МЪЧЕНИКЪТ КАДАФИ

На 20/10 при престрелка в околностите на родния му град Сирт бе убит либийският пълководец Муамар Кадафи, който до днешна дата е най-дълго управлявалият арабски ръководител с 42 години единовластие на либийската държава.
 Съжалявам че го убиха макар да не бяха високи очакванията, че ще бъде заловен и съден за своите престъпления. Какво ти съдене: по време на война убийството само по себе си е акт заместващ (но не справедливо) съдебната скамейка.
 Мнозина отново не повярваха на новината. „Ама как толкова време не могат да го открият и точно сега, изведнъж, и по някаква странна случайност, са го видели и застреляли?”. Ако си спомнят същите тези хора, и Садам Хюсеин бе заловен известно време след обявяването му за издирване от Международния наказателен съд. Но ако при Кадафи месеците са 4, то при Хюсеин двойно повече – 8.

Е, последният не бе ликвидиран по такъв унизителен начин. Спомняте си също и това, че американците не позволиха и косъм да падне от главата на иракския диктатор до края на съдебните процеси срещу него (не го влачеха по земята и дърпаха за косата, докато моли за милост). Едва след приключването им го екзекутираха. За Бин Ладен пък няма никаква нужда от припомняне колко време отне да бъде отмъстен за атаките от 11 септември. Силно мразен и подкрепян от християнския свят, и предимно подкрепян от мюсюлманския – Бин Ладен умря получавайки от смъртта едва ли не „присъда” на герой. Което е добре дошло за вдъхновение и импулс на сегашните и идни, нови терористични движения.
 Има обаче едно „но”. За разлика от Бин Ладен – понеже Барак Обама все пак постъпи правилно и в крайна сметка независимо от обещанието си не показа уличителна фотография само и само да угоди на любителите на вечната конспирация, че изобщо не е ликвидиран уречения за „терорист номер едно” – Кадафи и Хюсеин предизвикаха международно съчувствие благодарение до известна степен именно на медиите, разпространили светкавично видео-клипове и снимки от последните им жалки минути. Ето затова Съединените Щати показаха, че са взели успешно поправителния си изпит и не предоставиха компромати. Ясно е, че дори да ги бяха показали, тези които не вярват щяха пак да кажат: „Това е лъжа! Това е фото-монтаж!”. Не биваше никого да бъде убеждаван или разубеждаван в каквото и да е било. Впрочем, като го погребаха по мюсюлманския обичай янките дори продиктуваха уважение към своя враг. Както сториха с Хюсеин през 2006-та. Да не се отклоняваме обаче от темата съвсем и продължим.
 Няма две мнение по въпроса. Жестокостта винаги поражда съчувствие, дори да е използвана срещу едни от най-големите злодеи на съвременността. А когато на лошото е отвърнато с лошо, второто придобива качеството на добро, защото последното най-ярко се помни. И у мен също се прокрадна съчувствие докато гледах кадрите на убийството на Кадафи. Чак ми стана неудобно от самия себе си. Защото принципно не харесвам убийците. Но не харесвам и убийствата.
 Все пак аз видях единствено неговото убийство, макар да съм чел за извършените от полковника посегателства над стотици невинни животи, никога няма да видя фото и видео-компромати, които да бъдат така „реални”, подобно на заливащите интернет и новинарските емисии, защото едно видео или една фотография по-силно влияят на психиката върху обикновения човек от един документ, пък ако ще той да отразява безспорното доказателство за 1000 несправедливо убити по същия или дори по по-жесток начин.
 Затова любителите на конспиративните идеи отново ще бъдат запленени от осанката на Лошия и ще го нарекат Добър, само защото отдавна се знае: Западът също не е особено искрен и положителен играч. В мен битува едно схващане, че „никоя война не е победена”, но в определени ситуации е неизбежна. Кой както намери добре да си го тълкува. Именно такива моменти от новата история ми напомнят, че няма нищо ново в нея. На света, колкото му е омръзнало да гледа престрелки и убийства по филмите, толкова и да прави войни. Важното е, че народът на Либия сам пожела диктаторът да си отиде, и да поеме по нов път, като с помощта на международните сили и неизбежността на военните операции получи свободата си. Нека не забравяме, че именно Муамар Кадафи сложи началото, но хората с къса памет ще обвинят НАТО за хвърлената ръкавица. Така или иначе сега този път е пред либийските граждани. Те не само трябва да поемат към него, но и сами да си го начертаят.
 Има и нещо друго. Сигурен съм: Кадафи не просто знаеше, че ще умре. Съзнаваше го много по-добре от мен и от когото и да е било друг анализатор на войната в Либия, понеже по-добре от всеки познаваше картите си. Нарочно продължи да режисира своята роля , дори при изцяло променените и неудобни обстоятелства по време на арабската пролет, уморен, но не и предаващ я за друго амплоа. Кой, изцяло обладан от жаждата си за власт, би се оттеглил от нея доброволно? Дори по едно време докато слушах публичните му изказвания, успя да ме заблуди. То не бяха самохвалби колко е обичан от народа си, докато същият този народ щурмуваше недоволството си по площади и улици; то не бяха заплахи към Европа и Америка, че ще я наводни с терористи. Помислих си: „Наистина не е с ума си! Нима не знае, че няма никакъв шанс да остане на власт?” Наричаха го „полудялото куче” поради ред причини. Сега си давам и аз реалната сметка за това като наблюдател на пламенните събития през последната година. Но и той не остана длъжен на оприличаващите го по този начин, връщайки хвърлената ръкавица по държавната телевизия в „услуга” на медиите именно с думите: „улични кучета”. Медиите определено са улични кучета в неговата страна, защото само той имаше свобода на словото. Това поведение наистина бе роля на „лудото куче”. И накрая: роля, която бе изиграна блестящо докрай. Подчертавам: роля. Кадафи не бе нито полудял, нито куче. Е, да, екстравагантен на границата с лудостта.
 Нека си спомним посещенията му в Рим, Лондон, Москва, Париж и Ню Йорк, където пренасяше бедуинската си палатка и отсядаше в нея. Нека си спомним за личната му охрана съставени от жени. Нека си спомним за посещението му в Италия през 2009-та, когато той плати на агенция за модели да намери 200 млади жени, които да присъстват на негова лекция, в която да ги убеди да приемат исляма. Силно отричащ Запада, той бе  любител на скъпи западни марки очила, обикновено съчетаващ с облеклото на традиционна африканска или бедуинска носия, а децата си пращаше да се обучават не примерно в Ал-Акзар в Египет, а във водещи университети в Австрия, Великобритания, Германия и Испания например.
 „Лидерът на революциите”, (както сам се короняса с това прозвище), живееше с мисълта, че може да създаде Ислямски Щати, подобно на Американските Щати, или Европейският Съюз ако щете, обединявайки страната си с Египет, Судан, Сирия и Ирак. Само неразбирателствата и противоречията от векове между различните народи, а не защото Муамар бе полудял, нито защото бе куче, останаха нереализирани. За второто е ясно съдейки по човешкия му облик, а за първото – от това, че направи преврат във властта и създаде своя собствена форма на управление на страната, която нарече Джамахирия. За тези, които не знаят обаче: Джамахирия в превод значи „Управление на масите”. В ръцете на масите бе управлението на Либия, вярно е да речем, колкото че Кадафи не бе диктатор. И накрая: да подозираш някого в глупост, който управлява страната си 42 години и на няколко пъти успява да се спаси от покушение, здраве му кажи.
 Защо го елиминираха чак няколко месеца след категоричния отказ доброволно да сдаде властта, с други думи: от обявяването на полковника за международно издирване? Въпросът е прост. Благодарение на двойните игри, които не му помогнаха. Благодарение на двойните игри, които движат колелото на политиката, някои страни като Китай с гласуваната незабележима подкрепа върху режима само направиха свалянето му от власт по-дълготрайна, мъчителна и разрушителна сагата за Либия. През септември канадският вестник "Глоуб енд мейл" писа, че през юли Китай е предложил на режима на Кадафи да достави през Алжир или Южна Африка огромно количество оръжие на стойност най-малко 200 милиона без да се съобразява с оръжейното ембарго. После последва реакцията на Омар Харири, отговорник за военните въпроси в ПНС, заявяващ, след като се запознал с документите, по които се позовава вестника, че те обясняват появата на чисто нови оръжия по фронтовете в Либия. Не случайно навярно именно Китай, Алжир и Южна Африка са трите от малкото държави, които не признаха ПНС, а още през април „Лос Анджелис Таймс” изгърмя в публичността новината, че въпреки санкциите на Европейският Съюз, САЩ и ООН, някои страни още не са замразили сметките му в чужбина и той продължава безпрепятствено да тегли от тях. Но има у друго. За него писах още в началото на войната.
 Изведнъж Европейският Съюз, САЩ и НАТО надигнаха глас в защита на правата и свободите в Либия. Като че ли не знаеха, че те не се спазват иначе. Все пак явното и гласното отпушване на недоволството в тази част на света беше идеалният и кулминационният мотив най-накрая да се намесят елиминирайки ексцентричния политик. Кадафи дълго време бе необезпокояван, може би от интерес, че поне спря финансирането на терористични операции в други страни и изостави програмите за оръжия за масово поразяване през 1990 и началото на 2000 год. Въз основа на други документи намерени в изоставения кабинет на шефа на либийското разузнаване – Муса Куса, в Триполи, пък стана ясно от тази година, даже как британските власти и ЦРУ са спомогнали дисиденти да попаднат в либийски затвори. Според вестник „Гардиън” документите недвусмислено показват тесните връзки между британското разузнаване с тези на бившия либийски режим.
 И сега: ето, вижте го – на снимките – мъченик.
 Редица негови привърженици вярват в аурата на мъченика Кадафи. Той знаеше, че ще намери смъртта си, сам реализира собствения си сценарий, понеже разбираше много добре не само политическата обстановка в страната си. Ала арабската пролет събуди също и неговия народ. Факт е че бе талантлив. Някои анализатори опитаха да му придадат късогледство, други го наричаха глупав. Глупав ли – изобщо не бе глупав, той е от природно надарените хора, които не със своята, а с глупостта и страха на другите, успяваше да управлява и то: за изключително дълго време една обширна и трудна за контролиране земя. Завзел я с преврат, той я предаде с преврат. „Каквото повикало, такова се обадило”. Историята на полковника ще буди интерес за дълги години напред, защото има на какво да научи не само интересуващите се от политика.
 Ала пак повтарям: съжалявам че го убиха. За много от злодеянията по време на дългия период на държащият ключовете на единовластието в Либия, може и сам да не е подозирал, да е подписвал документи на сляпо, така да се каже. Не го оправдавам, но в тази мисъл има малък повод за размисъл. Той е предимно в следващите редове, защото съм убеден в едно и искам да му се обърне повече внимание:
 Диктаторските режими нямат само една глава, подобно на някои демократични. Те са змей с много глави. С една по-голяма, и други – многобройни, по-малки, които я обслужват. Колко от хиените, приближените нему, се отказаха от харизмата на своя водач, когато още през първите седмици от войната се видяха в ужас, че положението е наистина напечено? Точно тези, които изпълняваха неговите несправедливи присъди години наред, за да застраховат собствената си глава; и подписваха смъртта на своите сънародници, само за да получат по-висока заплата. Въпросът ми е какво ще стане с тях? Ще получат ли справедливост? Ще влязат ли в затворите, парадоксално, но здания които свидетелстват за осъществени стотици противоморални убийства от режима? – затворите, които сами са построили. Редно е след като са ги направили със собствените си ръце, това да бъде техният дом, и там да приключат земните си животи.
 „Не ме убивай дете мое! Мога да ти бъда баща!” – последните думи на Кадафи будят състрадание. Те обаче на практика излъчват само несъстоятелност. От същата уста преди излизаха единствено остри закани към собствения си народ, към онези, които най-накрая събраха смелост и казаха „Не!”, към онези, които доказаха, че заслужават да бъдат чути и живеят в свободна държава. Държава, която е на всички, а не държава, която е на един човек.
Сега въпросът остава как Либия оттук-нататък да не бъде разграбена от много хора наведнъж?

Владимир Домозетски
21 октомври 2011


ПОСЛЕДНИ СТАТИИ: 

СТРАТЕГИЯ ЗА УСТОЙЧИВО РАЗВИТИЕ НА НЕВЕЖЕСТВОТОпроф. Емил ХОРОЗОВ
 
 

ЕЛИ ТОНЧЕВА: ПРЕДИМСТВАТА НА ОБУЧЕНИЕТО В ЧУЖБИНА СЕ ИЗМЕРВАТ НЕ САМО С ОСЕЗАЕМОТО

ВОЛОДЯ ПОПОВ: ОБЩЕСТВОТО НЕ СЕ УПРАВЛЯВА С ЖЕЛАНИЕ, А С ПОДГОТОВКА И ОПИТ

СЛУЧАЯТ С ГЕЙ БРАКОВЕТЕДжон СТОСЕЛ
  

ЩЕ СТАНАТ ЛИ СЪБИТИЯТА В БЛИЗКИЯ ИЗТОК РЕКВИЕМ ЗА ЕДНА БИВША ООН?А.Б.Борисов
 

ОГЛЕДАЛОТО НА АМЕРИКАНСКАТА ПОЛИТИКА –Борис ДОКТОРОВ

АЛЕКСАНДЪР ЛЕБЕДЕВ: В РУСИЯ, ТАКАВА ДРЕБОЛИЯ ПРОСТО НИКОЙ НЕ БИ ЗАБЕЛЯЗАЛ

ЛИБИЯ: ЗА ПРЕГОВОРНИЯ ПРОЦЕС МЕЖДУ УЧАСТНИЦИТЕ В КОНФЛИКТА

ИМА ЛИ ПОЛИТИЧЕСКА ВОЛЯ И РЕСУРС В ГЕРБ ДА СЕ БОРИ С ПРЕСТЪПНОСТТА И КОРУПЦИЯТА? -Тихомир СТОЙЧЕВ

СКРОМНАТА СИЛА НА ГЕРМАНИЯМалте ЛЕХМИНГ

ЗА КОГО СТРОИТЕ ТЕЗИ МАГИСТРАЛИ, ГОСПОДА?д-р Лъчезар АВРАМОВ
  

МЮСЮЛМАНСКОТО БРАТСТВО СЛАГА КРЪСТ НА АРАБСКАТА ПРОЛЕТ – Уалид Фарес

„АРАБСКАТА ПРОЛЕТ” Е ИЗВИНЕНИЕ ЗА ИРАН, ЗА ДА ПОЕМЕ КОНТРОЛА НАД БЛИЗКИЯ ИЗТОК – Бен ЩАЙН

ОТ КАКЪВ ПРЕЗИДЕНТ СЕ НУЖДАЕ БЪЛГАРИЯ? –Момчил ДОЙЧЕВ

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=4123

Posted by on окт. 25 2011. Filed under Гледна точка. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.31874 лв
 CHF =  1.72138 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.14178 лв
100  RUB =  2.81416 лв
 USD =  1.66298 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.