ЛЮБОМИР СИРКОВ: ДНЕС ОТНОВО НИ Е НУЖНА НОВ ТИП СПОЙКА

КАТО НАРОД ПРЕЖИВЯВАМЕ ВЪВ ВЪТРЕШНОТО СИ СЪСТОЯНИЕ ПОЧТИ ЕДНОВРЕМЕННО ДВЕ НЕЩА – В ЕДИН И СЪЩ МОМЕНТ СМЕ КАТО В НАВЕЧЕРИЕТО НА ОСМАНСКОТО НАШЕСТВИЕ – И В СЪЩОТО ВРЕМЕ СМЕ КАТО В НАВЕЧЕРИЕТО НА ВЪЗРАЖДАНЕТО

НОРМАТИВНАТА БАЗА НА ЕС В МОМЕНТА (И НЕ ОТ ВЧЕРА) Е ТАКАВА, ЧЕ ВСЯКА СТРАНА-ЧЛЕНКА МОЖЕ САМО ВРЕМЕННО ДА ОГРАНИЧАВА ДОСТЪПА ДО СВОЯТА ТЕРИТОРИЯ НА ГМО-ПРОДУКТИ

„НАЙ-УСПЕШНИЯТ” ОБРАЗЕЦ ЗА ИНТЕРНЕТ-ГЛАСУВАНЕ (ЕСТОНИЯ) СЕ ОКАЗВА В СЪЩОТО ВРЕМЕ И  … НАЙ-ДОБРАТА ИЛЮСТРАЦИЯ ЗА ТОВА, ЧЕ ТОЧНО ПО ТОЗИ НАЧИН НЕ СЕ ПОСТИГА НИКАКВА РЕАЛНА ПРОМЯНА В ЕСТЕСТВОТО НА ПОЛИТИЧЕСКИЯ ЖИВОТ.

АКО ВСИЧКИ ТЕЗИ "АРАБСКИ СЪБИТИЯ" ИМАТ НЯКАКЪВ ДЕЙСВИТЕЛНО ОБЕДИНЯВАЩ ГИ СМИСЪЛ, ТОЙ БИ ТРЯБВАЛО ДА Е СЛЕДНИЯТ: ХОРАТА НА МЯСТО (ТАМ, КЪДЕТО ЖИВЕЯТ И ТАКИВА, КАКВИТО СА) ДА СЕ ОПРАВЯТ И ДА СИ РЕШАВАТ ПРОБЛЕМИТЕ – САМИ. ПРОБЛЕМИТЕ СА (ВЕЧЕ) ТЕХНИ СОБСТВЕНИ – РЕШЕНИЯТА СЪЩО ТРЯБВА ДА СА ТЕХНИ.

Любомир Сирков e роден през 1968 г. Завършва Английска гимназия в София (1987), специалностт „научна информация” към Библиотекарския институт (днес известен като „СВУБИТ” или „УНИБИТ”- „Университет по библиотекознание и информационни технологии” – София) и „история” във Великотърновския университет. Работил е като библиотекар в СУ. Днес е  анализатор към Фондация „Приложни изследвания и комуникации” (www.arcfund.net), където се занимава с проблемите на младите и децата в информационното общество (е-управление на общинско равнище, безопасност в Интернет). Автор е на публикации по въпросите на електронното гласуване, използването на Интернет от младите поколения, ролята на социалните мрежи в политическия живот. Женен, с две деца.

 

Какви тенденции откроявате в българската политика?
Ако използваме в леко-ироничен план част от паразитната терминология на традиционната нашенска политология, би трябвало да кажем така: основните тенденции в момента са две: криза в „ляво-дясното” – и утвърждаване на „център-националното”.
Трагедията на българския политически живот е в неговото непоправимо  имитаторство – особено „ярко” проявяващо се при вече „старите” днес партии (тези от 1990-те). У нас през  годините на прехода се беше оформил нещо като негласен „експертен” консенсус: че у нас „лявото” следва неизбежно и задължително да се „социал-демократизира”, а „дясното” пък, съответно също толкова неизбежно и задължително, следва да се „християн-демократизира”. Тези процеси, подбутвани и ръчкани отвън (понякога – и доста  грубо), доведоха в крайна сметка до там, че и „лявото”, и „дясното” в момента у нас окончателно загубиха своите национални специфики (които и без това, още в предходния период – преди Втората световна война – бяха вече доста отслабени).
Така днес виждаме една доминация на „център-националното”, която е съвсем естествена и не би трябвало да учудва никого – при тази изпразненост на „лявото”  и „дясното” у нас от всякакво вътрешно-българско политическо съдържание, нещо друго освен надмощие на „център-националното” няма как да се очаква.

Откъде идват основно проблемите на политическото според вас?
Проблемите на политическото може да ги разделим главно на две: проблеми, породени от политиците – и проблеми, породени от гражданите (и по-скоро от тяхната неангажираност с политиката).
Много от политическите сили у нас се опитват да покажат, че са още живи, като се „борят” срещу едни или други идеи на своите политически опоненти – най-често, обаче, като че ли без да разбират простата истината, че за да се бориш срещу едни идеи, първото условие е да имаш собствени такива. Защото, когато нямаш собствени идеи, твоята „борба” против идеите на опонента по необходимост се свежда, не до борба срещу идеи, а до борба срещу някакви символи, паметници, или изобщо срещу някакви наследени от миналото материални обекти (а не срещу самите идеи). Такива са всички призиви от типа „да спрем”, „да премахнем”, „да забраним”, каквито си разменят „левите” и „десните” в България – най-пресни примери са призивите „отляво” да бъдат забранени маршовете в памет на ген. Луков, както и „отдясно” – призивите да бъде премахнат паметникът на Съветската армия в София. И двата призива от този тип, естествено, не съдържат в себе си никакви градивни идеи.
Друга съществена слабост на политическите формации у нас е тяхната втораченост в изборите и изборните процедури. Но това е дълъг и много болен въпрос, който ако остане време, ще разгледаме по-нататък.
Голям проблем пред политическото у нас обаче е и консуматорското отношение на самите граждани към политиката. Всеки от нас многократно се е сблъсквал у нас с „граждани”, които упорито твърдят, че тъй като „нищо стойностно не им се предлага”, те не само няма да гласуват, и но и няма и да се интересуват от политика…  Изглежда голяма част от гражданите у нас отказват да се съобразят с простия факт, че наличието на добре функциониращи политически формации не е нещо, което „държавата” (този любим на всички у нас „главен виновник”!) им „дължи” на тях. Всъщност очевидно е, че наличието на „добри партии” не е гарантирано от Конституцията – напротив, Конституцията ни гарантира на нас, гражданите, правото сами, доколкото умеем, да си създадем едни колкото се може по-добри партии.
В този смисъл особено порочна беше политиката, провеждана от правителството „ДСС” (Доган-Станишев-Симеон) през 2005-2009 – тогава станахме свидетели на една абсурдно противоречива политика:  в един и същ момент имахме едновременно стремеж към либерализиране (на практика – чисто формално) на стопанската дейност на гражданите (чрез улесняването на регистрирането на нови фирми) – и същевременно: стремеж към  затягане (доста ефективно!) на режима за извършване на политическа дейност от гражданите (особено при регистриране на нови партии). За да илюстрираме по-ярко за какъв именно абсурд става дума, достатъчно е да припомним, че според закона за политическите партии, при регистрирането на нова партия гражданите трябва да представят „списък, съдържащ трите имена, ЕГН и постоянен адрес на не по-малко от 2500 членове”! Представете си какво би станало и как биха реагирали съответните стопански субекти, ако при регистрирането на фирма имаше аналогично изискване: например, да бъде представен „списък, съдържащ трите имена, ЕГН и постоянен адрес на не по-малко от 2500 потенциални клиенти”…

Доколко и как влизането ни в Европейския съюз влияе върху обществените процеси?
Засега влизането ни в ЕС като че ли почти не влияе на обществените процеси у нас. Ние като общество изглежда тепърва ще откриваме какво точно представлява този Европейски съюз, в който България е влязла. А междувременно, докато ние се занимаваме с това, самият ЕС се променя вътрешно (и не винаги доловимо за нас)  –  така че след време, тъкмо когато решим, че вече го разбираме – той може отново да ни изненада с това, че всъщност вече се е превърнал в нещо друго.
Почти всеки ден нашето общество „открива” една или друга истина за ЕС – и гледа с невярващи очи… Мнозина и досега не могат да проумеят, че по въпроса за ГМО нормативната база на ЕС в момента (и не от вчера) е такава, че всяка страна-членка може само временно да ограничава достъпа до своята територия на ГМО-продукти – и то от съображения свързани с пазарното равновесие, а не от съображения за безопасност на храните…
Тези дни като общество направихме и друго голямо „откритие” – че още при преговорите си за влизане в ЕС, е трябвало да регистрираме търговските наименования на традиционните си спиртни напитки  (за да можем да си ги пием при по-нисък акциз) – което сме пропуснали да направим.
Изобщо примерите за неинформираност и цялостна наша обществена неподготвеност за реално членство в ЕС са безброй.

Как преподреждането на глобалната шахматна дъска, и по-конкретно  събитията в Арабския свят, могат да засегнат страната ни?
Разбира се, все още е твърде рано да знаем какво точво е задвижило политическите сътресения, които наблюдаваме днес, в началото на 2011 г.
Самият факт, че тези процеси поне за момента изглеждат като изцяло вътрешни за арабския свят, а не подтиквани отвън,  е достатъчно основание да ги оставим да се развиват по собствената им логика, по възможност – без да се намесваме, включително и без да правим оценки, независимо дали на високо държавно равнище или просто чрез коментари в медиите. 
Конкретно за Либия (тъй като от цяла Северна Африка това е страната, която у нас днес се коментира най-разпалено): необходимо е просто да оставим самите либийци, ако искат и ако могат, да направят нещо за собствената си страна. Защото всичко, което някой друг отвън направи, уж за тяхно „добро”, ще е временно и несигурно. Докато те сами отвътре не дозреят какво искат и какво трябва да направят, никой отвън не може трайно да им помогне.
Например, ние сме свикнали да говорим за Либия, за нашите медици там и за другите работещи там българи, но всъщност в Либия работят над 1,5 милиона чужденци (или поне това число се споменава в един доклад на европарламента от ноември 2010 г.). А до момента страната са напуснали само около 200 000 от тях. Това показва, че очевидно не навсякъде положението е толкова напрегнато, колкото го изкарват медиите. Освен това досега съобщения за реални въоръжени стълкновения има само за три либийски града ( Бенгази, Завия и Мисрата), които макар и големи, по население заедно се равняват на  столицата Триполи. Хубаво е, че от време на време обективността в поне част от медиите взима връх, и след като предния ден са съобщавали, че „въстаниците затягат обръча около Триполи”, на следващия ден съобщават, че всъщност просто един въстанал град (Завия) е успял да отблъсне атаката на верните на Кадафи войски… или пък, че последните „са отбелязали само слаб напредък”… Както се казва в такива случаи: първата жертва на една война е истината, и именно тези примери от медийното отразяване на конфликта показват, че в случая действително става дума за война – отделен въпрос е, дали това е реална война вътре в Либия – или е „война” в медийния свят.
Най-общо засега има две посоки, в които да си градим обяснителни теории за случващото се в Арабския свят:
1. „Западно-демократизационната” теория – че повлияни от примера на демократичния Запад, хората в Северна Африка са пожелали „същото” (въпреки че май и самият „демократичен” Запад вече не е сигурно дали сам себе си харесва и дали иска „същото”).
2. „Финансово-конспиративната” теория – че едни големи капитали, останали „без работа” след срива на пазара на имоти, са се пренасочили към спекулация с борсови стоки (първо хранителни – после вече и всякакви други). Схемата може да се навърже и така: първо едно спекулативно вдигане на световните цени на храните – оттам бунтове в по-бедните арабски страни – оттам вдигане на цените на петрола – и съответно вече нови, още по-печеливши спекулации с петрола, при вече достатъчно изнервен пазар и купувачи (включително и държави-вносителки), готови в паниката да купуват и да се презапасяват дори и на нереално високи цени. Към това може да се добави, разбира се, и интересът на оръжейния бизнес да намери нови купувачи – а това могат да бъдат главно нови режими, които, за да стабилизират своята нова власт, ще купуват оръжия, за да са доволни военните в техните страни.
Има и една трета възможна обяснителна теория: че това е нещо като процес на една поредна, да се надяваме, вече окончателна, деколонизация на Северна Африка.
От гледна точка на нашите национални интереси е очевидно, че една смяна на политическите елити в арабския свят с нови изобщо не ни поставя нас, вече като европейска страна, в някаква по-благоприятна ситуация – по-скоро напротив. Ние и досега не познавахме добре настоящите политически елити в тези страни – и съответно още по-зле ще познаваме техни нови евентуални политически елити там.
Прави впечатление, че в много от коментарите по повод на арабските събития в Северна Африка прекалено много внимание се отделя на Израел – това показва остарялото мислене на авторите на тези коментари. Израел има вече достатъчно опит като държава, Израел трябва вече да се оправя сам. Същото важи и за останалите страни наоколо му. Все пак, ако всички тези "арабски събития" имат някакъв дейсвително обединяващ ги смисъл, той би трябвало да е следният: хората на място (там, където живеят и такива, каквито са) да се оправят и да си решават проблемите – сами. Проблемите са (вече) техни собствени – решенията също трябва да са техни.

Какви избори очаквате на есен?
Преди всичко трябва да преодолеем у себе си тази насадена ни от медиите фокусираност върху деня на изборите (свеждаща се дори до типично медийния феномен „изборна нощ”… ).
Политическият процес като цяло е нещо много по-широко и по-дълбоко от едни избори – и далеч не се свежда само до кампанията в месеца непосредствено преди „заветната дата”. Гласуването на избори е просто един начин да се регистрира във вид на някакви цифри и проценти волята на избирателя – а тази воля се формира в един много по-дълъг период – понякога не просто месеци, а дори години и десетилетия (в някои страни – и цели поколения!) преди това.
Затова за мен е признак на явна политическа слабост тази настървеност, с която политическите формации у нас обсъждат изборните процедури.
Невероятно екзотични хрумвания се пускат в публичното все във връзка с изборите – и уж все с цел да се „усъвършенства” политическия процес – то не бяха „електронно гласуване”, „задължително гласуване”, „образователен ценз”, наскоро някой пусна дори „идеята” (отново фрапиращо антиконституционна!) гражданите, които са и родители, да получат по право на по един допълнителен глас за всяко дете, което са родили…
Тъй като по много от аспектите на електронното гласуване съм писал и статии (който се интересува, може да ги намери в сайта на в.”Сега, тук сега искам да обърна внимание само на един друг, чисто практически аспект. Колкото и да е изненадващо, именно „най-успешният” образец за Интернет-гласуване (Естония) се оказва в същото време и  … най-добрата илюстрация за това, че точно по този начин не се постига никаква реална промяна в естеството на политическия живот (на каквато разни хора, включително и у нас, се надяват при едно евентуално е-гласуване). В Естония Интернет-гласуване се прилага от 2005 г. насам, вече на 5 поредни избори. И никакви особени размествания в политическия живот не са настъпили! Просто все същите партии (и дори все същите кандидати) биват избирани… от все същите избиратели (и по „електронния”, и по всички други разрешени в Естония начини). Разликите са минимални – не повече от плюс-минус 2-3% за една или друга партия.  Тези дни  (6 март 2011) там пак се провеждат избори, и ако се доверим на проучванията, процентите по пропорционалните партийни листи ще бъдат много близки до тези, които партиите са имали … през същия месец на 2007 г.! Няма дори поне едно разместване в класацията – няма и една партия, която, примерно, от 4-то място да се е качила на 3-то – дори това го няма като евентуален „ефект” от въвеждането на е-гласуване в Естония.
Някои политически сили у нас се опитват да превърнат в „голям проблем” нещо, което те наричат „местене на избиратели” (които щели “непременно” да гласуват за управляващите…). От моя гледна точка това е поредно доказателство за политическата немощ на подобни политически сили. Ако ти предварително си „отписал” едни избиратели (и то не по някакъв демографски признак, а въобще) и си загубил надежда, че можеш да ги „спечелиш” на своя стана – то каква „политическа” кампания изобщо смяташ да водиш за предстоящите избори?
Като цяло трябва ясно да се каже: колкото повече формални промени (в процедурите по изборите) се инициират, толкова по-ясно става, че много по-важните и нужни съдържателни промени в политиката изобщо не влизат в плановете и в дори в мисленето на съответните политически сили.

С кой период от историята бихте сравнили случващото се в момента в България?
За мен всякакви исторически аналогии са непълни. И най-често служат просто за заблуда. Защото по каквото и да си приличат две исторически епохи, винаги в крайна сметка по-важно се оказва онова другото – по което те се различават една от друга. Ако не беше така, днес ние нямаше да имаме зад себе си (и като народ, и в по-широк смисъл – като човечество) толкова богата и разнообразна история. История, която въпреки опитите на уж умни учени да доказват обратното, е твърде далеч от своя „край”.
Белег на слаба политическа мисъл са постоянно изказваните опасения от едни или други политически мотивирани мислители, че, видите ли, имало опасност „да се върнем” към нещо, характерно за определена предишна епоха. Едни тръбят, че има реална опасност да се върнем в епохата на Хитлер, други пък виждат по-голяма опасност тук, на Балканите, да се върнат едни дори още по-отдалечени времена – тези на Османската империя. Смятам, че нито едното, нито другото е осъществимо. Или в рамките на шегата бих казал: „Да, възможно е и времената на Хитлер да се повторят, възможно е и Османското нашествие да се повтори – но за да стане това, трябва първо един нов Александър Македонски да тръгне от днешна Македония и с армиите си от „македонци” да завладее света от тук до Индия – и оттам нататък вече всичко останало ще си се случва по реда си, както си го знаем от историята.”
Имайки предвид горното, ако трябва да дам един по-конкретен отговор на поставения въпрос, може да се каже, че днес като народ преживяваме във вътрешното си състояние почти едновременно две неща – в един и същ момент сме като в навечерието на Османското нашествие – и в същото време сме като в навечерието на Възраждането.
И кое от двете ще ни се „случи” (няма предвид буквално), си зависи от нас.

Коя книга ви е направила впечатление напоследък?

Ако става въпрос за художествена литература, и то съвременна българска, веднага ще побързам да уточня, че за мен една художествена книга представлява интерес дотолкова, доколкото тя евентуално вече се е превърнала в обществено явление от определен размер. Т.е. за мен една „книга” би заслужила това високо звание едва когато стане четена, когато хората започнат да си искат назаем един от друг, когато за нея започнат да говорят повече хора, отколкото са я прочели.  Такива книги обаче напослеък у нас като че ли няма.
Ако една художествена книга няма достатъчно читатели, то за мен това не е книга, която би предизвикала моя интерес. Не ми харесва периодичното шумолене по медиите за някакви български съвременни автори, които били много добри –  едва ли не толкова добри, че просто у нас вече нямало кой да ги чете… . Моят съвет към такива е: първо накарайте хората да ви четат, а после ставайте колкото си искате „добри” от всяка друга, желана от вас, литературоведска гледна точка.
А иначе, ако става въпрос за нехудожествена литература…
Колкото и да е шокирашо (за хората, които лично ме познават като убеден атеист) – напоследък аз често чета някои части от Библията, по-специално Новият Завет – и особено посланията на апостол Павел. Чета и друга литература, пак по тази тема: за пътя на „ранното” Християнство – под това название имам предвид първите десетилетия (не векове!) след възникването му. Това е един кратък, но ярък епизод от Европейската цивилизация, който ние днес подценяваме – а той е решаващ. И по много свои характеристики напомня именно днешната ситуация. Апостол Павел е този, благодарение на който днес Европа е християнска (останалите апостоли твърде бавно и плахо са излизали от своята географска и духовна затвореност). Без Павел  християнството щеше да си остане затворено в едни вътрешно-еврейски борби – и нямаше изобщо да стигне дори до Източна Европа, та камо ли до Западна.
Павел е личност, която обръща историята в съвсем нова посока.
Той е наясно с борбите на епохата – но не взима страна в тези борби, а напротив : създава от разпадащото се старо една нова цялост.
Изумителен е начинът, по който Павел в една крайно усложнена обстановка (в която в схватка тип „всеки срещу всеки” се оплитат трите водещи елемента на тогавашния свят: римската военно-административна мощ, гръцката културна и търговска експанзия и религиозното превъзходство на евреите от района около Ерусалим) съумява да намери път към ново спояване на отворилите се в обществото пукнатини – и дори цели бездни. (Днес ние вече сме забравили това и дори не го споменаваме в учебниците, но   само няколко години след смъртта на Исус на територията на град Александрия в днешния Египет през 38-41 г. се разгарят кървави сблъсъци между живеещите там евреи и гърци, като жертвите са десетки хиляди. Нещо като мир се възстановявя едва след личната намеса на императора. Но проблемите остават. Това е само част от „фона”, в рамките на който Павел започва обиколките си из Мала Азия, Южните Балкани, за да стигне накрая и до столицата на империята – Рим.)
Самият Павел обединява в себе си по нещо и от трите елемента: роден е в еврейско семейство (и усвоява до тънкости тогавашната еврейска религия), но същевременно е римски гражданин (със съответните права), а пък е отрасъл в град с преобладаващо гръцко влияние – и именно затова е удивително как успява (отначало  вътре в себе си, а после и в обществената си дейност) – да надмогне и трите си разпокъсани и непасващи една с друга идентичности (римлянин по гражданство, евреин по кръв и грък по култура и език), за да ги обедини в една нова: християнин. И не само да стори това за себе си, но и да даде нова духовна посока за цял един контитент: Европа.
Днес, разбира се, това вече е недостатъчно – днес отново ни е нужна нов тип спойка.


ПОСЛЕДНИ ИНТЕРВЮТА:

ПРОФ. ЦАЧЕВСКИ ЗА РИСКА ОТ ПОВТОРЕНИЕ НА „КОСОВСКИЯ СЦЕНАРИЙ” НА БАЛКАНИТЕ

ОГНЯН МИНЧЕВ: ПОНЯКОГА ЛИЦЕМЕРИЕТО Е ПО-ОТБЛЪСКВАЩО ОТ АРОГАНТНОСТТА

Д-Р ИВАН ГЕОРГИЕВ: КИТАЙСКАТА КУЛТУРНА РЕВОЛЮЦИЯ СЕ ПРЕХВЪРЛИ ТУК

МОМЧИЛ ДОЙЧЕВ: ПОЛИТИЧЕСКАТА КОРЕКТНОСТ Е НЕТОЛЕРАНТНА ИДЕОЛОГИЯ, СЪЗДАВАЩА НОВИ КЛИВИДЖИ НА ОМРАЗА

ПРОФ. АНГЕЛ ДИМОВ: НАРОДЪТ НИ Е МНОГО ДОВЕРЧИВ

ГЕОРГИ АНАСТАСОВ: ПРОБЛЕМЪТ НЕ Е ВЪВ ВИСОКИТЕ ЦЕНИ, А В НИСКИТЕ ДОХОДИ

ПРОФ. ТОЛЯ СТОИЦОВА: БЪЛГАРИНЪТ СЕ РАДВА КАТО НАРУШАВА ПРАВИЛАТА И СЕ ХВАЛИ С ТОВА

ВЕСЕЛИН ТЕПАВИЧАРОВ: ПРЕХОДЪТ БЕШЕ ДОГОВАРЯН МЕЖДУ ЕЛИТА НА СОЦИАЛИЗМА И ЗАПАДНАТА СИСТЕМА

ИВАН ГЕНОВ: ТОВА КОЕТО СТАВА Е ТЕАТЪР НА АБСУРДА

ИВАН НЕЙКОВ: КОЛКОТО ПО-МАЛКО ВНАСЯМЕ, ТОЛКОВА ПО-МАЛКО ЩЕ ПОЛУЧАВАМЕ

ПРОФ. ЧАВДАР НИКОЛОВ: МИСЛЕЩИТЕ В БЪЛГАРИЯ БИВАТ ИЗОЛИРАНИ

ЕВТИМ КОСТАДИНОВ: ПО-ГОЛЯМА ЧАСТ ОТ ОБЩЕСТВОТО ЖЕЛАЕ ДА ЗНАЕ КОИ СА СЪТРУДНИЧИЛИ НА ДС

ДОСТЕНА ЛАВЕРН: БЪЛГАРИЯ ВСЕ ОЩЕ Е СИВА ГЕОПОЛИТИЧЕСКА ЗОНА, КЪДЕТО ГАЛОПИРАТ ТРОЯНСКИ ЖРЕБЦИ

ДИМИТЪР ИВАНОВ: ИМА ЯСНИ АНАЛОГИИ МЕЖДУ КОМУНИЗМА И РАДИКАЛНИЯ ИСЛЯМ

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=3710

Posted by on мар. 2 2011. Filed under Интервю. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.30947 лв
 CHF =  1.71685 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.12283 лв
100  RUB =  2.80235 лв
 USD =  1.65762 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.