– КОСМОСЪТ И НИЕ –

Все ми се струва, или поне при мен е така устроен умът, който е разделен на две. Едната част е детето, което се е наместило вътре, във вътрешния си свят и постоянно се стреми да ме разсейва.

 Всяко дете обича да разсейва родителя си. Когато готвиш, например твоето дете се случва да се заиграе с перваза на терасата и ти хукваш да го спасяваш, а яденето отива на кино. Така да се каже на кофата за боклук. И защото си се поддал да те разсее и изиграе трябва все пак да му направиш нещо за вечеря. То ти сочи с пръст нещо навън. Но ти го сграбчваш, шамаросваш го и дори пакостта му може да ти спести енергия (или неусетно да ти я дари в несметни количества във вид на яростно пламтене на бузите) като го накажеш без вечеря направо в леглото. „Лека нощ, калпазанино!“.

 Ти си ядосан. Не си му позволил все пак да се изкаже. Какво е видяло там, навън толкова интересно та да иска по този начин да грабне вниманието ти като се катери не където му е работа? Какво е видял в небето, какво се е главозамаял от звездите в космоса? А може би вниманието само го е грабнало.

 То се катери и небето може да стане причината да се подхлъзне и падне от високия етаж на сградата, а ти бъркаш манджата на печката загледан в нарязаните картофи, лук потънали в доматено пюре. Бъркаш и си мислиш колко проблеми си ги набъркал. От всякъде сметки, няма пари, а има толкова неща за плащане. Може да си майката, може да си бащата, и си мислиш: „Тоя мъжа ми не ме разбира!“или „Тая жената…“ в същия словоред.

 Бъркаш ли, бъркаш. Мислиш си колко проблеми си забъркал/а вгледан/а отчаяно в пълния съд… но продължаваш да ги бъркаш в живота си… истинска бъркотия. И хоп, калпазанинът му с калпазанин, да ти изкара така акъла! После ходи се обвинявай, че си лош родител.

 А после пак бъркане…

 Ами то друго в тоя скапан живот не остана. Бъркай, колкото се може и после яж от храната. Колкото се може. „В храната е борбата!“ – ми казваше дядо. Ами ако в храната е проблемът? Никой-нищо не ти казва. Ако картофите не са истински картофи? Никой нищо не ти казва. Ако лукът не е лук? Никой нищо не ти казва. Ами ако доматеното пюре не е доматено пюре? Ахам, отново никой нищо не ти казва. Но ти си длъжен да бъркаш проблемите си и после да ги поглъщаш. Така сме научени хората. Да пълним стомасите си, така ни учат и родителите. По аналогичен ред: училище, университет, работа, женитба, деца. Точка. Ако се омъжиш късно, те ти опяват, ако се омъжиш рано, те ти опяват. „Защо толкова рано?“; „Най-накрая, отдавна ти беше времето…“. Често няма да разберат, че за всичко узряваме като плод. Ала ние сме различни плодове. Например, крушите узряват чак в началото на есента, а черешите през лятото. Все пак първият урок на родителите гласи: „Ако не ядеш, няма да пораснеш!“. Разбира се не твърдя, че използвам буквално подхода си към горните редове.

 Разберете намека ми. Временно. Понеже говоря за живота. И за времето.

 Искам да кажа, че в системата възприета от нашите родители от Миналото, то е единственото, което те могат да ни дадат, за да съумяваме адекватно да се борим с Бъдещето. И родители, и деца, баби и дядовци, лели и чичовци са еднакво безсилни от Бъдещето. Също, колкото нас, когато сме достатъчно пораснали, самостоятелни личности. А някои хукват да се състезават, независимо на каква възраст са.

 Елините са казали: „Миналото е пред нас, а Бъдещето зад нас“. Тогава струва ли си да се състезаваш с Бъдещето?

 Никой не може да го прескочи. Какъв завой само е нужен, на 380 градуса, и какъв само скок на Настоящето, за да го видим. И без туй времето наречено Сега е изкушено непрестанно да го гони, независимо усилията си остава все толкова далеч. Дори не можеш да го видиш. Изкачваш планината в Настоящето и пред себе си виждаш поредната планина. Поредната планина наричаш неправомерно Бъдеще, но достигайки я разбираш името й – сбъркал си обичайният кръговрат в допирната си точка, наречена е Настояще. Сега пък свършва с всяка секунда, а пред всяка поредна стои именно сегашният миг, далечната роднина на Бъдещето, стената, която го разделя от погледа на любителя. Има едно, в което (струва ми се) всички сме съгласни.

 Бъдещето е космосът.

 Така или иначе никой не е въоръжен за Бъдещето достатъчно, защото с времето и оръжията се променят. Старите ръждясват, новите са от друг метал и калъп – разбира се внос именно от по-напредничава епоха. Ама уж. „Кола от Бъдещето“, „компютър от Бъдещето“. Лъжат ви рекламите, примете го. Не твърдя, че оръжията от миналото не са надеждни, но изцяло да се уповаваш на идеята им е грешна мисъл. Човек сам трябва да намери пътя си към Бъдещето. Ако непрестанно мисълта му е там, където не може да обхване с широкообхватен поглед цялостта, дори да има очи на орел, то правилните представи за нашето място в света, на Сега и Настояще, пропадат заедно с нас. Бъдеще се превръща в част от тази пропаст. Надолу.

 Ако обхващаш с поглед Сега и Настояще, ако го правиш с очите на орел, можеш да опишеш макар и частично Бъдещето и да се превърнеш в медиум. Ако се уповаваш и на Миналото, разбира се. Ако свържеш времето в своята определена цялост и я залепиш. Цялост без цялост е въздух във въздуха, ситуация без видимост. Ако… ако… ако…

 Родителите често намекват: „ако не станеш като другите няма да си себе си“. Те постоянно ни сравняват с другите деца. Но другите деца, които са възпитани пред техните майки и бащи, но на улицата плюват бабичките, не са пример за подражание, който неволно ни съпоставят да следваме. Защото мама и татко са научени от системата да виждат само едната страна на монетата. Подобно на ерата на социализма и на комунизма, а днес на демокрацията. Но те от къде знаят кой си всъщност? „Ами! Как да не знам, ти си мое дете, аз съм те създал и отгледал!“. Тук не съм напълно съгласен. За отглеждането сме единодушни, но за създаването…

 Ех, ще ми обясните ли как сте ме направили, скъпи родители? – питам в този ред на мисли. Няма нужда да ме лъжете, вече знаем пропагандираната история с горкия, неволно намесен в истинска световна конспирация, щъркел, който бе огласян в нея във всяко семейство с пет годишни и по-малки хлапаци. Или ще ми кажете: „От любов те създадохме!“. Със сигурност. Ала как по-точно? Как оня червей влезе в яйцеклетката, и после как така и как онака? Как го накарахте той да влезе там и как аз се озовах в корема на майка ми после?

 Животът създава живот. Но хората, които го живеем и всички други организми, които го живеят, не означава, че го създават. Ние сме създадени от живота. Разума: вселенски, космически и божествен. Този Разум ни прави съдържатели на живота, но не наша е заслугата за живота, а просто сме формата, която Той е възприел за нашето продължение и за родствени продължители. Разумът, (вселенски, космически и божествен) не е наш. Ние не сме господарите на живота, ние сме само формата със своя уникален характер. И все пак, аплодисменти – имаме качеството да бъдем разумни. Но съществува разлика. Ако приемем този Разум като Бог в библейския смисъл на думата, хората винаги ще си останем деца, а Бащата Бог, винаги този, който ни наставлява и е по-перфектен от нас. Когато говорим за Създателя, замислете се, това е единственият случай, когато времето няма власт, то не се движи, не се променя.

 Бог не остарява. Бог е вечността в безвремието. А ние сме преход от едно начало към нов край, предвестник на друго начало. Ала не сме вечни. Дори да приемем идеята на прераждането, прераждането мени нашата самоличност, защото при хората има време и то рефлектира върху душата. Върху калъпа й, който тя е облякла или ще облече. Дрехата. Възприетото дух и тяло на човек и животно. Времето препуска през дрехата и я изхабява. Затова трябва да си намери новата си дреха. Или най-напред да я заслужи. Да може да си я плати с взетите уроци и изпити отпреди, за да бъде удобна в новата самоличност.

 Аз бях онова дете, което се катери на терасата, докато майка му готви в кухнята. Това не бе просто начин да започна размишленията си на листа. И може тогава подсъзнателно да съм търсел Бог с взирането си в нощното небе. Той за мен винаги е бил космосът. Непознат, тайнствен, прекрасен, всеобхватен и… съществуващ. Ето затова никога не съм вярвал, че Бог е сред нас, че е на земята, при все всички трагедии и войни, шум и мръсотия, убийства и разрушения човешки.

 Хората в 21 век още не са получили правото да знаем как сме възникнали, това не е ли парадоксално? – смятам, че да. Защото? Може и да се окаже, че не трябва да търсим произхода си в маймуните (при цялото ми уважение към маймуната), а в него – в Бог, в космоса.

 Вижте каква е надменността на човека. Всеки ден човечеството извървява своя връх в медицината с нови операции в победа на живота. Така изглежда само погледнато отгоре. Достатъчно е да духнете и оставите пръст на повърхността, за да видите че предметът няма същият цвят, проблемът няма същата форма. Допрете длан до медиите и сами ще откриете, че светът вече се ползва от услуги за излекуването на стари и нови нелечими болести. Ала вижте, светът си е все така прашен, даже много повече прашен. Болен. Така, че медицината може и да върви напред съобщавайки, „Открихме лечение за рак!“; „Открихме лечение за спин!“, но смъртността се увеличава и ще продължи да се увеличава. Браво на медицината. Болестите са къде-къде повече и по-големи в 21 век, от който и да е било друг. Нищо, че чумата е преборена, ние се превърнахме в чуми на самите себе си. Браво най-общо и отново в кавички на всички нас, хората, раждащи се здрави, които чрез действията си постепенно и несъзнателно предпочитат да се надяват да имат късмета да бъдат лекувани, да им бъдат правени операции, да им режат органи, да им присаждат нови, да им взимат кръв, да им преливат кръв, вместо никога да не се налага да влизат в болница. Убеден съм, че нямаше да има толкова много болести ако се учехме от Бог, независимо колко недостижим изглежда, а не да се стремим да достигнем именно космоса, просто за да патентоваме тази наша надменност, че дори можем да го завземем, да го опитомим, защото той е жив. Космосът, Бог…

 Историята – пък какво може да кажем за нея? Тя е като политическа притурка, за да служи за имиджа или рекламата на някаква корпорация – в повечето пъти държавна. Всъщност във всички случаи. Ту се пренаписва, ту се отписва. Прибавя се нещо, зачертава се. Пък после се вижда, че е задраскано. Върши ли работа гумата? Ако не върши, ще използваме коректор. Ама нали ще се развали целия лист! То се е видяло, че ще я пишем отново. Ех, колко ли неща са верни, колко ли са изопачени в учебниците по История, които сме изучавали? Които децата ни ще изучават? Но благодарение на днешната работа на архелози и учени Историята постепенно придобива куража да копира пъзела на битието, а не да ни залъгва с детски рисунки, човечеството все по-често съзира необходимостта от Минало, не просто от Бъдеще. Защо днес? Защото са преброени вече много години и е все по-склонна да признае лъжите си. Може тя да ги е забравила, и затова. Може. Именно благодарение на археологията днес започваме да редим наново пъзела, сградите и градовете на предците и на Историята, домове-библиотеките пълни с истории. И със срам разбираме най-главното, че отношение към собствените ни дедите като към полу-маймуни не е най-правдиво.

 Не е подходящо, понеже сега учените се опитват да разберат по-скоро дали в древните цивилизации е било използвано електричество. Дали са пътували с летателни апарати. До космоса! Дали са имали знанието за астрономията не по-лошо от сегашното възприето от специалистите за свръх-точно, и изобщо за науките. И тези учени, са най-високо ценените учени. Тук няма шест-пет, ала-бала. Може би предците ни са били по-близо до Бог, може би техните дела трябва да бъдат нашите учители.

 Но несравним е успеха в технологично отношение според собствените ни представи. Независимо какво сме загубили от пъзела на Историята, какво сме забравили. Успех, който ни дърпа за ушите, защото не сме подготвени за себичната си способност да сме продуктивни в материален аспект и оставяйки назад духовната ни същност. Технологиите станаха по-умни от хората и ги научиха да им подражават. В начина на мислене, в реакциите. Но ако една система блокира, ще се направи по-добра от господата специалисти и подемът в ерата на машината ще продължи без сътресения. Само, че ако ние хората блокираме: нямаме повод за надежда, че някой друг ще ни отблокира. Ние си нямаме по-разумни от нас същества, които да ни направляват и сложат подобно на папийонки в правилния път. Например Бог не ни поправя, той само ни сочи посоката, наш е избора й обаче. Но си имаме вярата. Всъщност много религии си имаме. Дали са надеждни, като и те сами ни внушават, че не вървим на добре и че единственото избавление е да станем по-добри в чисто хуманен смисъл. Последното, от което действителността говори, че упорито се противим и пазим.

 Ала за да замаскираме този факт направихме от религиите – държавни институции. И тогава се загуби смисъла им. Не на институциите подбудени от прозрачното желание за печалба, а на религиите. Много хора станаха „божи“ пратеници в мерцедеси, черни като расото им или бели, не като тяхната същност. Отвън боята няма значение, когато се знае каква е тя отвътре. Отвътре много често свещениците са една вечно, да не се изразя в техния стил, во-веки-веков изгасена свещ, в която няма надежда за душите им, камо ли да са проводник към надеждата за други. Така е, когато въпросните институции са настървени като крокодили да се домогнат до властта. А властта разбрана погрешно е тирания. Тази тирания винаги се е изразявала с колониалното чувство да завземаш.

 Господарското чувство на настоящи колонизатори на космоса и нейното обхождане и лакомия да открием друг живот за да се успокоим, че сме единствени или да търсим просто контакт в по-добрия, но пак всъщност миришещ на лош вкус начин, пращайки музиката си в космоса… за контакт с онези непознатите, другите… Това е тиранията на тираничното човечество, което се простира и отвъд. Извънземният разум, убеден съм, с романтична вечеря под нощното звездно небе и приятна музика няма да възприеме поканата за контакт за проява на добър вкус, докато същевременно чува скандалите и войните, плачът на Земята и нейната болка. Още повече пък ще иска да си има нещо общо с нас. За съжаление все още не мога да си представя близка среща с трети вид. Кой беше вторият, не знам, но съм сигурен, че понеже фразата идва от човек, то ние кои ще сме – познахте, от първо качество. Естествено. От първи вид.

 А Бог… Той е в космоса… и вътре в нашия собствен свят. Само ако му позволим. В позовляването сме истински господари на Нашия създател, може да има нещо сатананиско в това…

Автор: Владимир Домозетски

27-11-2012

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=5678

Posted by on Ное. 27 2012. Filed under Позиция. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.30371 лв
 CHF =  1.68824 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.21649 лв
100  RUB =  2.83363 лв
 USD =  1.64286 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.