МАТЕЙ ШОПКИН: НЯМА СМИСЪЛ ЧОВЕК ДА СЕ ЗАНИМАВА С ДУХОВНИ, ИЛИ ФИЗИЧЕСКИ НЕДОРАЗУМЕНИЯ

ОТМИНАВАМ С ПРЕЗРИТЕЛНО МЪЛЧАНИЕ РАЗНИТЕ БЕЗРОДНИЦИ, ПРЕДАТЕЛИ, МАЙКОПРОДАВЦИ, ЧУЖДОПОКЛОННИЦИ И ВСЯКАКВИ ДРУГИ НИЩОЖНИ СЪЩЕСТВА. ТЕ НЕ МОГАТ ДА БЪДАТ ЛИРИЧЕСКИ ГЕРОИ НИТО НА ТОЗИ, НИТО НА КОЙТО И ДА Е ВЕК!..

Матей Шопкин е роден на 29.09.1938 година в с. Долна Липница, Великотърновска област. Завършва СУ “Св. Климент Охридски” през 1964 . Работил е във в. “Студентска трибуна”, Радио София, изд. “Народна младеж”, в. “Литературен фронт”, Националния литературен музей. Бил е секретар на Съюза на българските писатели, председател на столичния Съвет за култура, главен редактор на списание “София” и на алманах “Янтра” – Велико Търново. Автор е на повече от 40 книги с поезия, публицистика и стихове за деца.  Женен, с две дъщери.

 Интервю на Георги Н. Николов

Уважаеми господин Шопкин, цялото Ви творчество е химн за България и за човека. Защо се пренебрегва днес понятието „родина” в нашата литература? Трябва ли да добие нов смисъл и какъв? Или просто да се загърби като архаизъм?..

С дълбока болка и съпричастност приемам факта, че повече от две десетилетия наблюдаваме системна духовна инвазия. Знам, че инвазията предполага нахлуване, нападение, нашествие. Означава и заразяване на организъм чрез паразити… От тези паразити, наречени „безродие”, „апатия”, „космополитизъм” и т.н. се стигна до печалната истина да пренебрегваме дори великата дума „Родина”. Защо?.. Причините са много. И разностранни. Аз не бих искал да ги обобщавам. Само с ясен и категоричен глас ще кажа, че за истинските българи Родината е била и ще бъде, както Вие пишете, „нине, присно и во веки веков”. Да, ще бъде жива, обичана и свещена. Защото е благословена от Бога!..

Ценностната система на нацията бе отречена след 1989 г., а нова не се изгради. Патриотизъм, знаме, граници, химн, историческа памет, са само думи, безинтересни на новите поколения. Властва комерсиалното. Съпричастни ли са поетите към ставащото? Как могат да спрат смъртта на духовната ни идентичност?

Смятам, че по този въпрос могат да се напишат десетки и стотици страници. Напълно споделям Вашите мисли, че ценностната система бе обречена, а нова не се изгради. Но не мога докрай да приема твърденията Ви, че патриотизъм, знаме, химн и пр. са само думи, безинтересни на новите поколения. Мисля, че и сред тях има момчета и момичета, които обичат своя род и Родина. Които не забравят родословните си корени, подвизите и бранната слава на нашите предци, безсмъртния български дух. И носят в сърцата си високото чувство за дълг и отговорност пред народа. И пред бъдещето… В тази картина, според мен, се вписват и почти всички съвременни български поети. Но те, уви, няма как да спрат смъртта на духовната ни идентичност. Единственият начин са техните стихове. Но кой в съвременна България чете поезия?.. Малцина са тези, които обичат поетичното слово. И все пак – слава Богу, че ги има!..

Кои други автори, Ваши съвременници, бихте наредили сред стожерите на литературната традиция? С корен в историята и традициите, но с поглед и в бъдеще време?

Отново ми задавате трудни въпроси. Но с ръка на сърцето  ще отговоря така: За себе си мисля, че съм добър и щедър човек. Особено добър и щедър в любовта си към българските поети. И затова не бих споменавал имената на живи творци на мерената реч, които са сред жреците на литературната традиция. Просто списъкът ще стане твърде дълъг. И пак ще има пропуски. Но искам да кажа, че такава традиция съществува, че тя е плодотворна. И необходима!..

Борбен ли е днес българският писател? Запазил ли е мястото си на духовен водач за хората? Радва ли се на авторитет и обществено признание? Ако не – защо? И какво е потребно да свърши той, за да го получи?

Според мен днес българският писател е борбен само до известна степен. Сиреч – почти не е борбен. Защо?.. Защото не вижда смисъл и красота в действителността. Каква е тази българска действителност?.. Навсякъде по родните предели тържествува безработица, разруха, мизерия, недоимък, покруса. Навсякъде убийства, кражби, изнасилвания… Кой се интересува от някакъв си духовен водач?.. И за какъв авторитет, за какво обществено признание може да се говори, когато писателят е захвърлен на дъното на безнадеждна бездна? Е, разбира се, има и изключения. Има и надежда за по-добри времена. Стига да обича Родината си, да остава верен на себе си. И да не си пречупва перото..

В хаоса от заглавия на книжния пазар кой е най-верният ориентир за читателите? Къде е разделителната линия между добро и зло в писмовната продукция? Вече, слава Богу, няма цензура. Но има неуправляем Самиздат и взрив от всякакви преводи…

Не бих могъл да отговоря на тези въпроси. Не съм ясновидец, който може да определи „разделителната” линия. Но Вие много уместно употребявате думата „продукция”… Да, в огромния брой от заглавия на книжния пазар властва не божият дар, не художественото творчество, а продукцията. Тази неизбродна и в почти всички случаи бездарна продукция ни залива като ужасен потоп. Но какво може да се направи? Ето го жестокият въпрос за съдбата на българската художествена литература. Всеки истински писател сам отговаря на този въпрос..

Убеден ли сте, че книгите на наши автори, „слисали” с перото си планетата, отговарят на рекламните дитирамби? По какви теми можем и трябва да сме равностойни на световните критерии? Защото лепкавият нихилизъм безмилостно диктува нашите постъпки?

Не, не съм някакъв отвеян наивник да повярвам, че наши автори са слисали с перото си планетата. И не понасям тези шумни рекламни дитирамби. Но същевременно се радвам, когато наши утвърдени, или млади български писатели, се появяват на световните литературни сцени… А що се отнася до темите, с които можем и трябва да сме равностойни на световните критерии, ще цитирам думите на Пенчо Славейков: „В областта на поезията ние бихме могли да се надяваме, че ще извадим нещо за пред свят само тогава, когато нагодим това цвете да расте и да се развива, хранено от соковете на нашата почва. Недостолепно е само да обираме трохи от чужди трапези, когато имаме храна и на своята, с която храна можем богато да се наситим”

Как изглежда в съзнанието Ви обобщеният образ на лирическия герой в България през ХХІ век? На типажа, взет от социалните низини? Горд потомък на славни предци, или прашен гурбетчия, загърбил панелката за гарантирана ситост и лично спокойствие?

Не съм аз този, който ще рисува обобщения образ на човека през новото все още столетие. Само ще кажа, че този герой произлиза и от социалните низини, и същевременно е горд потомък на славни люде. Отминавам с презрително мълчание разните безродници, предатели, майкопродавци, чуждопоклонници и всякакви други нищожни същества. Те не могат да бъдат лирически герои нито на този, нито на който и да е век!..

Как приемате твърденията на отделни научни работници, че Вазов е остарял за четене. Ботев – доказан терорист, а Левски – роб на политически утопии?

Що се отнася до безумните твърдения на отделни „научни” работници за Вазов, Ботев, Левски и други велики и достойни чеда на майка България, ще отговоря с първата строфа от стихотворението „Идилия” на гениалния поет Яворов:

            Прах, олелия. Навалят

            уроди, орда безока,

            пътя световен. Прескачат

            живите мъртви – отиват, –

            тътне земята в тъмите.

Смятам, че няма смисъл човек да се занимава с духовни, или физически недоразумения. Дори когато се именуват „научни работници”. Или богоравни интелектуалци…

На какъв хал е българската литературна критика днес? На констативен, апатичен, борбен? Или с отзивите си по страниците на печата се изявява най-вече като подсладена, беззъба, миролюбива статистика?

Всъщност, верните отговори се съдържат в самите Ви въпроси. Все пак, макар и рядко, по страниците на отделни вестници, списания и алманаси се публикуват и сериозни литературно-критически материали. Но, за жалост, преобладава рекламната, миролюбива критика. Интересен момент от литературния живот е и това, че в много случаи така наречените „литературно-критически” материали се пишат от поети и белетристи. Лично аз не виждам нищо лошо в тези изяви.

Да се върнем към Вас. Кое стихотворение от първата Ви сбирка – „Двадесета пролет” – бихте прочели на читателя днес? Особено на неговата млада генерация? Бихте ли го цитирали тук?

Благодаря!.. Този въпрос пълни душата ми с истинска радост. Защото ме върна в годините на моята войнишка младост. През тези години написах много стихотворения. В случая ще цитирам стихотворението „Към дома”, което в книжката ми се наричаше „Завръщане”. И така – „Към дома”, публикувано и в най-новата ми поетична книга „Под стряхата на бащината къща”:

            Бягат камъни, облаци, птици,

            бяга цялата родна земя

            и запяват крайпътните жици:

            към дома, към дома, към дома…

            Засиява в очите ми пламък

            и браздите край мене шумят –

            сякаш тихият шепот на мама

            ме понася по дългия път.

            Виждам моите селски другари

            и момиче със черни очи,

            и тополите с тънки върхари,

            посребрени от лунни лъчи.

            Бягат камъни, облаци, птици,

            бяга цялата родна земя

            и повтарят крайпътните жици:

            към дома, към дома, към дома…

Най-новите Ви книги – „Под стряхата на бащината къща” и „Моя древна земя”, показват достойна праволинейност. Мислите ли, че в дни на безродие и неясно духовно бъдеще Вашите песни „все ще се четат”? Защо?

Не съм Иван Вазов. И не живея с великата надежда, че „моите песни все ще се четат”. Но същевременно, както се казва, в обществен и в личен план винаги съм писал и продължавам да пиша за България. Дори и в най-интимните ми стихове присъства Родината – като полъх на здравец, като ромон на река, като блясък на преспа. И преди всичко – като поетичен отзвук от нейния многолетен, страдалчески и героичен път през времето. В този смисъл вярвам, че въпреки всичко моите песни ще бъдат нужни. Това исках да изкажа в стихотворението си „Самочувствие”. Публикувано и в книгата ми „Моя древна земя”:

            Но аз ще ви потрябвам някой ден,

            ще ви потрябвам някой ден, помнете,

            със своя дух, кален през вековете,

            със своя стих, в сърцето ми роден.

            Какво, че някой ме зачерква днес

            и с крясък заглушава песента ми?

            И аз вървях през пепел от измами,

            но не погазих бранната си чест.

            И все такъв – висок и възвисен

            над разни малки и големи твари,

            аз вярвам в бъднините на България,

            където ще съм нужен някой ден!

Знаем кои теми Ви вдъхновяват за творческа дълговечност. А кои Ви отблъскват? Какво от нашия делник, съвременна психология и мераци не бихте включили по страниците си?

Не бих включил предателството към род и Родина, забравата на стародавните български добродетели, мераците за власт и пари, които се римуват с кариеризъм. И не на последно място – не бих включил варварската жестокост към българската природа…

Какъв съвет бихте оправили към днешните символисти, постмодернисти, наивисти и прочие пъпосмотрители – бегълци от уродливите явления на съвременна България?

Аз самият не обичам да слушам съвети. Още по-малко – да давам. Особено на споменатите пъпосмотрители…

С какво ще окуражите младите поети да влязат в спектъра на Вашите теми? Да пеят за родната страна въпреки очаквания присмех, че са старомодни и не ще получат обществено признание?

Бих искал да ги окуража със стиховете на великия Никола Вапцаров

            Записвай го просто и честно,

            тъй както

            просто го пее народа:

            „Заплакала е гората

            все зарад Индже войвода…”

Това е истината. Останалото, както се казва, е суета…

Ясно е, че литературата се намира на кръстопът. Творците нямат общ приоритет, свързан с българщината, за разлика от колегите им в диаспората. Какво трябва да се случи, за да осъзнаят, че светът винаги започва от бащината стряха?

Не знам какво трябва да се случи, но съм убеден, че един талантлив съвременен поет на България не трябва да забравя своя роден корен, нито своята рождена люлка. Не бива да плюе в кладенеца, от който до вчера е пил бистра живителна вода. И нещо по-особено:  да не се мъчи да си прескача сянката…

Замисляте ли книга, предназначена за младите хора на България? Преди да са прекрачили границите й в търсене на щастие… някъде?

Разбира се, че имам нови замисли за книги. Но за сега това са мои лични творчески тайни.

Пожелайте нещо на съвременниците ни от различни възрасти, освен здраве и физическо оцеляване. Ще им дарите ли вяра чрез кратък Ваш поетичен фрагмент?

От сърце и душа ги поздравявам със стихотворението си „Необходимост”:

            Не винаги са нужни ветрове

            и люляци, и нощи теменужни.

            Не всеки ден се пишат стихове,

            но винаги поетите са нужни!

            Обречени, жестоки и добри,

            бохеми, богоборци и пройдохи,

            поетите приличат на искри,

            изтръгнати от своите епохи.

            Те светят над съдби и времена,

            над бяла утрин и над вечер синя.

            Без тази искрометна светлина

            светът ще заприлича на пустиня!

6 май 2012 г.

Гергьовден

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=4732

Posted by on юли 3 2012. Filed under Култура. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.30102 лв
 CHF =  1.69468 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.17762 лв
100  RUB =  2.86869 лв
 USD =  1.65272 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.