неоосманизмът, разглеждан като идеен проект и ценностна система, е всъщност особена идеологическа амалгама от ислямизъм, (турски) национализъм, домогващ се до до пантюркизма и османската (имперска) носталгия. Става дума за идеологии, които принципно и логично са несъвместими от гледище на произход, естество и цели, но една от характерните черти на неоосманизма е всъщност в това, че в този специфичен „коктейл“ те до известна степен функционират неподозирано успешно. „Турско-ислямският синтез“, оформил се по времето на Тургут Йозал, е опит за рационализиране отвътре на противоречивите идеологически формули на неоосманизма.
     Функционирането на неоосманизма като практика във вътрешно и външнополитически план се отличава с няколко главни особености, три от които са особено интересни както изобщо, така и от гледна точка на отношението към Босна и Херцеговина, а по такъв начин, естествено,  и спрямо Република Сръбска. Първата е вече споменатият подчертан прагматизъм. Макар легитимно да се опира на  османското минало и да е проникнат от силна връзка с имперската носталгия, неоосманизмът на турската външна политика е крайно прагматичен, реализира се тактически гъвкаво и с извънредно чувство за момента, което никога не бива да се изпуска от поглед.
     Другата особеност на действията от неоосманистки позиции, както в областта на вътрешната, така и на външната политика е последователното добре прикрито самоидентифициране, един особен вид проява на мимикрия, неуловима като преструвка и притворност. Същината на такова публично поведение и стремежът да се създаде впечатление, обратно на действителните намерения и цели, към които се стреми, се състои в отклоняване на съмненията на онези противници, които могат да осуетят движението, докато то все още не е достатъчно укрепнало. Не е трудно да бъдат разбрани мотивите за прибягване до подобно системно прикриване на собствената идеологическа и политическа платформа. През цялото време в Турция неоосманистите са се сблъсквали с мощен, дълго време и превъзхождащ противник – официалният кемализъм, олицетворен от силния държавен апарат и, над всичко, от могъщата армия, истинска „държава в държавата“ и главен защитник и бранител на светския конституционен ред. А в международен план, предвид съюзничеството и партньорството, на които се разчита, както и на имиджа на бъдещата ислямистка власт, особено в очите на Запада, не бе никак препоръчително да се използва анахронична неоосманистка реторика, особено по време на глобалното усложняване на отношенията между Запада и Исляма и възникването в центъра на международното внимание на проблема с международния ислямистки тероризъм. Оценили вероятно или почувствали, че Турция е достатъчно силна, за да може по-открито да афишира интересите си, висши и най-висши турски официални лица в по-ново време прибягват по-смело до неоосманистката реторика, при което почти неочаквано категоричен и ясен е министърът на външните работи Ахмет Давутоглу. Независимо от това и въпреки недвусмислените им собствени публични изявления, Давутоглу и други турски политици продължават решително да отричат съществуването на неоосманизма!
     Свързана с първите две, но особено с втората, третата основна характерна черта на неоосманизма е системното прилагане на двойни стандарти. Прибягването до двойни стандарти спрямо събитията и ситуациите  в международните отношения, естествено, не е нещо ново. Цялата история на човечеството щедро свидетелства за това. Дори и един Тома Аквински обосновава теологично, че в „справедливата война“ измамата е позволена. А в бившето югославско пространство прилагането на двойните стандарти толкова се сгъсти и утвърди, като при това отпаднаха всички етични дилеми, че практиката на прилагане на двойните стандарти може да бъде смятана за единствената ненарушима константа в подхода на „международната общност“ към проблематиката на югославската криза. В това отношение турското поведение се явява парадигматично, което временно може да донесе някаква полза на Анкара , но намалява трайно желания от нея капацитет на регионален лидер. Всъщност, Балканите са твърде сложен и вътрешнопротиворечив регион, за да могат двойните стандарти да постигнат трайни резултати, като например устойчива стабилност, ако чрез такава политика определени регионални субекти се намират постоянно в сравнително неблагоприятно положение.
     Споменатите три характеристики на неоосманисткия метод във външната (и в цялостната) политика намират пълен израз спрямо нашето пространство, конкретно спрямо сръбския национален корпус като цяло. Същото важи и за турското отношение към другите два приоритетни „съседни“ региона – Близкия Изток и по-широкото кавказко пространство, но от разбираеми съображения в по-нататъшното изложение  ще се съсредоточим, условно казано, върху „сръбския въпрос“. Защото, както за сърбите съществува „турски въпрос“, така в координатите на турската геополитическа мисъл, интересуващите се от положението на Балканите говорят и пишат за „сръбския въпрос“. Когато става дума за готовността вътре в сръбския национален корпус за съответно противопоставяне на предизвикателствата на неоосманизма, макар сърбите като цяло да са проникнати от съзнанието за съществуването на това явление и склонност турската политика да се подлага на критичен анализ, в Сърбия и Република Сръбска състоянието на духовете все пак не е идентично. В Република Сръбска почти без изключения не е необходимо да бъде доказвано на сръбската част на гражданството, интелектуалците и политическата класа, че неоосманимът съществува, така че това широко споделяно убеждение може да бъде взето като изходна точка в анализа на неговите обществени  последици – от политическите до културните. Очаквано, в Сърбия в това отношение разногласията са по-големи и все още има доста такива, особено сред интелигенцията, работещите в медиите, а донякъде и политици, които не са готови да приемат реалността, че Турция, десетилетия наред представяна и възприемана като изключително светска и демократична държава, работи с всички сили за провеждане на неоосманисткия проект за обновяване на някогашното си могъщество в нов, променен контекст. На такива хора трябва да се обяснява, че Турция продължава конституционно да бъде светска държава, че тя остава такава и след референдума за конституционните промени  в 2010 г., които ограничиха силата на военните кръгове, че стилът на живот в Истанбул и Анкара е в много отношения близък до онзи в европейските градове (който в популярните телевизионни сериали нарочно допълнително козметично се гримира), че най-накрая Турция никога няма да стане Саудитска Арабия или Иран, но че никога не бива да се подценява фактът, че вече десет години законодателната и изпълнителната власт в тази голяма държава е в ръцете на една ислямистка партия и че нейният лидер Ердоган все по-често и в местните, и в чуждите медии е наричан „султанът“. Неоосманистите, разбира се, не са взели властта за да не провеждат, а за да се опитат да реализират своята политическа и културна програма и те обмислено  и последователно правят това като зачитат законите и институциите на светската държава, но и като отгоре ги напояват (и потапят) в прилива на ислямските ценности.
     Единодушието в изостреното отношение към Турция и нейната роля на Балканите, каквото се наблюдава в Република Сръбска има, прочее, и обратна страна, която не спомага за  утвърждаването на пълна обективност при оценката на конкретните ходове на турската дипломация и най-целесъобразното реагиране спрямо тях. Мисля, че е назрял моментът от идеологическото и емоционалното отхвърляне на неосманизма като неприемлива и опасна идеологическа и политическа платформа, да се навлезе в пространството на необремененото, рационално и проактивно разглеждане на последиците от неоосманистката политика и нейната рецепция в Босна и Херцеговина, както и в по-близкото и по-далечното обкръжение за стратегическите държавно-национални интереси и с тях да бъдат съобразявани политическите цели на Република Сръбска, както и на сръбския национален  корпус като цяло. Съществува впечатление, че процесът на такава ни най-малко лека рационалност е започнал и че в предстоящия период e от изключително значение обединяването на всички компетентности за отговорна работа за изработване на становище спрямо неоосманизма; то би трябвало да бъде рационално, фактически достоверно и научно обосновано и, което е особено съществено, едновременно тактически гъвкаво и стратегически твърдо закотвено, поне в онази степен, в която е известно, че самият неоосманизъм е такъв. В отношението към всяка постъпка на Турция трябва да се гледа с будно съзнание, тъй като тя неизбежно е съгласувана с дългосрочната стратегическа проекция на неоосманистката вертикала, че не е никак случайна или насочена изключително към моментен или краткосрочен  ефект. Неадекватното разбиране на същината на турската политика и въз основа на него на нейните ходове се дължи най-вече на невъзможността да се разсъждава с категориите на ефемерното и  преди всичко се дължи на  тактическа принуда, но без опора и контролен механизъм в собствената стратегия, а единствено се опитва да бъде парирана една ръководена и във всеки момент детерминирана политика чрез постулати от хоризонта на една стабилна стратегическа визия. Това е както когато начинаещ шахматист се впусне в партия с гросмайстор. Той просто не може да предвиди, че един привидно маловажен ход с пешката накрая ще доведе до загуба на царицата или мат.
     По-нататък ще се стремим нагледно да посочим някои елементи от споменатия хоризонт на стратегическата политическа визия за света, чийто натиск върху всички събития  в Босна и Херцеговина и на Балканите нерядко се изпуска при техния анализ. Притиснати от необходимостта да се реагира бързо на непосредствените предизвикателства, ние сме склонни  да отклоним нашето внимание от тяхната по-широка и по-дълбока геополитическа, а и цивилизационна дълбочина. Да започнем от едно старо макроразделение на света, от глобалната дихотомия, която рядко се споменава, защото се смята исторически и концептуално преодоляна, но която продължава да съществува дори в съзнанието на най-либералните умове и издълбоко ръководи „стратегиите на мислене“ и формира мирогледите. Става дума за онова разделение на Запад и Изток, което се установява с разграничението между Западната и Източната римска империя (286, съответно 395 г. по Христа) и която е „циментирана“  от големия християнски разкол в 1054 година. На Запад в едно сравнително широко разширено виждане на тази дихотомия линията на разделението  между Запада и Изтока съвпада с междата, която разделя частите на Европа, в които доминира западното християнство (римокатолицизмът и протестантството) от онези, в които преобладават православието и ислямът. В известната си книга Сблъсъкът на цивилизациите Самюел Хантингтън не случайно помества карта от едно историографско изследване, на която тази линия е очертана според геополитическата и цивилизационната констелация от XV  век (S. Humtington, The Clash of Civilizations and the Remaking of World Order,New York, 1996, 159). Ако се разгледа по-внимателно ще се види, че граничната линия пресича Румъния и днешна Сърбия, оставяйки Войводина на запад, докато Босна като провинция на Османската империя е естествено в източната страна. В хода на историята тази цивилизационна граница се е отмествала в зависимост от съотношението на силите и териториалните загуби/придобивки на големите държави, за да се утвърди психологически, според преобладаващото на Запад разбиране за нормалност след разпадането на Османската империя, в нашите пространства до р. Дрина. Политически и военно това психологическо възприемане от западна страна винаги е било подкрепяно и териториално стабилизирано с убедителни аргументи, съпроводени със завоевателен и колонизаторски Drang nach Osten всякога, когато се отдаде случай за това. Навремето като здрава федеративна държава Югославия нарушаваше дуалистичната представа за европейски Запад и  Изток, но все пак трябваше да бъде толерирана, а за известно време и подкрепяна вследствие на желязната логика на двуполюсното равновесие на силите и страха по време на Студената война. В края на осемдесетте години на миналия век всичко се промени и се актуализира отново в съгласие със старата мислена конфигурация Запад-Изток, в която страните западно от р. Дрина принадлежат логично към западното полукълбо. Появи се боязън, че някаква Югославия, в която би доминирал сръбският/православният фактор, макар за това обективно да нямаше предпоставки, би нарушила трайно манихейското цивилизационно равновесие. Направено бе всичко възможно да изчезне каквато и да било възможна Югославия, но се случи и нещо непредвидено. Република Сръбска като сръбско държавно образование премина р. Дрина и това пречи на мнозина, но – както и в случая с бивша Югославия – под натиска на съотношението на силите и положението намясто то бива прието принудително, за да бъде спряна войната. Затова е разбираем постоянният натиск върху нея, както и изнамирането на различни методи да се осуети нейното изграждане като автономен и завършен държавен организъм.
     От гледна точка на темата, която обсъждаме е важно да подчертаем, че онези, които планират и реализират неоосманистката политика на Турция – тъй като доктрината им  има най-широк геополитически обхват – сериозно взимат под внимание историческото, цивилизационното и влизащото в интересите им макроразделение на Запад-Изток. Те не забравят, че Османската империя, чийто зони на влияние желаят да обновят в съвременните условия, е била през много векове най-напред активен, а след това равноправен партньор в подялбата на европейските сфери на влияние. В главата, посветена на балканската политика на Турция, авторът на всеобхватния и разработен програмен документ на съвременния ( и за всички времена ) неоосманизъм Стратегическа дълбочина Ахмет Давутоглу демонстрира съвършено познаване на категориите на класическата геополитика, вкл. и дългосрочното значение на концепцията за западно-източната цивилизационна диалектика на равнището на, както той се изразява, системните сили. Много показателен е начинът, по който турският министър осмисля конвергенцията и продуктивното припокриване на американските и турските пресмятания на Балканите. Така може да се обясни обективното взаимодействие между Вашингтон и Анкара по време на войната в Бсна и Херцеговина и сблъсъка в Косово и Метохия, вкл. и агресията на пакта НАТО против Югославия, съответно Сърбия, както и някои важни елементи в следвоенното им поведение чак до днес. Макар неоосманизмът да е бременен с вътрешни противоречия, които се проявяват закономерно при изостряне на отношенията в цели райони, каквито са Балканите, Близкият Изток и Кавказ, където регионалните актьори застават на диаметрално противоположни позиции, което затруднява намирането на формула за балансиран подход към всички, на Балканите все още съществува висока степен на съвпадане между интересите на САЩ (и някои техни близки западни съюзници) и Турция. В Близкия Изток това партньорство е подложено на несравнимо по-големи изпитания. По едно време  Америка дори бе обхваната от сериозна загриженост, че „Западът губи Турция“. А адмнистрацията на Обама положи големи усилия да съгласува с новите обстоятелства подходът си към партньорството с тази страна, да уважи нейното значително по-самостоятелно маневриране при условие на гарантирано придържане към ключовите ангажименти за сигурността и изпълнението на най-важните съюзнически задължения. На Балканите, засега, такива разминавания няма. Така на пръв поглед се повтаря парадоксалната историческа ситуация, че турските неоосманистки домогвания (в смисъл на засилване на влиянието) към териториите на юга и югоизтока на Балканите и западно от р. Дрина са повече  изгодни за част от (пост)християнския Запад, отколкото сръбското държавотворно утвърждаване, особено от другата страна на замислената линия за  свещена подялба на евразийския континент на Запад и Изток. Най-трудно е на народът, който в такива надпревари между „системните сили“ на Давутоглу е  „сламка сред вихрите“ и се намира постоянно между чука и наковалнята.
     Макар да не е никак лесно, на конвергенцията на турските и американските иинтереси на Балканите трябва да се гледа крайно рационално. Дори и тя не може да трае вечно. С оглед на реалната световна мощ на САЩ, както и на начина, по който официален Вашингтон от началото на деветдесеттте години зае отрицателна позиция спрямо сръбските национални интереси, заставайки начело на всички санкции и други наказателни мерки на т.нар. международна общност към сърбите, склонни сме да кажем, че всъщност Турция бе само пешка, послушник на САЩ и изпълнител на техните заповеди на Балканите. Когато, например, стана ясно, че Бутмирският процес (имат се предвид иницираните в 2009 г. от ЕС и САЩ разговори във военната база „Бутмир“ край Сараево между лидерите на босненските сърби, мюсюлмани и хървати за превръщането на създадената в Дейтън Босна и Херцеговина във функционираща на унитарен принцип държава, бел. прев. ) е провален преди дори да започне да действа, Турция скочи в празното пространство със свои дипломатически инициативи като бе казано, че прави това по прозив на американците, т.е. по тяхно указание. Някаква координация все едно е трябвало да има, но е важно да се знае, че Турция би постъпила по същия начин в тази и във всяка друга ситуация, която би й се сторила  подходяща и без да има някакъв стимул, да не говорим за поръчка или заповед от Вашингтон. Турция днес е във висока степен самостоятелен субект в международните отношения, който се съобразява преди всичко със собствения интерес, а едва след това с всичко останало, вкл. и с партньорските отношения със САЩ. Това винаги трябва да се има предвид и да не се подценява способността на Турция , че при постигането на собствени стратегически проекти тя е в състояние самостоятелно да изяви своята растяща външнополитическа активност. Това е едно от предварителните условия да се проникне  в дълбокия и дългосрочен смисъл на конкретните ходове на турската дипломация. Трябва да гледаме на Турция като на самостоятелен фактор в международните отношения и да се действа спрямо нея в съгласие с това обстоятелство. Навремето, в средата и втората половина на деветдесетте години, когато пишещият тези редове заемаше длъжността на югославски посланик в Анкара, в някои ситуации не бе ясно кой на кого е заложник – Турция американски или Америка турски. От друга страна е безспорно че Турция, като много рационална и прагматична държава, винаги когато съществуват условия ще се стреми да реализира държавно-националните си интереси, съгласувано с интересите на други центрове на могъщество, а на Балканите – на първо място със САЩ. По този път тя желае постепенно да се издигне до статуса на един от най-влиятелните актьори в бъдещия свят, на „държава светилник“ (термин на Хантингтън), т.е. средищна държава, която има силно влияние в своята цивилизационна зона. В словото си пред турските дипломати на редовната новогодишна конференция в 2011 година министър Давутоглу обяви, че в 2023 година Турция, т.е. за стогодишнината от раждането на републиката, ще бъде  една от десетте водещи държави в света.
     Друг съществен момент от стратегическо естество, за който трябва постоянно да се държи сметка е, че основа и опора на турската амбициозна политика спрямо нашия регион  са мюсюлманските общности на Балканите, „наследство от Османската империя“, както се изразява А. Давутоглу. В Стратегическа дълбочина турският професор и министър не оставя никакво пространство за недоразумения, а заявява ясно, че албанците и бошняците като конфесионални и етнонационални корпуси са многостранно свързани с Турция, която възприемат като духовна и културна майка, което е всъщност залог за турското влияние в региона, поради което Турция трябва да направи всичко, което е по силите й за по-благоприятното позициониране и политическо конституиране на тези два народа. Единствено това е истински и трайно същественото, докато всичко останало е въпрос на променлива и преходна конюнктура, вкл. и двустранните отношения с немюсюлманските балкански държави. Отношенията със Сърбия, Гърция, Хърватия… са все в обсега на приспособяването и тактизирането, заради все по-успешното  постигане на главната цел – укрепване положението на албанците и бошняците. Това никак не значи, че Турция няма да бъде сериозно ангажирана в сътрудничество със споменатите и останалите неспоменати балкански държави. Но не защото те са за нея достатъчно съществени като такива, а заради това, че в регионален магщаб са достатъчно влиятелни и без тяхното съдействие дори и неоосманистният проект на Балканите не може да бъде успешно реализиран в живота. Може би, това в най-голяма степен важи за Сърбия, така че Турция подхожда към отношенията си с нея крайно сериозно и отговорно, поради което обаче би било погрешно и вредно да се прави извод, че Сърбия някога може да бъде истински привилегирован балкански партньор на наследниците на Османската империя в един съвместен проект за Балканите като еднакво сигурен и удобен дом за всичките му обитатели.
     На над 500 страници в Стратегическа дълбочина е изложен подробно неоосманисткият проект на външната политика, редом с анализ на факторите и специфицирането на  желателното отношение на Турция към релевантните фактори в международните отношения, включвайки в пълна степен и балканските. Показателно е, че в цялата книга не намираме дори и две страници, посветени на разглеждането на бъдещите отношения на Турция спрямо Гърция и Сърбия. Ясно е, че те са a priori смятани за държави против които, а не с които, може да се провежда концептуализиране, осмисляне и реализиране на политика на стратегическо равнище.
     Стратегически разбрано, „против“ не предполага постоянно и непрекъснато конфронтиране и конфликт, така че е възможно и дългогодишно конструктивно и взаимноизгодно сътрудничество с такива „стратегически опоненти“, доколкото обстоятелствата налагат това и бъде оценено, че подобен подход е в полза на дългосрочните интереси на Турция. Ако вземем, например, отношението на официална Анкара  към ситуацията в Рашка област/ Санджак то е прагматично за диалектиката между стратегическото и тактическото ниво на турската политика на Балканите. Турция съзнава напълно факта, че от всички външни фактори тя има далеч най-голямо влияние върху балканските мюсюлмански общности. Без оглед на цялата временна драматичност на проявите и на безспорната местна утвърденост на радикалния (предимно уахабитския и салафитския) ислям на Балканите в постконфликтния период, единствено Турция има капацитета и инструментите да влияе съществено върху бъдещето на балканския ислям.
     Във връзка с различните аспекти на положението в Рашка област/Санджак, където мюфтията в Нови пазар Муамер Зукорлич от дълги години  действа от неприкрито ислямистки и пробошняшки позиции, а държавата Сърбия не намира начини да неутрализира успешно тази дейност чрез легитимни правови средства и осъзната ефективна политика, насочена към развитието на национално и конфесиално смесените области, Турция действа чрз всички разполагаеми канали. Тя заиграва с мюсюлманските (бошняшките) духовни и политически лидери като подкрепя ту едните, ту другите, а в същото време се стреми да изгради с официален Белград  отношения на доверие, подчертавайки, че посредничи като изключително светска държава с балкански съсед  („без обща граница“, както обичат да казват официалните турски представители), който взима присърце единствено успокояването на всякакво напрежение и установяване на трайна стабилност в името на просперитета и ускоряване  процеса на евроинтеграцията. Не бива да храним илюзии. На Балканите Турция винаги ще подкрепя онези мюсюлмани, за които прецени, че в дадения момент  могат най-много да допринесат за реализиране на нейните стратегически цели. При оценката на сътрудничеството с нея трябва да разсъждаваме като турците – да застъпваме и развиваме собствените си дългосрочни интереси. Как съобразяването със стратегическите оценки влияе върху селективното отношение на Анкара спрямо местните мюсюлмански общности се илюстрира отлично  от една подробност, свързана с хода на събитията в Косово и Метохия.
     В Косово, както е известно, преди активизиране на кризата и избухването на въоръжените сблъсъци, живееше значителна и в системата на държавата Сърбия добре поставена интегрирана общност от етнически  турци (вероятно около 20 000, макар статистическите данни да се различават според това кой ги публикува). Мнозинството от турците в Косово и Метохия бяха против албанизирането на областта и не  подкрепяха сепаратисткия проект за провъзгласяване на независимост и отцепване от Сърбия. Многократно убеждаваха турските политици, че в Косово  под албански контрол за тях няма перспективи, но виждайки, че се натъкват на стена от неразбиране, в един момент отправиха дори молба щом не съществува възможност да се приеме становището им, да им бъде дадена възможност да се изселят някъде в Анадола. Въпреки, че един от приоритетите на турската национална политика е подкрепата на всички сънародници в диаспората, а и пантюркистката солидарност с нетурските туркофонски народи в Азия, Анкара, следвайки стратегическия си интерес, пожертва турците в Косово и силно подкрепи албанския сепаратизъм. Тя прецени, че албанците имат по-големи изгледи да реализират плана си, а по линия на неоосманизма – да обновят нейното влияние в региона и да укрепят турската позиция на Балканите. Тя разчиташе, а и обеща на косовските турци, че когато Косово стане независимо албанските власти лесно ще им гарантират всички права. Това беше сметка без кръчмар, а положението на турското малцинство в областта не е никак завидно и които можаха се изселиха най-вече в Турция. За Турция тактиката не е моментна импровизация и справяне “в движение“, а винаги е в служба на стратегията, по което се отличават сериозните нации и държави.
     В отношението към Турция трябва да се овладее способността за разсъждаване, анализиране, изводи и действия в стратегически координати. Без това нейната политика не може да бъде правилно разбрана и разтълкувана, което е предварително условие, за да й бъде даден адекватен отговор. Неоосманизмът е идеологически проект, който на арената на международните отношения – краткосрочно, а може би и средносрочно – има реални шансове за относителен успех, особено на Балканите. В същото време, с оглед на значителните вътрешни противоречия в хода на развитието му и ставането му все по-амбициозен, той закономерно ще се сблъсква с все по-големи предизвикателства и препятствия, особено ако ситуацията в регионите на турските приоритети, а и глобално се усложни и изостри. Просто не е възможно неоосманизмът окончателно  и идеално да се превърне в успешна външнополитическа практика. Турция, колкото и да изглежда силна и във възход, а за някои и непреодолимо привлекателна, съществува пространство за маневриране чрез рационално отношение и трезво предвиждане в отношенията и сътрудничеството с нея и сърбите да се  преборят за осъществяване в максмално възможна степен на собствения си държавно-национален интерес. Предварителното условие е те да дефинират стратегически този интерес, да постигнат необходимото съгласие по няколко негови основни направления, да осъществят  необходимата степен на единство в действията, да схванат същността на неоосманизма и да бъдат готови на разумни компромиси, но не и с цената на заплаха за народното бъдеще. Накратко, да се държат като турците!
    


ПОСЛЕДНИ СТАТИИ:

ГУБИ ЛИ КОНТРОЛ АМЕРИКА – Пат БЮКЯНЪН
  

ИСТОРИЯ ЗА КИТАЙСКИЯ БОБ ОТ РОДОПИТЕ И ХРАНИТЕЛНИЯ КОЛОНИАЛИЗЪМ НА КОЙТО СЕ ПОДЛАГАМЕ – Калоян МЕТОДИЕВ
  

ЕВРОПЕЙСКИЯТ СЪЮЗ Е БЛИЗО ДО КОЛАПС проф. Хърбърт ЛОНДОН
  

КОЙ НАТРУПА ДЪРЖАВНИЯ ДЪЛГ В АМЕРИКА И ЕВРОПА? – проф. Иван Ангелов

ВАЛЕНТИН КАТРАНДЖИЕВ: ЕС ПРЕДСТАВЛЯВА ПАЛИТРА ОТ СПЕЦИФИЧНИ НАЦИОНАЛНИ ИНТЕРЕСИ

БОРИСЛАВ АНГЕЛОВ: МОРАЛНИТЕ ПОБЕДИТЕЛИ НЕ ОСТАВАТ В ПОЛИТИЧЕСКАТА ИСТОРИЯ

ПРЕГРЪДКАТА НА МАРИН ЛЬО ПЕН С ЧАЕНОТО ПАРТИ Е АКТУАЛЕН ВЪПРОС ЗА АМЕРИКАНСКАТА ДЕСНИЦА – Дж. Гизи

АРАБСКАТА ПРОЛЕТ ДОНЕСЕ ШЕРИАTAФранк ГАФНИ
  

ФРЕНСКИТЕ ПРЕДГРАДИЯ СЕ ОТДЕЛЯТ ОТ ДЪРЖАВАТА И СЕ ОБРЪЩАТ КЪМ ИСЛЯМА

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=4240

Posted by on ян. 16 2012. Filed under Анализ. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.30947 лв
 CHF =  1.71685 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.12283 лв
100  RUB =  2.80235 лв
 USD =  1.65762 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.