МИХАИЛ ГРУЕВ: В СЪРЦЕВИНАТА НА СОЦНОСТАЛГИЯТА ОСТАВА ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ЖИВКОВ

ЦЯЛАТА ИСТОРИЯ НА ПЪТЯ НА БКП КЪМ ВЛАСТТА, Е ИСТОРИЯТА НА ЕДНО ПОДЦЕНЯВАНЕ

ВЕРСИЯТА, ЧЕ ПАРТИЗАНИТЕ УЧАСТВАТ ПРЯКО В ЗАВЗЕМАНЕТО НА ВЛАСТТА Е АБСОЛЮТЕН МИТ. ПОСРЕЩАНЕТО ИМ В ГРАДОВЕТЕ ИМА ПО-СКОРО КАРНАВАЛЕН ХАРАКТЕР, А НЯКЪДЕ Е ВЪЗСТАНОВКА С ЦЕЛ ЗАПЕЧАТВАНЕ НА КИНОЛЕНТИ.

ТОВА, КОЕТО ПРЕДСТАВЛЯВА СТРУКТУРНО РАЗЛИЧИЕ МЕЖДУ РЕЖИМА НА ЖИВКОВ И ОСТАНАЛИТЕ ИЗТОЧНОЕВРОПЕЙСКИ НЕГОВИ ЕКВИВАЛЕНТИ, Е Т. НАР. „ВЪЗРОДИТЕЛЕН ПРОЦЕС“.

СИЛНИТЕ ОБИЧАТ ДА СЕ ВЪЗПОЛЗВАТ ОТ СЛАБИТЕ, НО ВЪТРЕШНО В СЕБЕ СИ ПРЕЗИРАТ СЕРВИЛНИТЕ И УГОДНИЦИТЕ, КАЗВА ОЩЕ ДОЦ. ГРУЕВ

Михаил Груев е роден на 25 октомври 1971 г. в София. Завършил специалност история в Софийския университет „ Св. Климент Охридски ” през 1994 г. Защитава докторат по история през 2001 г. От 2002 г. е преподавател в Катедрата по история на България в Историческия факултет на Софийския университет „ Св. Климент Охридски ”.

 

Доцент Груев, последните седмици много се говори за случилото се около 9 септември 1944 и годишнината от рождението на Тодор Живков. Да започнем оттам – къде се пресичат двете събития?
Формално погледнато между тези две събития съществува празнина от 33 години, а съвременното им хронологическо отстояние е съответно 100 и 67 години. И все пак между тези три точки във времето съществува съвсем ясна и забележима семантична връзка, свързана с историческата траектория на българския комунизъм и със съвременните проекции на т. нар. соцносталгия. Този характерен за цяла Източна Европа феномен в България продължава да бъде много тясно свързан с личността на Живков и поради обстоятелството, че неговото властване обхваща около ¾ от целия период – 33 от общо 45 години. Но и още преди да се е отървал от опеката на Червенков на т.нар. Априлски пленум той е ключова политическа фигура – първи секретар на ЦК на БКП, член и преди това кандидат-член на Политбюро. На практика личността му играе централна роля през целия период на комунистическата диктатура в България. В сърцевината на носталгията по неговото време обаче остават онези петнадесетина години от средата на 60-те до края на 70-те години, когато режимът достига своята най-голяма стабилност и известен ефект от усилията за индустриализация и модернизация през предходните десетилетия. Може да се каже, че в този период системата постига частична хомеостазност между своята изначална икономическа несъстоятелност и усилията за екстензивно развитие и за изграждане на социална държава. Своеобразният зенит на комунистическото управление съвпада и с периода на най-голяма стабилност на личния режим на Живков, поради което в българския случай имаме идентификация и силна персонализация на соцносталгията с неговата личност и неговото време. Този съвременен социално-психологически феномен се обляга не върху началните години на комунистическата диктатура, когато репресиите са най-мащабни, а следвоенното всекидневие на българина представлява твърде печална гледка, не и върху последното десетилетие на 80-те, когато режимът бързо деградира, а мобилизационните му възможности изглеждат напълно изчерпани. Парадоксално, но в тази неартикулирана триделна периодизация първият период по някакъв начин се асоциира с фигури като Червенков и Югов, сътрудничещи си плътно с Живков, но заклеймени впоследствие от него, а третият – с политици като Луканов и Младенов, стигматизирани като „превратаджии“ и „неблагодарници“ към онзи, който ги е издигнал до върховете на властта. В сърцевината на соцносталгията остава изключително Живков, съчетаващ вече аурата не само на държавника-строител, но и на несправедлива жертва на „своите“, принесена от тях в името на властта и парите. Разбира се, така изглеждат нещата за хората, за които това митологично „златно време“ на комунизма съвпада с тяхната младост, с красивите и незабравими съзидателни периоди в техните лични биографии, с такива вечни човешки ценности и радости, каквито са любовта, семейството, децата и т. н. Безспорно проблемът със соцносталгията следва да се разглежда в неговата неразривна генерационна връзка и с отношението на старостта и зрелостта към младостта. В тази насока са и изследванията на феномена в останалите източноевропейски страни. Разбира се, не трябва да се пропуска, че в България всичко това има и още един реактив – абсурдният начин, по който протече прехода тук и високата социална цена, която беше платена от милиони хора. Последното релативизира твърде много ценности, а на фона на част от гастролиралите през последните две десетилетия политици на прехода, Живков започна да изглежда за мнозина по-скоро симпатичен.

Какви интересни факти остават зад кулисите за широката публика, свързани с 9.IX?
В първите години след промените тази тема изглеждаше напълно изчерпана и изхабена. Режимът дотолкова беше проглушил ушите на всички ни със своята версия за „деветосептемврийската социалистическа революция“, че никой не желаеше да погледне с необходимата дълбочина и сериозност към тази проблематика. Изглеждаше сякаш невъзможно да се открие нещо ново и да се добави каквото и да било към известната вече фактология. В еуфорията на отрицанието превратът беше чисто и просто заклеймен, без обществото да бе разбрало какво точно се е случило. Повече от две десетилетия по-късно нещата не стоят така. Вече съществува съответната историческа дистанция за безпристрастна научна интерпретация, за трезва преценка и анализ. Наскоро присъствах на едно обсъждане на нова книга на колегата Александър Везенков върху технологията на преврата, която предстои да излезе, и действително се убедих, че тази промяна в изходната позиция при академичните изследвания е вече факт. Историята на идването на БКП на власт в България не би трябвало да се омаловажава. Всъщност може да се обобщи, че цялата история на пътя на тази партия към властта, е историята на едно подценяване. В навечерието на преврата комунистическата партия разполага с около 14 хил. организирани члена и приблизително още толкова членове на младежката й организация РМС. На фона на останалите политически субекти по това време, тя е единствената, която успява да запази, макар и с известни сътресения, своята конспиративна мрежа, както и партийните си структури в по-малките населени места. И което е особено важно – своя собствена въоръжена сила в лицето на партизанското движение, което е крайно недостатъчно за самостоятелно завземане на властта, но пък твърде важно след преврата – при изтласкването на съюзните й партии в периферията и при силовото налагане на волята й в рамките на ОФ. На фона на останалите източноевропейски комунистически партии БКП изглежда една от най-силните и влиятелни, строго централизирани и абсолютно лоялни към Москва политически субекти. Което разбира се не означава, че маргиналният статут на останалите в съответните страни ще им попречи за установяването на идентични просъветски режими. Просто такива са съотношенията в навечерието на настъплението на Червената армия в Европа. Събитията се развиват неочаквано бързо, когато в края на август 1944 г. Трети украински фронт съумява да разбие германските сили при Яш и Кишинев и да навлезе на румънска територия. На 23 с. м. в Букурещ е извършен преврат, който официализира излизането на нашата северна съседка от Тристранния пакт и окупирането й от Червената армия. Достигането на съветските войски на Дунав принуждава управляващите в София да предприемат последни отчаяни ходове за избягване на военна окупация на страната. На 2 септември 1944 г. е формирано правителство, начело с Константин Муравиев, съставено изцяло от представители на легалната опозиция срещу режима и антихитлеристки настроени политици. Макар това правителство да прави всичко възможно за осъществяването на пълен политически завой – потвърждаване на обявения от България още на 26 август неутралитет, отмяна на извънредното законодателство, разтурване на казионните организации на бившия режим, провъзгласяване на политическа амнистия и пр., времето се оказва крайно недостатъчно. На 5 септември 1944 г. Съветският съюз обявява война на България.   Това изправя новия кабинет в безизходна ситуация. На следващия ден той обявява война на Германия, като същевременно заявява, че решението му влиза в сила два дни по-късно – за да се даде възможност на намиращите се в страната части на Вермахта да се изтеглят и страната да не стане арена на бойни действия. Така в навечерието на преврата България се озовава в абсурдната ситуация да се намира в състояние на война както с държавите от Антихитлеристката коалиция, така и с нацистка Германия – на практика с целия свят. Обявяването на война от СССР се оказва неочаквано както за управляващите в София, така и за комунистите, които нямат възможност толкова бързо да организират свалянето на властта. По това време комунистическата партия разполага с 5 до 7 хил. въоръжени свои бойци, които, макар през първите дни на септември бързо да набъбват, се оказват крайно недостатъчно за каквато и да било колективна въоръжена акция. Това налага ръководството на БРП (Работническа партия – така се нарича БКП по това време) да се ориентира към контакти чрез „Звено“ с военните, които да организират преврат. На 8 септември започва навлизането на Червената армия на българска територия и това принуждава организаторите на преврата да побързат. На практика той е извършен в условия на вече започнала съветска окупация на страната. Самата технология на преврата изцяло повтаря тази от Деветнайсетомайския през 1934 г. Както е известно, и част от фигурите са същите. Особено знакова е тази на Кимон Георгиев. Тази акция заварва партизаните извън населените места. Версията, че те участват пряко в завземането на властта е абсолютен мит. Повечето от тях влизат в градовете на 9 септември следобяд, някъде на 10-ти и дори на 11 септември. Посрещането им има по-скоро карнавален характер, а някъде е възстановка с цел запечатване на киноленти. Такива са и известните кадри с посрещането на партизанския командир Чапай (онзи с калпака и цветята) в Белово, показвани на всеки юбилей. Друг подобен мит е и участието на помощна въоръжена група от бригада „Чавдар“, ръководена от Тодор Живков, при завземането на сградата на военното министерство в София.  

Преди дни хвърлихте по БНТ бомбата, че родната къща на Тодор Живков не му е родна. Така ли е?
Да, така е и мисля, че организаторите на това шумно честване (сред които централно място заема самото семейство Живкови) въвеждат умишлено немалко хора в заблуждение. Тази къща е строена много по-късно за бащата на Живков, Христо, и представлява отражение на самата представа на диктатора за негова родна къща. В периода до войните Правец е селище от пръснат колибарски тип и на мястото, където днес е неговия център (включително и т. нар. „родна къща“), има единствено ханове и административни сгради. Всъщност Живков е роден в махала Елаша на около 3 км. от това място, откъдето е и неговият баща. Къщата, която днес показват като негова „родна“, е двуетажна постройка в центъра на селището, характерна за началото на ХХ век само за най-престижната и заможна част от правчани, към която без съмнение Живкови не са принадлежали. Затова има и още едно допълнително обстоятелство. Бащата Христо се жени за Маруца от друга махала, Дръвницата. Необичайното в случая е, че самата тя е от влашки произход, „влаинка“, както казват тук. Причините за този смесен брак не са известни, но безспорно ясно е, че в една традиционна общност нарушаването на неписаното правило за брачност единствено в собствената етническа група (в науката това се нарича „ендогамия“) поставя нарушилите го в маргинален статус по отношение на останалите членове на колектива. С пълна сила това се отнася и за семейството на Живков. Макар бащата да има занаят  (кожухар) и да може да бъде характеризиран към „средната ръка“ в селото, бракът му с Маруца го поставя в твърде непрестижна от гледна точка на селската общност ситуация. Това го принуждава да започне да пътува, да се опитва да припечелва навън, придружаван понякога и от самия Тодор. Та на въпроса Ви – разликата между показвания днес музей „родна къща“ на Живков и истинската такава е като между восъчните фигури в музея на мадам Тюсо и личностите, които те изобразяват.  

В кои от най-важните събития от историята на ХХ век Живков играе ключова или поне важна роля?
Списъкът е много дълъг, но без съмнение той е една от най-важните фигури в цялата история на България през ХХ век. За съжаление, бих казал, но такива са фактите. Неговата биография беше шумно експонирана и допълнително разкрасена през дългите години на властването му. В годините след падането му от власт започнаха да се лансират небивалици, че бил незаконен брат на цар Борис, агент на Гешев и т. н. Всичко това не издържа проверката на фактите и на времето. Това, което относително малко се знае за Живков днес, е за неговото съучастие в разправата с Трайчо Костов. Именно той, в качеството си на ръководител на Софийската партийна организация, издига искането за смъртно наказание на „предателя Трайчо Костов“. Той организира и агитките от организирани комунисти, които обикалят около сградата на Военния клуб в столицата, където се провежда процеса, и разтърсват заседанията на съда с викове: „смърт“. За тази си роля той е поощрен и още в началото на следващата година е повишен в кандидат-член на Политбюро. Следващата му роля е в смазването на вълненията във Видинско и Кулско срещу колективизацията през пролетта на 1951 г. Именно той е пълномощник на Политбюро за справянето със ситуацията. Стотици са арестувани, а около 5 хил. души са принудително изселени от района. За останалите факти мисля, че се знае повече. Повечето от тези събития представляват логично следствие от сталинизацията на БКП и няма да бъде грешно ако кажем, че ако не беше Живков щеше да бъде друг. Резултатът вероятно щеше да бъде отново същият. Не така  стоят нещата след неговото идване на власт. Факт е, че общо взето режимът му е сравним с останалите просъветски източноевропейски диктатури. Няма обаче друг комунистически лидер, толкова лоялен и бих казал сервилен към Москва. Ако жестовете на подчинение и покорство на останалите са продиктувани преди всичко от страха и респекта пред силата, при Живков всичко това добива характеристиките на самоунижение и лакейничество. Не случайно и България при неговото управление се оказва единствената страна в Източна Европа, готова сама да се откаже от макар и формалната си независимост. Пленумът на ЦК на БКП от декември 1963 г. е безпрецедентен в това отношение. Но мисля, че за него напоследък се знае повече.
Това, което представлява структурно различие между режима на Живков и останалите източноевропейски негови еквиваленти, е т. нар. „възродителен процес“. „Заслугата“ за него е собствено негова. Това обаче не е еднократен акт и кратък епизод в периода 1984 – 1985, както понякога се внушава на обществото, а премислен и продължителен процес, започнал локално още през 60-те години.  

Какъв трябва да бъде съвременния прочит на Живков, според Вас?
Живков трябва да бъде оставен на съда на Всевишния и на историята. Опитите за неговата политическа „ексхумация“ са нелепи. Това не е личност, която може с каквото и да е да бъде релевантна към днешния ден. С него България не може да се похвали пред Европа, още по-малко и пред света. Съмнявам се, че дори и пред Русия можем да се похвалим с него, тъй като е известно, че силните обичат да се възползват от слабите, но вътрешно в себе си презират сервилните и угодниците. Да не забравяме, че историята има и възпитателна функция. Не ми е ясно кое негово човешко, гражданско или държавническо качество може да бъде дадено за пример на младите поколения, каква възпитателна роля би могло да има едно ново носталгично връщане към него и към времето му.

 


ПОСЛЕДНИ СТАТИИ:

ЗА ИНСТРУКЦИИТЕ ПО БЕЗОПАСНОСТ НА „АЛ КАЙДА”Дмитрий А. НЕЧИТАЙЛО
  

ОТВОРЕНО ПИСМО ПО ПОВОД АКТИВИЗИРАНЕТО НА ЗАЩИТНИЦИТЕ НА ТОДОР ЖИВКОВ

ПРОФ. ГАРАБЕД МИНАСЯН: ГЪРЦИЯ ЗЛОУПОТРЕБИ С ДОВЕРИЕТО НА ЕС

ПОСЛЕДНИТЕ ДИНОЗАВРИ – Калоян МЕТОДИЕВ

ДВЕ ГОДИНИ УПРАВЛЕНИЕ НА ПП ГЕРБ – доц. Любима Йорданова

СЕРГЕЙ АЛЕКСАНДРОВ: ПРИВЛЕЧЕН СЪМ ОТ КАЧЕСТВОТО НА ЖИВОТ НА БЪЛГАРИЯ

НОВИНИТЕ ЗА КАТАСТРОФИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ПЪТИЩА СА ЕДНА ВЕЧНА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ

БЕЗ ПАРИ-НЯМА ВЯРА!

ИЦО ПЕТРОФФ: ВЪЗРАСТНИТЕ ИЗНЕМОГВАТ, МЛАДИТЕ НЯМАТ РАБОТА

ПУТИН В РОЛЯТА НА ЦАР МИДАС

ШИЯМ САРАН: МАТЕРИАЛИТЕ ОТ УИКИЛИЙКС СА НЕПЪЛНИ, СЕЛЕКТИРАНИ, А ЧЕСТО И ПОДВЕЖДАЩИ

ПОЛ КРЕЙГ РОБЪРТС: КАКВО ПРАВИ НАТО В ЕДНА ВОЙНА В АФРИКА?

ПРОГРАМА НА ПАРТИЯТА НА СПРАВЕДЛИВОСТТА И РАЗВИТИЕТО: ВЪНШНА ПОЛИТИКА НА ТУРЦИЯ ДО 2023

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=4068

Posted by on сеп. 12 2011. Filed under Позиция. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.30102 лв
 CHF =  1.69468 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.17762 лв
100  RUB =  2.86869 лв
 USD =  1.65272 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.