ЛАБИРИНТ

В този момент съм пред този бял лист.
Който след малко вече няма да бъде бял, ще бъде черен. Няма да бъде един, а ще бъдат повече. Не на последно място: няма да бъде изцяло черен – слава богу, ще бъде лабиринт от надежда.
А аз ще бъда друг, ще бъда тласнат в лодката на други емоции, ще говоря по друг начин и по други въпроси. Или ще се затварям в часовника на друго време. Но колкото и тягостно или леко да е то; колкото е близко или далечно; най-прекрасното е, че винаги ще ми принадлежи. Времето на моя живот. Поне докато съм жив.
Да, аз, зная че из между думите (отгоре, отдолу, отляво и отдясно) е Пътят. Скрит или открит за Истината. Дори, когато думите са прекалено объркани. Прекалено несъвместими по между си. Когато са в конфликт на интереси, на емоции, на характери и идеологии. Като политически партии или просто като хората… Думите се обичат и се мразят, симпатизират си и опонират, като всяко друго живо същество.
Думите са там, на точното място и в точното време. Те никога не произлизат от случаен принцип. Никой никога, каквото и да ви кажат, не се радва или плаче, не се ражда или умира… случайно.

Думите се раждат от лоното на живота, за да са вътре в него. За да чертаят Лабиринта. За да вярват в Изхода. Нима самите те не са строителите на нещо, което в едно и също време се надяват собственото им творение и материализация на ума да чертае вратата към нови хоризонти? Така е, такива сме самите ние в определения ни живот, такова е определеното ни битие от думи. Думите са действия, нашето право да живеем. Нашето право да се радваме, както се радват всички радостни същества. Нашето право да се извиним за нещастието си, за да го залепим за друг човек, хора, обстоятелства, причини. Можем винаги да кажем на собствената си съвест, че е чиста. Тя обича да бъде ласкана и, хоп, мисията бива приемана за успешна. Но това не е радостта като на всички останали същества, а онази, която не струва повече от обелка на банан.
Белият лист е красив сам по себе си. Но никога не можем да бъдем толкова чисти, бели, красиви, защото не искаме да бъдем толкова празни. Затова използваме правото си да живеем. Да тичаме, да се спираме, да се колебаем, да падаме, да грешим, и отново да се изправяме, да взимаме правилни решения. Бялото е символ на чистотата и едновременно с чистотата е символ на празнота. Всеки човек се страхува от празнотата. Ала неопровержимо достойно човешко качество опонира на моята теза с думите: „Ние можем да бъдем бели". И все пак можем, редно е да призная. За съжаление по-често оставаме с прошепването в сърцето в светлите минути на съзерцание. Някои единици все пак са направили този избор и са достигнали известна доза съвършенство. Често приживе са имали правото си само да бъдат самотни, неразбрани, отблъсквани от човечеството, получават за благодарност тяхното наказание за собственото си невежество. Исус Христос също е бил такъв. Въпреки това белите хора допринасят своята неизкоренима бяла следа в историята на човечеството. Но имали ли са друг избор? Разбира се. Без обаче техният лабиринт да се ползва със статута си на такъв, с вход и изход. Въпреки всичко казано дотук: именно белите хора са символ на свободата на човешкия дух. В затворения си лабиринт те всъщност прелетяват хиляди километри. Неподозирани знания и светове са били отворени за тях. Всичко това в едно състояние, в една душа. Чудно ми е как е възможно в 2 грама (колкото се счита, че тежи душата) да бъдат побрани толкова много светове, цели вселени.
Аз много уважавам науката, ала понякога с нея сме в обтегнати отношения. Не ми харесва това, че тя ми забранява да си задавам въпроси, на които още не е дала отговор. Казва ми, че не мисля рационално, защото нещата, които нямат рационален отговор не съществували. Опитва се да ме ръководи.
Свободата е необятно понятие. Няма врата, няма път към нея. Тя е състояние. Или го имаш, или го нямаш. Свободата на духа е направила възможна големите постижения на белите личности. Свободата да правят научни и духовни открития, без да са в никакви отношения с науката, които после Г-жата си ги присвоява, прибира чуждото в своето удобно шкафче, но първо се перчи с тях като пуяк (по-скоро като пуйка). А духовните постижения  – винаги игнорира. Винаги. Често учените са упреквани от собствената си професионална среда, че си задават въпроси (?!), пък какво да кажем за духовниците… горките те.
Обществото има избор, изход водещ напред или назад, но изход. Когато да речем е под диктатура и възхвалява вожда, онзи, който ще им покаже гробовете, се оправдават: „Бяхме излъгани!” и влизат доброволно в тях за да покрият телата им с пръст и със срам. Заради малодушието, от самозаблуждението си първо не го осъзнават.
От последните две има и по-страшно. Нарича се лицемерие. Ние, простосмъртните, които понякога флиртуваме с мисълта за съвършеността тихо си казваме: „Ние сме бели”. Само и само да си се представим за миг наравно с идолите си и тази мисъл не ни отблъсне поради голямата си лъжа.
И щом го кажеш, белият лист, който всъщност е черен, не става по-бял, а по-черен. Заради лъжите.
Не обичам лъжите на лицемерието. Но ако лицемерието е двуличност все пак другото лице може в някои случаи да оправдаем. Да го приемем, да го оценим по достойнство. В някои случаи лицемерието е страх. Ти си лош, но всъщност си добър и си решил да покажеш своята черна страна, а бялата да я скриеш. Разбира се под претекста на грешка. Но кой не греши в днешно време. А и е важно какво има под пяната на морската шир. Има ли риби – има живот. Има ли доброта – има надежда. И… прошка. Все пак всички сме черно-бели. Повече бели или повече черни, но преди всичко сме черно-бели едновременно. Едва след това сме и червени, жълти, сини и зелени. Така, че ако някой твърди, че е съвършен има право. Нима човекът  наистина е съвършен? Съвършен е – отговарям. А най-често в собственото си несъвършенство. Черно в бялото и бялото в черно.
Черно-бели като лист хартия. Колкото повече дни, толкова повече хартия. Колкото повече часове, толкова повече мастило. Но въпросът винаги е не колко хартия и не колко мастило, а каква хартия и какво мастило. Мастилото на хората днес е твърде некачествено. Но те не забелязват това, защото използват също толкова некачествена хартия. Няма никакъв баланс в тази история. Ето такъв е световният ред, за когото тръбят политици по медии и микрофони, оправдавайки един, сто, хиляда, хиляди погубени живота. Без никакъв ред. Млади, възрастни, майки, бащи, братя, сестри накуп.
А и нека не се заблуждаваме. Светът, който населявате заедно с мен, е светът много повече на болката и страданието. На лъжата, която често сами избираме да следваме като лъч в живота си, защото сме свикнали да въздигаме лъжите в култ. Мислим си, че лъчът е там, в непрогледния мрак. „Ама как да го видя в мрака? И лъчът е погълнат от него заедно с мен и въпреки това един ден ще ми покаже пътя”. И, о, да… наистина ни го показва в момента, когато разбираме, че ние сме лъчът на собствения си път. Ние излъчваме светлината, която не можем да видим с очите си. Ала тя трепти с тялото, зареждащо се с космическата енергия за да ни срещне с други трептящи по аналогичен начин създания. Или не трепти понеже си мислим, че космосът винаги ни е задължен, родителят на своите деца, във всяка една минута да подкрепя множеството безумни, безнравствени избори.
Но дори да не напишем нищо на листа на своя живот, ако няма лабиринт в него, ако няма чернилка, болка, самота и дори отчаяние – какъв живот ще е това? Ако лабиринтите, нашите животи; думите, нашите емоции; лъжите, нашите истини, ги нямаше за какво ние хората сме хора? За какво щяхме да страдаме? За какво щяхме да нараняваме?
Хората са създали религиите, но това не опонира на факта, че силата наречена Бог е създала Вселената и нас.
Обичаме да казваме: „Ние сме деца на Бога” (което до някъде е вярно). След още две хиляди години ако нещата не са се променили или са се влошили повече, (не казвам окончателно тъй като съм оптимист) пак ли ще крием своята вина за греховнoто земно битие зад оправданието, че сме деца, а на децата нали всичко или почти всичко им е простено. Да грешат е тяхно изконно и неподлежащо на съдене право.
Децата, които убиват други деца. Колят се. Измислят си оправдание за бомбите и за войните. Атентатите, жертвите към Бога. Значи, за да го усмирим, убиваме неговите деца, ние неговите деца. Ох, колко е объркано всичко…
Да се живее днес е трудно. Вчера, навярно още повече, по дяволите. Днес си мислех за вчера. За войната във Виетнам.
Защо точно за нея? Не знам. Защото навярно никога не съм я надживявал. Не успях да оживея в нея; да запомня кадрите как хората умират в утробите на майките си още преди да станат на бял свят синове и дъщери на нечий честни родители. Бащи, които и без друго заменят мечтите си с допира в правилната мина, на правилното място. Техните рожби, които отварят очи и мигом след това в тях се отразяват падащи снаряди, не могат да уловят обаче долитащите срещу им куршуми, камо ли да се предпазят, камо ли да бъдат предпазени, и заспиват преди да заплачат, или плачат докато заспиват. Не можах да запомня кадрите, защото не ги гледах на филмова лента, нито на друг цифров носител. Никога не съм ги виждал всъщност. Поне не със сегашните си очи. Никога не мога да ги надживея точно поради тази причина. А нужно ли е? Разбира се, че е нужно. Не е достатъчно само да кажеш: „Войната е грешка!” или дори да бъдеш по-рязък: „*ур на Войната!”. Обикновено, ние хора, го правим в заведенията насред приятна музика, питие и компания. „Войната е грешка!”; „*ур на Войната!”. Има, има нещо лицемерно в това. Трябва да познаваш войната за да я осъдиш. За да разбереш греха, трябва да стъпиш в него. Да се измърсиш. Да видиш неговото лице, което обикновено те заплюва с незаличима жлъч. Трябва да се интересуваш, да размишляваш, да страдаш с другите, които страдат, за да ги разбереш. Да страдаш дори с тези, които отдавна вече не страдат. Всички те са герои, защото са избрали да бъдат воини за една обща кауза за по-добър живот. И свободата, която я имаме днес е откупената свобода на техните жертви. Постъпките им ако не са разбрани, ние ставаме мишени на по-лошо: собствените си куршуми. Куршумите на овчата мисъл.
Мнозина герои на мнозина бойни полета са забравени. Забравена е тяхната болка, казвам, за да не кажа, че в същност никога не са получили съчувствие; облекчение за идеалите и мечтите си по-добро и ефикасно от това на смъртта.
Сетих се защо съм се сетил точно за войната във Виетнам.
Има една моя любима песен в “You Tube”, видео, на което е направено слайд-шоу с фотографии на забравени лица през шестдесетте години на 20 век. “What’s Going On? What’s Going on?” („Какво става? Какво става?”) ехти от него. Историята обаче помни преди всичко лидерите, които я създадоха. Виновниците, страхливците, които я създадоха.
„Слайд-шоу”. Шоу?! Грешка на езика ли беше, че го нарекох шоу – да, със сигурност. Такъв обаче е характерът на войната за лидерите, които не участват пряко в нея. Защото са лидери, защото на лидерите мястото им е далеч от площадката за игра. А техните пионки, играчките са всички останали, които навсякъде виждат червен цвят, цветът на живота. Тези същите лидери са, същите, дето я контролират и направляват. И независимо това са прави. Войната е шоу. Децата убиват деца. Колят се. Истинско шоу. „Хляб и зрелище”. Простено от Бога. На децата всичко им е простено, защото са деца. Цветът на живота, отпечатъците на детски ръчички на стената…
Днес сме 21 век. Векът, който никога не изтри сълзите на своята сестра. Никога не ги оправда напълно. Никога не ги забеляза напълно. Горката сестра 20 век умря плачейки. Защото мнозина умряха за своите мечти и идеали за свобода на мисълта, на словото, на красотата, на живота. Но 21 век днес се прави, че не вижда, затваря си очите, тя за него е некадърница. А той – надживял войните, застрахован от подобен сценарии. А всъщност полека-полека го повтаря. Сълзите първоначално бяха наводнили целия свят, спомняте ли си? После потънаха с жертвите си от двете световни войни, другите по-малки войни. Той си спомня за своята мъртва сестра смътно. Така, както е тръгнало се опасявам, че тази сестра ще се прероди, за да си отмъсти. Само че с ново име и това име може да бъде името на нашето настояще. Или да се казва 22 век. Името на ненаучените уроци.
Страхувам се да живея, страхувам се да не умра. А там между живота и смъртта има някаква пролука. Усещам я. Това е пролуката на живота, в който има твърде много смърт. Това е пролуката на смъртта, в която има твърде много живот. Толкова скрити, неразказани истории. На герои и на подлеци. Ех…Но нужно ли е да ги познаваме? Разбира се, че е нужно, желателно е, така мисля. Иначе какъв би бил животът в нашия свят лишен от идеали. Не можем да имаме вярна картина на него, ако също така не го защитаваме от подлеците застрашаващи постоянно неговата красота. „За да разбереш греха, трябва да стъпиш в него. Да се измърсиш. Да видиш неговото лице, което обикновено те заплюва с незаличима жлъч.” Тази жлъч може да направи хората по-добри. А не изкуствено рекламираната доброта. Никак не ми се нравят съветите от рода на: „Не мисли за лошото, мисли позитивно, радвай се на живота!”
Знаете ли, има моменти… аз не знам какво да правя с мисълта си. Тя ми тежи. Пиша нещо си, защото чувствам нещо си, накрая го трия. Защото е заменено с друго „нещо си”. И така процесът е един безкраен кръговрат на фабрика за рециклиране на боклуци. Страхувам се по този начин един ден да не умра с всичките си изтрити листове. С боклуците на моята мисъл.
Днес обаче реших повече да не придавам на мисълта си свойство на боклук. Тя е тази, която ме направлява, дави ми кислород, прави ме заслужено щастлив или заслужено нещастен, успокоява ме или не ми дава мира, задушавайки постепенно кислорода.
Истината е че ако нашият дневник е огледало на живота, то мечтите и идеалите са тези, които го правят да изглежда чисто, независимо кой се оглежда в него. А в случая се оглеждам аз. Както, впрочем, го правите и вие. Необективно. Да, защото е през призмата на един човек. И защото показва просто чистото огледало. Странно е. Огледалото всъщност никога не e напълно прозрачно, освен ако не се удостои с по-задълбочено взиране и внимание. По огледалото винаги има отпечатъци на ръце, пръсти, на устни. На мисли, стремежи, на възприятия. Но те остават на него незабележими на пръв поглед. Което все пак проличава с времето… на писане, на живеене.
Колкото повече порастваш, толкова повече пишеш лабиринта на своя живот. Толкова по-дълъг става. Метрите стават километри. Докато препасваш през времето като конник с писалката на лабиринта, твоите юзди, толкова по-далечен става изходът. Твоят зародиш, твоята първоначална стойност избледняваща, (а може и оцветяваща се с времето).
И пак започваш да се питаш: „Кой съм аз?”. И кои сте вие, случайни ли сте, онези, които оставяте следи по мен с отпечатъците на своето същество? Наранявате ме и ме правите щастлив. Наранявам ви и ви правя щастливи с времето. Времето.
Нека помним това. Времето е най-хубавият подарък. То е животът, който е постоянен. А животът е всичко. И ние имаме всичко постоянно. Дори, когато в смъртта има толкова много живот, и в живота толкова много смърт. Не трябва да се страхуваме да живеем. Не трябва да се страхуваме от смъртта. Животът е сън, и смъртта – също.
На другия ден винаги се събуждаме, отреденото ни време ни приканва, защото сме му нужни. Задължени сме заради вдъхването на диханието на живота да оставим своя морален отпечатък, своята уникална ДНК отплата на него.

 


ПОСЛЕДНИ СТАТИИ:

ИЗВИНЯВАЙ, САЧМО!

ОТВОРЕНИ И ЗАТВОРЕНИ МАСИ – Елиас КАНЕТИ

МАСИТЕ – Елиас КАНЕТИ

УНИКАЛНАТА КОЛЕКЦИЯ НА БАНКЕРА ХАЙНРИХ ВАГЕНЕР ПРЕДСТАВЕНА В БЕРЛИН

СТАРТИРА ПЪРВИЯТ БЪЛГАРСКИ ОНЛАЙН ПАРЛАМЕНТ

ПЕТЯ ПАВЛОВА: В БЪЛГАРИЯ НЕЩАТА СТАВАТ, НО МНОГО БАВНО И С ГОЛЯМ ЗОР

ЕДНА ПРИЧИНА В ПОВЕЧЕ ДА КАЖЕМ “HAPPY THANK YOU MORE PLEASE”

ОБЕДИНЕНИ В ОМРАЗАТА

ИЗЛОЖБА ПО СЛУЧАЙ 25 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА МАРК ШАГАЛ

НОВАТА КНИГА С РАЗГОВОРИ С ПАПА БЕНЕДИКТ ХVІ

ОТКРИВА СЕ „МЕСЕЦ НА НЕМСКАТА КУЛТУРА“ В СТОЛИЧНА БИБЛИОТЕКА

ШЕГИТЕ НА ДЯВОЛА ИЛИ МАЛКАТА ТЕРЦА НА САТАНАТА

СОФИЯ ДИША

МЛАДЕНКА ЛАНДЖЕВА: ИКОНАТА Е СВЯТ ОБРАЗ

ОНЯ ОТ ШЕСТО

АНА ПАПАДОПУЛУ: ЧУВСТВАМ СЕ КАТО В РОМАН НА ДОСТОЕВСКИ

ЛЮБОМИР НЕЙКОВ: ХУМОРЪТ НИ ОТИДЕ НА КИНО – В КИНОСАЛОНИТЕ С ФИЛМА “МИСИЯ ЛОНДОН”

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=3925

Posted by on юни 10 2011. Filed under Култура. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.2646 лв
 CHF =  1.68012 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.21003 лв
100  RUB =  2.81178 лв
 USD =  1.66908 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.