МИТЪТ ЗА СОЦИАЛИЗМА – ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

„…по своето съдържание митовете не могат да предотвратят интерпретации, които ги превръщат в средства за потисничество и деспотизъм – макар че, може да се каже, самото съдържание на голяма част от познатите ни митове е повече или по-малко податлива на такива интерпретации”.
 Л.Колаковски, Obecnоsc mitu, Proszynski i S-ka, Warszawa 2003 

   

Седя в къщи и гледам „ Капитализъм – една любовна история”, документалният филм на Майкъл Мур, който спечели награда на фестивала в Локарно миналата година. Документален е, но въздейства по-силно от анти-утопиичните филми, които представят докъде би могло да стигне човечеството в стремежа си към все по-голяма печалба. По-убедителен е дори от 3-измерният „Аватар”, който освен поетичен е и силно дидактичен с патоса си срещу корпоративната подялба на света.

Относно дефектите на това, към което сме се запътили, съм наясно и без критични филми, не съм от онези, които се захласват по чисто пазарната регулация на здравеопазването или културата. Обаче, гледайки колко подтиснати и онеправдани се оказават определени социални групи в най-богата капиталистическа икономика – Съединените щати, отново се учудвам на нашата склонност към идеализации, вяра в желаното, за неуморимия ни стремеж да търсим елементарни решения и да ги обявяваме за пътеводители в правилната посока. После дистанцирано да критикуваме със съзнанието, че причините са извън нас и така да си заспиваме огорчени, но оневинени – такова ни е сега обществото, нищо не зависи от интелигенцията, изтикаха я настрана…

Ако ни потърсят отговорност за състоянието на българската култура през последните години, такива обяснения-оправдания ни идат съвсем гладко: пак са ни подтиснали и сме неразбрани. Звучи познато – ехо от една друга реалност, за която обявихме, че с удоволствие сме оставили в миналото.
Защо тогава така охотно се плъзгаме към удобното безцветно състояние на предметност? Можем ли да му се противопоставим? Как да свикнем да мислим за консеквенциите от това което правим или не правим и да престанем да идеализираме в една или друга посока?

Може би трябва непрекъснато и честно да си даваме равносметка и да не забравяме. Това ще ни отрезвява, и сигурно ще ни спре, изправени пред недотам блестящите перспективи за близкото бъдеще, отново да се изкушим да съжаляваме за „придобивките”, които изгубихме: осигурената убога липса на самостоятелност.

Колкото повече реалният социализъм се превръща в минало, толкова повече разказът за него се изчиства, избелва, заблестява с примамливия ореол на щастливите години, които няма да се върнат. Като детството.


Тази нагласа е разбираема у хората, живели младостта си по социалистическо време и искрено повярвали, че с усилията си допринасят за изграждането и въдворяването на по-справедлив обществен ред. Те не непременно са осъзнавали съществуването на лагерите в Белене и Ловеч, във всеки случай не са имали малшанса техни близки да попаднат там, а инстинктът им за самосъхранение ги е карал да си затварят очите. Стоически са понасяли ограниченията и цензурата като необходимо неудобство по пътя в правилната посока. Повечето от тях са били почтени в убедеността си, че живеят в по-добрия обществен строй, който осъществява социална справедливост. Някои от тези хора не са били достатъчно информирани, други наивно са се подавали на индоктриниране, трети са били просто конформисти. Малцина от тях са се осмелявали да подложат на критичен дебат политическото устройство и неговите последици за всекидневния живот. По такъв начин, последица от неоспоримото властово статукво са станали самите те: несамостоятелността на общественото поведение, плахостта и конформизма създават един специфичен тип човек – homo sovieticus, както го нарича Александър Зиновиев в дисидентската си апокрифна книжка (преди да се превърне в съветски патриот и да се окаже, че искрено тъгува по сталинизма).

Такова беше поколението на нашите родители. Техният разказ за социализма е обяснимо разкрасяващ. Паметта им услужливо пропуска мъчителните борби с цензурата, унижението да се озърташ и да говориш шепнешком, когато искаш да разкажеш виц или споделиш „неправоверна” информация, усилията да не си прекалено различен, защото в пътя ще те вкарат съседите посредством “другарски съд” или ще те заклеймят колегите на открито партийно събрание.

Homo sovieticus охотно си припомнят цените на двата вида сирене – краве и овче, на заводския хляб. Носталгичната идеализация на миналото стига до там, че в прекрасни багри се описват почивките на море в профсъюзни станция със задължителен режим на хранене: три пъти дневно, следобедна тишина в часовете от 2 до 4 и заключване на входната врата след 10 вечерта. Твърдят, че социализмът се развивал към по-добро: „виж как беше при Вълко Червенков, после атмосферата се демократизира; забрави какво стана след Пражката пролет; нека не говорим за Солидарност, те, поляците винаги са били недоволни.”

Болезнено ми е да виня и дори да иронизирам тази избирателна памет на носталгично-настроените възрастни хора. Нашите родители вече си отиват и нека ги оставим да се връщат към илюзиите от своята младост. Още повече, че има достатъчно техни връстници, чиито спомени са трагично оцветени от репресиите на социализма. Те помнят цената на комунистическите идеали.

Тревожното обаче е там, че този обществен вид, „съветският човек”, се оказа изключително устойчив на социалните промени и надживя с десетилетия формиралия го строй. Поне у нас, не съм компетентна за нагласите в другите пост-социалистически страни.

Думата ми е за моите връстници в България. Поколението на превалилите 50 години, които в началото на промените вече бяхме на 30 – възраст, ако не зряла, то съвсем достатъчна, за да осъзнаеш себе си в околния свят. Трудно е да бъдем определени като идеалисти, живеехме във време, когато прозираше несъстоятелността на идеологията, замъглила преценките на бащите ни, но още по-трудно е да се припознаем като непримирими революционери. Напротив, съществувахме в едно заблатено затишие и спорадичните масови протести срещу системата като че бяха специалитет само на Средна Европа, а руските дисиденти ни радваха с идеите си, без да ни мобилизират към действия. Къде бяхме тогава?

„Който като млад не е бил социалист, като остарее, става свиня”.

Това популярно изречение, изразяващо естествения стремеж към социална справедливост на младите хора, незасегнати от конформизма на зрялата възраст, не беше нашето мото. То е било адекватно на обществените нагласи от края на XIX и началото на XX век. Тогава комунистическите идеи са изглеждали реална алтернатива на безогледната експлоатация, те са били израз на стремежа към свобода и човешко достойнство. Tова е времето преди реалният социализъм да демонстрира как изглежда осъществяването на тези идеи.

През втората половина на ХХ век, когато вече беше станало ясно, че обществото, в което живеем е твърде далеч от социалната справeдливост, да не говорим за човешки права, моето поколение изразяваше желанието си за по-достоен живот главно в мечти да се измъкне зад „желязната завеса”, както тогава наричахме непрeодолимата за повечето обикновени хора граница на Запад. А по-конфронтационно настроените от нас се опитвахме да изповядваме анархистични идеи, въпреки че тогава нямаше как да познаваме класическите текстове на анархизма: и през 70-те, както и през 80-те години на миналото столетие, социалистическото управление не се беше демократизирало дотолкова, че да вдигне индексите на забрана от произведенията на Прудон или Бакунин. Поне в България.

За анархизма знаехме малко. Идеализирахме го, защото ни харесваха постулатите за пълна свобода на индивида. Живеехме в колективизирано, цензурирано и строго йерархизирано общество, а лозунги като „колкото по-зле, толкова по-добре” звучаха обещаващо-утешително, че някога нещо ще се промени, при това от само себе си.

Е, промени се. Разбира се, не заради псевдо-анархистичните ни нагласи, по-вероятно, защото стана толкова зле с икономиката на соца, че се случи: системата се разпадна. Разпадна се откъм главата, работническата класа в България така и не разбра защо точно са стачкували колегите им в Полша, но изведнъж се озова на площадите, за да изкрещи своето собствено недоволство. Не толкова от репресивното управление – в края на 80-те активно преследвано беше главно турското малцинство, а българите трудно се идентифицират с проблемите на другия – колкото от привилегироваността на върхушката. Впрочем, с привилегии се ползваше доста широк слой от социалистическото „равноправно” общество: активните борци срещу фашизма и капитализма и техните деца, после и внуци; командният състав на армията с техните деца и внуци; партийната номенклатура със своите наследници по права и неправа линия; службите за сигурност със своите фамилии, както и неофициално-привилегированите тайни сътрудници на службите за сигурност.

Какво се случи с тези последните, вече знаем. По-сръчните яхнаха така наречения преход, инфилтрираха опозицията и се постараха да запазят икономическото благоденствие на доскорошните си работодатели и, както се оказа впоследствие, политическото им влияние.

Сега, 20 години по-късно, излизат купища досиета и близки колеги, подслушвачи и доносници обясняват: едни били идеалисти и вярвали, че служат на родината, други били принудени и не искали да рискуват спокойствието на близките си, трети служели, но без да накърнят никого. Най-циничното, което чух, беше оправданието, че така изравнявали шансовете: „какво да стори по-зле роденият, за да има равен старт с колегата?” – Ами, тайно да го клепа на службите и от това да получава дивиденти. Тоест, отново заради социалната справедливост.

Дори не ми се разисква перфидността на подобни морални еквилибристики, ще напомня само, че истински привилегированите бяха над дребните доноси, тоест резултатът от дейността на подобни сътрудници беше не изравняване, а отнемане на възможности от някой по-интелигентен колега в името на достъп до елементарни облаги: ведомствен апартамент, присъствие на конгрес в чужбина.
Ще каже някой, че е безсмислено да се претоплят стари манджи. Та нали все пак излязоха документални филми за жертвите на онези години, изложено беше онова, което е останало от лагерите, имаше и опит за процес срещу някои от изпълнителите на репресии.

Това познание обаче не направи хората от моето поколение по-малко носталгични към социалистическото минало или поне по-бдителни към разновидностите на тоталитарните нагласи. Бяхме живели в митологичното пространство на една утопия. Макар че все повече осъзнавахме дефектите й, въпреки че усещахме на гърба си потисничеството на нейната номенклатура, ние се бяхме оставили да бъдем приспани от утешението, че има и по-лошо и, че така или иначе, от нас нищо не зависи, че съдбата ни е производна на сложно съчетание от икономически отношения и международна политика. Отвреме-навреме се разбуждахме, горди от смелостта си, че сме си позволили с езопов език да вербализираме недоверие към властите и сме пренебрегнали опасенията си от тихите прислужници на „службите”. Такива бяха границите на индивидуалната ни свобода, при по-големи простъпки имаше реална опасност да бъдем затворени.

Днес много от нас предпочитат да забравят чувството на безсилие и гняв заради невъзможността да участваш в международен конкурс, да изпратиш статия в чуждестранно списание, да прочетеш забранена книга или просто да разкажеш политически виц и да наругаеш правителството. Забравят абсурдните забрани – напр. да отидеш в хотел в града, където живееш – с които ежедневно ни се напомняше, че сме под непрекъснат контрол. Натоварващо е да се опише как гнева се примесваше със срам заради страха, че като си пийнал повече, си говорил твърде свободно. И тъй като постулатът беше, че съзнанието ни е адекватно отражение на действителността, нашето мислене трябваше да е „правилно”, тоест да описва позитивно социалистическата действителност, която априорно се приемаше като хуманна или поне по-хуманната. Така Западното изкуство имаше право да е мрачно и да изразява безнадеждност – това се акламираше от нашата критика като реакция срещу чуждите нам проблеми на живота в капитализма. Затова пък от творбите, изпълнени според задължителните канони на соцреализма, трябваше да лъха оптимизъм. (Нека онези, които ще ме упрекнат в преувеличение, си спомнят трудностите на утвърдени творци като Николай Майсторов или Галин Малакчиев да покажат свои работи на официална изложба; нека препрочетат статии като „Неосветените дворове”, в която членът на Политбюро и официозен културтрегер Т. Павлов громеше пловдивската група художници; да се сетят за спрени от разпространение филми като „Привързания балон” или „Жена на 33”).

Този канон зачеркваше реализма в изкуството и, ако то вярно отразяваше нещо, това беше мита за социалистическата действителност. Мит, който ние повече или по-малко активно подържахме, участвайки масово, без особени скрупули, в официалната хипокризия като се утешавахме с някой и друг минимален пробив в само-цензурирането си.

Промените ни изпълниха с щастливо очакване – имахме свободата да бъдем личности, да развиваме способностите си, да покажем дълбочината на мисленето си.

Каква равносметка можем да направим днес, двадесет години по-късно? Оказа се, че непрекъснато търсим кому да делегираме тази свобода, та той да се погрижи за нашия просперитет и спокойствие. Излезе наяве, че повечето от нас са пристрастени към безгрижието на мантрата, че сме безсилни.

Оказа се. че сладките спомени за дрямката при соца неусетно ни натикаха до уши в блатото на чалга-културата. Изкушаваме се да избягаме в телевизионната реалност на някое от безкрайните реалити шоу или пък, със съзнанието, че вършим нещо смислено, се увличаме по политическата говорилня на разнопосочни коментари, които дават твърде слаба представа за действителната политика и като резултат ни убеждават, че каквото и да се говори, решенията се взимат на недостъпно за нас ниво.
Въпреки че политическото устройство на държавата ни е представителна демокрация, разчитаме повече на уличните протести, а те някак неусетно преминават в популизъм и – в носталгия по соц-а, не непременно артикулирана и може би не напълно осъзната.

Ако искаме да сме честни и сериозни, ще трябва да обърнем разочарованието от реалиите на прехода в разочарование от самите себе си. Да престанем да се самосъжаляваме, че пак са ни измамили, пак са ни обективизирали, защото нашите политически избори са наш избор. Би било добре да осъзнаем това, ако искаме нещо наистина да се промени и животът ни да тръгне към нормализация. Ще ни се наложи да се отърсим от удобното осланяне на мита за предимствата на близкото минало и да кършим ръце пред трудностите на кризисното настояще.

Повечето от нас ще отрекат амбивалентността на спомените си за социализма. Но дали не сме склонни твърде лесно да попадаме в разказа как през последните години се е преобърнала ценностната йерархия, как навремето сме се редили на опашка, за да си купим книга от известен автор, а сега младото поколение, ако чете нещо, то са списания от типа „Блясък” или вестници като „Шок”? Обвиняваме някого, не е много ясно точно кого, в заговор да ни оглупи, като ни потопи в тоталната чалга, която се възприема като специфично явление на прехода.

Но: „зад всичко, което ни се струва ново и неочаквано, когато то е автентично и се осъществи, стои дълъг процес на подготовка и формиране”. Нека стъпим върху този Хегелов постулат и се запитаме откъде се е взела толкова успешно осъществената у нас, болезнено автентична ера на чалгата. Отговорът няма да е кой знае колко труден. Достатъчно е да се върнем към дремещото ни съществуване в реал-соца. Не към соц-кича, който охотно осмивахме. Към нещо по-съществено.

Едно от условията за тогавашното ни спокойствие беше да сме умерено посредствени. Оригиналността и самостоятелността на мисленето се схващаха като опасна нагласа към дисидентство. Прекаленото подскачане би нарушило упоението от приспивната песен за сигурния живот в общество с безпроблемно бъдеще, където всекиму ще се даде според потребностите, затова нека засега слушка и папка каквото има, за да порасне.

Само че homo sovieticus не може да порасне. Homo sovieticus се нуждае от опеката на „бащица”-управник. Той не иска да решава сам, инфантилното поведение пасва на желанието му за безметежно живуркане. Homo sovieticus избира настоящето ни с нашите гласове или с нашия отказ от гласуване през последните 10 години.

Homo sovieticus е диагноза на нашето поколение. Все още не сме се очистили наркотичната си зависимост от мита, в който прекарахме половината от живота си. Безпроблемно, защото съпротивата ни е някак неефективна и вяла, нагазихме в новата изкуствена реалност на чалгизираните тв формати и си останахме там. Просто сменихме крека с хероин, не успяхме да станем автентични. Предпочитаме безотговорното дърдорене за някакви идеализирани реалности, но се притесняваме да разпознаем реалната политическа ситуация, защото тогава ще трябва да си посипем главите с пепел от срам заради незрялото нехайство, с което опропастяваме бъдещето на децата, а вече и на внуците си.

Какво бихме могли да направим? Ами онова, с което започват лечението си наркоманите – да отвикнем от удобната прилепнала обвивка на homo sovieticus като си гледаме съвестно работата и изчистим къщичката си. После да припознаем отговорността за действията си.

Тогава, може би, накрая ще съумеем да завършим достойно живота си, възвърнали своята човешката същност на homo politicus.
 


ПОСЛЕДНИ
СТАТИИ:
 

ДИПЛОМАТИЧЕСКАТА БИТКА ЗА КОСОВО Е КЪМ СВОЯ КРАЙ -проф. В. ЦАЧЕВСКИ

МЯСТОТО НА МОЛДОВА В НОВАТА РУМЪНСКА ГЕОПОЛИТИЧЕСКА СТРАТЕГИЯ – Петър КИРИЛОВ

БЪЛГАРСКИЯТ ПРЕХОД: ГЕНЕРАЦИОНЕН ДИСКУРС Калоян
МЕТОДИЕВ

ОНБ ПРИТЕСНЕНИ ОТ ПРЕДЛАГАНИТЕ ПРОМЕНИ В ИЗБОРНОТО
ЗАКОНОДАТЕЛСТВО

МЛАДЕЖТА В НАВЕЧЕРИЕТО НА ДЕМОКРАТИЧНИТЕ ПРОМЕНИ – Калоян
МЕТОДИЕВ

ВСИЧКО, КОЕТО СЕ СЛУЧВА В ДЪРЖАВАТА РЕФЛЕКТИРА ВЪРХУ
РОДИТЕЛИТЕ -КАЛОЯН МЕТОДИЕВ РОДИТЕЛ НА СЕДМИЦАТА В МАРТИ ОНЛАЙН

НАКРАТКО ЗА БСП ИЛИ 20 ГОДИНИ СЛЕД НЕЙНОТО ПРЕИМЕНУВАНЕ

НАРЪЧНИК НА МЛАДИЯ РОДИТЕЛ

АНТИКРИЗИСНИ МЕРКИ В ШВЕЦИЯ

С ПОВИШАВАНЕ НА ДАНЪЦИ НЕ МОЖЕ ДА СЕ УВЕЛИЧИ ПОТРЕБЛЕНИЕТО – Йордан
ТОДОРОВ

ЛОВ НА ГМО ВЕЩИЦИ ЗАПОЧВА У НАС?

ВСЕ ПО-СИЛЕН НАТИСК В ДАНИЯ ДА СЕ ПУБЛИКУВАТ ЗАПЛАТИТЕ НА
БАНКОВИТЕ
РЪКОВОДСТВА

ПРЕКАЛЕНО ДЕБЕЛ СЪМ, ЗА ДА ХОДЯ В ЗАТВОРА

РАДИО К2 ОСТАВА В ЕФИР

ВЕСЕЛИН МЕТОДИЕВ: ВАК В СВОЯТА ТРАДИЦИЯ Е ИЗВОР НА
КОРУПЦИЯ

СОЦИАЛИЗЪМ ЗА БОГАТИТЕ

ИМЕТО НА МИСТЕРИОЗНИЯ РАЗУЗНАВАЧ ПЛАМЕН АТАНАСОВ
ПРОДЪЛЖАВА ДА ИЗПЛУВА НА НЕОЧАКВАНИ МЕСТА

КАЗУСЪТ РАДИО К2 СТАВА ВСЕ ПО-СКАНДАЛЕН

ТЕЗАТА ЗА ГЛОБАЛНОТО ЗАТОПЛЯНЕ ПОСТЕПЕННО СЕ
ТОПИ

БОРИСОВ ПЕЧЕЛИ БИТКА, ГУБИ ВОЙНАТА!

ПРОФ. СТАНИСЛАВ СТАНИЛОВ: РЕКТОРИТЕ НА НЯКОИ ВУЗ-ОВЕ СА СЕ
ПРЕВЪРНАЛИ В КРУПНИ БИЗНЕСМЕНИ

ВЪЗРАСТТА
НА
ЛИДЕРА
-Калоян МЕТОДИЕВ


Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=3342

Posted by on авг. 25 2010. Filed under Позиция. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.31237 лв
 CHF =  1.71474 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.14943 лв
100  RUB =  2.80839 лв
 USD =  1.67022 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.