МОЯТ ЖИВОТ В МОСКВА: КАКВО ЩЕ МИ ЛИПСВА И КАКВО НЯМА ДА МИ ЛИПСВА

Автор: Юлия Йофе,  „The New Republic“, САЩ

 На 24 септември 2012 година ще напусна Москва, само няколко седмици преди  да доизкарам до тридесетия си рожден ден. Точно преди толкова време съм се родила тук. В този промеждутък успях да прекарам в Русия половината си детство, после живях в Америка, където получих стипендия, която на 12 септември 2009 ме доведе в Москва за девет месец. Вместо това останах три години. Въобще не очаквах да се задържа толкова дълго и даже не предполагах, че тези три години ще ме превърнат в истински, от плът и кръв журналист (медицината беше напълно нереалистичния ми резервен план). Никога не съм подозирала, че ще интервюирам хората с които успях да го направя. Не съм предполагала, че ще мога да говоря руски език толкова убедително, грамотно и зряло, че да ме поканят в местна телевизия. Не съм мислила, че ще видя всичко, което видях. Не съм очаквала да напиша толкова, колкото написах и накрая, че ще ми бъде толкова трудно да напусна това място. Дори не очаквах, че ще се влюбя.

След четиринадесет часов полет, с прекачване в Цюрих, се приземих на международното летище Дълес, за да започна своя живот във Вашингтон, окръг Колумбия.  Ще имам нова работа и нови колеги. Ще се появят нови приятели. Предполагам, че ще се отида до Москва, за да напиша някоя и друга статия, но

отсега нататък животът ми ще преминава край бреговете на Чесапийкския залив. А после, след месеци на душевни терзания, Москва, най-накрая ще се превърне в избледнял спомен, в тема за разговори на маса или в пропуск за обществото на други американски журналисти, които също са били там и са се върнали променени. Москва ще стана още един ред от моята биография.

Но някъде дълбоко зад тези разкази ще се крие един чужд град – едновременно мой роден и същевременно напълно чужд; град, който толкова дълго съм обичала и мразела. Там ще останат всички дреболии, които с радост ще забравя и с тъга ще си спомням. И преди паметта ми да ги е изтрила, искам да ги запиша.

Когато си тръгвам от Москва няма да ми липсват задръстванията, ужасният въздух и обсебените от златна треска цени,  но пък ще ми липсват таксита копърки, които за 6 долара ще те закарат, където пожелаеш.

Ще ми липсва изяществото на съветските станции на метрото – с техните витражи, мрамори, утопични и разкошни мозайки. Ще ми липсват влаковете, които рядко се случва да чакаш повече от една минута. Няма да ми липсват вагоните сутрин в девет, забулени от миризмата на винарки и на стомашно ферментирал алкохол.

Няма да ми липсва как и колко пият руснаците, но ще ми липсват моите разпивки с тях.

Няма да ми липсват среднощните разговори, при които усещаш, че пропадаш в епистемологическа черна дупка. В нея е невъзможно нещо да е ясно, точно или доказуемо, освен че събеседникът ти прави все по-странни изявления. В Москва ми се наложи да споря на следните теми: подправени ли са или не са подписите на Сталин под списъците за екзекуции в архивите; не съм ли прекалено наивна, щом смятам, че американските катаджии не взимат подкупи; не съм ли агент на ЦРУ; защо Америка е по-успяла страна от Сомалия (жокер: не е била основана от чернокожи). Дори ме помолиха да докажа, че пушенето води до рак на белите дробове.

Няма да ми липсва расизмът, който тук е в реда на нещата, както и дружеските антисемитски шеги. Ще ми липсва това, че всеки тук може виртуозно да докара грузински акцент и знае наистина великолепни вицове за евреи.

Освен това, ще ми липсва, че на света все още има място за анти-кремълските протести от последните месеци, където можеш да спориш за неща, които на Запад отдавна не се обсъждат и се приемат за даденост. Ще ми лисва това че в разговорите звучат гръмки слова и прости понятия от типа на „свобода”, а хората спорят дали чиновника има право на личен живот.

Няма да ми липсват разговорите на абстрактни теми, които могат да бъдат ужасяващо скучни.

Няма да ми липсва битовия сексизъм, но ще ми липсват прекрасните цитати, които се появяват благодарение на него, като например при случая с примата на Болшой театър Анастасия Волочкова, която напусна управляващата партия „Единна Русия”, а оттам и отговориха със следния текст: „ Жените, подобно на децата, са склонни към резки промени на настроението. В този смисъл, Анастасия Волочкова е една истинска жена.” Както отбеляза една моя приятелка от Америка: „Тук е като в сериала {Луди хора}(Mad man), само дето всички са облечени по-зле”.

Няма да ми липсва животът в града, където всички хора са бели и носят на вратовете си православни кръстове; където единствените религиозни храмове, които може да видите са кубетата на православните църкви, а самата Църква е тясно свързана с държавата. Средновековната красота бледнее, когато няма с какво да я сравниш и когато знаеш какви престъпления се извършват от името на същата тази Църква. Монополът си е монопол, и няма какво повече да се добави.

Няма да ми липсва това, че еврейската култура и еврейският народ, на практика, са изчезнали от града, и че единственият останал начин за съхранението на еврейските корени е един друг монопол – чабад любавическия хасидизъм.

Ще ми липсва това, че винаги, когато отиваш на рожден ден, трябва да носиш букет цветя или подарък. Това може и да излезе скъпо, но е ужасно приятно да поднесеш подарък. А когато самият ти имаш рожден ден, трябва да платиш за пиене и ядене, но затова пък после едва можеш да занесеш букетите си, а даже не става въпрос за подаръците.

Няма да ми липсва това, че никой не вярва в руската система: нито в институциите, нито в хората. Ще ми липсват силните отношения, които се появяват, когато все пак такова доверие се появи.

Ще ми липсва това, че руснаците не се страхуват от явления, които ние в Съединените щати нервно наричаме „думите с буквата Л” (лесбийство, транс сексуалност и бисексуалност), нито приключенията, в които може да те вкарат.

Няма да ми липсва това, че всички образовани жени на моята възраст изглежда са самотни майки. Ще ми липсват децата, които тук са естествено продължение на живота на всеки човек, а не някакъв особен, щателно разработен проект.

Няма да ми липсва това, че тук никой нищо не планира, че на всички нива се действа небрежно и през пръсти, че всичко, както казват в Русия, се прави „със задника”.  Ще ми липсва това, че тук не е необходимо да се договаряш две седмици предварително за вечеря, а светският ти живот може да бъде спонтанен, естествен и искрен.

Ще ми липсват странните и ярки изрази (което означава, както говорят тук: „казва истината с онази си работа).

Няма да ми липсва това, че в град с население от 15 милиона души много трудно може да се намерят прилични барове и ресторанти. Няма да ми липсва това, че мнозинството от тях с атмосферата си напомнят за заведения от типа на бар „Наздраве”, където, по което и време да влезеш, виждаш половината си познати. Освен всичко друго, това е повод да се научиш да готвиш по-добре.

Няма да ми липсва това, че ако в ресторанта си поръчате вода келнерът ще ви попита: „На стайна температура или студена?”, с такова изражение на лицето, което ви намеква, че при втория вариант сте заплашени от самота в обятията на заболяване на горните дихателни пътища (но за това ще стане дума по-долу).

Ще ми липсват руските журналисти, които са готови да пият с теб бира до три часа сутринта, когато след това са на работа. Няма да ми липсва как това се отразява на тяхната или на моята работоспособност.

Ще ми липсва привързаността към социалните мрежи и смс-ите от типа: „Виж ми страницата във Фейсбук!”. Няма да ми липсва това колко много време за работа са ми отнели. Всъщност… ще ми липсва.

Мислех си, че няма да ми липсват емотиконите, които тук са повсеместни, особено тези без очи, но сгреших )))))

Ще ми липсват високите токчета, но не и болката, която причиняват при дългите разходки из Москва.

Няма да ми липсват ботоксовите лица и ужасно надутите силиконови устни; очевидно удължените коси; прическите тип „рибешка опашка”, при които косите преминават от челото до шията; разнообразието от мъжки обувки – от островърхи обувки до боти, приличащи на рендета за сирене; кожените куфарчета; мъжките панталони, които ту са прекалено прилепнали, ту прекалено широки на най-неочакваните места. Ще ми липсват моите наблюдения над хората. Приятелка, която дойде на гости от Ню Йорк, потвърди: Москва бие Голямата ябълка, даже ако маникюрираните й ръце са скръстени зад гърба.

Ще ми липсват невероятните медицински теории, които чух. Пъпки? Опитай се да ги намажеш със сперма. Главоболие? Яж повече майонеза. Рак на шийката на матката? Много си се притеснявала. Не мога да пропусна факта, че ходенето на лекар тук ме плашеше (Шестгодишната дъщеря на мой познат си счупи ръката и когато лекарят видял рентгеновата снимка, дълго я разглеждал, а после хванал медицинския справочник и започнал яростно да го прелиства. На приятел на мой приятел по погрешка било казано, че е серопозитивен и той цяла седмица живял с тази диагноза.).

Ще ми липсва това, че антибиотиците и почти всичко останало тук се продава свободно в аптеките. Няма да ми липсва това, че на опашката в аптеката хората се завират в лицето ти и те питат: „Защо взимаш такова скъпо лекарство?”(в руския език няма дума означаваща лично пространство).

Няма да ми липсва това, че тук навсякъде трябва да носиш паспорта си със себе си, даже за да върнеш в магазина чифт джапанки. Ще ми липсват банковите касиери, които гледат американския ми паспорт и се чудят защо нямам руски.

Няма да ми липсва това, че в Русия липсата на върховенство на закона води до тирания на бюрокрацията и диктатура на формалностите. Без правилно заверения от нотариус лист хартия, както казват тук, си „господин никой”.

Няма да ми липсва това, че все нямат ресто за връщане – особено касиерите. За сметка на това пък си припомних цялата аритметика.

Няма да ми липсват агресията и грубостта, без които тук не минава нито един разговор. Ще ми липсва творческият сарказъм, който се проявява у всички.

Ще ми липсва изтънченото и остроумно руско чувство за хумор.

Ще ми липсва лазерната точност с която в Русия отговарят на въпросите: „Къде наблизо има кафе?” „Да” „…и къде е това?” „На втория етаж”.

Ще ми липсват дългите, мразовити руски зими и навиците за съхранение на топлината, които те провокират. Особено ще ми липсва топлото и кратко руско лято, когато се стъмва за кратко малко преди полунощ и целият град живее в откритите кафенета.

Ще ми липсва това как Москва може да те ожесточи, как може да ти стовари нещастия и да те научи да откриваш прекрасното и да му се наслаждаваш. Ще ми липсва зашеметяващото усещане за щастие, което изпитваш в такива моменти. За три години не видях нито един човек, който да плаче на улицата.

http://ruskidnevnik.com/

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=5738

Posted by on Дек. 13 2012. Filed under Пътешествия. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.25494 лв
 CHF =  1.67882 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.1946 лв
100  RUB =  2.81593 лв
 USD =  1.64674 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.