КОНСТИТУЦИОННИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ И ПРЕЗИДЕНТСКАТА ИНСТИТУЦИЯ

РАЗДЕЛЕНИЕ ИЛИ ПРОТИВОПОСТАВЯНЕ НА ВЛАСТИТЕ?

(по повод интервюто с доц. д-р Васил Пенев в Общество.нет)

 

Президентската институция е продукт на модерната история. Тя е съществена част от модерната идея за републиката като форма на държавно управление, което трябва да замени монархията. Президентският институт е замислен  първоначално от френски, английски и американски конституционалисти като проект за държавен глава, който не само е ограничен в правомощията си както конституционния монарх, но и избираем със строго ограничен и определен мандат. Това е неотменна част от процесите на икономическа либерализация и политическа демократизация, започнали с епохата на Просвещението.
На практика републиканската държава се реализира със създаването на САЩ. Тяхната конституционна система обединява и обобщава всички революционно-прогресистки идеи на онова време. Американските конституционалисти не само копират, но творчески обобщават и развиват идеите и достиженията на европейската политическа мисъл.
Американската правно-конституционна теория се заражда и утвърждава далеч преди създаването на самите Съединени щати като независима държава.
Конституционната теория на американските федералисти е изключително изчистена. Тя въплъщава в себе си идеята за строго и пълно разделение на изпълнителната, законодателната и съдебната власт. И трите власти имат общ произход – от народа. Не случайно американската конституция здапочва с думите «Ние, Народът на Съединените щати…» Народът избира чрез свободни избори представителите и на трите власти, също както и тези на местната власт – т.е. от президента, конгресмените и сенаторите до местния шериф, включително съдиите и прокурорите.
В същото време властта на народа се реализира чрез неговите представители, които той може на следващите избори, ако не оправдаят доверието му, да ги смени.
САЩ са първата модерна република в света. В тяхната политическа система може да открием и някои от строгите черти на древната римска република, или дори на още по-древната Атинска демокрация по времето на Перикъл. Но като политически проект американската система има изцяло модерен характер.
Създадената форма на управление в САЩ не случайно носи названието президентска република.
При нея президентската институция е наистина «в един невероятно изчистен вид. Тя изцяло съвпада с изпълнителната власт – тя е самата изпълнителна власт.» Президентът е и глава на правителството. Т.е. е държавен глава, който управлява. Това съществено го различава както от ролята на монарха в парламентарната монархия  (който «царува, но не управлява»), така и от ролята на президента в класическата парламентарна република, който не само се избира по волята на Парламента, но и има изключително само представителни правомощия и никакви изпълнителни функции. Последните са поверени на главата на правителството и самото правителство, което осъществява изпълнителната власт, но е зависимо от парламента, пред който се отчита.
САЩ са класически президентски режим, който и до ден днешен е най-разпространен в Северна и Южна Америка, но и в редица други части на света, в които президентската република заменя крайни абсолютистки, тоталитарни или други диктаторски режими.

Колкото и да е парадоксално, Европа следва с почти вековно закъснение практическия американски републикански опит. Дори в началото на ХХ век в Европа има само две републики – Швейцария, която е изключително децентрализирана кантонална парламентарна република, и Франция, в която през 19-ти и 20-ти век се сменят няколко монархически форми (империята на Наполеон Бонапарт след неговата коронация (1804-1813), реставрацията на старата монархия (1813-1830, конституционното кралство на Луи-Филип (1830-1848), империята на Луи Бонапарт (1856-1871)  и шест (!) републики, за да се достигне днес до модела на полу-президентска република.

Идеята за парламентарна република, при която ролята на държавния глава, президентът има предимно представителни функции има смисъл не само за да се намалят до минимум неговите правомощия. Конституционалистите са си давали ясна сметка, че един силен президент при парламентарна република би създал своеобразно двувластие и неизбежно противопоставяне на двете власти – на президента и на парламента. Историческият опит в това отношение е силно отрицателен. Той винаги в крайна сметка е водел до диктатура. (Двувластието след началото на Френската революция от 1789 между все по-ограничавания държавен глава-монарх за сметка на властта на революционния парламент в крайна сметка превръща последния в Конвент и това води до установяването на Якобинската диктатура. Двувластието след Февруарската революция в Русия през 1917 г. води в крайна сметка до разгонване на Учредителното събрание от болшевиците и установяване на тотална диктатура. Двувластието във Ваймарска Германия между Президента и Канцлера, в крайна сметка води до обединяването на двете длъжности в ръцете на Хитлер и установяването на национал-социалистически тоталитарен режим. Двувластието в Русия след демократичната революция, избухнала през август 1991г. след свалянето от власт на реформатора Горбачов от комунистическо-кагебистски превратаджии води до президентско управление на Елцин, който разстрелва посткомунистическия парламент през 1993 г. и в крайна сметка предава властта на Путин и кагебистите, които установяват след 2000 г. авторитарен режим, наречен неслучайно първоначално «дирижирана демокрация». 

Следователно не мога да се съглася с колегата Пенев, че именно този модел – на господстващи парламентарни републики «довежда до очевидност всички негативи на класическия либерализъм и предизвикаха съответно фашизма в Италия, фалангизма в Испания, салазаризма в Португалия, нацизма в Германия

Парламентарната демокрация със слаба президентска власт, създадена като отрицание на монархическата диктатура, сама по себе си не води до нова диктатура! Обратно – двувластието, балансът между президентска и парламентарна власт при липса на демократични традиции води до конфликти и в крайна сметка до диктатура!
Най-ясният пример за това е наистина е Ваймарската република, която не е «чиста» парламентарна, а полу-парламентарна, защото президентът има много силни изпълнителски правомощия (например е можел да не назначи за канцлер Хитлер след като национал-социалистическата партия печели изборите през януари 1933г.).

Не е случайно, че преобладаващата част от републиките в Европа днес са парламентарни, при което държавният глава по правило се избира от парламента – Италия, Германия, Гърция, Унгария и много други. По този начин се избягва противоречието, характеризиращо цялото посткомунистическо развитие на България, наречено война между институциите, най-често между президента и правителството. Фактът, че всички президенти (независимо от политическия им профил) влязоха в конфликти със съответните правителства (дори когато имат същия политически профил като президента) е достатъчно доказателство за това.

Съвсем друго нещо е тъй-наречения от Морис Дюверже модел на полу-президентската република. При този режим президентът се избира пряко от народа. Той споделя изпълнителната власт с министър-председател, който заедно със своите министри е силно зависим от парламента. Това е политическият режим на днешната Френска република. Този режим в условията на Франция с нейните стари демократични традиции наистина е изключително гъвкав, оцелява при най-невероятни социални трусове, и същевременно е напълно демократичен. При него дори е възможно ляв президент да управлява с дясно правителство (случаят при Митеран).

Но този френски опит има много малко общо с режима на президентско управление, възприет преди 20 години в Руската федерация при властта на Елцин. Този тип режим е не толкова полу-президентски, колкото полу-демократичен. При него имаше истинска гласност, свободни медии и свобода на словото, но цялата икономика попадна под властта на посткомунистически олигархически групировки. Вместо да се извърши легална и легитимна капиталистическа приватизация се осъществи разграбване по комунистически на националното богатство и изпадане на огромни части от населението в състояние на крайна бедност. В политическата сфера липсваха или бяха в зародишно състояние демократичните партии, парламентаризмът не се разви, парламентът след 1993 г.бе подчинен на волята на «демократичния» президент. В крайна сметка всичко това доведе до провал «прехода към демокрация» в Русия и до установяване на познатия модел на еднолична силна президентска власт при Путин.

Реакцията на само на Васил Пенев, но и на повечето български политолози към настоящия политически модел в България е основателна. Президентската институция в този си вид наистина се появи като реакция срещу «живковизма» – от една страна поради опасения да не се появи нова силна еднолична власт, а от друга страна – по традиция на президента бяха придадени по-големи от характерните за класическата парламентарна република правомощия. Не беше без значение и това коя политическа сила имаше парламентарно мнозинство и от коя политическа сила бе президентът по време на приемането на новата конституция от лятото на 1991 г. 


Тогава, по времето на дискутирането на новата демократична Конституция, съществуваше от една страна съзнателно подклаждан страх от появата на нов авторитаризъм в лицето на един силен президент. Затова и не бе избран моделът на президентската и дори на полупрезидентската република. Избрата форма бе «република с парламентарно управление» – с водеща, дори господстваща роля на парламента, но и със засилени президентски правомощия. И то не само защото исторически парламентаризмът имаше известни традиции. Но и защото реално държавният глава, независимо кой, се ползва като институция с най-високо доверие, има най-висок авторитет и това създава опасения за недемократични действия от негова страна, които да се възприемат от населението като напълно естествени.

Според мене обаче един политолог не може да каже или пише, че «В България не само президентската институция, но и режимът е погрешен.» Погрешен или по-точно порочен може да е моделът на управление, но не и самите институции или режимът като такъв сами по себе си.

От друга страна това, че президентът се избира мажоритарно от цялата нация, не означава директно че «той е най-легитимният политик, а всъщност разполага с нищожни властнически правомощия.» Легитимността на институциите не произтича от начина по който са избрани. И президентът, и парламентът, и кметът и общинският съвет са избрани легитимно, когато изборите са били свободни и честни и когато народът е признал тяхната законност. Но те не си «мерят» легитимността на базата нито на това колко души са гласували за тях, нито на това дали  изборът им е бил мажоритарен или пропорционален. Източникът на легитимността е друг – доверието на хората в тяхната легалност.

Васил Пенев пише, че «в самия характер на президентската институция е заложена една предпоставка за напрежения в цялостния политически живот. Убеден съм, че законодателят не е желаел да предпостави конфликти, а да създаде условия за сътрудничество между институциите. На практика обаче става обратното.»
Всъщност засилените прерогативи на президентската институция в условията на парламентарна република по-скоро създават напрежение, а не обратното. Законодателят може би и да не е желаел това напрежение между институциите, но го е заложил в конституционната уредба. За това и на практика става обратното.

Зад това противоречие стои много съществен проблем. И той няма да се разреши, ако се разширят правомощията на президента, например в «социалната област». Би се разрешил по-скоро и по-лесно просто, ако се върнем към класическия модел на парламентарната република, при която президентът се избира от съответния парламент с класифицирано мнозинство (напр. от 75% от народните представители) Това не означава, че президентът ще е по-малко легитимен. Напротив – просто той действително ще въплъщава в себе си идеята за единство на нацията.

В Българската Конституция е заложено наистина едно реално противоречие – между пряко избирания президент и минималните правомощия, с които той разполага. Но зад това противоречие стои още по-същностно противоречие – институциите, които по презумпция трябва да бъдат разделени, т.е. взаимно да се сдържат и уравновесяват, на практика не са напълно демократични, защото са създадени така, че вместо да са взаимно зависими, те са независими една от друга. Независим е парламентът от президента и правителството. Независим е президентът от правителството и парламента. Независима е дори "независимата" съдебна власт – например в лицето на напълно независими едни от други съд, прокуратура, следствие… Дори правителството, което по конституция следва е зависимо (да се отчита) пред парламента, може не просто да е независимо, но и да задава парламентарния дневен ред, просто защото е правителство на съответното парламентарно мнозинство.

Така вместо взаимно да се сдържат и уравновесяват, каквато е идеята на либералния конституционализъм, властите реално влизат в противоречия и конфликти една с друга! По този начин няма реално разделение на властите, а практическо противопоставяне на една власт на друга власт.
Така това многовластие няма нищо общо с полиархията на Дал, която изобразява една архе-хармония, присъща на истинската демокрация.

Наистина странна и противоречива е тази независимост на властите една от друга. Защото от една страна всяка власт произтича от някоя друга власт ( напр. съдебната от парламентарната и президентската). А от друга страна нейните правомощия след това са практически неограничени. Например властта на главния прокурор в полето на държавното обвинение е практически неограничена (в рамките на закона, разбира се!) Но предишният главен прокурор не само тероризираше в рамките на закона своите подчинени, но и можеше с помощта на приятелски силови групировки да тероризира цялата държава, често прекрачвайки границите на закона. Стигна се дори дотам той да бъде подозиран в поръчителство на поне две убийства! Но се оказа, че стои над закона, дори след като беше сменен.

Това всичко поставя от трета страна въпроса дали зад всяка законно избрана власт не стои сякаш една невидимата власт, която я насочва, манипулира, и ограничава. И то не само четвъртата власт на медиите, която като че ли може да вдига и сваля правителства. Не само и петата власт на криминалитета (защото и той е произлязал от тази първична истинска власт).
Реалната власт на тези, които дърпат конците на марионетките винаги като че ли остава скрита. А това може да се определи като истинската власт, като Властта с главна буква, която е сякаш невидима и която стои зад кулисите на реалната и номиналната власт. 
 
Наистина ли е толкова тайнствена тази власт, наистина ли тя е толкова непроницаема и свръхмогъща, каквото ни вещаят тъй популярните и популистки теории за конспирациите – от махленските та чак до глобалните?  Че нищо не можем да направим, освен да се разбунтуваме и да ги избием всичките – кои и как? – не става ясно!

Всъщност нещата не са явни и прости, но не са и толкова сложни. Но още в Библията е казано:
«Очи имат, а не виждат. Уши имат, а не чуват».

(следва Втора част: Номиналната и реалната власт в РБ)

Истинската власт в модерното и постмодерното общество принадлежи на тези които разполагат с главния неин източник или ресурс. Преди този ресурс е бил главно физическата или военната сила, бил е моралният или религиозен авторитет, били са парите, била е организацията. Днес такъв главен ресурс е информацията.

 
 

Момчил
Дойчев Баджаков завършва философия в СУ "Св. Климент Охридски" през
1981 г. През 1988 г. защитава докторат за политическото управление и
демокрацията. Специализира в сферите на политическата философия,
социология и политология. Доцент по теория на политиката (2001 г.).
Преподавател по Политология в НБУ. Членува от тяхното създаване (1988
г.) в антитоталитарните клубове „Русенски комитет” и „Клуб за гласност и
демокрация”. Бил е говорител на Софийския клуб за демокрация (1990) и
заместник-председател на Партията на свободата (1996). Автор на книгата: „Политическата коректност срещу либералната толерантност”.


ПОСЛЕДНИ СТАТИИ:

СКАНДАЛЪТ КАТО ПОЛИТТЕХНОЛОГИЯ

ВАСИЛ ПЕНЕВ: ЗАЛОГЪТ ЗА ПРЕЗИДЕНТСКАТА ИНСТИТУЦИЯ Е ЕДНОВРЕМЕННО ЗНАЧИМ И ФАЛШИВ

ЗА ОСАМА БИН ЛАДЕН ИЛИ С ДОБРО, ИЛИ С НИЩО

БЛИЗКИЯТ ИЗТОК МОЖЕ ДА ИЗПАДНЕ В ДЕСЕТИЛЕTИЯ НА НЕСТАБИЛНОСТ

ТРАЙБАЛИЗМЪТ ЛИ Е БЪДЕЩЕТО? – Патрик БЮКЯНЪН

ВЪПРОСЪТ ЗА ОТНОШЕНИЯТА НА ТУРЦИЯ С ГЪРЦИЯ- Ирина СВИСТУНОВА

ТОМО БОРИСОВ: ПРЕСТЪПНОСТТА ЩЕ СЕ РАЗРАСТВА – НАРОДЪТ ОБЕДНЯВА

СЛЕД КАДАФИ: ДЕМОКРАЦИЯ ИЛИ ДЖИХАДИСТИ? – Уалид ФАРЕС

ИТАЛИЯ СПЕЧЕЛИ 10 ГОДИШНА БИТКА ЗА РАЗПЯТИЯТА В КЛАСНИТЕ СТАИ

ИНФОРМАЦИОННАТА ВОЙНА ПРОТИВ ЛИБИЯ

БЪЛГАРИЯ НА КРЪСТОПЪТ -Олга РЕШЕТНИКОВА

ИДЕОЛОГИЯ НА ИСЛЯМИЗМА- Алекс АЛЕКСИЕВ

ГЕНАДИЙ ШМАЛ: НЕСТАБИЛНОСТТА СЕ ОТРАЗЯВА НА ЦЕНАТА НА ПЕТРОЛА

ПРОФ. ВЛАДИМИР ЧУКОВ: У НАС ЩЕ ИМА ЕМИГРАНТСКИ ПОТОК

ЕВГЕНИЙ САТАНОВСКИЙ: ПРИКЛЮЧИ СЕ СЪС СВЕТСКИЯ АРАБСКИ СВЯТ

СРЕДНАТА КЛАСА В ГЕРМАНИЯ НАМАЛЯВА

ЕДНИ ОСМАНСКИ БАЛКАНИ ПРЕЗ XXІ ВЕК

ЮЖНАТА ГРАНИЦА НА БЪЛГАРИЯ, НЕЛЕГАЛНИТЕ ЕМИГРАНТИ И ШЕНГЕН – Калоян МЕТОДИЕВ

 

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=3899

Posted by on май 31 2011. Filed under Анализ. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.31883 лв
 CHF =  1.73282 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.14483 лв
100  RUB =  2.80485 лв
 USD =  1.66595 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.