Марко Семов : Дошло е време да се показват мускули

Марко Семов е роден на 11 юли 1939 г. в с. Видима, Троянско. Завършил е реална гимназия в Троян и висше икономическо образование в София. Доктор по социология и доктор на филологическите науки с изследването си “Българският характер в творчеството на Захари Стоянов, Антон Страшимиров и Иван Хаджийски”.

Работил в продължение на 30 г. като журналист в национални медии – вестници, радио и телевизия. Автор на повече от 45 книги – пътеписи, есета, разкази, романи, публицистика. Негова е и тритомната “Българска народопсихология”. Марко Семов е автор на десетки монографии и стотици статии в периодичния печат по проблемите на общественото развитие и националната психология на българите. Семов е преподавател по народопсихология и есеистика в Софийския университет “Климент Охридски” и в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”. Член е на Съюза на писателите, на Съюза на журналистите и на Съюза на учените в България. Три пъти е носител на наградата на читателите, както и на наградата за литература на името на Йордан Йовков. В момента е член на СЕМ.

 

Едно интервю на Калоян Методиев

 

Българинът днес – как го виждате?
Аз не мисля, че българинът днес е станал по-зъл, по-лош, по-агресивен, отколкото си е българинът въобще. Не споделям оценката, че българите са се променили кой знае колко в последните 15 години. Един народ не се променя толкова лесно, още повече за няколко години. Кармата, същността и националната плът на един народ са едно много дълготрайно образувание, че да духне вятърът и то да се огъне по неговата посока. Но времената  и обстоятелствата могат да изваждат за определено време от тъканта на този народ черти и поведение, които са свързани с оцеляването. Поради това ние днес виждаме характеристики, които не са типични за българите… И все пак ги виждаме. Не е характерно за българите да са толкова агресивни. Българите никога не са били такива храбри и дръзки убийци. Затова трябва да отделяме, за съжаление трябва да го кажа,  някои от престъпленията, които се извършват от българи от прстъпленията, които се извършват от представители на други етнически групи. Вярно е, че всички влизат в понятието български народ, но в него се включват освен българите и други етнически групи. Те носят много голям заряд престъпност, която се приписва на нас българите на сметката в Европа. И навсякъде се казва “Вие българите”. Твърде често обаче това не сме ние българите, макар между тези, които рисуват тая грозна картина на българската същност пред света днес има и немалко българи. В такива преломни времена – сложни и безценностни – когато ценностната система на наколко народа, както е в случая, е объркана, когато се подменят стойности толкова дълбоко, то очевидно е, че  могат да се появят много хора, които да забъркат крачките. А сега все по-рядко говорим за това кое е добро и кое лошо в живота. Аз съм убеден, че при едно нормализиране на обществения живот, при една що-годе осигуреност на хората, материална и морална, добрите страни на българите отново ще си дойдат на мястото. Засега те са депресирани и потиснати, поради което българинът изглежда и объркан, и наплашен,  и уморен, и апатичен. И все пак това не е самата плът на българската нация.
На кои ценности трябва да се стъпи, за да се преодолее по-бързо това?
Това е един труден въпрос, защото оная ценност, върху която се стъпва обикновенно, за да се преодолеят тези състояния, се нарича гражданско поведение или гражданско общество. Гражданското общество не се примирява лесно с безобразията, които политиците или други сили му налагат. А у нас то не е изградено и общо взето никога не е съществувало. Много години са прекарани под робство. Колкото и да се опитваме да  прехвърляме вината върху българската същност за това робство, така или иначе не винаги народът ни е виновен за поробването си. И днес може да се чуят хора, които да казват: “Е, ако бяхме толкова достоен народ, сами щяхме да се освободим от турците”. Това е пълна глупост. Ние не можехме да се освободим от турците сами. Една армия като руската, толкова добре подготвена, какви битки води срещу турската империя, войната трае 2 г. и рискът Русия да я загуби е реален на няколко пъти. Какво остава за една държава, която е живяла 500 г. в пълна амнезия на места? Тая амнезия трудно се преодолява. И по-късно имаме сложния период, спорен и днес, на антифашизъм, в който нещата също са доста силови. Като добавим и периода на тъй наречения наш социализъм, който  също не способстваше изграждането на  гражданско общество и на гражданска свобода и виждаме, че историята ни всъщност е низ от зависимости, които пречат на това да се осмеляваме да протестираме. Да недоволстваме, да не се съгласяваме с безобразията в живота си. Ето оттук трябва да се тръгне за промяната на положението ни като народ. Съдбата на нас, българите, е под нашето българско небе. Ние сме научени от същата тази съдба да чакаме някой друг да ни подреди едно или друго. Маргарет Тачър казваше: “Безплатно на този свят е само сиренето в капана за мишки”.
Българското образование днес – как го виждате?
Виждам го боледуващо. И тук аз не мога да изразя никаква възхита от хората, които управляват страната през последните 15 г. Каквито и да бяха предишните ръководители на България, колкото и вини да им хвърляме днес, има две вини, които не може да прехвърлим на тях. Едната е образованието. Колкото и да имаше тук или там слабости, България си беше една образована страна, която произвеждаше мислещи, знаещи, подготвени хора. Другата вина на управляващите в последните 15 г. е здравеопазването. С всичките си недостатъци онова здравеопазване беше достъпно. Сега хората просто умират при всичките реформи, които правим. Какво ме грее мене или когото и да било, че  имаме някъде модерни форми на здравеопазване, когато стотици хиляди хора нямат достъп до болниците. Не могат да си купят лекарства. Как да си затваряме очите пред тия два процеса, които са крайно тягостни. Ние сме една болна нация. И разбира се, аз съм длъжен като университетски преподавател да бъда искрен и да призная, че има  промяна в младите поколения, които завършват училище. Все пак въпреки трудния живот, който и те живеят, студентите ни днес  искат да бъдат едни образовани граждани на Европа. Не мога да кажа, че образованието в последните няколко години има само посока надолу, има и обратната тенденция. Друг въпрос е, че организацията на образованието в Бълагрия в момента не е добра. Тук се налага първо връщане към добрите традиции на просветата още от създаването на висшето образование у нас. Налага се и едно съобразяване с европейските норми на образование. Но никога и по никакъв начин не мога да се съглася, че една държава  с развито образование трябва да прекопира образци, които никога не са имали нищо общо с българската действителност. А ние в момента малко или много го правим. Не мога да скрия факта, че доброто образование се прави от образовани хора, а те навсякъде по света получават адекватно възнаграждение. Какво искаме ние от българските учители, които получават заплата по-ниска от…. да не казвам от кого. Какво искаме от професорите в Софийския университет, които получават заплата по-ниска от чистачката, в която и да било банка? Тия хора в университета си дават сметка, че имат мисия, както и лекарите, но едната мисия е продукт на съзнание, а държавата също трябва да има мисия да орпеделя най-важните области в своето функициониране и да ги заплаща както трябва. Погледнете процентите, които отделяме за култура и за образование, за да видите къде се нарежда България след останалия свят. Ако това не се промени, България не може да бъде европейска страна, колкото и пъти да ни приемат.
Религията и българинът?
Това е друг болен въпрос, защото религията също формира ценности. Аз не познавам религия, която да учи хората да бъдат зли и лоши. Няма такава.  В същото време религиите се използват за определени политически каузи. Знаем какво беше състоянието на религията в България преди 10 ноември. Виждаме какво стана и след това. Нима тези, коити разбиха и без това доста рехавата българска църква, бяха държавно мислещи мъже. Не си ли даваха сметка, че една отслабена религия означава един отслабен национален дух? Какво мислехе, когато спонсорираха духовно и материално съществуването на два враждуващи помежду си синода?
 България в Европейския съюз?
Мисля, че нашите политици отново дължат едно извинение. То ще последва рано или късно. Но сега трябва да кажат на българския народ какво всъщност го чака през първите седем-осем години след влизането. Такова мълчаливо бягство от тази истина е опасно, защото скривайки си главата в пасъка, само и само да се примъкнем към ЕС, ние нищо не постигаме. Европейският съюз ще бъде един челен удар за нацията ни по простата причина, че ще обеднеем още, а от нас ще се иска и да бъдем законосъобразни. Да преодоляваме редица традиционни страни, които трябва да изритаме от битието си. Това неспазване на закона, това шмекеруване на дребно ще ни създаде много проблеми. Тъй че ЕС е едно неизбежно бъдеще за България, но истината трябва да се каже отсега. Има и още един проблем, който е изключително драматичен, но засега всички упорито мълчат по него все едно, че той не съществува. Имаме един безкрайно болен демографски проблем. Ами когато след 10 г. евентуално приемат Турция в ЕС, някой замислял ли се е как ще изглежда картината в България? Когато тази голяма и мощна турска държава ще може да навлиза в България и да се настанява където си иска и както си иска? Нима не виждаме, че и в момента има огромни турски капиталовложения в страната ни. Огромни територии и земи са изкупени чрез подставени лица. Турският език се налага в значителни райони на България. Помашкото население се турцизира. Никой от нашите държавници ли не вижда това? Защо си затварят очите? Тая държава на кого трябва да принадлежи утре? Въпросът е трявба ли да я има България или да бъде една територия, един спомен от по-близката история.
Президентските избори?
Виждам ги като една кал, която се е задала  и която не ми е ясно как ще бъде избродена. Във всеки случай, за пръв път се изказвам по тоя въпрос, аз мисля, че ако ние си позволим да оплюем и един сравнително добре изграден държавник какъвто е Първанов, ще забуксуваме на същото място. След като имаме една личност, която се доказа доста добре, не казвам, че няма недостатъци,  ако отново посегнем и потърсим поредния спасител на България, ще се върнем в началото. Отново ще се въвлечем в проблеми и конфликти и няма на кого да се сърдим, ако отречем един човек като Първанов, който добре стои на краката си като държавен глава, за да търсим други политически страсти, заместители, еразц кандидати за президенти. Виждам кандидатурите, които се явяват, но се боя, че това ще бъде поредното газене на кал.
Свидетел сте на цяла една епоха от българската литература. Познавате лично повечето писатели в последните 50 години. Как гледате тая епоха сега?
С известен упрек, дори към талантливите български писатели. Хайтов го казваше много добре, също и големият наш литературен критик д-р Кръстев, аз също споделям тази оценка, че мисията на българската публицистика по време на Възраждането е да взриви робското търпение у българите, т.е. да ги изправи срещу самите себе си като търпелива даденост. Ето как мисията на журналистиката в такива преходни времена е да отстоява, защитава и да развива ценности. Нашата литература се дръпна в едно желание за по- чиста литературна позиция и писателите ни се изгубиха от територията на журналистиката и публицистиката. Странно, те се оказаха или неспособни да отсояват ценности, или са достатъчно слаби, за да се включат в един политически процес, който еднакво засяга всички ни. Иначе аз мисля, че и днес България има своите талантливи писатели, но ето ние не можахме в литературата дори да устискаме, да отстоим един омекотен данък. Не може да искаме книгата да бъде незащитена. Българската книга излезе на улицата, като проститутка. Продават я по кьошетата. Къде са ни книжарниците? Къде е държавната протекция на нашата национална литература? А националната литература  е тази, която прави националния дух и националното самочувствие. Ето ни пред още една недалновидност на българския политически живот, която е много страшна. Ние имаме добрите писатели, но много ми се ще да ги предизвикам те да участват в публицистиката, в журналистиката ни, защото тя е, която е потребна днес на България. Времето не е за сладки романчета, не е за любовни истории, времето изисква мускули, изисква напрежение. Публицистиката е тази сфера на общественото мнение, която може да работи с мускули, не говоря да бие шамари, макар че и шамари трябва да се бият на процеси, които са опасни за държавата и за нацията.
Българските писатели– кои са най-ярките характери и автори измежду тях, с които сте се срещали?
Няма как да не поставя на първо място като характер Хайтов. Добре го познавах. Чел съм всичко, което е написал. Това беше един родолюбец. Един българин, изграден в Родопите, като родопска крепост. Така си и отиде, като една крепост. Има разбира се и други писатели, които обаче променливо отстояват националните болежки. Ту се обадят, ту се скрият и изчакат някой друг да свърши тази работа. Когато става дума за талантливи писатели, България безспорно си има своите таланти. Сигурно времето ще ги оцени допълнително кои са точно и какви са точно, защото днес  да се дава оценка за големи автори е рсиковано, тъй като голям автор е този, който оживява през годините, а не този, на който в момента, по една или друга причина, много му ръкопляскат, много награди му дават. Наградата я дава единствено времето.
Какви книги четете? Имате ли любим автор?
Ако трябва да бъда искрен, чета всякакви книги, които пристигат по пощата или ги забележа някъде из книжарниците на университета, т.е. чета хаотично. Моят любим автор, зная, че изглеждам примитивен в нечии очи, но тъй или иначе аз карам студентите задължително да го четат, е Захари Стоянов. Първо, защото това за мен е най-силният като изказ български писател. Няма по-силен, по-афористичен в словото писател от него. Второ, той разголи, разкри България в най-критичния момент от съдбата й – Априлското въстание. Трето, той разбра, че журналистиката и публицистиката са мисия и служеше на тая мисия до края на живота си. Той можеше да отиде в по-тънката литература, но никога не го направи, защото разбра, че времето, в което живее, искаше публицистика. И то гневна, шумяща, плющяща публицистика. Така че с огромно удоволствие посягам към него, за да го препоречета. Обичам и Елин Пелин, и Йордан Йовков. Те са над главата ми и когато много ме натиснат ядове или неприятности, току протегна ръка да ги взема и потъна в насладата на техния прост и в същото време толкова сочен, богат  български свят.


ПОСЛЕДНИТЕ 5:

Владимир Шопов : България влиза драматично в ЕС 

Никола Хаджиев: Колко непочтеност, безотговорност и алчност има в днешната политика! 

Велизар Енчев : основната заплаха за българската демокрация се нарича Бойко Борисов 

Бирали Мюмюн Бирали: Политиците манипулират религиозните хора, а те не си знаят религията   

Желю Желев:Събирам документите на прехода, за да затворя устата на фалшификаторите

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=156

Posted by on юни 22 2006. Filed under Интервю. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.30371 лв
 CHF =  1.68824 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.21649 лв
100  RUB =  2.83363 лв
 USD =  1.64286 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.