МИЛИТАРИЗЪМ И ПАЦИФИЗЪМ

Предлагаме ви втората тема от серията лекции на политологът Борислав Ангелов за развитието на политическите идеи и идеологии.

Счита се, че
терминът милитаризъм за първи път е използван в средата на 19 век като
определение на режима на Наполен ІІІ (1848-1870
г.) във Франция. Под милитаризъм (фр. militarisme, англ. militarism; нем. militarismus, лат. militaris
военен)  се има предвид нагласи
легитимиращи усилването на военната мощ, ролята на армията, подготовката за
война и разрешаването на международните проблеми по силов път, чрез методите и
средствата на войната. Бюджет на страната и икономиката е не само насочена към
увеличаване и укрепване на въоръжените сили, създаване на нови въоръжения, но и
на редица дейности необходими за военната подготовка. Милитаризмът е комплекс
от политически, икономически и идеологически средства.

След края на Френско-пруската
война от 1870-1871 г. и особено в началото на 20 век., в навечерието на І СВ
милитаризмът предприема невиждан до този момент размер. От 1871 до 1914 г.
общата численост на армиите на Франция, Великобритания, Италия, Русия, Германия
и Австро-Унгария за този период се увеличава 
над 50%. За Ленин милитаризмът от този период е жизнено проявление на
капитализма, като военна сила, употребявана от капиталистическите държави при
техните външни сблъсъци и служеща в ръцете на господстваща класа за потушаване
на всякакъв вид икономически и политически движения на работниците. Това
определение и днес широко се използва за характеризиране на един или друг режим
или управление.

            Милитаристичните
нагласи не се идентифицират пряко с любов към войната, а чрез сигурността. Това
идва от неприемливостта на човека към войната. На практика войнолюбците не са
обект на обич. Рядко се срещат автори, изразяващи пряко и открито своята
привързаност към военните действия. Адолф Хитлер през 1941 г. е твърдял, че
едва ли не той е най-големият радетел да има мир в Европа, че не той е
предизвикал войната и е трудно да се намери някой, който де е положил повече
усилия от него за да предотврати военните действия. Войната означава рискове,
жертви, спад на жизнения стандарт. За да стане приемлива се използват мощни
идеологически и психологически средства. Представя се като натрапена, като
принудителна, като неизбежна. Друг начин е формулиране на войната като някаква
свръх цел – освобождение, защита, световна революция, свещена война.  Войната се представя като лишена от рискове,
не застрашаваща спада на жизнения стандарт, няма рискове за отделния човек,
защото се използва мощна на модерните военни технологии. Военните действия може
да се представят и като нещо, което не е война. Използва се удобен за целта
идеологически синоним 

Тези нагласи са
все по-характерни през втората поливана на 20 век. С достигнатото равнище на
развитие на военните технологии, което поставя под заплаха съществуването на
човечеството. Милитаристичните нагласи в глобален мащаб не могат да бъдат
свързани с победа в световен, а в готовност за участие във военни действия. Не
става въпрос за водене на война, а за постоянна бойно готовност.

Съвременните
милитаристични нагласи са еклектични. Трудно може да намерим въпрос с толкова
много пластове и идеологически внушения. Важна особеност е дифузията на двата
типа нагласи – на милитаризма и пацифизма. Войната е най-категоричният и груб начин
за силово решаване на обществените проблеми, на силово налагане на една
политическа воля. Милитаристичните и пацифистичните нагласи се мултиплицират,
умножават се, създават модели на поведение, стават източник на идеологически
жаргон. При милитаризмът и пацифизмът се наблюдават тенденции към
универсализация, към всеобхватност, навлизат във всички сфери на обществения
живот.

В
милитаристичния език се говори за битка за хляб, за деление на два лагера, за бойна
задача и т.н. Милитаристичният ресурс е ориентиран към такива елементи на
човешката психология, като репресивното съзнание, агресивността и авантюризма. Репресивните
съждения идват от убеждението, че трябва да бъдеш сигурен, да си стабилен. Стремежът
към сигурността е социално психологическия ресурс на пацифизма. Той  е общият мотив, основата на милитаризма и
пацифизма, откъдето идва и възможността да се преминава от милитаризъм към
пацифизъм. Стремежът към сигурността се превръща в милитаристична тенденция
чрез страха, мотивира агресивност, а в основата на страха е несигурността.

За
национализма той е изключително взривоопасен, защото ограничава определена
общност, която се чувства несигурна и застрашена. Колкото си по-различен,
толкова си по-силен. Различен плюс силен е равно на опасен, именно това е
формулата на етническия страх. При милитаризма имаме разпад на социалните
връзки. На чувството на човек, че е част от човечеството. Общностите се
противопоставят една на друга. При разглеждането на двете нагласи трябва да се
има предвид историческия контекст.

Протича
развитие, което започва от традиционното взаимоотношение между войната и мира,
създадено в историята на цивилизацията. Войната е била органична част от
действителността, от историята на човечеството, признавана дори от хуманистите
като неизбежно зло. Според разбиранията на Хегел (1770-1831), човечеството само
би си потърсило враг, ако го нямаше.

Хегел открито
пропагандира войната. За него тя не само, че запазва „моралното здраве на
народа”, но го „издига до голямото, общото, великото”. Редица лидери на
комунизма открито са заявявали, че не са пацифисти. Делят войната на два вида
на прогресивна и ретроградна. Оценявали са  І СВ като империалистическа и са се обявили
срещу нея.

            През
19 век до началото на І СВ е било много трудно да се убедят кралските дворове и
аристокрацията от необходимостта да се използват тогавашните най-нови открития
на автоматичните въоръжения. Това е заради техните хуманистични възгледи. Трудно
са могли да си представят воденето на военните действия ако не се срещат
войниците лице в лице на бойното поле. Британският кралски двор е виждал, като
липсва на хуманност, на достойнство  и на
чест в използването на подводниците в потапянето на корабите от долу под
водата.

            След
ІІ СВ се повява ново разбиране цивилизацията е равна на мир, докато старото е
цивилизацията е равна на мир плюс война. Променя се понятието за мир, а оттук
се налагат и специални усилия за идеологическо прикриване на милитаристичните
нагласи. Когато се смятало, че войната е нормалното състояние на обществото,
мирът е било негативно понятие. Мирът е бил отсъствие на война. В съвременният
свят мирът означава и конструктивни взаимоотношения между различните страни и
народи. Той е положително понятие.

Подготовката
за война е съществена част от икономиката. Едни от най-високите заплати в САЩ
са в Калифорния – във военно-промишления комплекс. Съществуват  групи, които са заинтересувани от
съществуването на война. Кадровият състав на армията играе много важна роля. Ролята
на компаниите от военната индустрия са от огромно значение. Никога досега не са
съществували толкова мощни военни комплекси и никога досега войната не е била
толкова неприемлива. Става въпрос за omnicide – тотално унищожаване на човешкия род, докато под
геноцид се разбира унищожаване на еди човешки род.

            Съществуват
различни категории на война и мир. Тази максима може да я свържем с отсъствието
на световна война или с отсъствието на всякаква война. В първия смисъл, това е
отсъствие на ракетно-ядрена война. Основана е на равновесието на страха, страх
от ответен удар.от ядрено възмездие. Наблюдаваме политически дуализъм,
стратегически паритет между САЩ и СССР. Това е прагматичният смисъл.

По-време на
Студената война се породи и друго разбиране, което изключва изобщо войната като
начин за решаване на обществените проблеми. Това разбиране намери израз в
понятието на Фредерик Майор – Култура на мира, което не е отсъствие на
въоръжените сблъсъци. Означава уплътнява на социалните връзки. Обобщава серия
от нови понятия: право на човека на  мир,
разоръжаване на историята(вниманието не се фокусира върху подвизите на
пълководците, историческите битки), възпитание в дух на мир, мирно съзнание. Става
въпрос за преход от култура на насилието към култура на мира. Необходима е да
се намерят пътища за изживяване на насилието като се изкоренят източниците на
фатализъм, догматизъм, озлобеност. Всяка грубост се разглежда като проява на
насилие. Засягат се предпоставки като бедност, невежество, дискриминация,
отчуждение. Културата на мира изхожда от предпоставката, че насилието е
универсален обществен феномен. Той е част от ежедневието. Преодоляването на
насилието е част от културата на мира. Структурното насилие ограничава волята
на личността, предопределя поведението на личността, докато функционалното
насилие е конкретният акт на насилствено действие.

Под пацифизъм
(от лат. pacificus – миротворен,
pax — мир и facio — правя) разбираме отказ от
насилствени действия в междудържавните отношения, убеждението, че войните са
несправедливи и могат да се избегнат, трябва да има договор, а не война. Проблемите
могат да се решат по мирен път, чрез договори между държавите. Войната е
неприемлива, без значение от това колко и добра да е каузата, за която се водят
те, и каквато и да е заплахата за страната ти. 
Осъждат и освободителните въстания. Пацифизмът е идеологията на мира.
Пропила е почти всички идеологии.

Пацифистки разбирания,
може да намерим още в древността, намираме  ги в една от комедиите на Аристофан, където
двама мъже са отлъчени от жените им от семейството им докато не сключат мир.

Пацифизмът се
основава както на религиозни убеждения, така също притежава и  хуманистични и политически корени. Безспорно
е, че пацифизмът е свързан със съпротивата срещу войната, но не съвпада с нея,
тъй като някои движения се противопоставят на войната по непацифистки причини и
чрез непацифистки средства.

Като произход
на пацифизма се сочи ранното християнство и по конкретно учението на Новия
завет. Християните са отказвали да служат в армията. Но с развитата от
християнската църква теория за справедливата война се дава възможността им да
се сражават. Редица секти, обаче изповядват пацифистки възгледи – квакерите,
меноните, дюкоборите, свидетелите на Йехова. 
Християните гледат на пацифизма, като на религиозно, а не като
политическо убеждение, квакерите правят изключение.

Холандския
философ Еразъм Ротердамски (1466-1536) още през 16 в. започва да атакува култа
към рицарството и възхваляването на войната. През Просвещението започват да се
изтъкват граждански аргументи против войната. В продължение на два века някои
политически теоретици започват да се занимават с проблема как да се осигури
вътрешен мир. Хуманистът Уйлям Пен (1644–1718) в Есе
за настоящия и бъдещия мир в Европа” (1693) залага
като основна цел обединението на Европа с
общ парламент за
постигането на траен мир и решаването на
многобройните проблеми, поставени от интересите на различните държави. Малко
по-късно през 1713 г. френският абат Шарл Иреней Кастел де Сент Пиер
(1658-1743) пише своя „Проект за установяване на постоянен мир в Европа”,
придобил широка популярност от съчиненията на Жан-Жак Русо(1712-1778). В
проектът си абатът призовава за конфедерация на европейските сили, която да
гарантира. продължителен мир. Проектира Съвет на Европа, който ще уважава
различните култури на нациите, с общ европейски манталитет. Републиканецът
Иманеул Кант (1724-1804) смята, че републиките
и толерантността ще осигурят мира. Неговото произведение „Към вечния мир”(1795)
е изходна точка на либералните възгледи за мира, също така и за пацифистичните
движения. Кант е смятал, че войните могат да се предотвратят когато хората
могат пряко или чрез своите представители да изразяват своето негативно
отношение към войната.

            След
края на Наполеоновите войни през 1814 г. започват да се появяват различни
движения за мир в Европа и САЩ. Идеологическите основи на пацифизма идват от
либералните и хуманните ценности. Пацифизмът е свързан основно с либералната
идея,  че икономическият прогрес и
сътрудничество и надделяването на разума в образованието ще оставят
бруталността и разрушителността на войните в миналото. През 1848 г. в Брюксел е
проведен Първия конгрес на пацифистките движения.

            Марксистите
отхвърлят пацифизма като „буржоазен”. Комунистите използват термина антимилитаризъм.
За някои автори пацифизмът исторически се асоциира с вярата в трансцедентните
идеи, като „Господ” и „Човечество”,
пацифизмът се противопоставя на атеистичния антимилитаризъм, базиращ се на
критичен анализ на милитаристичните държавни институции, на военно-промишления
комплекс, в по-широк смисъл на патриотизма и националната концепция за
суверенитета на националната държава. Антимилитаризмът е свързан с анархизма,
намира голяма и широка популярност като една от основните цели на Първия и
Втория социалистически интернационал в борбата срещу капитализма и
империализма. .  

Пацифистките
движения стигат апогея си в през 80-те и 90-те години на 19 век, преди и
по-време на І СВ. По това време в редиците на тези движения се вливат и редица
хора със социалистическа ориентация. Комунистите се обявяват срещу навлизането
на пацифизма  в редиците на социалистическото
движение, като така се отклонява масите от активната борба и то в период на
революционен подем срещу империализма, от истинския път на отстраняването на
войната. В хода на І СВ Ленин счита пацифизма, не само като абстрактна проповед
за мир, която не е свързана с антиимпериалистическата борба, но е и „една от
формите да измами работническата класа”. Антимилитарист е и Карл Либкнехт
(1871-1919).

Либерализмът
свързва политическата демокрация с проблемите на войната и на мира. Докато гледната
точка на Маркс и Енгелс свързва политическата демокрация с интересите на
класите, като разделя войните на справедливи и несправедливи. Пацифизмът
обявява вяска война за несправедлива. Национализмът от своя страна поставя в
центъра националната държава и идеята за съвпадението между нацията и държавата.
Тя е противоположна на класическия либерализъм, на идеите на Кант, според който
светът е свят на равноправни хора, с понятието граждани на света се губи
смисъла на националните граници. Националистическата идеология е алтернатива на
класическия либерализъм.

В политическата и военно-историческата литература
често срещан обект на изследване са: Германския милитаризъм, имайки предвид
периода от 70-те години на 19 век до края на І СВ., основаващ се на пруския
милитаризъм и неговата радикална форма от 1933 до 1945 г.; Японския
милитаризъм, неговите наченките се намират още през 15 в., когато
самураите-военачалници започват да играят основна роля в политическия живот, , далеч преди модернизацията на
страната, през 30-те години на 20 той придобива огромни размери, неговият край,
по подобие на германския е свързан с края на ІІ СВ; Американския милитаризъм, водещ
началото си от края на 19 век и началото на 20 век, когато политическия и
военен елит на страната реформира федералното правителство за да се създаде по-силно централно управление, което да даде необходимите предпоставки за провеждането на експанзионистична политика в Тихия океан и Карибите, както и икономически
милитаризъм, които ще поддържат развитието на новата индустриална икономика
, след края на войната във Виетнам започва
да се провежда т.нар.неомилитаризъм,
форма на милитаризъм адаптиран към изискванията на
развива
щото се пазарно общество; Индийския милитаризъм, възниква от напрежението и
противоречието с Пакистан по отношение на Кашмир; интерес буди и Израелския милитаризъм,
много често военните водачи във войните с арабите застават начело на самата
държава, характерен е със силната обвързан на военния с гражданския начин на
живот.

С въвеждането през І СВ във Великобритания и
САЩ военна повинност пацифизмът започва да се определя по-тясно, като
индивидуално, лично убеждение да не се служи във въоръжените сили
. В този смисъл той е най-разпространен в
страни с протестантски и либерални традиции.

През 20 век, светът преживява І СВ, общата
милитаризация, в периода 1914 – 1918 г. участие във военните действия взимат
около 74 млн. души. Преживяват се и идеологиите с широк обхват. След 1918 г. се
появяват глобални идеологии, които голифицират войната. Милитаризма засяга и
социал-демократическите партии, което не би трябвало да е така. Първата и
Втората световна война водят до
ускорено развитие на военната
промишленост и налагането на много технически нововъведения. През ІІ СВ
разходите за един убит войник в сравнение с тези пред І СВ са се увеличили 10
пъти.

            След
1945 г. милитаризмът достига връхната си точка в левия тоталитаризъм в лицето
на маоизма. Мао Дзе Дун (1893-1976) не крие своите милитаристични възгледи,
открито ги е изразявал. През 1957 г. той призовава да се започне световна война
за да се ликвидира империализма. Големият милитарист на 20 век е изчислявал
колко ще загинат при ядрен конфликт в една Трета световна война, а от
оцелелите, които ще се предимно китайци, ще изградят един Нов свят, Светът на
комунизма.

            Върху
развитието на пацифизма влияние оказва Мохандас Ганди (1869-1948) с идеята за
ненасилствена борба срещу англичаните в Индия. Ганди е повлиян пряко от
доктрината за ненасилствена съпротива на Лев Толстой (1828-1910), с когото лично
е водил кореспонденция Интересът към тези идеи все повече нараства с появата на
ядрените оръжия. Отказът на пацифистите от сътрудничество  или ненасилствена съпротива е средство за
противопоставяне на расизма и други форми на несправедливост, застават срещу
войната и нейната подготовка.

            Известният
пацифист Алберт Шфайцер (1875-1965) в центъра на своята философия на живота
поставя самият факт на живота. Извежда принципът на благоволение към живота сам
по себе си, противопоставя се на декартовото „Мисля, следователно съществувам”,
с концепцията си „Аз съм живот, който иска да живее сред животи”. Носителят на
Нобеловата награда за мир от 1952 г., заявява че ние мироналагаме, полагайки
трудове на мироналагащи.

            След
Октомврийската революция от 1917 г. пацифизмът в Съветска Русия е поставен
отначало извън закона, защитата на отечеството е обявена за граждански дълг за
мъжете и като военно задължение за жените. През март 1919 г. се издава Декрет
за освобождаване не руските религиозни пацифисти от военни задължения. Ленин
признава необходимостта използването на пацифистите в укрепването на новата
съветска власт и предотвратяването на империалистическите агресии, възприемат
ги като антиимпериалисти. Лидерите на комунистическите движения в следствие на
активното включване на пацифистките движения през 20 и 30-те години на 20 век и
особено в периода 1939-1945 г. в борбата на антифашистките движения,
отбелязвайки според тях идейно-теоретичната им несъстоятелност и ограниченост започват
да се стремят да ги привлекат на тяхна страна. По време на сблъсъка между САЩ и
СССР през Студената война, КПСС в своите документи заявява, че всички
организации и партии, включително и пацифистките движения, които се стремят към
предотвратяването на нова световна война и се борят за нормализация на
отношенията между държавите ще намерят подкрепа и разбиране от страна на
Съветския съюз.

            След
края на ІІ СВ в резултат на настъпилите промени много от пацифистите и
пацифистките движения се включват активно в създаването в началото на 1948 г. в
Париж организацията “Борци за свобода”, която през август същата година във
Вроцлав – прераства в “Движение на привържениците за мир”. Видни учени на 9 юни
1955 г. излизат с т.нар. манифест „Айнщайн- Ръсел”, подписан от Бъртранд Артър Уилям Ръсел (1872-1970),
Алберт Айнщайн(1879-1955), Фредерик Жолио-Кюри (1990-1958), Юзеф Ротблат
(1908-2005)
и други поставят началото на Първата Пъгуошката конференция,
провела се  през юли 1957 г. в гр.
Пъгуош, Канада. Пъгуошкото движение е международна организация на учени за мир,
разоръжаване и международна сигурност. От тогава насам ежегодно се провеждат
Погуошките конфереции за наука и световни проблеми. През 1995 г. те, заедно с Юзеф Ротблат са отличени с Нобеловата
награда за мир. Самият лорд Бъртран Ръсел е Нобелов лауреат за литература през
1950 г., именно той използва за първи път през 1958 г. станалият известен по цял
свят символ на принадлежността към пацифизма 

            През
60-80-те години се появява нов подем на пацифистките движения. Свързва се
появата на студентските и хипи движенията. В САЩ те са свързани най-вече с  протести срещу войната във Виетнам – отказ да
се служи в армията, изгаряне на военни книжки. Най-новите пацифистки движения
са близки до левите политически кръгове, сътрудничат си с появилата се нова идеология
– зелената. Зелената идеология е директно свързана с идеята на ненасилието. Екологичните
въпроси ще се решат чрез пацификацията на света, разширява се кръгът от
проблеми, целта е запазване биосферата на земята.

Индивидуалният
пацифизъм апелира към действията на индивида, всеки сам отхвърля и приема
насилието. Социалният пацифизъм е за сближаването на индивидите, тяхното
преплитане. Допирните точки са понятия като мирно съзнание и култура на мира.

Едни пацифисти
подчертават нуждата от международни преговори и помирение между народите, други
са за ненасилствена съпротива срещу милитаризма. Съществуват различия между
пацифистите, които лично отказват да участват войни и са противници на всяка
употреба на оръжие, и такива, който подържат политическите мерки и подкрепят
употребата на оръжие от международни организации като Лигата на нациите или
ООН. Много от членовете на движенията за мир са пацифисти, без да са чисти
пацифисти.

В по-широк
смисъл пацифизмът е и отказ от употребата на сила в личните отношения,било като
форма на наказание или при самозащита. Някои пацифисти, споделят тезата, че ако
се разшири употребата на принципа на ненасилие и върху организацията на
обществото, ще отпаднат проявите на принуда или експлоатация.

Пацифизмът
вярва, че целите се определят от средствата, насилствените средства винаги
водят до насилствени последствия. Милитаризмът е крайната точка на насилието.
При мир в съвременният свят доминира тенденцията, че и най-големият престъпник
има право на живот, докато при война никои, дори и децата не са защитени.

            И
днес ние можем да открием под една или друго форма и разновидност, не явно и
открито, а по скоро скрит в обвивката на идеологическата украса, на омайващата
и заслепяваща политическа реторика, в едно или друго послание, изказване, намерение
или действие милитаризъм. Напомняйки ни думите на Ерих Мария Ремарк от един
негов роман от 20 век – говорят ни, че са за мир и се стремят към него, а
същевременно с това строят оръжейни заводи и фабрики, увеличават военният бюджет
и големината на армията.

Борислав Ангелов

Политолог

2 август 2008 г.

 


ПОСЛЕДНИТЕ 5:

ГЛОБАЛИЗАЦИЯ, АНТИГЛОБАЛИЗЪМ И АЛТЕРГЛОБАЛИЗЪМ – ЗНАЕМ ЛИ КАКВО ОЗНАЧАВАТ?  / лекция 1 /

МАСЛАРОВА МОЖЕ ДА ЗАБРАНИ И GSM-ИТЕ НА ПЕНСИОНЕРИТЕ

ИНТЕРВЮ С ПИСАТЕЛЯ ПЕТЪР ХРИСТОЗОВ

ЦЕННОСТНО ОЗДРАВЯВАНЕ НА НАШАТА МЛАДА, НЕПРОКОПСАЛА, НО ВЪПРЕКИ ВСИЧКО ИМАЩА …..

БОЙКО БОРИСОВ ЗА N-ТИ ПЪТ НЕ ОТРЕЧЕ ВЪЗМОЖНОСТТА ГЕРБ ДА СЕ КОАЛИРА С БСП

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=1325

Posted by on авг. 2 2008. Filed under Анализ. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.3031 лв
 CHF =  1.69321 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.1906 лв
100  RUB =  2.89942 лв
 USD =  1.66468 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.